Мери Никсън
Венецианската къща (46)

47.

Когато Патрик пристигна във Врахос, Дора му отвори вратата.

— Съпругът ми заведе кирия в банката, в Криовриси — осведоми го тя. — Джейк отиде с нея, а Виктория излезе да се разходи до високата скала с Роки. Тя ми поръча щом пристигнете да ви помоля веднага да отидете при нея.

Той слезе надолу по пътеката. Виктория бе седнала на голям заоблен камък, загледана в морето, а голямото куче се бе излегнало до нея. Когато Патрик я извика, тя се обърна и стана, но не изтича да се хвърли в обятията му. Запъти се бавно към него, сякаш й бе трудно да ходи. Той улови двете й ръце и се вгледа тревожно в лицето й. То бе толкова пребледняло и изтерзано, че Патрик се изплаши да не се е случило някое ново нещастие.

— Какво има, скъпа моя? — нежно попита, изпълнен с безкрайна любов към тази чаровна и толкова уязвима жена, на която бе подарил сърцето си. — Кажи ми. Случило ли се е нещо друго?

Вместо отговор, тя само поклати глава, облегна чело на гърдите му и остана така известно време, безмълвно отпусната в ръцете му. Сетне се отдръпна, все още без да казва нищо, но се взираше в лицето му с такова измъчено изражение, че душата го заболя.

— Не ме гледай така. Всичко ще бъде наред, скъпа — увери я Патрик. — Няма причина да се тревожиш. Аз бях пределно ясен с Рейчъл… и със Софи. Ужасно много съжалявам, че снощи трябваше да преживееш онази отвратителна сцена. Беше истинско безобразие от страна на Рейчъл да се появи така неочаквано и да се държи по този начин, но аз ще оправя всичко. Обещавам ти.

— Не, Патрик… всичко свърши — изрече тя толкова тихо, че гласът й приличаше повече на шепот. — Обмислих всичко много сериозно и реших, че повече не мога да се виждам с теб.

— За какво говориш? — погледна я ужасено той. — Разбирам, че си разстроена — напълно основателно, но това, което каза, е абсурдно!

— Не — студено рече тя. — Истина е. Трябва да го приемеш.

— Любов моя, ти преувеличаваш — започна да я успокоява Патрик, убеден, че напрежението й е дошло в повече. — Това, което се случи миналата вечер, не променя по никакъв начин нещата между нас двамата — дори ще помогне всичко да се изясни, което е още по-добре. Цялата тази история е само един от обичайните драматични жестове на Рейчъл. Тя е майсторка на сцените! — Обгърна лицето й с длани, опитвайки се да я накара да се усмихне, ала Виктория не реагира на докосването му и той изпита ужасяващото усещане, че дори не го чува. Плъзна длани по раменете й и улови ръцете й, но тя ги издърпа и бързо отстъпи настрани. Патрик имаше чувството, че сякаш се опитва да спусне преграда помежду им.

— Виж, скъпа — настоя той, — обясних съвсем ясно на Рейчъл какво е положението и тази вечер тя си заминава за Лондон. Настоя да вземе Поси със себе си, макар че ние двамата със Софи така или иначе се прибираме утре. Типично за Рейчъл, да противоречи за всяко нещо! — Усмихна й се, опитвайки се да разведри обстановката, но Виктория не откликна и Патрик бе дълбоко обезпокоен от застиналата бледност върху лицето й.

— Преди малко ги откарах в Корфу — продължи той. — Щях да дойда по-рано, но исках първо да поговоря със Софи. Припомних си думите ти и бях внимателен. — Зачака отговора й, жадуващ отчаяно да достигне до нея. — Софи също е много разстроена и се чувства ужасно, защото мисли, че тя е виновна за внезапната поява на Рейчъл — което малко или много е истина. Аз наистина съжалявам за Софи, но тя ще го преодолее. Уверих я, че и дума не може да става двамата с майка й отново да бъдем заедно.

Той се чудеше дали Виктория не е оскърбена, задето не бе дошъл първо при нея, макар че подобна дребнавост изобщо не беше в характера й.

— Дора предаде ли ти съобщението ми? — попита накрая Патрик.

— Да. Да — кимна тя. — Не става дума за това.

— А за какво тогава? Има нещо друго, нали? — Опита се да го прочете по лицето й. — Трябва да има, но каквото и да е то, можем да го обсъдим. Няма нищо помежду ни, което да не можем да разрешим.

