Мери Никсън
Венецианската къща (30)

31.

Откриха Хю в студиото му. Тъкмо смяташе да си подремне малко след обяда, но се зарадва да ги види и се надигна от креслото си.

— Е, млада госпожице — рече той и отпусна ръце върху раменете на Софи, оглеждайки я одобрително, — наистина изглеждаш много добре. Този слънчев загар много ти отива. Доколкото си спомням, ти се съгласи да ми позираш. Кога ще започнем?

— Когато пожелаеш — с готовност отвърна момичето. — Ако наистина го искаш. В понеделник се връщам в училище, но през почивните дни ще си бъда у дома. Мога да яздя до тук с Пънч през съботите или неделите… с изключение… — Млъкна за малко. — Но какво, за бога, ще облека?

Хю се засмя.

— Най-страшният въпрос за всяка жена! Не бих желал да си в бална рокля, ако това те безпокои — напоследък вие, младите момичета, имате доста странни възгледи за облеклото. Твърде много плът на показ и недостатъчно изисканост и елегантност — а това са различни неща. Не, ще те нарисувам в джинси и тениска или каквото обличаш за езда. — Усмихна й се. — Това, което ме интересува, е изражението на лицето ти…

— Ха! — ухили се Патрик. — Да се надяваме, че няма да я улучиш в някой от дните, когато прилича на буреносен облак!

— Когато е с мен, никога не прилича на буреносен облак, нали, Софи? — Хю я пусна и се подпря с ръка на облегалката на креслото. — И имай предвид, че не те искам с онези стърчащи кичури в косата, с които се появяваш понякога. А защо да не нарисувам и стария Пънч? Какво ще кажеш? Може да ви изобразя край някое от ябълковите дървета в градината, докато старият разбойник си хрупа кротко от тревата.

— О, жестоко! Това наистина ще бъде страхотно! — засия Софи. — Обичам те, вуйчо Хю!

Докато гледаше светналото й лице — пълен контраст с вчера, — Патрик изпита благодарност към възрастния мъж. Каза си, че Софи има нужда тъкмо от такова повдигане на духа — комбинацията от възхищение и приятелски закачки имаше същия ефект, както свежата струя вода върху зажадняло растение. Вуйчо му винаги успяваше да извади на показ най-доброто у нея.

— Искаш ли да им направя няколко снимки? — предложи той. — Така ще можеш да работиш върху портрета, докато Софи е на училище, а не само през уикендите.

— Това би било чудесно. Да, ако обичаш — усмихна се вуйчо му. — А сега ми разкажете всичко за себе си.

— Таня ми каза, че не си знаел кога се връщаме. Рейчъл сигурно е забравила да ти предаде съобщението ми, но аз трябваше сам да ти се обадя. Съжалявам.

— По-вероятно е аз да съм забравил — макар че ти май не ми каза къде заминаваш този път, — но не съм говорил с Рейчъл от цяла вечност. Тя е добре, нали? — попита Хю и проницателно изгледа племенника си.

— В момента Рейчъл е много заета — кратко отвърна Патрик, тъй като нямаше желание да се разпростира по темата. — Преди да ти съобщим нашите новини, искам да ми кажеш как се чувстваш.

— Не съвсем зле — всъщност доста доволен от себе си. Хапчетата на онзи шарлатанин имат ефект и аз почти завърших поръчката на принц Харун. Той идва онзи ден и изглеждаше доволен от работата ми, а това е много добре, тъй като мисля да му измъкна куп пари — засмя се Хю. — Той е отседнал при онази стара палавница Розамунд Дънтън. Нали знаеш, че двамата от години имат любовна връзка и ту се събират, ту се разделят, макар че малкият човек й стига едва до новите бедра. Горката стара Роз — от разстояние все още изглежда добре, но мисля, че малко е попрекалила с лифтинга. Сега има постоянна усмивка, също като усмивката на тигър — тилът й сигурно целият е прищипан на бастички! Бих могъл да ти разкажа някоя и друга история за нея — като млада беше зашеметяваща красавица. А сега, ела да погледнеш моето велико творение. Ценя мнението ти. — Той закуцука към статива, облегна се с едната ръка върху бастуна, а с другата отметна покривалото и откри голямо платно. — Ето това е — рече и се отдръпна настрани. — Привърших работата си върху Лунна светлина и последната й рожба. Има красива глава, нали? Остава ми да нанеса още няколко последни щриха на другите кобили и жребчетата и картината ще е напълно завършена.

