Мери Никсън
Венецианската къща (32)

33.

След завръщането на Патрик от Корфу двамата с Рейчъл имаха огромна разправия — по-точно две огромни разправии, приключили с изгонването на Бронуин от къщата и забраната тя да има всякакъв контакт с Поси. Той побесня от гняв, когато откри, че по време на отсъствието му Рейчъл не само се бе въвлякла в някаква кампания да сваля известията, разлепени пред имотите в областта, за които имаше разрешения за строеж, но и бе взимала Поси със себе си. Патрик намираше всичко това за едно безсмислено упражнение — не бе насочено срещу някой конкретен строеж, а явно си бе поставило мъглявата цел да протестира като цяло срещу отдел Териториално благоустройство към общината, след като Рейчъл сваляше зелените известия навсякъде, където ги видеше, в доста голям радиус. Когато я попита срещу какво точно протестират, Рейчъл неясно заяви, че протестната група била срещу „дребнавата бюрокрация“, и измърмори нещо за правата на отделния човек. Патрик я изгледа с пълно недоумение.

— Ти ми заяви онзи ден, че правата на отделния индивид трябва да бъдат пожертвани за по-висше благо. Ние живеем в изключително красиво провинциално кътче с наистина запазена природа. Би ли искал, на когото му хрумне да изпълни всичко наоколо с грозни постройки, които не се вписват в пейзажа?

Патрик не можа да сдържи раздразнението си и гласът му се повиши:

— Ти вдигна достатъчно шум около онова безобразно разширение, което собствениците на Глеб Хаус искаха да построят миналата година, и остана доволна, когато не им разрешиха. Но сега изглежда си против факта хората да имат право да искат разрешение. Да не би окончателно да си откачила, Рейчъл? Тази протестна група би била смешна, ако не подозирах, че зад нея се крие нещо много по-неприятно. Не мога да ти попреча да се направиш на пълна глупачка, но защо, по дяволите, си взела и Поси със себе си?

— Моля те, не ми викай, Патрик! — Рейчъл се изправи настръхнала.

— Тогава ми отговори на въпроса. Как си могла да замесиш Поси в подобни безсмислени вандалски действия? На подобно поведение ли я възпитаваш? Постъпката ти е чудовищна.

— О, не ставай досаден, Патрик! — Казани от Рейчъл, която винаги се бе придържала твърдо към правилата за благоприличие и беше изключително ограничена и консервативна във възгледите си, тези думи вбесиха още повече Патрик.

— Звучи смешно от твоите уста — изумено я изгледа той.

— Я почакай малко — нападна го Рейчъл. — Ивон я нямаше, ти се скиташе из Корфу, Бронуин беше заета и аз нямаше при кого да оставя Поси. Какво трябваше да направя, за бога?

— Във всеки случай не и да сновеш наоколо и да късаш общинските известия. Щом толкова много искаш да си намериш някакво занимание, твоя воля, но не взимай и Поси за налудничавите си разходки. Предупреждавам те, Рейчъл, че ми дойде до гуша да ми противоречиш винаги и за всичко. Откакто Поси се роди, ти стана абсолютно невъзможна за понасяне. Досега всички се опитвахме да проявяваме снизхождение, но това е нещо съвсем различно. В името на доброто на всички нас в никакъв случай не можем да продължаваме по този начин. — С тези думи той се обърна на пети и я остави.

Рейчъл бе напълно слисана. Имаше нещо в начина, по който я погледна — раздразнение, граничещо с неприязън — което беше ново и я накара да се замисли. Какво всъщност искаше от брака си? Рейчъл не беше сигурна и реши да се допита до Бронуин.

Ала след това се случи нещо още по-лошо.

Преди няколко години Хю Марстън бе направил спестовни влогове на Сам и Софи, а наскоро и на Поси. От всяка продажба на картина той внасяше известни суми в сметките им. На Сам му бе позволено да тегли от парите през последната година в училище, преди да замине за Нюкасъл, а Софи се надяваше на същото, макар че Патрик настояваше сами да си спечелят пари за пътуванията си. Преди няколко дни Хю му бе дал три чека и Патрик помоли Таня да ги депозира по сметките на децата.