Вътрешно кипеше от гняв към Рейчъл и осъзнаваше, че у Виктория има някаква промяна, която не можеше да си обясни.

— Това, което имаме, е прекрасно, Виктория — страстно заяви той. — Знам, че е така… и ти го знаеш. Ние се обичаме, за бога!

Тя го погледна с непроницаемо, почти отсъстващо изражение.

— Но не достатъчно — промърмори накрая, а думите й накараха сърцето му да се вледени. — Не мога да го направя, Патрик.

— Не достатъчно! Как можа да го кажеш? Какво не можеш да направиш?

— Не мога да съсипя брака ти.

— О, за бога! Нашият брак отдавна е в криза. Ти знаеш, че не си причината за провала му.

— Рейчъл не смята така.

— Глупости! Тя отлично знае, че ти нямаш нищо общо. Престани да си въобразяваш разни неща! — нетърпеливо рече Патрик. — Не можеш да знаеш какво си мисли тя… през половината време и тя самата не знае.

— Преди малко разговарях с нея.

Патрик се слиса.

— Говорила си с Рейчъл?

Виктория кимна.

— Да. Тя ми позвъни малко след като си я оставил. Това най-после ме накара да осъзная, че между нас всичко е свършено, Патрик.

— Не ставай смешна! Какво, по дяволите, ти е казала тя? Как е посмяла да ти се обади! Кажи ми точно какво се е случило.

— Не. — Виктория вирна брадичка, а върху лицето й се изписа изражение, което не бе виждал никога досега у нея, но което много му напомни за баба й. — Няма да говоря за това. Всичко свърши, Патрик.

Събра сили, за да каже единственото нещо, което знаеше, че ще го накара да си тръгне. Трябваше по-скоро да приключи, защото се боеше, че решителността й ще се пропука — тяхната раздяла бе жизненоважна за благото на всички.

— Повече не мога да продължавам — сви леко рамене младата жена. — Съжалявам, но напоследък ми се струпаха прекалено много неща. Мислех, че те обичам — наистина го вярвах, — но очевидно не достатъчно, за да се справя с всички тези проблеми. Искам да си отидеш. Не искам да те виждам никога повече.

Патрик се втренчи шокирано в нея.

— Не ти вярвам! Това не може да е истина — не и след всичко, което бяхме един за друг през последните няколко месеца! Не и след вчерашния ден. Не можеш просто така, с един замах, да изтриеш всичко.

Виктория го погледна мълчаливо, преживявайки отново разговора си с Рейчъл.

Минаваше по коридора във Врахос, когато телефонът иззвъня, и тя по навик го вдигна.

— Herete?

— Виктория Кънингам ли е?

Мигом разпозна отсрещния глас и устата й пресъхна.

— Да, същата — отвърна тя, опитвайки се да звучи спокойно. — С кого…

Сега, докато си припомняше смразяващия шок от онзи момент, цялата се вцепени от мъка, ала страхът й даде сили да остане непреклонна.

— Не ме питай нищо повече — заяви тя, — защото не желая да говоря за това. Моля те, върви си.

— О, за бога! Не може наистина да го мислиш. Между нас има нещо специално и ти отлично го знаеш. — Патрик беше направо вбесен. — Нямам и представа какво ти е казала Рейчъл, за да те накара да се държиш по този начин, но то трябва да е някаква пълна глупост. Изумен съм, че заради някаква прищявка изведнъж си готова с лека ръка да захвърлиш всичко, което имаме. Кажи ми какво ти каза тя!

Виктория бе на границата на силите си и думата „прищявка“ накара тъмните й очи да запламтят.

— Не! — изкрещя му тя. — Няма никакво значение какво е казала тя! Никога няма да разбереш и ако наистина ме обичаш, не би ме подложил на подобно изтезание! Повече не мога да понасям тази разправия. Ти трябва да приемеш, че каквото и да е имало помежду ни, е било само един ваканционен флирт и сега всичко свърши. Повече не те искам. Моля те, върви си!

Без да каже нито дума, Патрик се завъртя на пети и закрачи надолу по хълма.

Ако се беше обърнал, щеше да види пребледнялото й, пълно с любов и копнеж лице, но не го стори.

Докато го наблюдаваше как се отдалечава, горещите солени сълзи се стичаха по страните й. Имаше чувството, че за кратко й бяха позволили да зърне вълшебното щастие, само за да й го отнемат толкова жестоко след миг. Голямото куче, усетило огромното страдание, което не можеше да разбере, вдигна муцуна към небето и нададе протяжен вой, който отекна над морето и скалите.