Патрик приближи и застана до него. Възхищаваше се на рисунъка и си мислеше за усещането за живот и енергия, лъхащи от платното, които винаги са били отличителна черта на творчеството на Хю. Подсвирна одобрително.

— Една от най-добрите ти работи — рече. — Как го постигаш?

Хю го изгледа с лека насмешка.

— Искаш да кажеш „на твоята възраст“! Караш ме да се чувствам като Стария татко Уилям^[1]!

Софи нададе приглушен писък, както се разхождаше из студиото и разглеждаше останалите картини.

— Татко! — изсъска тя. — Погледни, прилича на Виктория! И преди съм виждала този портрет, но тъй като никога не съм знаела… — Млъкна и погледна тревожно към баща си, уплашена, че е казала нещо лошо. — Това?… — Отмести поглед от баща си към Хю Марстън, а в очите й се четеше огромен въпрос.

Гледаше портрета „Момичето на скалата“.

Патрик й кимна. Помисли си, че току-що му бе осигурила идеално въведение към новините за вуйчо му, ала в същото време реши, че е по-добре преди това да го отведе в креслото му.

— Ела и погледни това, Софи — рече той. — А после ще разкажем на вуйчо Хю за пътуването, нали?

Софи погледна с благоговение голямата картина.

— О, вуйчо Хю! Невероятна е — толкова красива! А Лунна светлина изглежда толкова радостна с жребчето си… толкова… любяща. Как си успял да предадеш такова изражение на един кон?

— О, това е само техника и дълга практика — махна с ръка Хю, но Патрик видя, че думите го зарадваха. — Животните са изключително изразителни, макар че невинаги това личи по лицата им, — усеща се в държанието им по начина, по който се движат и стоят — макар че веднъж рисувах два жребеца, които се нападаха и очите им бяха твърде изразителни. Спомням си, че на младини в Индия видях издълбана рисунка в Махабалипурам близо до Мадрас на една крава, гледаща към новороденото си теленце, и бях удивен от изражението на нежност, което онзи непознат древен ваятел бе придал на каменното изображение. Тогава си пожелах да мога да постигна това с четката и боите.

— Няма ли да е крачка назад да рисуваш мен и Пънч след тези чистокръвни коне на принц Харун? — замислено попита Софи.

— Ни най-малко. Пънч може и да не е кой знае какъв красавец, но също като собственичката си притежава индивидуалност — а един ден, много скоро, ти ще бъдеш истинска красавица, госпожице Хамънд. Винаги съм го казвал. — Засмя се, като видя недоверчивата й физиономия.

— Това е все едно да направиш снимки на една стая преди и след ремонта и обзавеждането — пошегува се Патрик.

— Или все едно на пеперуда, която се излюпва от какавидата — добави Хю. — Струва ми се, че тази аналогия е по-подходяща. А сега да се върнем в къщата, а аз ще помоля госпожа Пъркис да ни направи кафе.

След като настаниха удобно Хю в любимото му кресло в претрупаната и разхвърляна всекидневна, госпожа Пъркис донесе каничка със смъртоносно силно кафе за Хю и Патрик и чаша кола за Софи. Патрик се разположи в креслото от другата страна на камината и протегна дългите си крака към огъня, а Софи се сви върху килимчето.

— Софи, Сам и аз бяхме за една седмица в Корфу — рече Патрик.

Хю Марстън запали една от неизбежните си цигари. Ако Софи очакваше някаква реакция при споменаването на името, то остана разочарована. Но Патрик знаеше, че вуйчо му често печели огромни суми на покер, и не бе изненадан, когато той просто хвърли кибритената клечка в пламъците и небрежно рече:

— Не съм бил там от години, някога беше много красив остров, но предполагам, че доста се е променил, откакто за последен път съм го виждал. Правеше проучвания за книгата си или просто отидохте на почивка?

