Мери Никсън
Венецианската къща (5)

4.

Патрик Хамънд сгъна вестника на две и го бутна през масата за закуска към жена си.

— Хвърли един поглед на това.

— Къде?

— Погребения. Под Кънингам.

Рейчъл погледна.

— Нищо не ми говори — рече тя. — А трябва ли?

— Е, може би не… обаче ще ти кажа кой е той според мен! Всъщност дори съм сигурен. Мисля, че бедният човек бе съпруг на внучката на Еванти Дукас. Нали си спомняш, скъпа — собственичката на Венецианската къща във Врахос. — Лицето на Рейчъл остана безизразно и Патрик тъжно си помисли, че преди три години тя щеше съвсем точно да знае за какво й говореше.

— Къщата, която искам да фотографирам за книгата си — търпеливо обясни той. — Надявах се да се видя с нея, когато отида в Корфу, да разгледам къщата и да направя предварително интервю с нея. При всички случаи тя е интересна стара птица с доста вълнуващо минало, а за къщата се говори, че е пълна със съкровища. Обаче дочух някои слухове, че не е добре със здравето, и бързам да се видя с нея, преди да се е случило нещо. Както и да е, ако в семейството е имало трагедия, то моментът едва ли е подходящ. Въпреки че това ще забави нещата, навярно трябва да й пиша — да разбера дали има сили за предварителната ни среща, или ще трябва да я отложим. Ти какво мислиш?

— О, не знам… бих ти препоръчала да изчакаш и да разбереш. Ако тя иска да отложи срещата, сигурно ще го направи. — Умът на Рейчъл бе зает с други неща, както често се случваше напоследък, и тя с чувство на вина осъзна, че всъщност плановете на съпруга й никак не я интересуват.

Патрик въздъхна и я стрелна озадачено.

— Новата книга може да се окаже много важна за нас.

— В такъв случай какво се е случило с този Кънингам? — попита Рейчъл, насилвайки се да прояви интерес.

— Писаха във вестника преди няколко дни. Ужасен инцидент при стрелба — мисля, че е направил някаква грешка. Както и да е, но най-важното е, че пушката му експлодирала. Бил е едва тридесетина годишен, с млада жена и дете. Много тъжно. Надявах се, че ти може да дойдеш с мен до Гърция по време на следващото ми пътуване. Има едно-две места, които бих искал да видиш… да ми помогнеш да реша кое да включа и кое да отпадне. Винаги си имала отличен нюх за тези неща. А и ме вдъхновяваш. — Усмихна й се.

— О, Патрик! Знаеш колко е трудно с Поси в момента. Наистина не мога.

— Никога не е било проблем да идваш с мен, когато другите две деца бяха на същата възраст.

— Тогава получавах повече помощ.

— Сега имаш Ивон. Ако пожелаеш, тя може да ти помага много повече. При всички положения ще ти се отрази добре. На всички ни ще се отрази добре — подчерта Патрик, — ако заминем заедно и сменим обстановката.

— Точно по това време на годината никак не е подходящо да водим Поси там. Може да е студено и влажно като тук.

— Аз не предлагам да взимаме Поси. Това би било противно на целта ни.

— А какво предлагаш да правим с нея?

— Ивон ще се зарадва да припечели нещо допълнително, като преспи няколко нощи тук. На нея може да се разчита — сама знаеш, че често го е предлагала, — а и Софи ще бъде тук, за да й прави компания.

— Софи! — изсумтя Рейчъл. — Голяма полза ще има от нея, няма що! Както и да е, няма време да се организираме. Съжалявам, но в момента имам да върша много неща — следващата седмица е срещата на комитета „Спасете децата“, а имам и още няколко ангажимента. — Патрик си помисли, че тя се държи с него като с досадно и капризно дете.

— Последния път, когато те помолих да направим нещо заедно, ти ми отговори, че не можеш да планираш толкова далеч напред.

— О, моля те, не се заяждай с мен, Патрик! — Лицето на Рейчъл придоби онова затворено изражение, от което той толкова се боеше напоследък — беше все едно да наблюдаваш как някой спуска всички щори в къщата, защото се страхува вътре да не проникне слънчевата светлина.