 

 

По-късно следобеда Еванти си почиваше в леглото, уморена след експедицията в Криовриси, когато на вратата й се почука. Предишната вечер бе узнала от нещастната Виктория за драмата, разиграла се в „Петради“ — такъв жесток завършек на един прекрасен и идиличен ден за внучката й и Патрик, двамата любовници, чието бъдеще толкова много я вълнуваше. Знаеше, че Виктория очаква Патрик да дойде, и бе решила, че е по-добре Джейк да го няма, когато пристигне. Тя с цялото си сърце се надяваше, че Виктория — която не се бе появила на обяд — сега идва да й каже, че Патрик се е оправил с ужасната си и досадна съпруга и че всичко е наред. Янис по предложение на Дора бе извел момчетата с лодка в морето.

Когато Виктория надникна в стаята, Еванти държеше в ръце иконата. Капаците й бяха отворени и скриваха архангелите, но се виждаха ликовете на Свети Никола и Свети Георги, застанали от двете страни на Девата с младенеца.

— Agapi! — Ала един поглед към лицето на Виктория бе достатъчен, за да накара сърцето й да се свие от лошо предчувствие.

Виктория седна на ръба на голямото легло.

— Молеше ли се, Нона? — посочи тя иконата.

— Просто си разменях по някоя и друга дума със светците — имаше едно-две неща, които трябваше да обсъдим. — Еванти говореше така, сякаш и светците бяха длъжни да я слушат.

— А, така наречените Чудотворци.

— Да — кимна баба й.

— Бих искала да направят някое чудо и за мен — изрече Виктория и я погледна с такова пораженческо изражение, че въпреки всичките си предишни тревоги Еванти си помисли колко обезпокоително различна е внучката й. Пъхна иконата в ръцете й.

— Опитай се — нежно я подкани тя.

— Какво — да се моля на светеца с надеждата, че той може изведнъж да изпълни всичките ми желания и да напълни коледните ми чорапи с подаръци? — горчиво попита младата жена.

— Не мисля така, нито използвам иконата по този начин, както много добре знаеш, Виктория — строго я смъмри Еванти, макар че душата я болеше за нещастната й внучка.

— Съжалявам. Знам, че нещата не стоят така. Помогни ми, Нона — прошепна Виктория. — Помогни ми. Как си успяла да се справиш? Аз изгубих всичко и дори вече нямам сили да се моля. И това изгубих.

— Тогава не се опитвай — рязко каза Еванти. — Има времена, когато просто трябва да оставиш на другите хора да се молят за теб. Съгласна съм, че не бива да си правиш списък с изисквания, но човек винаги може да помоли за помощ. Иконата не е Бог, тя е само средство, което обичам и което ми допада, но си остава едно средство.

— Ала тя означава много за теб, нали? — попита Виктория, прокарвайки пръст по контурите на расата на светците.

— Имала съм я през целия си живот, ала никоя вещ не е незаменима — тя е едно упование, но ако се наложи, ще се справя и без него. Предполагам… — Еванти не искаше да насилва Виктория с въпроси, надявайки се да й даде време сама да й се довери — … предполагам, че я използвам като ония хора, дето откриват вода с помощта на лескова пръчка или други, които търсят отговори на въпросите си в посоката на махалото — като начин да потърся знанието или мъдростта, заключени вътре в мен през цялото време, но до които ми е било трудно да достигна.

— От твоите уста молитвата винаги изглежда лесна — отбеляза Виктория.

— Лесна? — пренебрежително сви устни Еванти. — Не ставай глупава, Виктория! Разбира се, че не е лесна. Но може да бъде проста, ако й се довериш. — Гледаше своята толкова силно обичана внучка и си помисли, че изглежда точно така, както някога самата тя, когато беше малко дете — седнала на ръба на леглото, отчаяно копнееща да бъде приласкана и утешена, но в същото време затворена в себе си, неспособна да изрази глъбините на нещастието си.

— Кажи ми какво става с Патрик, agapi — каза Еванти. — Не мога да ти помогна, ако не ми разкажеш.

— Скъпа Нона, ти ми помагаш само с това, че те има. Ала ти не можеш да промениш случилото се. Съпругата на Патрик се върна. И си го иска обратно. Точка.

— Но той сигурно не я иска?