Няколко дни по-късно Таня го посети.

— Какво искаш да направя с чека на Поси? — попита тя. — Депозирах чековете на Сам и Софи, но ти не ми каза, че си закрил сметката на Поси.

Патрик я изгледа недоумяващо.

— Не съм я закривал. За какво говориш?

— От банката позвъниха и ми казаха, че сметката на Поси е била автоматично закрита, тъй като всички пари са били изтеглени.

— Трябва да има някаква грешка. Още този следобед ще отида до Найтън и ще изясня този въпрос.

Когато се върна, намери Рейчъл зад бюрото й в малката всекидневна, която използваха, когато бяха сами. Хвърли към нея разпечатаното извлечение от сметката.

— Какво означава това? Само преди месец в сметката на Поси имаше пет хиляди и седемдесет и пет лири, а сега всички пари са изтеглени. Само ти или аз можем да го направим, а аз със сигурност не съм.

Рейчъл се смути.

— О… това ли — рече тя, опитвайки се да прозвучи нехайно. Без да го поглежда, започна да рови из листовете върху бюрото си и сви рамене.

— Да, това — натъртено повтори Патрик. — Това. Какво е обяснението?

— От къде да знам, че ще закрият сметката — това е абсурдно. Ще се оплача. А и се отнася до нещо временно. Нуждаех се от парите.

— Нуждаела си се от парите? За какво?

— Не е твоя работа, а и аз само ги взех назаем.

— Не ми ги пробутвай тия! — избухна Патрик. — Разбира се, че е моя работа. Ти нямаш никакво право да вземаш парите на Поси. Какво, по дяволите, си направила с тях?

— Просто ги дадох назаем на един човек.

Патрик се втренчи ужасено в жена си.

— Не ми казвай, че си дала парите на Поси на онази жена? — разбесня се той.

— Ако имаш предвид Бронуин, какво, ако наистина съм го направила? — Рейчъл се опита да прозвучи равнодушно, но интонацията й приличаше повече на тази на сърдито дете. — Те са за добра кауза. А и както вече ти казах, рано или късно Поси ще си ги получи обратно.

— Рано или късно! Какво означава това? Има една неприятна дума за това, което си направила. Нарича се злоупотреба. По дяволите, искам да спреш изплащането на чека, който си дала на Бронуин. ОЩЕ СЕГА!

Патрик вдигна слушалката и я подаде на Рейчъл.

— Върви да вземеш чековата си книжка, виж номера и веднага позвъни в банката.

— Не мога — отвърна Рейчъл. — Не съм й дала чек. Дадох й парите в брой. Престани да ме тормозиш, Патрик. Та това е само заем, за бога!

— Заем с нещо, което не е твое! И защо, за бога, трябваше да взимаш спестяванията на Поси? Ти имаш свои пари, а и имаме обща сметка. — Рейчъл не посмя да срещне погледа му и извърна глава. Върху обикновено бледите й страни бяха избили две големи червени петна, придавайки на почти прозирната й кожа вид на нарисуван порцелан също като лице на викторианска кукла. Устните й бяха стиснати в твърда линия, сякаш ги бе затворила с цип. За Патрик изражението й бе достатъчно, за да разбере всичко.

— И преди си давала пари на Бронуин, нали? — обвинително попита той. — Навярно доста пари, но поне са били твои, а сега си използвала парите на Поси, защото твоите са свършили, а не си искала аз да разбера. О, Рейчъл, в какво, по дяволите, си се забъркала?

— Правиш от мухата слон — студено отвърна тя.

Патрик имаше чувството, че пред него стои непознат човек. Толкова беше ядосан на съпругата си, че едва успяваше да се овладее.

