Мери Никсън
Венецианската къща (35)

36.

Франсин внимателно огледа стаята за гости — онази с изглед към градината, — за да провери дали не е забравила нещо. Върху масичката до леглото беше подредена грижливо подбрана колекция от книги, включително последната биография, спечелила награда, един роман, два спиращи дъха трилъри, томче с поемите на Уолт Уитман, както и няколко лъскави списания за различни вкусове — от мода до изкуство, вътрешен дизайн във висшето общество и разбира се, последният брой на „Кейпъбилити“, макар че Виктория навярно вече бе прочела статията на Гай. В банята бе поставила някои от вечните класики „Елизабет и нейните германски градини“^[1], както и несравнимата „Късове от времето“ на Гуен Рейвърат^[2]. Имаше есенция на „Джо Малоун“, както и голяма бутилка успокояващо ароматизирано лавандулово масло. В спалнята имаше минерална вода, електрически чайник и всичко необходимо, за да се приготви чай. В големия гардероб висяха достатъчно закачалки за дрехи, а в чекмеджетата на махагоновия скрин бяха подредени пликове за писма и деликатно напарфюмирана хартия.

Франсин съвсем наскоро бе ремонтирала и напълно обновила тази спалня, както и банята, и се надяваше, че помещенията изглеждат свежи и гостоприемни, но не и крещящо нови. Бе оставила отпечатъка си върху къщата, която толкова дълго беше ергенското леговище на Гай, но без да демонстрира смяната на режима, а по един фин начин, приемлив за онези от приятелите на съпруга й, които все още я гледаха с голяма доза подозрение.

Отсядането на Виктория в къщата е предизвикателство и за тримата, каза си Франсин, макар да не беше сигурна доколко го осъзнаваше Гай. Подозираше, че може да се окаже много по-трудно за него, отколкото бе предполагал. Той не одобри избора й на стая за братовчедката му.

— Защо си избрала тази стая за Вики? Трябва да я настаниш в зелената стая — бе възразил той. — Двамата с Ричард винаги спяха в зелената стая. Сигурен съм, че тя очаква да бъде настанена там, тъй като е свикнала да гледа на стаята като на своя.

— Именно — отвърна Франсин. — Не мисля, че тя би искала да бъде в стаята, която винаги е споделяла с Ричард, и не смятам да я настанявам там.

— О, добре, ако това те кара да се чувстваш несигурна…

Гай бе свил рамене, отправяйки й един от онези свои загадъчни саркастични погледи, ала тя само се бе изсмяла, сякаш без да забелязва последвалото неудоволствие от негова страна. Подобни настроения връхлитаха Гай съвсем внезапно и смразяваха атмосферата. Надвисналите облаци щяха скоро да се разсеят, без да избухне буря. Тя вече се бе превърнала в доста добър синоптик и не позволяваше на променливия климат, сред който сега живееше, да влияе прекалено много върху решенията й.

Тя излезе, за да присъства на месечната сбирка на литературния клуб, в който членуваше, напълно спокойна на външен вид, а когато се върна, не отиде да потърси Гай. Както предполагаше, той се появи съвсем скоро и я обгърна с ръце изотзад, докато тя се преобличаше, за да отидат на вечеря.

— Искаш ли утре да дойдеш с мен до Хийтроу да посрещнем Вики? — попита той.

Франсин знаеше, че това е неговият начин да се извини за лошото си държание. Тя си позволи да се отпусне в прегръдките му и за миг затвори очи. После се отдръпна, отиде до тоалетката си и започна умело да нанася грим върху лицето си, постигайки ефект на естественост, което едновременно беше блестяща измама и истинско произведение на изкуството.

— Ако искаш, ще дойда — отвърна тя, съсредоточавайки се върху лявото си око, — но смятам, че тя би предпочела да сте само двамата. Ако бях на нейно място, и аз бих се чувствала по този начин.

Гай я наблюдаваше, докато приключи с очите и започна да нанася пудра с меката четка върху скулите си.

