Мери Никсън
Венецианската къща (40)

41.

Патрик пристигна да вземе Виктория малко след единадесет. Гай му отвори вратата и двамата мъже се огледаха с интерес и внимателно прикрито подозрение, което обаче не остана скрито за нито единия от двамата.

По време на закуска в кухнята Виктория, облечена в пеньоар, бе разказала подробно на Гай и Франсин за срещата си с Хю предишната вечер, за приема в галерия „Кромптън“ и най-вече за портрета на Еванти. Показа им корицата на каталога и видя, че Гай бе впечатлен.

— Трябва да отидете и да го видите — посъветва ги тя. — Мисля, че изложбата ще продължи един месец и съм сигурна, че и другите картини ще ви харесат, — но да се види Нона на картина е просто задължително. Има и още един невероятен портрет на Софи Хамънд — дъщерята на Патрик. — Интересно е да се направи сравнение между стила на Хю като млад и сега.

Гай вече познаваше и се възхищаваше на работата на Хю, макар че не се бе срещал лично с художника, и двамата с Франсин обещаха следващата седмица да посетят изложбата. Беше забавно да им разкаже за всичко, а и те бяха идеалната публика — горяха от любопитство да чуят мнението й за Хю.

— Можа ли да разбереш какво е намерила баба ти у него? — попита Франсин. — Той трябва да е бил нещо изключително за нея, за да запази чувствата си през всичките тези години.

— О, напълно! — непредпазливо възкликна Виктория. — Според мен е абсолютно неустоим. Аз самата бих могла да се влюбя в него! — Гай я изгледа остро.

— Нали каза, че когато видели Патрик Хамънд във Врахос, Нона и Нафсика останали смаяни от невероятната прилика с вуйчо му, така че ти евентуално би могла да се влюбиш в племенника със същата лекота, както и във вуйчото? — подхвърли той. Шегуваше се, но в гласа му се усещаше напрегната нотка.

— О, определено!

Признавайки толкова безгрижно подобна възможност, Виктория се надяваше да разсее всякакво съмнение у Гай, че вече го е направила. Обаче когато малко по-късно обяви, че ще обядва с Хамънд, не уточни, че няма да присъства цялото семейство, а само Патрик и Гай й хвърли доста подозрителен поглед. Тя беше благодарна, че когато се върна предната вечер, те двамата с Франсин вече си бяха легнали. Не очакваше клетъчният й телефон да звънне тъкмо когато и тя си лягаше. Беше много изненадана.

— Само исках да проверя дали всичко е наред — каза Патрик. — Не мога да изразя с думи колко ми беше приятно да бъдеш с нас тази вечер и да гледам как Хю също се радва на компанията ти, Виктория… Не искам да ме сметнеш за досадник, но има ли някакъв шанс утре да си свободна? Сам и Софи неочаквано решиха да заминат при свои приятели — става дума, разбира се, за небезизвестния Матю, по когото дъщеря ми толкова бе хлътнала в Корфу, така че съм оставен сам на себе си да правя каквото искам… А това, което най-много от всичко искам, е да те видя отново.

Тя се поколеба за миг, а от другата страна на линията Патрик затаи дъх в очакване на отговора й.

— Аз самата не бих могла да се сетя за нещо, което да желая повече — щастливо заяви младата жена.

— Великолепно. За един ужасен момент си помислих, че ще ми откажеш. Да те взема ли малко по-късно сутринта, а след това ще отидем да обядваме някъде?

— Вечерта Гай и Франсин организират парти в моя чест, за да се видя с някои от приятелите си, докато съм тук, но съм сигурна, че нямат нищо планирано за през деня. За мен ще бъде удоволствие да излезем заедно. Ще очаквам с нетърпение да те видя отново.

— Аз също — промълви той. — Лека нощ. Приятни сънища.

След като той затвори, тя дълго лежа будна, питайки се какво става с нея и накъде се е запътила. Изглеждаше обезпокоително скоро след смъртта на Ричард да изпитва подобни чувства и тя бе наполовина ужасена от себе си. Ала в същото време изпитваше чувство, че постъпва правилно и че едва ли не всичко това е неизбежно, което не допускаше вина и угризения. Какво й бе казал миналата вечер Хю за съдбата? „Каквото е писано да стане, ще стане.“ Цялото й същество изтръпна от вълнение и очакване.