— Какво е станало с теб? — попита накрая. — Нима бракът ни повече не означава нищо за теб? Изглежда си готова да изложиш на риск всичко, което заедно сме постигнали досега. Напоследък даде съвсем ясно да се разбере, че аз повече не те интересувам, но нима не те е грижа и за децата ти? Имаш ли представа колко много нарани Софи с това, което си направила със стаята й? А сега си готова да измамиш Поси. Някога не би направила нито едно от тези неща. Изглежда Бронуин напълно те е омагьосала. Няма да търпя това. Ти ли ще я помолиш да върне парите, или аз да го сторя — или може би вероятността да си ги върнем обратно е безнадеждна работа?

— Разбира се, че не е безнадеждна работа! Не прекалявай. Аз сама ще говоря с Бронуин, след като ти направи толкова голям въпрос от всичко това.

Патрик се запъти към вратата.

— Давам ти два дни да уредиш нещата и да получиш парите обратно — рече с леден глас. — Не мога да ти попреча да се виждаш с Бронуин, но ти казвам, Рейчъл, че не я искам в къщата си, не желая да доближава до Поси и ти забранявам да влачиш със себе си Поси на своите глупави експедиции. — Остана за миг на прага. После заговори с по-нежен глас: — Рейчъл, боиш ли се от тази жена? Държи ли те с нещо, за което аз не знам? Ако е така, кажи ми и аз няма да те обвинявам повече, а ще ти помогна с всичко, което мога. Но трябва да знам.

Рейчъл се поколеба, сетне грубо отвърна:

— Не ставай глупав, Патрик. Бронуин е една от моите най-близки приятелки — един от най-важните хора в живота ми. Разбира се, че не се страхувам от нея. Само защото ти не я харесваш и си решил да я обвиняваш в какво ли не — както и да е, нека ти кажа нещо…

Ала Патрик не дочака да го чуе.

— Както желаеш. Сама ще отговаряш за последствията — подхвърли през рамо и излезе от стаята.

Отиде в кабинета си, затвори вратата, седна зад бюрото и зарови глава в шепи.

После взе решение: по-късно вечерта да се обади в Корфу.

 

 

Рейчъл се изкуши да отведе Поси право в къщата на Бронуин само за да направи напук на Патрик, ала бе достатъчно изнервена от държанието му, за да не го направи. Освен това след като Ивон се бе върнала от почивката си, не можеше да използва извинението, че няма на кого да остави Поси, затова подкара сама колата си към Олд Чапъл Хаус. Въпреки че Бронуин се появяваше в дома й, когато й скимне, самата тя не обичаше да я посещават без предварителна уговорка.

Бронуин току-що бе свършила със сеанса по придобиване на самоувереност, който провеждаше с една смесена група. Когато Рейчъл пристигна, групата вече се разотиваше. Всички имаха доста смирен вид и явно ужасно се бояха от Бронуин. Изглежда от обучението по самоувереност нямаше голям ефект. Или в най-лошия случай учениците очевидно нямаха желание да приложат на практика спрямо учителя си теориите, на които ги обучаваше.

— Ще се видим следващата седмица. По същото време — и моля ви донесете си тетрадки и моливи и си облечете по-свободни дрехи. — Бронуин бързаше да ги избута навън.

— О, Бронуин, не мисля, че ще мога да дойда в сряда следващата седмица — обади се една жена с наднормено тегло в тесни шорти на цветя, която явно не бе предприела нищо, за да намали обиколката на бедрата си. — Съпругът ми настоява да отида с него в Лондон. — Погледна тревожно към менторката си. — Ще има ли значение, ако пропусна един час?

Бронуин я изгледа презрително.

— Това зависи изцяло от теб. Ако не можеш да се посветиш напълно на работата ни, аз няма да мога да направя нищо за теб.

Цветните шорти приличаха на заек, хипнотизиран от белка.

— Ще видя какво мога да направя — изпелтечи клетницата. — Ще попитам съпруга си какво мисли… — Погледна към Бронуин, надявайки се да срещне съчувствие и разбиране, но напразно.

Бронуин завъртя очи към Рейчъл, изразявайки по този начин мнението си за клиентите си като цяло и конкретно за тази покорна женица.