— Нужно ли е изобщо да ходим у Хийткот? — тихо попита той и отпусна ръце върху раменете й. — Мога да им се обадя и да им кажа, че… че неочаквано е изникнало нещо спешно. — Погледна я с блеснали очи в огледалото.

— И дума да не става — сурово го отряза тя. — Иди да си вземеш един студен душ, Гай Уинстън. Не се съмнявам, че Мади Хийткот вече брои часовете до повторната ви среща. Тя смята, че си божи дар за жените, и аз не мога да бъда толкова жестока и да я лиша от удоволствието да бъде в твоята компания. Тази рокля вече ми е отесняла. Струва ми се, че известно време няма да мога да я нося. Трябва да подновя гардероба си. Мислиш ли, че Виктория би дошла с мен на обиколка из магазините? Тя самата би трябвало да има нужда от нови дрехи.

— Може би. — Гай отдръпна ръцете си от раменете й. — Макар че не съм сигурен какво е финансовото й положение в момента. Може да е малко притеснена.

— Не е ли истински късмет, че същото не може да се каже за теб — засмя се Франсин. — Това беше едно от качествата ти, което още в началото най-силно ме привлече към теб. Но навярно бихме могли да й помогнем с парите. Ако искаш, ти можеш да бъдеш много тактичен, скъпи — сигурна съм, че ще измислиш нещо.

— Добра идея. Ще видя какво мога да направя — отвърна Гай, който обичаше да се прави на господин Щедрост. Знаеше, че го манипулират — ново преживяване за него, — но намираше смесицата от дразнене и ласкателство, с която толкова ловко си служеше Франсин, за изненадващо примамлива.

— Е, предполагам, че след като явно ще ми бъде отказано малко домашно блаженство, по-добре да побързам да се преоблека — въздъхна той. — Ще отида да си взема един душ.

Виктория реши да отиде в Англия за две седмици. Притесняваше се как ще съобщи на Джейк, че заминава, но единствената му реакция беше: „Трябва ли да идвам с теб?“ Той се чувстваше в местното училище като патица във вода и всяка сутрин тръгваше щастлив заедно с Ангелос, сякаш цял живот бе живял във Врахос.

— Децата са толкова непостоянни — тъжно сподели Виктория с Еванти. — Аз едва не се поболях от тревоги да не се разстрои, че не го взимам със себе си, и се питах дали изобщо да заминавам! Колко излишно хабене на енергия от моя страна! На него въобще не му пука!

— Това показва колко сигурен се чувства въпреки всички трагедии в живота му. И това се дължи на теб — успокои я Еванти. — Той знае, че никога няма да го изоставиш. Сега е съвсем различен от онова малко момче с бледо лице, което пристигна преди четири месеца. Не се тревожи за него, agapi. Едно пътуване ще ти се отрази добре, макар да знам, че го правиш най-вече заради мен. За мен има огромно значение, че ще се срещнеш с Хю и ще ми разкажеш всичко за него. Джейк ще бъде добре тук — нали той има скъпата Дора, Янис и Ангелос… както и мен, макар това да не е кой знае какво. Аз може да не съм много подвижна, но винаги съм тук.

— Скъпа Нона! Това е достатъчно — увери я Виктория. — Ти си най-важният човек и за двама ни. А и нямам търпение да се запозная с Хю!

Всъщност Виктория се чувстваше неспокойна и притеснена за цялото пътуване. Не беше сигурна точно какво очаква от нея Еванти. „Ами ако баба отново бъде наранена и този път по моя вина? Да предположим, че не го харесам — какво ще й кажа? А какви ли са неговите очаквания от тази среща?“

Очакваше с радост да се види с Антъни и Тоула, но не изгаряше от нетърпение да се срещне със семейството на Ричард. Питаше се дали ще може да се справи със спомените и чувствата, които неизбежно ще събуди посещението й в Манор Фарм.

„Това беше мой дом цели осем години — мислеше си тя. — Със сигурност би трябвало да искам да съм там. — Какво ми говори всичко това? Що за човек съм?“

Тук във Врахос беше възможно — поне отчасти — да постигне някакъв що-годе нормален живот, но в Англия имаше неща, пред които трябваше да се изправи и от които не можеше вечно да се крие. Нито можеше вечно да отлага изясняването на обърканите си чувства към Ричард. Осъзна, че се боеше от срещата с Гай. „За мен той е като непознат човек“ — мислеше си Виктория.