 

 

— Ти сигурно си Патрик Хамънд — рече Гай и задържа вратата отворена. — Разменихме си писма. Знам, че искаш да разговаряш с мен за Врахос, а пък аз имам едно предложение за теб, така че трябва скоро да се срещнем. Напоследък слушам само за портрета на баба си и двамата със съпругата ми възнамеряваме следващата седмица да отидем да го видим. Намирам историята за моята баба и твоя вуйчо за страшно необикновена и мога да те уверя, че както ми бе преразказана от Виктория, не е изгубила нищо от чара и романтиката си. Влез, а аз ще извикам братовчедка си. Мисля, че двете с Франсин са в градината.

Той отстъпи и Патрик влезе в преддверието. Обиграното му око на фотограф автоматично отбеляза подробностите: континентална мебел; модерна скулптура; под на черни и бели плочи от италиански мрамор; тъмнозелени стени на бели ивици — много елегантно, много впечатляващо; интересна колекция от рисунки — подбрани с вкус, одобрително отбеляза наум Патрик.

— Това Еъртън^[1] ли е? — попита, докато разглеждаше скицата, изобразяваща Икар, литнал прекалено близо до слънцето.

— Да. Една от първите рисунки, които съм купил. — Гай се усмихна накриво. — Виктория обича да си представя, че аз съм изобразен на рисунката — поясни той, запали цигара и продължи: — Мисля, че е крайно време да обогатя колекцията си с един Марстън. Запознат съм с маслените му платна, но тази сутрин Вики сподели възхищението си от няколко скици, които си предоставил на изложбата. С удоволствие ще ги разгледам.

— Ами аз ги харесвам, макар че съм предубеден, разбира се! Напоследък работите на Хю повишиха доста цената си, но не смятам, че пазарната стойност е добър критерий да си купиш някоя картина. Между другото много ми харесват коментарите ги в „Кейпъбилити“ по най-различни теми. Когато си купя списанието, никога не пропускам да прочета колоната ти.

Под прикритието на преднамерена учтивост двамата мъже внимателно се преценяваха. За Франсин и Виктория, които се появиха точно в този момент, те приличаха на две кучета, които се обикаляха леко наежени и засега поне не бяха настроени открито неприятелски, но вече подушваха потенциалния противник.

На Франсин веднага й направи впечатление как реагираха Виктория и Патрик, когато се видяха — не заради някаква външна демонстрация на чувствата, макар че си размениха общоприетата целувка за поздрав, а заради ясно забележимото усещане за неудържимо привличане помежду им. Франсин си помисли, че никога не бе виждала Виктория да грее цялата по този начин — сякаш някаква вътрешна светлина бе запалена. Стрелна съпруга си с поглед, сигурна, че и той го бе забелязал, и разтревожена как може да реагира.

— Здравей, Патрик, аз съм Франсин Уинстън — усмихна се тя и му протегна ръка. — Радвам се да те видя. Бих ти предложила кафе, но знам, че си дошъл да отвлечеш Виктория за през деня и предполагам, че нямаш търпение да тръгнете. Защо не се отбиеш за едно питие, когато я доведеш, ако имаш време? Пожелавам ви приятно прекарване.

Двамата с Гай останаха на стълбите и ги наблюдаваха, докато потеглят. Гай прегърна жена си и двамата влязоха в къщата.

— Това беше чудесно сценично изпълнение, госпожо Уинстън, да ги отпратиш толкова бързо — отбеляза той, а в очите му проблеснаха иронични искрици. — Страхуваше се, че ще се държа лошо и ще го предизвикам, нали?

— Естествено, че се страхувах — съгласи се тя, — но ти не го направи. И беше много мило от твоя страна, скъпи, защото имам силното усещане, че това е много важно за Виктория, и предполагам, че и ти си го разбрал. Знам, че не ти е лесно, но трябва да оставиш малката си братовчедка да си отиде — и ако го направиш, няма да я изгубиш. Гарантирам ти го.

— Ще си взема бележка от твоите бисери на мъдростта, о, мъдрецо мой — безгрижно отвърна той с онова леко подигравателно изражение на лицето си, което тя така добре познаваше. Погледна я и внезапно стана сериозен. — Освен това разшифровах откритото ти послание и не мисли, че не съм разбрал какво предпочете да не кажеш на глас: вече съм причинил достатъчно злини и не бива повече да съсипвам живота й. Всичко е наред, Франсин. Не мога да върна часовника назад и за бедния Ричард е прекалено късно — но аз много добре осъзнавам какво съм причинил на Вики и че тя все още не ми е простила. Напоследък ми го показа достатъчно ясно.