— Здравей, Рейчъл, не те очаквах днес. — Бронуин беше облечена в бял анцуг и стискаше в ръка бутилка минерална вода — нейна запазена марка. Около главата си бе омотала пурпурна лента, скриваща буйната й коса, а краката й бяха боси. Едно от нещата, които едновременно пленяваха и тревожеха Рейчъл в приятелството й с Бронуин, беше, че човек никога не знаеше каква ще бъде на следващия ден — Защитничка на правата на лесбийките или Вампирка, поглъщаща мъже; Монахиня или Стриптийзьорка; заклета Вегетарианка или стръвна Месоядка. Днес приличаше не толкова на яростна Абатиса, колкото на кръстоска между аскетичен Духовен предводител и Фитнес инструктор.

— Тази няма да се появи повече — предрече Бронуин, кимайки към отдалечаващата се задница на жената в разноцветните шорти, и унищожително додаде: — Няма да посмее да каже на съпруга си, че няма да й върна парите, ако прекъсне курса, нито пък на мен, че повече няма да идва. — Погледна многозначително часовника си. — Боя се, че след малко очаквам клиент, но ако искаш, можеш да влезеш за десет минути. Изглеждаш доста развълнувана, Рейчъл. Какво има?

— Съжалявам, че нахлух така, но трябваше да те видя. Имам неприятности с Патрик заради парите. Знам, че това е абсурдно и той е много досаден, но е разбрал за спестяванията на Поси и побесня.

— Е, и? — повдигна вежди Бронуин.

— Ами аз ужасно много съжалявам, но трябва да те помоля да ми върнеш парите… само за момента. Ще се опитам да измисля нещо друго.

— Много жалко — остро рече Бронуин. — Мислех, че наистина ме подкрепяш в това начинание.

— О, с теб съм — побърза да я увери Рейчъл. — Просто може би не трябваше да взимам парите на Поси и Патрик реагира много зле. Проблем ли е да си ги получа обратно?

Бронуин се поколеба за миг, после сви рамене.

— О, не мисля, но се нуждая от малко време. Ще видя дали ще мога да ти ги върна след две седмици…

— Патрик ми каза след два дни…

— Два дни е невъзможно. Бъди реалистка, Рейчъл. Кажи му, че ще се опитам да ги върна за една седмица.

— Сърдита си ми, нали? — Рейчъл определено имаше разтревожен вид.

Бронуин изимитира нейния писклив и накъсан глас:

— О, Бронуин, моля те не се сърди! — После добави с по-мек тон: — Сигурна ли си, че една седмица закъснение няма да бъде проблем?

Рейчъл пламна.

— Ами предполагам, че няма да има значение — отвърна, ала не беше много убедена. — Едва ли ще са й нужни на Поси. Мислех да дам на Патрик малко време да се поуспокои и ще отида за няколко дни при родителите си. Може би ще успея да накарам татко да ми заеме пет хиляди? Така ще си спестя по-нататъшните неприятности. Струва си да опитам, а и не е нужно той да знае за какво са — не мисля, че ще се възторгне особено от идеята за протестната група. Баща ми е малко консервативен — бивш военен, нали разбираш. — Тя се засмя нервно и хвърли умолителен поглед към Бронуин, която само сви рамене.

— Е, надявам се, че ще успееш да измислиш нещо — рече студено. — Тогава ще се видим, като се върнеш.

— Предполагам, че е по-добре да тръгвам, ако си заета. — На Рейчъл не й се тръгваше, но знаеше, че Бронуин ще се ядоса, ако остане. — В случай че Патрик поиска да узнае… какво направи с парите, Бронуин? Откри сметка на групата ли? Внесе ли ги в банката?

— Не ми ли вярваш? — Лицето на духовната й водачка придоби обиден вид.

