Мери Никсън
Венецианската къща (45)

46.

За миг двамата застинаха, сякаш се бяха превърнали в камък. Стояха там неподвижни, преплели ръце, но Патрик усети как Виктория потрепери, сякаш я бяха ударили.

Той се съвзе пръв.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита грубо.

Рейчъл протегна елегантните си крака, изправи се бавно и се запъти към съпруга си.

— Не ме посрещаш много възторжено, скъпи — провлачено рече тя. — Няма ли да ни запознаеш? — Огледа Виктория от главата до петите, сякаш беше някаква ненужна вещ, изхвърлена на брега, от която трябваше по-скоро да се отърве. — Аз съм съпругата на Патрик — ненужно уточни тя. — Не мисля, че сме се срещали.

Шокът бе парализирал Виктория. За един ужасен миг си помисли, че ще повърне. Краката й омекнаха и въпреки топлата вечер тя потръпна от студ, но гордостта й помогна да се окопити. Патрик продължаваше да стиска ръката й.

— Престани с игричките, Рейчъл — рязко се намеси той. — Това е Виктория Кънингам и аз мисля, че го знаеш много добре. По-добре ми обясни какво правиш тук.

— Дойдох при теб — кратко отвърна Рейчъл. — В крайна сметка реших да не оставам в Испания и мислех, че ще бъдеш доволен. Та нали толкова ме молеше да не заминавам. Няма ли да ме целунеш за добре дошла, или се срамуваш на твоята възраст да те хванат да се държиш за ръка като някой ученик?

Виктория издърпа ръката си от неговата, после направи няколко крачки, облегна се на стената на долната тераса и се загледа над маслиновата горичка към морето — към Хелидония, малкия остров на лястовиците. Не искаше Рейчъл да види неканените сълзи, напиращи в очите й. Беше виждала снимки на Рейчъл в апартамента на Уорик скуеър и знаеше, че е хубава, но на живо изглеждаше много по-добре и беше доста по-висока. Освен това притежаваше добре поддържана елегантност, дължаща се повече на прическата и грима, отколкото на дрехите, както и на грижите и отделеното време. Рейчъл Хамънд сигурно винаги беше с безупречен външен вид.

В този момент се чуха шумът от автомобила на Маршъл зад къщата, затръшването на врати и весело бъбрене, след което иззад ъгъла на терасата се показа цялата група, водена от Поси. Когато видя Рейчъл, тя нададе пронизителен писък в изблик на радост:

— Мами, мами, мами!

Хвърли се към майка си, а Рейчъл разтвори ръце и се наведе, за да я прегърне. В този момент Виктория се обърна. Погледите на двете жени се срещнаха над златистия ореол от къдрици със същия цвят като на майка й. Очите на Рейчъл Хамънд светеха тържествуващо.

— Мили боже! Каква изненада! — Гласът на Филип, натоварен с багажа за пикника, обобщи всеобщите чувства. Маги и Ели изглеждаха слисани, но Софи остана неподвижна за миг, сетне изрече: „Мамо!“ с нотка на удивление, примесена с ужас и радост. После също се втурна към майка си.

Рейчъл се извърна леко и поднесе за целувка хладната си буза на голямата си дъщеря.

— Здравей, скъпа — изрече тя с високия си, леко превзет глас. — Както виждаш, последвах съвета ти. Ти предположи, че може би ще е добре да дойда тук. Изглежда си била напълно права.

Цветът се отдръпна от лицето на Софи, когато всички се извърнаха към нея. Тя ахна задавено, обърна се и побягна към къщата. След миг чуха захлопването на вратата на спалнята, която споделяше с Ели.

— Иди при нея, Ели — обърна се Маги към дъщеря си. — Остани с нея. Аз ще дойда след малко.

Познавайки таланта на Рейчъл да преиначава нещата, тя не вярваше, че предложението на Софи е било точно такова, каквото го представи майка й. Въпреки всичко бе очевидно, че е надвиснала голяма беда.

— Здравей, Рейчъл — обърна се тя към гостенката си, повдигнала въпросително вежди. — Това се казва неочаквано посещение. Можеше да ни телефонираш, че смяташ да идваш. Ситуацията е малко неудобна, защото нямаме допълнителна стая за теб. Поси спи на походно легло в стаята за гладене.