— Знаеш ли какво — започна Франсин, останала доволна от реакцията му, — току-що ми хрумна една отлична идея. Защо да не отскочим до галерия „Кромптън“ тази сутрин и да разгледаме прочутия портрет? Така можеш да кажеш мнението на баба си, когато следващия път разговаряш с нея по телефона. Какво ще кажеш? Аз с удоволствие бих отишла на изложбата.

— Да, идеята е прекрасна — съгласи се Гай. — Да го направим.

 

 

Патрик заведе Виктория в „Хиндс Хед“ в Брей. Двамата седяха отвън, пиеха „Пим“ и се наслаждаваха на компанията си. Макар че храната беше превъзходна, Виктория се намираше в такъв транс на щастие, че би яла дори хартия, без да забележи. Не можеше да повярва, че се бе притеснявала, че няма да може да води разговор. Не само можеше да говори с Патрик с лекотата и непринудеността, която идваше след дългогодишно познанство с някого, но в същото време изпитваше вълнение, което придаваше допълнителна лекота на общуването им.

Софи се обади по средата на обяда, за да каже, че двамата със Сам са поканени да прекарат целия ден със семейство Барнаби, а бащата на Матю обещал след вечеря да ги закара до Лондон. Всичко наред ли е, тревожно го бе попитала тя, на което Патрик отвърна, че всичко е наред, и с огромно облекчение изключи телефона си.

— Искаш ли да се повозим с лодка по реката? — предложи той, докато пиеха кафето, жадувайки да я отведе някъде, където ще може да я има само за себе си, без някой да ги прекъсва. Виктория прие идеята с възторг.

Да се носят лениво с лодка по Темза изглеждаше идеален начин да прекарат един слънчев английски следобед. Естествено, двамата обсъждаха предишната вечер и разговаряха за картините на Хю.

— Той е много впечатлен от теб — довери й Патрик. — Говорих с Хю по телефона, преди да дойда да те взема. Изпраща ти най-сърдечните си поздрави.

Смяха се при спомена как едрият и трудноподвижен Питър Мейсън преследваше дребничкия принц Харун из салоните на галерията и Виктория му довери лошите си предчувствия относно предложенията на семейния адвокат за нейното бъдеще, както и за тревогите си около завръщането си в Манор Фарм следващата седмица.

— Мислила ли си къде искаш да живееш? — попита Питър.

— Знам какво искам да направя, но се боя, че е доста трудно. В един момент всички ми казват, че е глупаво толкова скоро да вземам решения, а в следващия се оказвам подложена на натиск да изпълня всичко онова, което другите смятат, че трябва да направя. В същото време знам, че каквото и да реша, то първо трябва да е добро за Джейк.

— И какво точно би искала да направиш?

— Мисля, че бих искала през следващите две или три години да се установя да живея във Врахос. Джейк се чувства прекрасно в местното училище. Всеки път, когато му се обадя, той възторжено ми обяснява какво прави, като бързо преминава от гръцки на английски и обратно. Но той още не е навършил седем години, така че мога да променя решението си, ако видя, че нещата не се получават. В същото време ще бъдем заедно с Нона, което означава много за нея и за мен. Аз ще трябва да се примиря с факта, че вероятно няма да можем да запазим Врахос, когато тя умре, но поне ще науча повече за имението и ще мога да й помагам с управлението му — или на това, което е останало от него. Изглежда, че няма да ми бъде позволено да остана в своя досегашен дом в Бейбъри, дори и да исках. Всъщност двамата с Ричард не притежаваме нищо там. Фермата и къщата са собственост на семеен тръст.

— Това ми звучи напълно разумно. Ти със сигурност би могла да направиш всичко това, без да вземаш окончателни решения засега.

— В идеалния случай аз наистина бих искала да имам някоя малка къща в Англия, но се съмнявам, че бих могла да си го позволя. Обаче винаги мога да отсядам при родителите на Гай. Да, ти си прав, не е нужно да изгарям всички мостове. Може би всъщност се тревожа напразно.

— Понякога един външен човек може по-ясно да види тези неща — нежно промълви той. — Мисли за нещата едно по едно. Виж как ще се чувстваш следващата седмица и не позволявай да те пришпорват.