— Имаше време, когато обичаше да пътуваш с мен. Когато имаше жизненоважна роля във всичките ми проекти. Когато се забавлявахме заедно. — Той заобиколи масата и положи ръце на раменете й. Усети как цялата се напрегна, готова да го отблъсне. — Хайде, Рейчъл — залюля я нежно Патрик. — Само една седмица? Престъпление ли е, че искам понякога да бъда с жена си? Какво става с нас?

Пронизващ писък я спаси от отговора. Рейчъл изскочи от стаята и Патрик я чу да успокоява по-малката им дъщеря, която се заливаше от плач.

— Всичко е наред, скъпа — мама е тук. Каква ужасна цицина! Бедничката ми Поси! Ей сега ще те целуна и ще ти мине. — После се присъедини и друг глас и се разнесе обичайната препирня.

— Господи, колко шум за нищо! — Софи Хамънд, чиято обилно наплескана с гел коса стърчеше около главата й като змиите на Горгоната, нахлу в кухнята и стовари с трясък върху масата купчина книги. Една лъжичка изхвърча на пода, а кафето на баща й се разплиска в чинийката. — А между другото — продължи тя, — нищо й няма на скъпата малка Поси, в случай че си се разтревожил, освен че отново е свила най-хубавата ми писалка, а аз си позволих да си я взема обратно. Просто се наложи да разтворя малките й крадливи пръсти. Обаче съдейки по държанието на мама, човек ще си помисли, че покривът се е стоварил върху главата й!

— Предполагам, че не си била особено нежна с Поси — кротко отбеляза баща й, но й хвърли развеселен поглед, докато изливаше обратно кафето в чашата си.

Голямата му дъщеря се ухили.

— Позна, не бях! После тя, разбира се, се тръшна на пода. Естествено върху килима — никога няма да видиш малката Поси да се пльосва върху каменния под, — а мама тутакси се нахвърли върху мен с думите „Какво й направи този път, Софи?“. В момента мама я успокоява, като й дава да суче направо там в коридора — и о, чудо! — всичко изведнъж й мина! — Софи повдигна раменете си с подчертано възмущение. — Циците на мама ще увиснат като на онова старо шимпанзе във филма за дивата природа. Сам казва, че вече не обича да кани приятелите си у дома, за да не би да заварят Поси да суче. За бога, та тя е вече на две години! Честно, татко, не можеш ли да сложиш край на това? Толкова е срамно! — Софи прокара драматично ръка по прическата си в стил медуза и се пльосна на един стол.

Патрик замислено изгледа голямата си дъщеря. Изпитваше голяма доза съчувствие към нея.

— Какво ще поискаш, ако те помоля да направиш нещо за мен?

— На каква цена?

— Добра. Ще зависи от някои неща.

— И каква е работата?

— Да правиш компания на Ивон, ако тя дойде да живее тук за една седмица — и да обещаеш да не убиваш сестра си; това определено е неотменна част от сделката. Искам мама да дойде с мен в Гърция. Интересува ли те предложението ми?

— Ами-и… — Софи пресметливо изгледа баща си. — Може и да ме заинтересува. Има някои неща, които искам… както и разбира се, да се направи малко попълнение в годишния ми фонд. — Софи страдаше от хронично безпаричие, а годишният й фонд — от постоянен теч. — Обаче мога още отсега да ти кажа — мрачно предрече тя, — че нищо няма да излезе, защото мама няма да дойде с теб.

— Какво би могло да я убеди?

— Нищо — съкрушено заяви Софи. — Аб-со-лю-тно нищо. Тя мисли единствено за Поси — за Поси и онази Бронуин, която на практика май се е заселила у дома, да не споменавам отвратителното й дете. — Софи стана и целуна баща си по бузата. — Горкият ми стар татко! — промълви. — Боя се, че нямаш шанс. Не ти остава нищо друго, освен да се присъединиш към клуба на пренебрегнатите Хамънд. Но недей да униваш — двамата със Сам ще се грижим за теб, когато остарееш, ще ти помагаме да буташ инвалидната си количка и ще те извеждаме на кратки разходки с кола. Кола! Това ми напомни, че трябва да бягам! След десет минути имам урок. Господин Всезнайко от автомобилните курсове щеше да бъде много готин, ако не беше такова джудже. Едва се забелязва над кормилото, бедният дребосък, и няма да повярваш колко сериозно се отнася към всичко. Работя усилено върху чувството му за хумор, обаче още не съм постигнала много. Чао засега — пожелай ми късмет! Ще ме вземе от края на разклонението и днес ще кормувам на шосе с две платна. — И тя се изстреля навън с тананикане.