— О, не се притеснявай — безгрижно отвърна Рейчъл, изправи се и приближи към Маги за задължителната въздушна целувка край бузата. — Запазих си стая в хотел „Палас“ в Корфу за всеки случай, ако ви няма или нещо друго, — но във всеки случай аз нямам нужда от допълнителна стая, защото ще се настаня в стаята на Патрик.

— Дяволите да ме вземат, ако се настаниш. — Патрик имаше вид, сякаш се канеше да разтърси жена си, за да изтрие изражението на задоволство от лицето й. — Позволи ми да ти напомня — продължи той с нисък, но заплашителен глас, — че ти първа ме напусна, Рейчъл. Ти поиска развод и аз се съгласих. Няма отново да се връщаме на този въпрос. — После внезапно забеляза малката си дъщеря, пъхнала палец в устата си, която не разбираше напълно какво става, но попиваше като омагьосана разиграващата се пред очите й драма. Посочи към нея. — Не е нито мястото, нито времето да обсъждаме подобни неща. Ще поговорим по-късно.

Виктория стоеше напълно безмълвна. Сега проговори:

— Мисля, че е по-добре да се върна във Врахос, но нямам кола. Моля ви… може ли някой да ме закара до там?

— Не си отивай. — Патрик я прегърна. — Това наистина не е необходимо.

— По-добре да си вървя. Моля те.

— Добре — неохотно се съгласи той, нещастен заради отчаянието и мъката, изписани на лицето й. Обаче си помисли, че ако Рейчъл се впусне да разиграва някоя от своите любими сцени, за Виктория ще е по-добре да си тръгне. — Разбира се, щом това е желанието ти, аз ще те закарам и ще дойда с теб.

— Моля те, недей — тихо промълви тя, освобождавайки се от прегръдката му. — Мисля, че трябва да останеш тук и да оправиш нещата, но аз бих искала още сега да се прибера у дома.

Патрик понечи да възрази, но Филип се намеси.

— Аз ще те закарам, Виктория.

Извади от джоба си ключовете на колата и се запъти към задната част на къщата. Тя му хвърли благодарен поглед и го последва към колата, вдигнала високо глава, без да погледне към Рейчъл. Патрик си помисли, че излъчва изключително достойнство. Той се спусна след тях.

— Господи! Ужасно съжалявам за това.

— Вината не е твоя. — Тя бе успяла да овладее гласа си.

— Ще дойда по-късно — рече той.

— Не, Патрик. — Виктория го погледна с измъчени и тревожни очи, толкова различни, помисли си той, от онези, с които го бе гледала само допреди малко, и поклати глава. — Не тази вечер. Ела утре сутринта, ако можеш. И по-добре не се обаждай тази вечер, защото телефонът звъни до леглото на Нона, а както знаеш, във Врахос мобилните телефони не работят.

Той я задържа за миг в прегръдките си.

— Това е само един абсурден фарс — рече. — Типичен драматичен жест от страна на Рейчъл, но всичко ще бъде наред. Лека нощ, моя малка любима. Не забравяй, че те обичам.

— Лека нощ — прошепна тя. — И… Патрик?

— Да?

— Бъди нежен със Софи.

 

 

Филип изпитваше огромно съжаление към нея, докато колата подскачаше надолу по прашния път в меката вечер.

— Това беше ужасно за теб, Виктория — рече той. — Но както Патрик каза, Рейчъл винаги е била кралицата на драмите. Не го взимай твърде присърце. Ти беше напълно права да ги оставиш сами да се оправят. Нека Патрик да се разбере с нея.

— Аз мислех, че всичко между тях е приключило. Не знаех, че тя още го иска.

— Не смятам, че го иска — увери я Филип. — Предполагам, че нещата са се развили зле с онази отвратителна жена, с която отиде да се види в Испания, и тя е подвила опашка и се е върнала у дома. Но Рейчъл не е от онези жени, които ще си стоят кротко сами у дома, без никаква публика. И въпреки че вероятно вече не иска Патрик, няма да позволи на никоя друга жена да го има. Рейчъл е свикнала да постига своето.