— О, разбира се, че ти вярвам! Просто се питах защо е толкова трудно да ми върнеш парите, след като ти ги дадох само преди два дни…

Гласът на Рейчъл заглъхна. Мразеше, когато Бронуин изпадаше в подигравателните си настроения, а напоследък това се случваше все по-често. Рейчъл, която през целия си живот бе закриляна и глезена, не беше свикнала да гледат на нея като на глупава и ненужна жена. В началото на тяхното приятелство Бронуин я караше да се чувства прекрасно, но сега понякога се държеше студено и отчуждено, макар че все още следеше всяко движение на Рейчъл. Напоследък й бе намекнала, че е крайно време хладнокръвно да преосмисли брака си и да се запита дали тази връзка я удовлетворява напълно.

Бронуин отново погледна часовника си и Рейчъл се качи в колата си. Потегли в доста объркано състояние на духа. Досега винаги бе смятала любовта на Патрик за гарантирана даденост. Дали трябваше да прояви по-голяма отстъпчивост към него или бе дошло време да се разделят?

 

 

Патрик изпита облекчение, когато Рейчъл замина при родителите си, отвеждайки Поси и Ивон със себе си. Поне това щеше за малко да ги отърве от Бронуин. Възнамеряваше да посети за последен път Бронуин и да й каже няколко неща, а това щеше да е по-лесно, ако Рейчъл я нямаше. Но беше длъжен да признае пред себе си, че това не беше единствената причина да е доволен, че е заминала. Знаеше, че му предстои да се изправи пред един голям въпрос, и въпреки всичките му решения, взети по време на полета до Англия, да се опита в името на децата да спаси брака си, нищо не го подтикваше да остане с жена си.

Една сутрин работеше върху книгата си, когато влезе Таня и му съобщи, че Филип Маршъл го търси по телефона.

Фил пристъпи направо към въпроса.

— Маги ми каза, че си попитал дали мога да изкопая някаква информация чрез официалните си контакти за онази жена Ричардс, с която Рейчъл се е забъркала. Поразпитах тук-там. Никак няма да ти хареса това, което узнах.

Патрик изпъшка.

— Знаех си! Тя е ужасна жена и направо е впила ноктите си в Рейчъл. Изобщо не й вярвам. Успяла е да измъкне доста голяма сума пари, при това не й е за пръв път.

— Е, постарай се да си ги върнеш колкото е възможно по-скоро. Бронуин Ричардс има досие в полицията. Тя е печена измамница и мошеничка, която преди няколко години е получила условна присъда за подобни обвинения и е имала късмет, че не е влязла в затвора. Доколкото разбрах, нейният хлъзгав приятел е заподозрян в търговия с наркотици и полицията го наблюдава. Между нас да си остане, според мен планират да обискират къщата на Бронуин следващия път, когато се появи — да не споменавам факта, че няма право да работи като терапевт. Дипломите й са били истински, но е била зачеркната от регистъра на терапевтите. Разбира се, в момента използва друго име. Опитай се да измъкнеш Рейчъл от ноктите й — Бронуин Ричардс е опасна жена и ти не би искал да се мотае около децата ти. Засега не споменавай нищо на Рейчъл за наркотиците. Ако полицията планира нещо, по-добре тя да не подозира. Не казвам, че Рейчъл ще каже нещо, ако ти я помолиш да не го прави — не особено убедено рече той, — но знаеш колко е лесно човек неволно да се изтърве.

Сърцето на Патрик се сви.

— О, господи! Това наистина е сериозно. От доста време подозирам, че около Бронуин има нещо гнило, но явно нещата са много по-зле, отколкото очаквах. Тя може да изглежда доста убедителна, но нито за миг не съм заподозрял, че има някаква връзка с наркотици. Това е изключително тревожно. Явно парите са най-малката грижа. Господи, каква каша! Благодаря ти, Фил. Ще поддържаме връзка.

 

 

— Как смяташ, какви са шансовете бракът на Патрик и Рейчъл да оцелее? — попита Фил жена си, когато се прибра у дома по-късно през деня.

— Не особено добри — отвърна Маги, която седеше край кухненската маса, заобиколена от градинарски каталози и милиметрова хартия и чертаеше план на цветен бордюр за един клиент. — Шансовете няма да са блестящи дори и никой да не е замесен, но Ели се изпусна, че според Софи Патрик се е увлякъл по някаква жена — а ако е така, това няма да е само мимолетна забежка, а нещо наистина сериозно. Рейчъл е глупачка.