Патрик отвори уста, за да й извика да затвори вратата, но реши, че и в този случай няма шанс, затова стана и сам я затвори. Силно се надяваше, че няма да се наложи през почивните дни да дава допълнително уроци по шофиране на дъщеря си. Определено смяташе, че този инструктор заслужава медал.

После си наля още една чаша кафе и се замисли за семейството си. Отчаяно му се искаше отношенията с жена му да станат отново каквито бяха преди на бял свят да се появи госпожица Поси Хамънд и да промени всичко.

Патрик и Рейчъл се запознаха в университета. Патрик твърдеше, че за него е било любов от пръв поглед, когато през втората си година на един купон го представиха на Рейчъл — студентка първа година. Със сигурност помежду им бе възникнало мигновено привличане, последвано от приятелство, породено от общи интереси и приятели. Двамата правеха много неща заедно и много се забавляваха. Приятелството им издържа на всички изпитания, така че когато завършиха Оксфорд — за ужас на семейството на Патрик, което смяташе, че на двадесет и две години той е твърде млад, за да се обвързва с брак, както и въпреки резервите им спрямо Рейчъл, — те се ожениха. Другите им университетски приятели си сменяха партньорите като носни кърпички, по-късно някои си смениха и съпругите и съпрузите, — но Патрик и Рейчъл изглежда бяха открили формулата на стабилността и техният брак бе обект на завист от страна на мнозина. Самите те твърдяха, че са работили много за брака си, но сега, когато се изправяше пред обезпокоителното разпадане на връзката им, Патрик се питаше дали двамата с Рейчъл наистина имаха и най-малката представа колко много усилия се изискваха за един брак, когато поемеше по лоша пътека. А това, което правеше нещата още по-лоши от негова гледна точка, бе фактът, че изглежда тези усилия бяха едностранни: Рейчъл отказваше да обсъжда проблема, което не означаваше, че не го е забелязала. Трябваше да е много тъпа, ако си мислеше, че всичко върви добре, а никой никога не би я нарекъл така.

В началото на познанството им той бе открил, че под студената елегантност на Рейчъл (толкова измамна за онези, които не я познаваха добре) се крие една несигурна жена, която зависеше от него много повече, отколкото приятелите им предполагаха. Затова я обичаше още повече: тя извикваше у Патрик най-нежните и закрилнически чувства. С появата на децата само той разбираше колко е трудно за Рейчъл, закъснял продукт на ултраконсервативни родители, да се справи със суматохата на брака. Самият той потомък на голям и освободен от морални задръжки клан, чиито членове представляваха весела и шумна група, винаги наслаждаваща се на споровете и препирните, Патрик разцъфтяваше по време на семейните сбирки, които Рейчъл намираше толкова заплашителни. Когато Рейчъл забременя, той с нетърпение и искрена радост очакваше да стане баща.

Реакцията на Рейчъл не беше толкова ентусиазирана. Тя не беше от онези жени, които едвам се сдържаха да не откраднат някое бебе, оставено за малко само в количката му. Изпитваше страх, когато някой от приятелите й сложеше новородено бебе в ръцете й. Опъващите нервите до крайност малки ревящи вързопчета предизвикваха у нея по-скоро отвращение и неприязън, отколкото примиращ възторг, както беше при повечето жени. Малките бебета я смущаваха и й досаждаха, ала това беше нещо, което можеше да признае само във вид на шега. „Рейчъл се преструва, че не харесва бебета“ — дразнеха я приятелите й, а тя отвръщаше през смях, смръщила лице уж в престорена гримаса на отегчение: „Ужасни малки неща — не мога да ги понасям, докато не започнат да ходят и да говорят“. Бе сигурна, че няма да й повярват. Като капак на всичко през всичките девет месеца преди раждането на първото си дете тя се чувстваше ужасно зле. Родилните мъки бяха истински кошмар, смесица от непристойна бъркотия, болка и страх, че губи контрол върху себе си. Когато всичко свърши, Рейчъл наблюдаваше ревящия си син с нескрит ужас. Всички й казваха, че е идеален — едно красиво бебе, но Рейчъл не само се ужасяваше от Сам, а и тайно се отвращаваше. Именно Патрик беше този, който, след като за пръв път пое бебето, не можеше да се откъсне от него. В същото време Рейчъл лежеше в леглото и се взираше през прозореца, потънала в нещастието си, бореща се с връхлитащата я паника и отбягвайки физически контакт с това заплашително непознато същество.