— Бяхме на почивка, но в същото време наистина правех проучвания за книгата си. Сафира ми уреди да отида да видя една стара венецианска къща близо до Криовриси и да се срещна със собственика й. Името Врахос означава ли нещо за теб?

Хю изгледа последователно племенника си и дъщеря му.

— От лицата ви разбирам, че вече знаете, че означава — отвърна той. — Какво сте успели да изровите от миналото ми?

Вместо отговор Патрик бръкна в джоба на сакото си и подаде един плик на Хю.

— Имам писмо за теб.

Хю го взе и дълго време се взира мълчаливо в него, сякаш се опитваше да прочете съдържанието му, без да го отваря.

— Никога не съм мислил, че отново ще видя този почерк — промълви накрая, също както Еванти бе казала на Виктория. Софи, която не знаеше за писмото, едва сдържаше вълнението си.

— Няма ли да го прочетеш? — не издържа момичето.

— Да, разбира се. — Но Хю пъхна писмото в джоба си. — Със сигурност ще го прочета, но не още. Съжалявам, Софи — прости ми, че може да ти се сторя глупав и сантиментален — също като Шекспировия крал Лир, аз съм станал „един много глупав, много наивен старец“… и бих искал да бъда сам, когато чета това писмо. — Запуши замислено, сетне заговори: — В такъв случай Еванти Дукас е все още жива, нали? Добре ли е? Моля ви, разкажете ми всичко, което знаете.

И Патрик заразказва за посещението им във Врахос, за изненадващата реакция на старата прислужница, когато го бе видяла за пръв път, а след това и за очевидния шок, който бе причинила появата му на Еванти.

— Изпитах онова странно чувство, че я познавам отнякъде — каза той, — но не можех да разбера откъде, докато не видях един неин портрет като млада и нещата започнаха постепенно да се изясняват. Картината не беше особено добра — много далеч от класата на твоя портрет, — но без съмнение лицето беше едно и също. Това беше твоето „Момиче на скалата“, чийто портрет знам откакто се помня. Спомняш ли си онзи ден през февруари, когато дойдох да те видя и ти ми показа оригиналната скица, на която съвсем случайно си се натъкнал? — Хю кимна и Патрик продължи: — Така че тя беше още съвсем свежа в паметта ми. Стори ми се изключително необикновено съвпадение толкова скоро да се срещна с оригинала, особено след като въобще не подозирах, че съществува някаква връзка между семейството ми и Корфу. Ти никога не си ми разказвал тази история.

Софи отвори уста, за да попита за сребърната кутия и да разкаже повече подробности за посещението им във Врахос, но срещна предупредителния поглед на баща си, който леко поклати глава. Той не беше сигурен каква част от историята бе разказала Еванти в писмото и реши на този етап да не споменава за сребърната кутия, нито за укритите от Нафсика писма. Може би Еванти искаше да го изненада и да помоли Виктория да донесе малката сребърна кутия. Искаше му се да бе получил по-пълни инструкции какво да разкаже на Хю и затова реши да се обади на Виктория и да я попита, за да не би неволно да разкрие повече, отколкото Еванти бе възнамерявала.

Докато Патрик говореше за обяда си с Еванти, разказваше му за Виктория, описваше му как го бе развела из къщата и цялото място, както и ентусиазма, с който се канеше да напише главата за Врахос, Хю стана от креслото, приближи се до прозореца и се загледа в градината, обърнат с гръб към гостите си.

— Не знам дали ще ми повярвате или не, но няма ден през тези шестдесет години, през който да не съм мислил за Еванти — страстно сподели той, сякаш предизвикваше недоверието на Патрик и Софи.

И докато гледаше през прозореца, той не виждаше своята йоркшърска градина с жълтите туфи разцъфнали нарциси и висока трева под черешовите дървета, а безбрежното синьо море и малкия залив край скалите. Отново виждаше странната по форма скала, подобна на наведен динозавър, върху която седеше тъмнокосо момиче, люлееше босите си крака над водата и се смееше. Виждаше двама млади да танцуват под звуците на стария грамофон в големия салон на венецианската къща под неодобрителните лица и физиономии и проницателните погледи на гръцките предци от портретите по стените, докато звуците на „Ден и нощ“ и „Да танцуваме буза до буза“ отекваха нагоре към високия резбован дървен таван. Виждаше кръглата луна и сребристата пътека, пресичаща морето чак до албанския бряг, чуваше нощните песни на цикадите и дървесните жаби, както и зловещите крясъци на бухалите.