За пореден път тя остана изненадана от любезността и загрижеността му, но какво всъщност изпитваше той към нея? Мислеше си, че знае, ала не се осмеляваше да се довери на инстинктите си, ужасена, че може да направи още една грешка в живота си и отново да бъде смъртно наранена.

Нерешително го бе попитала за Рейчъл и Патрик, без да се усети, й разказа неща, които не се осмеляваше да признае дори пред себе си. Виктория го слушаше притихнала, като от време на време му задаваше по някой въпрос. Постепенно си изгради представа за брака му, който бе започнал да се пропуква преди доста време. Той й разказа за Бронуин и за опасенията си, че Рейчъл все още може да направи нещо глупаво и да пострада много лошо.

— Това, което най-много ме шокира — каза той — и което разбрах едва тази сутрин е, че тя възнамерява да замине в Испания при онази жена и не е готова да вземе със себе си и Поси. За щастие майка й ми се обади. Налага се да приема факта, че Рейчъл мисли единствено за себе си.

— Как мислиш, има ли възможност отново да се съберете заради Поси? — попита Виктория.

— Не — категорично отвърна Патрик. — Вече не. Когато се върнах у дома след Корфу, аз бях решил да направя едно последно усилие да спася нашия брак, макар че не това исках за себе си поради… ами… поради различни причини. — Погледна към Виктория, а тя сведе поглед и извърна глава. Патрик продължи: — Но Рейчъл явно не го желаеше и ми заяви, че иска да се разделим. Трябва да призная, че изпитах облекчение. Бях изненадан и натъжен, но същевременно наистина облекчен. Това, което узнах тази сутрин, преля чашата. Винаги ще помагам на Рейчъл и ще направя всичко, което е по силите ми, за да останем в добри отношения заради доброто на децата, но да живеем отново заедно… няма начин. Тя може и да промени решението си — винаги го прави, — но за мен е твърде късно. Вече съм напълно сигурен в това.

— А как го приеха Сам и Софи?

— На Сам няма да му хареса, но ще го преживее. Той е вече почти на двадесет и се чувства много щастлив в Нюкасъл. Винаги е бил общителен и има много приятели. Сам е екстроверт и двамата с Рейчъл постоянно са в конфликт. Но Софи е съвсем друг случай, тъй като под външното й лекомислие и веселост се крие много несигурна личност. През целия си живот се е старала да угоди на майка си, да заслужи одобрението й, но почти винаги се е проваляла. Често пъти е била ужасно сърдита на Рейчъл, но няма да приеме лесно раздялата ни. Освен това ревнува от Поси — признавам, с основание — и не знам как ще реагира сега, когато ще се наложи аз да се занимавам повече с по-малката й сестра. Въпреки че според мен Поси би трябвало да остане за постоянно при майка си. За мое съжаление — додаде той и Виктория си помисли, че изглежда много тъжен.

— Тази сутрин останах изненадан — поде отново Патрик, — защото първата реакция на Софи беше на жалост към малката й сестра и аз си помислих, че това е много великодушно от нейна страна предвид обстоятелствата. — И Патрик й разказа за сагата със стаите, когато се завърнаха от Корфу.

— Как ще се справиш с Поси, когато се наложи сам да се грижиш за нея? — попита Виктория.

— Не знам. Досега ни помагаше едно прекрасно момиче, но очевидно не й се е понравил животът в къщата на родителите на съпругата ми и си е тръгнала. Макар че може да се съгласи да се върне — поне се надявам. Само се моля двамата с Рейчъл да можем да уредим разумно и цивилизовано нещата помежду си. Цяло щастие е, че адвокатът ни е и наш много добър приятел — собственикът на вилата в „Петради“ — и утре възнамерявам да предложа на Рейчъл да се консултира с него и да се вслуша в предложенията му. Но не очаквам да е много лесно.

Виктория си помисли, че последното е меко казано, но в момента нямаше желание да се задълбочава по този въпрос.

Беше много горещо и те решиха да спрат и да завържат лодката под сянката на една върба. В лодката имаше възглавници, а Патрик донесе одеяло от колата и двамата се изтегнаха върху него на брега, откъдето можеха да наблюдават лодките, плаващи нагоре-надолу по реката и някой и друг лебед, носещ се грациозно по зелените води на Темза.

— Разкажи ми за Ричард — каза той. — Какво се случи в действителност?