— Тя е невероятна егоистка и една от най-досадните жени, които познавам — раздразнено заяви Фил. — Никога не съм разбирал как Патрик успя да я изтърпи толкова много години. На негово място аз не бих могъл.

— Не знам как да разбирам това — засмя се Маги. — Да смятам ли, че ще се отървеш от мен, без да ти мигне окото, ако ти доскучая, или че имам късмет, че още не съм те вбесила прекалено много?

— О, ти ме вбесяваш доста често — ухили се съпругът й, — но не можеш да се мериш по досада с Рейчъл. — След тези думи целуна с обич жена си по широката й, леко изкривена уста, която сякаш всеки миг щеше да се разтегли в усмивка.

 

 

След четири дни Рейчъл се обади на Патрик, за да му съобщи, че е решила да остане при родителите си още известно време. Те не ставали по-млади, обясни тя и добави, че човек не знаел докога ще са в добро здраве. Патрик си помисли, че решението е свързано не толкова с напредналата възраст на родителите й, колкото с факта, че няма и помен от парите, които бе дала на Бронуин, но не каза нищо. Той си побъбри с Поси, която очевидно се чувстваше отлично при баба си и дядо си, и не коментира решението на съпругата си. Каза й, че ще замине за Лондон по работа, но ще остане там само една нощ и ще говори със Софи, за да я предупреди, че в сряда вкъщи няма да има никой. Казала ли й е Рейчъл, че е заминала при родителите си? Разбира се — раздразнено го уведоми Рейчъл всъщност не била говорила със Софи, а оставила съобщение в училището. Телефонът в пансиона постоянно давал заето, оплака се тя. Но едва ли и мобилния на Софи, студено отбеляза Патрик. Реши, че никак не е добре, задето Рейчъл все още не бе разговаряла с по-голямата си дъщеря. По този начин поддържаше враждебността помежду им, възникнала заради смяната на стаите.

Остави колата си на гара Йорк и хвана по-ранния влак за Кингс Крос. Отначало смяташе да прекара нощта в апартамента, но когато пристигна в Лондон, установи, че срещата му за следващия ден е отложена и затова реши още същата вечер да се върне у дома. Така щеше да има време на следващата сутрин да посети Хю.

Прибра се сравнително рано; едва минаваше девет, когато зави по алеята към къщата. Имаше изключително успешен ден, беше се срещнал и със Сафира Уинтъртън, и с издателите си, за да обсъдят не само настоящата му книга, но и бъдещите проекти. Подкара колата право към задната част на къщата. Не се чу никакъв кучешки лай, тъй като малко по-рано Таня бе дошла и бе отвела кучетата със себе си за през нощта. Докато отключваше вратата, не се чу обичайното бибипкане на алармата против крадци, но и не се виждаше никакво обезпокоително съобщение върху малкия дисплей над панела с бутоните, отбелязващо неправомерно нахлуване или фалшива тревога. Всичко беше наред. Таня сигурно е забравила да я включи, реши той и се засрами от мимолетното си раздразнение, защото това не беше типично за нея — макар че в много отношения бе лекомислена и небрежна, тя беше изключително стриктна относно безопасността. Мислено си отбеляза да й го спомене на следващата сутрин и прекоси коридора. После шестото чувство му подсказа, че нещо не е наред, и той замръзна.

Всичко си бе на мястото и вратите бяха затворени. Часовникът на дядо му тиктакаше кротко, както винаги, не се чуваха никакви странни звуци, ала имаше нещо в тази тишина, което го изпълни със сигурност, че не е сам в къщата. Стоеше в мрака, без да светва лампите, заслушан напрегнато, затаил дъха си. Сякаш цялата къща бе затаила дъх заедно с него. Навярно бе стоял така около минута, преди да отвори вратата на кабинета си и да завърти ключа на лампата.

До бюрото му стоеше Бронуин Ричардс.