— Ти ми каза, че войната е попречила на връзката ви — обади се Патрик. Струваше му се, че тишината продължава твърде дълго.

— Така ли? — Гласът на Хю сякаш идваше някъде много отдалеч, а той продължаваше да се взира през прозореца в някакъв свой свят. После тръсна глава, сякаш се опитваше да изплува от сън. — Да, в известно отношение е така. Но между нас нещо много се обърка точно преди избухването на войната. Аз не успях да оправя нещата, а после вече беше твърде късно. Веднъж след войната направих опит. Отидох в Корфу, за да се опитам да я открия, но разбрах, че е омъжена и има дете.

— Видя ли се с нея?

— Не. Написах й едно последно писмо — след многото останали без отговор писма, но тя не отговори и на него. Не исках да рискувам да съсипя живота й, като се появя неканен, не исках да й причинявам страдания и затова се върнах у дома и продължих с живота си. Често съм се питал дали постъпих правилно или фатално глупаво. В онези дни имахме много по-строг морален кодекс относно провалянето на бракове. Не мисля, че подобно нещо би се случило днес — сега стандартите и обичаите са толкова различни, но кой би могъл да каже кои са по-правилни? Аз обаче се заклех, че никога няма да се оженя, и удържах на думата си. Извърна се.

— Не ме гледай толкова трагично — обърна се към Софи. — В много отношения имах прекрасен живот, пълноценен и забавен. Попитай баща си! Той ще ти каже, че едва ли някой би могъл да ме нарече вечно скърбящ по изгубената любима, а други биха добавили, че съм нарушил всички правила на добрия тон и благоприличие.

— Но не и собствените си принципи и морал — добави Патрик.

— Надявам се, че не. Я се развесели, млада госпожице, и престани да подсмърчаш — сгълча я той, трогнат до дъното на душата си от плувналите в сълзи състрадателни очи на Софи, макар че нямаше да го признае за нищо на света. — Носът ти ще почервенее за постоянно и тогава няма да те рисувам. И никакво „Момиче под ябълковото дърво“ няма да виси до „Момичето на скалата“, а това би било огромна загуба за поколенията!

— О, вуйчо Хю! — подсмръкна младото момиче и бръкна в джоба на джинсите си за книжна кърпичка. — Толкова е тъжно… но може би не е късно за всичко. Госпожа Дукас е прекрасна… — е, може би не толкова красива както някога — побърза да се поправи тя, тъй като вродената й честност надделя, — но си личи, че някога е била. Двамата може да се видите отново — помисли си за това. Тя сигурно иска да се срещнете, иначе не би ти писала.

Хю погледна тъжно Софи.

— Би било ужасна грешка да се опитваме да върнем часовника назад. Може би е по-добре да си останем с някогашните спомени. Старостта се промъква толкова неусетно, че понякога не забелязваш промените у хората, с които често се виждаш. Но ако внезапно се изправиш пред човек, когото не си виждал толкова отдавна, и видиш колко е променен, това може да се окаже гибелно. Не съм сигурен, че ще мога да го понеса, нито пък тя. Ами ако този образ на старостта засенчи всичките ми прекрасни спомени и те никога повече не се върнат? А ако тя види в мен просто една тъжна стара развалина — при това с един крак, — в която не може да открие и следа от младежа, в който се е влюбила преди толкова много години по време на една скучна вечеря, на която той бе имал нахалството да я замеря с топчета хляб? Това би било прекалено голям риск.

— Мисля, че е по-скоро проява на страх! — възмути се Софи. — Помисли си какво можеш да пропуснеш.

— През своя живот вуйчо Хю е бил обвиняван в много неща, ала не мисля, че страхливостта е била сред тях — обади се Патрик.

Софи вирна брадичка.