Чудеше се какво ли ще бъде да живее в една къща с Гай сега, след като толкова много неща се бяха променили. Къщата, която от години смяташе едва ли не за своя, сега бе дом на Франсин. Надигаха се мъчителни въпроси не само за чувствата на Виктория към Гай — нещо, в което никога не бе искала да се задълбочава, — но и за отношението на Франсин към връзката между Гай и Ричард, както и към самата нея.

Там, на високата скала над морето сред руините на Ангелокастро — след онзи пикник, който никога нямаше да забрави, когато Гай бе хвърлил бомбата за Ричард — братовчед й я бе уверил, че Франсин е знаела за това, ала Виктория не преставаше да се пита какво ли е изпитвала. Наистина ли бе толкова спокойна и самоуверена, както изглеждаше, или също се чувстваше нервна в присъствието на Виктория, както и тя в нейното?

А сега се бе появил и Патрик. Чувствата на Виктория бяха в пълен хаос. Едновременно копнееше да го види и в същото време се боеше. Безпокойството й постоянно се увеличаваше и от силното сексуално привличане, което изпитваше към него, съвсем различно от всичко, което бе изпитвала досега. А това привличане се бе появило толкова скоро след смъртта на Ричард и тя изобщо не бе подготвена… Ами ако в настоящото си нестабилно емоционално състояние бе разчела погрешно сигналите, които си мислеше, че получава от Патрик? И какво всъщност ставаше с брака му? Следващата им среща нямаше да бъде на нейната територия, където се чувстваше много по-уверена и спокойна, а в много по-светското лондонско обкръжение, без компанията на Сам и Софи, която придаваше непринуден и обикновен вид на срещите им. Внезапно това също й се стори твърде изнервящо.

Патрик й се бе обадил още веднъж — привидно, за да я осведоми кога ще пристигне в Лондон за предварителната изложба на Хю, но също и за да повтори поканата си за вечеря. „Така ще можем да си споделим новините преди срещата ти с Хю“ — съвсем естествено бе заявил той. Тя с удоволствие си бъбреше с него по телефона, но да отидат заедно на вечеря беше нещо съвсем различно. Страхуваше се, че обичайните й светски умения може да са я изоставили през последните трудни месеци. Питаше се дали ще може да издържи една вечеря a deux (за двама), особено с някого, чието добро мнение отчаяно искаше да спечели, но когото всъщност не познаваше много добре.

Абсурдно беше да притежава толкова малко самоувереност, остро се упрекваше тя — сякаш отново бе на осемнадесет години. Чудеше се дали несигурността й не е още една последица от преживяната трагедия и дали бавно не полудява. Та нали К. С. Луис^[3] беше написал, че за своя изненада установил, че мъката толкова много прилича на страха? Всичко изглеждаше толкова сложно и объркано и ако си позволеше прекалено много да умува над него, неизбежно щеше да се разболее психически.

Реши първо да отиде в Лондон, а след това в Бейбъри. И без това трябваше да се срещне с Питър Мейсън — нещо, което също не очакваше с нетърпение, — а по някое време щеше да се наложи да понесе и срещата с Мериъл Хокинс.

Докато подреждаше багажа за пътуването си, осъзна колко неподходящ бе гардеробът й за една седмица в Лондон, включваща и светски прояви, на каквито тя не бе присъствала след смъртта на Ричард. Когато тръгна от Англия, беше март, а сега — юни. Тогава си бе взела съвсем малко дрехи и всички бяха всекидневни: във Врахос нямаше да има нужда от нещо по-официално. Макар че Еванти спазваше традицията и се преобличаше за вечеря, но с някоя удобна дреха, например една от многобройните й дълги туники. „Ще се чувствам като някоя старомодна повлекана“ — тъжно си помисли Виктория, докато си представяше блестящата Франсин с гъвкавата й съблазнителна походка. „А и какво ще облека за вечерята с Патрик?“

Когато пристигна на летище Хийтроу, Гай я очакваше зад преградата. Тя усети облекчение, че е дошъл сам, но когато го видя, не изпита обичайната радост.