Веднага след като двамата със Сам се прибраха у дома след болницата, тя нае бавачка — първата от многото, — за да й помага в неприятната работа, каквато беше за нея отглеждането на детето. С появата на Софи две години по-късно Рейчъл реши, че е преизпълнила задължението си — ако не обичаше толкова много Патрик, никога дори и не би помислила да премине за втори път през целия мъчителен процес. Въпреки че Патрик би се радвал да има едно голямо, щастливо и шумно семейство, той прие, че това би могло да застраши личното щастие, което двамата със съпругата му споделяха, а то беше нещо, което за никаква цена не би искал да рискува. Двамата се разбраха, че повече бебета няма да има. Патрик много обичаше сина си и дъщеря си и често си повтаряше, че има всичко, за което един мъж може да си мечтае: красива съпруга, две здрави деца и процъфтяваща кариера като писател и фотограф.

След като бебешките дни отминаха, Рейчъл превъзмогна физическото си отвращение към децата и всеки нов успех на Сам и Софи се превръщаше в източник на задоволство за нея — макар че не беше особено снизходителна към неуспехите. Смяташе, че никой не би могъл да я обвини, че не е добросъвестна майка: проявяваше интерес към игрите им, беше амбициозна относно бележките им в училище и организираше семейния живот с ефективността, която проявяваше във всяко от начинанията си. За външния свят тя беше една идеална уверена съпруга и майка — елегантна, с гъвкава и слаба фигура, обект на женска завист, — само изгризаните й нокти и прекалено честото миене на ръцете издаваха вътрешната й неувереност и обърканост.

Всичко вървеше гладко в семейство Хамънд, поне на повърхността, докато, преди три години Рейчъл откри, че отново очаква дете. Отначало си помисли, че симптомите се дължат на преждевременен климактериум, и реши да не им обръща внимание. Когато най-после отиде на лекар, тя се изплаши при въпроса му дали няма вероятност да е бременна и окончателно се ужаси, когато предположението му се оказа вярно — по това време вече беше навлязла в четвъртия месец от бременността. Първата реакция на Патрик бе изумление и радост, които бързо бяха изместени от тревогата за изнервената му съпруга. Обсъдиха вероятността да направи аборт и той изпита облекчение, когато Рейчъл — заела високоморалната поза на мъченица — я отхвърли.

Сам и Софи — след като преодоляха смайването си, че родителите им бяха извършили подобен подвиг на тяхната напреднала възраст, — бяха очаровани. Оттогава обаче мнението им бе претърпяло коренна промяна.

Рейчъл предполагаше, че изсмукващото силите й неразположение, съпътствало първите й две бременности, ще я измъчва и този път, особено с оглед на възрастта й, но много скоро тя започна да изглежда и да се чувства необичайно добре.

Продължи да мърмори, че не иска бебето, но изглежда смяташе единствено Патрик виновен за състоянието си, макар да не му бе казала, че е престанала да взима противозачатъчни хапчета поради страх от евентуалните последици и защото ги смяташе за излишни. Той започна да изпитва усещането, че след двадесетгодишен брак живее с непознат човек. Енергичната и интелигентна Рейчъл бе заменена от една враждебна и постоянно недоволна жена, която предпочиташе да си стои вкъщи. „Всичко ще се оправи след като бебето се роди — повтаряше си Патрик. — Бъди търпелив, угаждай й, всичко се дължи на хормоните.“ Той вече имаше опит с хаоса, който можеха да сътворят тези загадъчни мистериозни пратеници на мозъка: двамата тийнейджъри в семейството бяха яркото доказателство за това.