Отначало колебливо, тя му разказа за брака си. Започна с общото детство и приятелството между трите деца; за доверието и упованието й в Ричард, за преклонението и на двамата пред Гай; как с Ричард се бяха оженили, но продължиха да бъдат тройката от детските дни. Патрик остана с впечатлението, че това е бил брак, основан на приятелството, а мисълта, че в него бе липсвала страст, го караше да изпитва облекчение. Тя му разказа за неочакваната яростна реакция на Ричард при новината за брака на Гай и ужасното откритие на Джеф: да го намери близо до гората, след като пушката била избухнала; за нарастващите й подозрения, че той сам бе отнел живота си. Накрая му разказа за деня, в който Гай бе потвърдил подозренията й и й бе разкрил причината сред руините на Ангелокастро върху онези скали, извисяващи се високо над морето, за шока и гнева, които бе изпитала; за усещането, че собственият й живот също е в руини — и не само бъдещето, а и миналото. Понякога гласът й бе толкова тих — едва доловим шепот, — че той трябваше да се напряга, за да разбере думите й. Патрик остана ужасен от чутото, както и от това, което остана неизречено.

— Имах чувството, че не само целият брак ми бе отнет, но и че бе… омърсен. Че през цялото време е бил само една измама, а аз съм била толкова сляпа и не съм го разбрала. Чувствах се предадена и от двамата. Но напоследък започнах да си мисля, че и аз съм имала вина и че не само аз съм била измамена, но и аз също съм измамила Ричард. Аз се омъжих за него по погрешни причини — и една част от мен винаги го е знаела. Не се гордея с това. Изпитвах огромна горчивина и към двамата, но за разлика от Гай, Ричард по природа винаги е бил добър човек — изключително обичлив и внимателен — и сигурно е бил отчайващо нещастен, за да се самоубие, макар че никога няма да разбера как е могъл да причини подобно нещо на нас с Джейк. Искам да го оплача достойно — поне това му дължа, — ала как да скърбиш за някого, който никога не е бил този, за когото си го мислил?

Тя потрепери и стисна силно ръце, за да спре треперенето им.

— Не го усложнявай толкова — обади се Патрик. — Тъгувай за човека, който е бил — внимателния закрилник; приятелят от детството; някой, който много те е обичал по свой собствен начин; бащата на Джейк — твоя другар. Това е човекът, който си изгубила. Просто жалей за тази загуба — Бог знае, че това е достатъчно. Другият Ричард е бил отвъд твоето познание и контрол.

— Да — промълви тя накрая. — Предполагам, че си прав. Благодаря ти — думите ти ми помогнаха.

— А какво е отношението ти към Гай? — Патрик зарея поглед към небето, концентрирайки се върху един облак с променлива форма, но изгаряше от желание да узнае какви са сега истинските й чувства към братовчед й.

— А, Гай… Това е сложно — или поне някога беше. Но напоследък се случи нещо изненадващо. Аз ужасно се страхувах да отседна при него и Франсин. Опасявах се от ефекта, който щеше да има върху мен гледката на Гай и съпругата му заедно; боях се от собствената си ревност — особено след като тя очаква бебе, а аз толкова копнеех да имам още едно. Но действителността се оказа съвсем различна. Винаги ще обичам Гай като братовчед, но удивителното е, че се чувствам освободена от него. Все още ми се гади, като си ги представя двамата заедно с Ричард, и все още съм ужасно ядосана на Гай, но той вече няма някогашната власт над мен. Ако трябва да бъда честна, една част от мен се наслаждава на усещането, че за пръв път той е този, който търси помирение с мен, и не аз съм тази, която чака неговото слънце отново да я огрее. Откакто се помня, аз следя барометъра на неговото настроение. Показва буря? Сниши се. Стрелката клони към предизвикателство? Стъпвай на пръсти. Хубаво време? О, блаженство, радвай му се докато трае! А сега изведнъж се оказа, че това вече няма значение за мен. Все едно си се излекувал от пристрастеност към наркотици.

— На мен ми се струва истински негодник — честно отбеляза Патрик.

— Не, всъщност не е — припряно възрази Виктория. — Понякога наистина може да бъде, но у него има и друга страна, гарантирам ти го.

— Ще трябва да се доверя на думите ти. — Патрик си помисли, че за човек, който току-що се е излекувал от пристрастеността, тя доста разпалено защитава братовчед си. — Той със сигурност е талантлив журналист. А как мислиш, дали ще може да направи Франсин щастлива?