— Ами Софи? Вчера толкова се забавлявахме — прекарахме чудесен ден с Маги и момичетата. Софи и Ели бяха изключително приятна компания. Разбирам чувствата й към мен и Патрик ме предупреди да не избързвам и да не очаквам твърде много, но аз се надявах, че вече започва да ме приема.

— А! — въздъхна Филип, докато взимаше един остър завой. — Горката Софи! Това е трудно. Знам от Ели, че тя те харесва, Виктория, така че ти не бива да се чувстваш лично обидена, но съвсем естествено тя прави всичко, което е по силите й, за да попречи на раздялата на родителите си. Аз съм семеен адвокат и през цялото време се сблъсквам с подобни ситуации. Децата — особено тийнейджърите, подвластни на буйстващи хормони и променливи емоции — често са готови на всичко, за да предотвратят една раздяла, дори и когато се чувстват нещастни заради постоянните разправии между родителите си. Рейчъл винаги е била непостоянна в отношенията си със Софи — ту студена, ту топла и любяща. В повечето случаи студена, трябва да се отбележи, и това винаги е вбесявало Маги. Но когато е топла и любяща, Софи не може да й устои и единственото й желание е да й се хареса още повече. Само един бог знае какво е наговорила Рейчъл на Софи, докато са били заедно в Лондон. Чуй ме, Виктория… аз съм най-старият приятел на Патрик и го познавам много добре. За нас с Маги е съвсем ясно, че той те обожава и ние смятаме, че сте създадени един за друг. Не позволявай на случилото се тази вечер да провали отношенията ви. Не се отказвай.

— Ще се опитам да не го правя — отвърна тя, трогната и поуспокоена. — Благодаря ти, Фил.

Все повече харесваше Филип Маршъл, един мил и приятен мъж със сдържан хумор — прекрасен фон за не по-малко милата му и приятна, но много по-буйна и емоционална съпруга. Това беше най-дългата реч, която го бе чувала да произнася.

Той я остави във Врахос и я изпрати с поглед, докато пресичаше двора и се изкачваше по каменните стъпала към масивните дъбови врати с железните чукчета с форма на лъвски глави. Помисли си, че старата къща с лющещата се розова боя по стените, която бе толкова очарователна и романтична на слънчева светлина, в припадащия здрач изглеждаше огромна и мрачна, а Виктория — много малка. Той я видя как извади масивен железен ключ от чантата си, пъхна го в ключалката, сетне се обърна и му махна. Филип вдигна ръка за поздрав и изчака, докато тя изчезна вътре, преди да потегли обратно към това, което го очакваше в „Петради“.

 

 

Когато Патрик се обади на следващата сутрин, Дора вдигна телефона. Той остави съобщение, че щял да се постарае да бъде във Врахос към обяд и се надявал да изведе Виктория на обяд.

Двамата имаха нужда да останат насаме, без да се страхуват, че ще ги прекъснат, но първо трябваше да остави Рейчъл и Поси в хотел „Палас“ в Корфу, където двете щяха да прекарат деня, преди вечерта да отлетят за Лондон.

Предишната вечер, уморена и превъзбудена от дългия ден, прекаран на плажа в Агиос Георгиос в правене на пясъчни замъци, близане на сладоледи, криене от осите и подскачане във вълните със Софи и Ели, всичко това последвано от вълнението от пристигането на майка й, Поси изпадна в истерия, когато Рейчъл обяви, че след като очевидно не е желана в „Петради“, веднага ще се върне в хотела. Тя се вкопчи в майка си, пищя и плака, като отначало се опитваше да се възползва докрай от напрегнатата ситуация, но накрая просто бе твърде изтощена и изнервена, за да спре. Патрик великодушно предложи да спи на дивана в дневната, а Рейчъл да се настани в спалнята му — предложение, което тя благоволи да приеме. Когато Маги отиде да сложи чисти чаршафи за Рейчъл, сърдито си помисли, че както много пъти в миналото накрая Рейчъл отново бе постигнала своето, просто защото никой не искаше повече да разстройва децата.