Когато красивата им дъщеричка се роди удивително бързо и безболезнено, той изпита невероятно облекчение не само защото този път съпругата му бе преминала толкова добре изпитанието на раждането, но и защото с помощта на терапията тя се бе влюбила в бебето от пръв поглед. Патрик беше подготвен за рязката промяна в живота им. Очакваше я с радост, убеден, че на четиридесет и две години ще изпита истинско удоволствие от това позакъсняло завръщане към пелените и всичките останали бебешки грижи. Винаги с радост бе изпълнявал бащинските си задължения към двете си по-големи деца, когато бавачката отсъстваше, ала това, за което не бе подготвен, бе новото поведение на Рейчъл. Въпреки че враждебното й отношение към бебета бе изчезнало, то бе заменено с пълно вманиачаване по тяхната новородена дъщеря, комбинирано с негодувание и обида към самия него. Патрик недоумяваше как съпругата му може да се прехласва толкова много по рожбата на тяхната любов и в същото време да му се сърди, задето бе взел участие в зачеването, когато някога — сега това изглеждаше много отдавна — тя се наслаждаваше на процеса не по-малко от него.

Нито пък се бе молил за промяната в поведението на Софи и Сам. Макар че те се шегуваха на тази тема помежду си — подбелваха очи и се присмиваха на майка си, — Патрик знаеше, че се чувстват дълбоко засегнати и наранени от абсолютната погълнатост на Рейчъл от бебето. Страдаха и от раздразнението, което тя проявяваше винаги, когато се опитаха да проявят интерес или загриженост към малката си сестричка.

А като капак на всичко беше приятелството на Рейчъл с Бронуин Ричардс. Софи, която не я понасяше, настояваше злобно, че била лесбийка с хищнически замисли към майка им.

— Не ставай смешна! — остро реагира Патрик, когато тя му сподели зловещата си теория.

— Тя има всички признаци.

— Какви признаци? — Сам, който тайно намираше Бронуин за изнервящо секси, макар че по-скоро би умрял, отколкото да си го признае, вдигна глава от колоната с футболните резултати.

— Космати подмишници — тържествуващо заяви Софи. — Честно, татко, приличат на глезените на Пънч. А когато си облече някое от онези горнища без ръкави, виждаш как космите й са увиснали надолу. Пфу! — Софи изкриви лице от отвращение. — Ели казва, че това винаги е страшно подозрително. Учителката ни по немски в училище има космати подмишници, а тя е всеизвестна лесбийка. Наистина смятам, че трябва да предупредим мама. Ели казва…

— Ели е безкрайно глупава, а също и ти! — скастри я Патрик, захвърли вестника с несвойствена за него ярост и излезе от стаята. Затвори вратата подчертано грижливо, което бе много по-показателно за състоянието му, отколкото ако я беше затръшнал.

— Леле! Право в целта! — впечатли се Сам. — Горкият татко, ти наистина го стресна! По-добре зарежи тази работа, Софи.

— Определено няма да го направя. Изглежда открих как да стигна до желания край. Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки и ние трябва да го подтикнем към действие. Трябва да се отървем от гадната дърта Бронуин заради доброто на всички ни. Обаче няма никакъв смисъл да говорим с мама. С изключение на Поси и Бронуин, тя мисли само за диети, препарати за почистване и дезинфектанти.

Бронуин бе пристигнала преди три години и се бе настанила да живее в преустроената църква в края на селото. Рейчъл, току-що узнала новината за нежеланата си бременност, напрегната като настроена за високи тонове цигулка, на която постоянно опъват струните, бе зърнала рекламата й на прозореца на местния магазин за здравословна храна: „Йога и курс за отпускане. Консултации. Самопознание на душата. Решаване на деликатни проблеми. Вашата възможност да предприемете вълнуващото пътуване за изследване на глъбините на душата си, водени от надежден и съпричастен наставник. Подгответе се за промени!“ Водена от някакъв необясним импулс, Рейчъл взе телефона и си записа час.

Бронуин се бе оказала права поне за едно нещо, тъжно си помисли Патрик: Рейчъл със сигурност се бе променила.