— Не. Това е последното нещо, което и двамата искаме. Той й е много, много ядосан… а сега е много ядосан и наранен заради мен.

— Тогава?

Виктория се втренчи невиждащо в иконата. Сякаш отново се пренесе в коридора, а в ушите й прозвуча подигравателният глас на Рейчъл.

— Нона, ако ти кажа какво ми каза тя, заклеваш ли се, че няма да кажеш на Патрик? — попита накрая.

— Заклевам се — кимна Еванти, ала още докато го казваше, знаеше, че ще съжалява за обещанието си.

 

 

След като Патрик ги остави с Поси в хотела, Рейчъл се настани удобно сред мраморната хладина на хотел „Палас“ в Корфу, откъдето се стигаше еднакво удобно и до центъра на града, и до летището. Барът във фоайето бе просторен и действаше успокояващо върху възбудените духове. Тя отпи от разхладителната си напитка с кубчета лед и лимон и се зае внимателно да обмисля възможностите си.

Възможно ли бе Патрик наистина да има сериозни намерения към тъмнокосата млада жена, която се бе появила заедно с него в „Петради“? Макар че никой не би пропуснал да забележи невероятните й очи, тя изглеждаше доста неугледна според стандартите на Рейчъл. Без никакъв грим, с все още влажна коса или от плуване, или от набързо взет душ и много обикновено облечена: със сигурност изобщо не можеше да бъде достойна съперничка на Рейчъл, поне по нейно мнение. Ала въпреки увереността в собствения й чар и пренебрежителното й мнение, изразено пред Софи в Лондон, Рейчъл не се съмняваше, че съпругът й не само би могъл да е сериозно увлечен по тази жена, но беше съвсем очевидно, че вече е. А Рейчъл най-добре знаеше колко всеотдаен, любящ и верен може да бъде Патрик.

Нима напълно го бе изгубила? Предишната нощ двамата си размениха доста горчиви думи, когато Патрик съвсем ясно й даде да се разбере как стоят нещата. Рейчъл въобще не беше сигурна, че иска да се върне отново при него и в Йоркшър — всъщност никога не й бе харесвал животът в провинцията, ала сериозната му връзка с друга жена бе истинска обида за нея и я изпълваше с възмущение.

Пътуването й до Испания се бе оказало ужасен провал — не че някой в „Петради“, а най-малкото Патрик, проявиха интерес.

Не можеше повече да се самозалъгва, че бе допуснала огромна грешка с Бронуин, но имайки предвид безкрайната си чувствителност — според нея самата, — и особено необходимостта винаги да бъде закриляна и щадена от всичко, смяташе подобна грешка за съвсем естествена. Предпочиташе да забрави за многобройните предупреждения на съпруга си.

Нищо от това пътуване не беше такова, каквото бе очаквала: терапевтичният център се оказа един запуснат, взет под наем апартамент, с олющени стени, в съмнителните бедняшки покрайнини на града. Бронуин и Майлоу, след като им подписа документа, че взетите „назаем“ бижута — които те отдавна бяха продали — всъщност са подарък, изобщо престанаха да й обръщат внимание. Фантазията на Рейчъл, в която се виждаше като очарователна съдружничка и рецепционистка в изискана клиника за висшето испанско общество, много бързо се разсея. Всъщност изглежда изобщо нямаше никакви пациенти, още по-малко пък богати или интересни личности.

Освен това тя се надяваше да продължи своите терапевтични сеанси, към които се бе пристрастила през последните три години като към наркотик, но Бронуин явно напълно бе изгубила интерес към нея и не си даваше труда да го прикрива. Колкото до Майлоу, с чиито пиянски изстъпления не се бе сблъсквала до сега, Рейчъл откровено се боеше от него.

След като поразмишлява с яд върху всичко това, тя остави Поси на грижите на любезната сервитьорка — на която бе дала щедър бакшиш — и отиде да проведе един телефонен разговор.

Изпита прилив на тържество, когато Виктория лично вдигна телефона.

— Обаждам се — започна без предисловия Рейчъл Хамънд, — за да те предупредя да оставиш съпруга ми на мира.

— Боя се, че вече е твърде късно за това. — Сърцето на Виктория биеше толкова силно, че сигурно се чуваше по телефона. — Ти го напусна… а аз го обичам.