Тя го изгледа изненадано.

— Колко ужасно — всъщност никога не съм и помисляла за това — призна. — Той със сигурност е способен да нарани всеки, който го обича, но аз винаги съм смятала Франсин за човек, който може да се погрижи за себе си. В нейно лице Гай е срещнал своята половинка в пълния смисъл на тази дума. Мисля, че тъкмо тя ми помогна да се освободя от обсебеността си от него.

— Тя ми хареса — каза на глас Патрик, докато в себе си се надяваше той също да е допринесъл за отслабване на връзките, които свързваха Виктория с нейния братовчед. — Много е чаровна и се държи изключително приятелски. Имам чувството, че се опитва да те подкрепя.

— Да, тя със сигурност се старае да бъде мила с мен. Мислиш ли, че е привлекателна? — Виктория откъсна стръкче трева и го усука около пръста си.

— О, да. Мога да кажа, че тя също го осъзнава, но я видях съвсем за кратко, а и не е мой тип. — Той се надигна, вгледа се в лицето на Виктория и остана изумен от изражението на несигурност, което видя. — Но тя никога не може да се сравнява с теб — меко рече — и аз мисля, че го знаеш.

— Не — тъжно възрази младата жена. — Не го знам. Отвън може и да изглеждам сигурна в себе си, но вътрешно не съм. Откакто се оженихме, аз винаги съм смятала, че аз съм виновна за липсата на страст у Ричард… че нещо сигурно липсва у мен, за да бъде той толкова… безчувствен. Знаеш ли какво ми е причинило това? — Изглеждаше много смутена. — Това ме лиши и от малкото увереност, която притежавах — яростно додаде тя — имам предвид като жена.

— Но това е абсурдно! Точно ти от всички хора! Със сигурност след разкритията за Ричард, след като вече знаеш какви са били чувствата му към жените в сексуално отношение, не можеш да продължаваш да мислиш, че нещо не ти е достигало, нали?

Виктория не каза нищо, но той видя, че едва се сдържа да не се разплаче.

— Не мисля, че си напълно честна със себе си — продължи Патрик. — Струва ми се, че най-малкото би трябвало да си разбрала какво изпитвам към теб. Аз съм влюбен в теб, Виктория. Не съм имал подобно намерение, нито пък съм го искал, но не мога да повярвам, че не си се досетила. Аз мисля, че ти си най-красивата, най-желаната жена, която някога съм срещал, и бях започнал да се надявам, че и ти може би изпитваш нещо към мен.

— Изпитвам — прошепна тя. — О, да. Не съм го искала, но не мога да го спра. Смяташ ли, че е нелоялно да се чувствам по този начин — толкова скоро след смъртта на Ричард?

Вместо отговор той я взе в прегръдките си и я целуна. Този път тя не се отдръпна и сякаш цялата й сдържана досега страст внезапно се отприщи.

Когато след няколко минути той я пусна и я отдалечи от себе си, за да види какво изразява лицето й, тя изведнъж избухна в смях. Патрик я погледна въпросително.

— След всичките тези години на завист към другите хора и цялото чудене какво ли означава това и дали ще го разбера, ако някога ми се случи… Знаеш ли какво си ти? — попита тя.

Патрик поклати глава.

— Кажи ми.

— Ти си моята неочаквана светкавица — триумфално заяви тя. — И аз най-сетне бях поразена, както моята баба винаги ми е казвала, че ще стане. Усетих го още когато те срещнах за пръв път, но не смеех да го призная дори пред себе си. Как се чувстваш като светкавица?

— Не бих искал да бъда нищо друго — като омагьосан промълви Патрик.

— И искаш ли да ти кажа още нещо?

— Давай.

— Чу ли ни когато двамата с вуйчо ти говорихме за дивите пчели във Врахос и как според преданието те започвали да се роят, когато на член от семейството се случи нещо важно?

— Да. Значи затова върху сребърните кутии има изгравирани пчели?

— Именно! Докато разговаряхме, изведнъж си спомних нещо необикновено. — Тя вдигна поглед към него. В огромните й очи танцуваха весели пламъчета. — В деня когато ти за пръв път се появи във Врахос, видях, че пчелите са започнали да се роят. Денят, в който ние се срещнахме — ликуващо завърши Виктория. — Какво ще кажеш за това?

— О, ами ясно — усмихна се Патрик, — това решава всичко. След като пчелите одобряват… кой би могъл да възрази?