След като остави съпругата и дъщеря си в хотела, Патрик се отби в „Петради“ преди да потегли за Врахос. Искаше да говори със Софи, преди да се види с Виктория. Филип и Маги бяха отишли до супермаркета в Криовриси, а двете момичета бяха край басейна. Само един поглед към лицето на Патрик изстреля Ели към къщата под претекст, че току-що си била свършила книгата и трябвало да си потърси друга.

Патрик седна до дъщеря си. Тя го погледна наполовина уплашено, наполовина предизвикателно, очаквайки да избухне, но той остана мълчалив известно време. После тихо попита:

— Просто ми разкажи твоята версия, Софи. Знаеше ли, че майка ти ще се появи така неочаквано?

— Не! Кълна се, че не знаех. Трябва да ми повярваш!

— Разбира се, че ти вярвам. Но ти наистина ли си предложила тя да дойде тук и да види какво „става“, както тя заяви снощи?

— Не! Да… ами, нещо такова. — Софи чупеше пръсти. — Предполагам, че може и така да се приеме, но никога не съм очаквала да се появи така. Кълна се, че не съм.

Патрик зачака. Софи изглеждаше изцяло погълната от малкия паяк, който пълзеше по пластмасовата странична облегалка на шезлонга. Виждаше, че дъщеря му е нещастна и отчаяна.

— След като ти говори с мен и Сам и ни съобщи какво изпитваш към Виктория, когато бяхме в Лондон, аз наистина споделих с мама какво си ни казал за нея — прошепна накрая младото момиче. Чувстваше се съсипано от факта, че каквото и да стореше, щеше да изглежда предателка в очите и на двамата си родители. — Отначало тя не ми повярва, че става дума за нещо сериозно, и ме обвини, че си измислям, а аз казах нещо от рода на: „Ами в такъв случай по-добре да дойдеш и сама да се увериш, след като не ми вярваш.“ О, татко, толкова съжалявам!

— Вината не е твоя. Аз съжалявам, че ти неизбежно ще бъдеш замесена във всичко това.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Не че не харесвам Виктория, но… има ли някакъв шанс двамата с мама да се съберете отново? — отчаяно попита тя.

— О, Софи, скъпа! Боя се, че не.

— Заради Виктория?

— Ами отчасти заради Виктория, разбира се. Не би било честно, ако се преструвам, че не е така, защото аз наистина много я обичам, но също и заради много, много други причини. От много време двамата с майка ти не сме щастливи заедно — и ти го знаеш. А и майка ти ме напусна, преди двамата с Виктория да се съберем.

— Но не и преди да се запознаеш с нея — изтъкна Софи. — Сега мама иска да се върнеш при нея. Тя ми го каза снощи.

— Не мисля, че наистина го иска, Софи — въздъхна Патрик. Как можеше да каже на дъщеря си, че от три години Рейчъл напълно бе изгубила интерес към него, със сигурност под влияние на Бронуин Ричардс, но не беше само това. Как би могъл да й довери за своята все по-нарастваща умора от изменчивите й настроения и мании, ограничеността и ексцентричните й капризи? Как би могъл да й каже за любовната история на Рейчъл?

— Мисля, че поне можеш да се опиташ още веднъж — промърмори Софи. — Щом мама е готова да го направи, би могъл и ти да направиш усилие.

Сърцето на Патрик се сви от мъка по нея. Възхищаваше се на смелостта й да изрази открито мнението си, ала знаеше, че не би могъл да направи нищо.

— Съжалявам, Софи. — Изправи се. — Не мога да го направя. Благодаря ти за честността, но вече е твърде късно за нас с майка ти. Но ти обещавам, че раздялата ни няма да повлияе на чувствата ми към теб, Сам и Поси. А сега отивам във Врахос да се видя с Виктория… няма да се откажа от нея.

Софи остана край басейна, вперила поглед в голите скалисти албански планини, заслушана в шума от мотора на колата на баща си. Тъй като наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от тихия шепот на бриза в листата на маслиновите дървета, монотонното пеене на цикадите, рева на някое магаре или кукуригането на млад петел, тя дълго време продължаваше да чува шума на мотора на колата, отдалечаваща се надолу по неравния път. На Софи й се стори, че измина цяла вечност — цяла вечност, докато баща й се отдалечаваше от семейството си и досегашния си живот. Сви се на малка топка и безутешно заплака.