— Е, сега ти казвам — гласът на Рейчъл беше остър и ясен като парче стъкло — да си помислиш много внимателно, преди да се опитваш да откраднеш съпруга ми и да съсипеш живота на децата ми. Ако го направиш, ще трябва да живееш с последствията. — Замълча. — Ще можеш ли да се справиш с угризенията на съвестта си?

Виктория отвори уста, за да й отговори, ала в този миг прозря значението на думите на Рейчъл. Внезапно ужасяващата скрита заплаха на съперницата й изкристализира в съзнанието й — това, което се бе случило с Ричард, можеше отново да се случи. Тя нададе приглушен вик, изпусна телефонната слушалка и застина в коридора, напълно парализирана от шока.

— Е? — предизвикателно попита Рейчъл от телефонната кабина във фоайето на хотел „Палас“ в Корфу, очаквайки отговор — какъвто и да е отговор. Продължи да чака Виктория да каже нещо, но тишината бе пълна. — На телефона ли си? — попита тя, но отговор не последва.

Най-после Рейчъл се принуди да затвори слушалката с чувството, че се е провалила на голямата сцена.

 

 

— А Патрик смята ли, че думите на Рейчъл крият сериозна заплаха за самоубийство? — проницателно попита Еванти, когато Виктория свърши разказа си.

— Не му казах за това — с безжизнен глас отвърна внучката й. — Той се опита да говори с мен и да ме убеди, че тя просто е любителка на драматичните сцени. Знам, че решението трябва да бъде мое, а освен това ми е пределно ясно, че не бих могла да поема подобен риск. Не и заради него. Не и заради себе си. Не и заради когото и да било.

— О, Panagia mou! Но той може да е прав? — възкликна Еванти, разпознала със свито сърце упоритото изражение на Виктория, изправена пред тревожното усещане за deja-vu^[1].

— Може би, но някога също не съм и помисляла, че Ричард би могъл да извърши подобно нещо — парира я Виктория. — Ако преди една година някой ми го бе казал, аз, без да се замисля щях да отрека подобна възможност, а виж какво се случи. Дори Гай, когото всъщност Ричард е заплашил, не му е повярвал, а се оказа, че ужасно много е сгрешил. Никога, никога не бих могла да живея с подобен товар… без значение какво ще ми струва.

Погледна баба си с такова изражение на безвъзвратност, че всякакви нейни аргументи бяха безсмислени.

— Никой, който не го е преживял, няма представа какво означава да живееш със знанието, че някой, когото си обичал, с когото си бил семейство и от когото имаш дете, е бил принуден да извърши подобна отчаяна постъпка — страстно рече Виктория. — Никой не би могъл да върне Ричард заради Джейк, но аз не бих могла да рискувам същото да се случи с децата на Патрик. Не бих могла да го понеса. Трябва да ме разбереш, Нона.

Еванти я разбираше прекалено добре.

— Заявих на Патрик, че не искам да го виждам повече и че не го обичам достатъчно, за да се справя с всички трудности и усложнения — завърши младата жена, изправяйки се на крака. — Може би това е наказание за мен, задето дръзнах да повярвам, че мога да бъда щастлива толкова скоро след смъртта на Ричард. Сега изгубих и двамата. — Подаде иконата на Еванти. — Знам, че чичо Антъни смята, че се налага да я продадеш. Имам чувството, че и Гай е съгласен с него. Не ги слушай, Нона. Не искам да се разделяш с нея заради мен и завиждам на вярата ти. Ти възпита и мен по същия начин, ала аз не мога повече да се уповавам в Бог. Всичко си отиде.

— О, ясно. Всеизвестно е, че е много е лесно да вярваш, когато нещата вървят добре, но също така е всеизвестно колко е безочливо да мислиш, че Бог съществува, само когато получаваш това, което искаш.

Болката за тези, които обичаше, караше Еванти да бъде сурова, ала това бе бабата, която Виктория познаваше и обичаше и тази доза язвителност й подейства успокояващо.

Някога щеше да изтича при Гай, за да сподели с него този хаплив „евантизъм“. Сега копнееше да споделя всичко с Патрик, а мисълта, че навярно никога повече няма да го види, беше мъчително непоносима.

Еванти протегна ръце и Виктория се строполи отново върху леглото, зарови лице в рамото на баба си и се разтресе от ридания.

— Не се отчайвай — прошепна старата жена, галейки тъмната й коса, както често бе правила, когато Виктория бе малко момиче, ала сега самата тя бе дълбоко обезпокоена. — И не се тревожи за вярата, злато мое. Моята ще стигне и за двете ни.