— Е, аз пък си мисля, че е точно това. — Не можеше да понесе една романтична история, пленила така силно въображението й, да бъде сполетяна от толкова скучен край.

— Това беше твърде грубо, Софи — намръщи се Патрик и я стрелна неодобрително с поглед.

— Не, не е така. Тя има право да каже какво мисли — възрази Хю и я погледна окуражаващо. — Може би е права. Ценя мнението й, но се нуждая от време, за да си помисля, а и първо трябва да прочета писмото. Знам, че погледът ти вече е прогорил дупка в джоба ми, Софи, но ти обещавам, че ще задоволя любопитството ти някой друг път.

— Ще ми разкажеш ли цялата история, когато дойда да ти позирам?

— Да. Ще го направя. Ще те нагостя с цялата драма и ще увековеча за поколенията изражението ти на изгарящо любопитство. Обещавам, че ти ще бъдеш първият човек, на когото ще разкажа всичко.

— А ще се срещнеш ли с Виктория, ако дойде?

— О, разбира се! С най-голямо удоволствие бих се запознал с внучката на Еванти.

Софи трябваше да се задоволи с това, тъй като Патрик реши, че възрастният мъж изглежда безкрайно уморен и е по-добре да го оставят да си почине.

 

 

Когато се прибраха у дома, Сам се упражняваше с леки удари на топката към дупката, докато малката му сестричка обикаляше въодушевено наоколо с велосипеда си с три колела, преструвайки се, че е негово кади. Поси нямаше представа какво означава кади, но Сам я бе уверил, че това е много важна работа, която означава да се изваждат всички топки за голф от малките дупки на моравата и да бръмчи наоколо със специална количка, която се нарича голф-бъги. Поси обожаваше Сам и когато бяха само двамата, винаги се държеше безукорно. Ако започнеше да капризничи и да му досажда, Сам просто преставаше да я забелязва, а това никак не се покриваше с представата на Поси за забавление. Тя обожаваше и по-голямата си сестра и двете понякога си прекарваха много добре заедно, ала бе разбрала, че най-бързият начин да възбуди вниманието на Софи е да направи нещо предизвикателно — специалитетът на Поси.

Патрик остави Софи при Сам, а Поси, изоставяйки най-безсъвестно задълженията си на кади, се покатери в колата при баща си. Двамата заобиколиха къщата, за да паркират колата отзад.

— Здравей, Софи. Как мина? — попита Сам.

— Блестящо. Татко предаде на вуйчо Хю писмо от госпожа Дукас, а той остана направо шашнат.

— Какво пишеше в писмото?

— Не знам. — Софи направи трагична физиономия. — Докато бяхме там, той не отвори писмото. Аз едва не се пръснах от любопитство.

— Обзалагам се, че е било така — ухили се Сам. — Е, разбрахте ли се кой къде ще спи?

— О, това ли! Да, благодаря ти за вчера. Всъщност татко ми направи едно страхотно предложение. — Софи сви рамене и се опита да говори небрежно — все още не се чувстваше готова да говори за емоционалната си реакция от предишната вечер, раната й бе прекалено прясна. — Лош късмет за теб, Сам — рече тя. — Вероятно ще нахлуя в твоето царство. Татко каза, че двете с Ели можем да ремонтираме и обзаведем голямата стая. Ще бъде страхотно.

— О, добре. Предполагам, че ще висите в банята с часове, а аз ще трябва да ви слушам как се кискате и пищите през цялото време.

Софи му хвърли дяволит поглед.

— Струва ми се, че снощи Ели доста ти хареса. Не се преструвай, че не е така, защото си личеше.

— Е, тя се е променила малко в положителна насока от последния път, когато я видях — съгласи се Сам, — но със сигурност има още доста да се желае. Аз просто исках да я окуража малко, това е всичко. — Побърза да смени темата. — Познай кой беше на обяд.

— Да не би ужасната Бронуин?

— Позна от първия път.

— Татко ще откачи. Какво искаше този път?

— Двете с мама обсъждаха някакъв протест относно подобренията, които трябва да се извършат в селската община.

— И защо се интересуват от това?