— Е, определено изглеждаш по-добре от последната ни среща — отбеляза той, след като я целуна. Не му убягна от вниманието, че тя не отвърна на целувката му. „Но ми е простила“ — рече си наум.

Виктория си помисли за безбройните пъти, когато Гай я бе посрещал по летища и железопътни гари, и за обичайната искрена радост при вида му, за удоволствието от гостоприемната му прегръдка. А сега знаеше само, че не желаеше да я докосва. „Винаги ли ще бъде така?“ — тъжно се запита младата жена.

— Врахос навярно е сътворил обичайното си чудо. Животът в Гърция ти се отразява много добре — заключи той.

Виктория леко сви рамене.

— Чувствам се като провинциалната мишка Тими Уили, дошла на гости при Джони Градския мишок в големия град! И така — как си, Гай? Изглеждаш все същият.

— Мили боже! Какво, по дяволите, очакваше? Изминали са само няколко месеца, откакто се видяхме за последен път! Какво искаше да кажеш? Макар да ми се струва, че определено ще забележиш промяна у Франсин — бременността вече започва да й личи, — но не се очаква, че и бащите ще се променят, нали?

— Не, разбира се, че не. Нямах това предвид. Просто в момента всичко ми изглежда различно. Може би аз съм тази, която се е променила.

Той смутено се засмя.

— Не и ти! Ти никога няма да се промениш — и слава богу! — Огледа я с един от бързите си преценяващи и критични погледи. — Въпреки че се нуждаеш от подстригване. Приличаш на малко рунтаво кученце! Хайде, да се качим с асансьора до паркинга, а след това ще те откарам у дома.

„У дома? — помисли си Виктория. — Вече не знам къде е моят дом. Със сигурност не е къщата на Гай.“

Докато се носеха по М-4 в откритото беемве на Гай, двамата разговаряха на безопасни теми като семейството. Гай й съобщи последните новини за Тоула и Антъни, за Франсин и плановете за бебето, а тя му разказа за Джейк, Еванти и Врахос. Споделиха изненадата си от съвпадението, че след запознанството й със семейство Хамънд се бе разбрало за съществуването на Хю Марстън. Виктория му каза за предстоящите си срещи първо с Патрик, а след това и със самия Хю. Гай й довери, че е получил писмо от Патрик, в което го питал дали е възможно да се срещнат някой път и да поговорят за Врахос.

— Аз и без това искам да се запозная с него — рече Гай. — Не само заради Врахос и със сигурност не заради някогашната любовна история на Нона — която изглежда много те е развълнувала, — а защото смятам, че бих могъл да се възползвам от услугите му за в бъдеще. Той прави фантастични снимки. Виждал съм работите му и много ми харесват. Защо не ме поканиш да дойда с вас двамата на вечерята? Идеята не ти ли се струва добра?

Но последното нещо, което Виктория искаше, бе Гай да присъства на срещата й с Патрик.

— Не, не мисля така — студено отвърна тя. — Предлагам той да ти се обади и да си уредите среща някой друг път.

Гай й хвърли любопитен поглед и повдигна вежди. Настъпи тишина, изпълнена с напрежение, което и двамата усещаха. „По дяволите — помисли си Виктория, — сега Гай ще наблюдава като ястреб всяка моя реакция към Патрик!“ И без това чувствата й бяха достатъчно объркани и нямаше нужда и от семейни спекулации — най-малко пък от страна на Гай.

Докато наближаваха отбивката към Болтън от Олд Бромптън Роуд, тя усети как мускулите на стомаха й се свиват.

Освен нервността й от срещата с Франсин, както и необходимостта през следващата седмица да се пребори с чувствата си към Гай, се прибавяше и ново притеснение: мисълта, че ще се наложи да живее под тежестта на изпитателния му поглед. Когато спряха пред номер четиридесет, си заповяда да се стегне и се закле в никакъв случай да не позволи любопитството на Гай да я смути или изплаши.