— Един бог знае. А може би защото татко е в общинския съвет и може да подкрепи идеята им. Не мисля, че на Бронуин й пука за общината. Имам чувството, че е някаква измама.

— Но какво общо има всичко това с мама? — попита Софи.

— Нищо — мрачно отвърна Сам. — Абсолютно нищо, но всеки отстрани би си помислил, че става дума за някаква международна заплаха. Започнала е да говори на тъпия жаргон, с който си служат политиците. Знаеш ли какво си мисля?

— Не — какво?

— Мисля, че всичко това ще изпрати татко право в прегръдките на Виктория и аз не бих го обвинил нито за секунда.

Софи зяпна ужасено в брат си.

— Помня какво каза в Корфу, но това не може да е сериозно. Татко никога не би напуснал мама. Знам, че в момента никак не му е леко с нея — и той не е единственият, — но ако Бронуин просто изчезне, аз съм сигурна, че всичко ще бъде наред. Нали не искаш да кажеш, че може да се разделят?

— Обзалагам се, че доста от родителите на твоите приятели са разведени — предизвикателно заяви Сам.

— Ами да, има няколко, но Маршъл, а и други… о, на повечето родителите им са все още заедно. — Софи си помисли с отчаяние за неколцина свои приятели, чиито родители се бяха развели, и не на шега се разтревожи. — Както и да е, татко е различен.

— Разбира се, че не е. Порасни, Софи — рече Сам — самоувереният и мъдър Сам, който разясняваше нещата от живота на по-малката си сестра. — Обзалагам се на каквото кажеш, че той няма да може още дълго да устои на Виктория — продължаваше да я дразни той. — Сама ще се увериш, че съм бил прав. Давам им една седмица.

Патрик излезе от къщата, за да се присъедини към тях, и се почуди защо Софи внезапно го погледна така, сякаш за малкото време, докато беше в гаража, му бяха поникнали опашка и рога.

 

 

По-късно същата вечер Патрик отиде да пожелае лека нощ на по-малката си дъщеря. Поси седеше върху старото легло на Софи с вид на невинно ангелче.

— Добре ли прекара днес, Поси? Какво прави?

— Помагах на мама. — Малкото момиченце излъчваше добродетелна жертвоготовност.

— Много хубаво. — Патрик приседна на ръба на леглото и усука една от пухкавите къдрици на Поси около пръста си. — За какво й помага? Цветя ли брахте?

— Не. Познай.

— Рисували сте… готвихте… подреждахте нещата на мама?

— НЕ! Глупав татко!

— Предавам се. Какво сте правили?

— Сваляхме листчета. — Очите на Поси блестяха.

— Какви листчета?

— Зееелени — отвърна малкото момиченце, провлачвайки с наслада буквите. — Ууубави зелени листчета.

— И какво правихте с тези хубави зелени листчета? — попита Патрик, слисан от информацията.

— Късахме ги — важно обясни Поси, — а после ги изхвърляхме — и тя разтвори пухкавите си ръчички, за да покаже. Стрелна предпазливо баща си с поглед. — Това е тайна — прошепна заговорнически. — Мами каза, че това е тайна на Поси и мама.

Патрик я целуна по блестящата мека коса. Всичко у него бе настръхнало и го предупреждаваше за надвиснала опасност.

— Добре, а сега си лягай — твърдо рече той. — Кой ще спи тази нощ с теб?

В леглото почти нямаше място за Поси, заобиколена както винаги от колекцията си от Бийни Бейбис. Беше истински диктатор и всяка вечер определяше коя играчка ще спи на възглавницата до нея, като ги редуваше според прищевките си. Тази вечер щастливите избраници бяха носорогът Спайк и щраусът Стреч. Кучето Боунс бе изпаднало в немилост и безжалостно бе захвърлено на пода. Патрик изпита искрено съчувствие към отхвърления Боунс.

— Стегни се, Боунс. Отстоявай правата си. Ухапи я по крака — посъветва го той и решително върна играчката в леглото. — Лека нощ, Поси. Спи непробудно. — С тези думи угаси лампите, подпря с единия чехъл вратата, за да стои открехната, и слезе по стълбите да поговори с жена си.