Мери Никсън
Венецианската къща (31)

32.

Училището, в което учеха децата от Врахос и няколкото околни села, бе разположено над главното шосе към Керкира. До него се стигаше по стръмни стъпала, които водеха до голямото игрище пред малката едноетажна сграда. Две стари автомобилни гуми, вързани с въжета между клоните на едно дърво представляваха люлка, имаше и дървена дъска, която се люлееше нагоре и надолу върху един пън, както и начертани върху асфалта квадрати за дама. Вътре имаше две класни стаи, разделени от тесен кабинет, както и мъжка и дамска тоалетни.

Беше доста различно от училището в Тодингам с модерното му оборудване, футболно игрище, игрища за баскетбол, голям салон и компютърна зала, без да се споменават луксозните коли, с които родителите караха децата си на училище. Виктория лежеше будна и се питаше дали постъпва правилно, изпращайки Джейк в малко местно училище на затънтен гръцки остров за неопределен срок от време, където той не само трябваше да се приспособи към непознати деца и съвсем различна учебна програма, но и към съвсем различен език. Успокояваше се с мисълта колко много й бе харесал училищният директор, а Дора и Еванти я бяха уверили, че той е блестящ учител, постигнал отлични резултати с тридесетте деца, поверени на грижите му. Разбира се, неодобрителното писмо от по-голямата сестра на Ричард бе засилило тревогата за постъпката й, ала в същото време бе укрепило решимостта й да не се отказва.

Мериъл Хокинс пишеше колко силно се разстроил бащата на Ричард, когато чул за намерението на Виктория да изпрати Джейк в ЧУЖДЕСТРАННО училище! Смяташе ли Виктория, че това е разумно — наистина ли мислеше, че Ричард би бил доволен от решението й? Зълва й великодушно заявяваше как много добре разбирала, че Виктория е разстроена — та нали те всичките също са разстроени. Може би — помисли си Виктория, — но Мериъл я молеше да помисли за бъдещето на Джейк и да постави на първо място неговите интереси. Нима вече не бил достатъчно травмиран? Според Мериъл било крайно време той да си дойде у дома — вече цял месец е в чужбина и може да се ОТЧУЖДИ. Ако в момента Виктория не можела да се справи с грижите за него и не била готова да се върне в Англия, то Мериъл и Стафорд щели да го вземат при себе си. Разбира се, това не би било много удобно — имайки предвид активния им социален живот и постоянните ангажименти! — но за щастие тя имала много компетентни домашни помощници, а и била готова на всичко, за да върне сина на Ричард обратно в ПРАВИЛНИЯ ПЪТ. Добавяше, че ще се обади по телефона, за да обсъдят предложението й, след като Виктория го обмисли.

Писмото съдържаше и още някои предложения. Дали била мислила да го изпрати по-рано в училище интернат? Знаела, че Виктория била против тези училища, но това със сигурност било много по-добър избор от едно гръцко селско училище! Мериъл знаела отлични основни училища съвсем наблизо, които приемали деца преди да са навършили осем години при особени семейни обстоятелства — например с бащи, работещи зад граница, — а и в крайна сметка Джейк щял да навърши седем години на следващия си рожден ден. „Заслужава си да се помисли за това!!!“ — бе написала зълва й, дебело подчертано с няколко удивителни, с каквито обикновено бяха изпъстрени писмата й. Тя изглежда бе в плен на заблудата, че многото удивителни и удебелените и подчертани думи по някакъв начин ще смекчат нахалната й безпардонна намеса в живота на другите.

„Обратно в правия път, как ли пък не!“ — възмути се Виктория, жегната от намека, че тя съзнателно подлага сина си на още едно травмиращо изпитание. И какво право имаше Мериъл да пита дали Ричард би одобрил нейните решения, след като той самият съзнателно бе изоставил съпругата и сина си? Запита се дали някой от семейството има и най-бегла представа, че той сам бе отнел живота си. Реши, че Мериъл със сигурност се съмнява, ала никога не би признала подобна вероятност.

През годините бе получила множество досадни писма от Мериъл, ала те обикновено биваха източници на шеги между нея, Гай и Ричард и често я разсмиваха, вместо да я дразнят или ядосват. Ала сега нямаше кой да се посмее заедно с нея и конкретно това писмо я вбеси до такава степен, че й се искаше да го накъса на хиляди парчета и да ги стъпче. Беше решена да поддържа близки отношения със свекъра си, но сега съжали, че бе споменала за училището на Джейк, когато разговаряха по телефона. Възгледите на Бил за образованието се ограничаваха до тези, в които и той самият бе възпитан и образован, макар че беше по-толерантен — в тесни граници все пак, — отколкото манипулативната си, обичаща да си пъха носа във всичко властна по-голяма дъщеря. Ала в същото време човек никога не беше сигурен с Бил Кънингам. Възгледите му не се бяха променили през всичките тези години, откакто го познаваше, ала Виктория не знаеше почти нищо за чувствата му: той сякаш бе затворил сърцето си в скрит джоб с цип и предпочиташе и останалите да правят същото.

Предполагаше, че в случая важи принципът „какъвто бащата, такъв и синът“, макар че никога досега не бе мислила така. Изглежда всеки ден й носеше нови и нежелани открития за това колко малко всъщност бе познавала съпруга си. Как бе възможно двамата да живеят толкова близо един до друг цели осем години и накрая да се окаже, че са напълно непознати? По няколко пъти на ден си задаваше все този въпрос. Преследваше я постоянно. Напоследък по телевизията даваха няколко серии от реклами, в които известни водещи обявяваха предстоящо откриване на нов канал, а след това сменяха лицата си, сякаш сваляха гумени маски, и разкриваха различни телевизионни персонажи. Виктория смяташе, че има нещо доста зловещо в този видео трик, и се питаше колко ли още маски ще трябва да свали от лицето на Ричард. Дали изобщо някога ще разкрие истинския Ричард? Нима той наистина е бил нещастен по време на брака им?

Изпита огромно облекчение, когато Джейк се втурна весело в къщата след първия си учебен ден, без никакви признаци, че е имал травмиращо преживяване.

Сега, когато синът й беше на училище, а тя нямаше никакви задължения в домакинството, разполагаше с много свободно време — време да тъгува, да преосмисля миналото и да мисли за бъдещето; време, когато самотата впиваше острите си зъби в наранената й душа.

Въпреки удоволствието от компанията на баба й, на Виктория й се искаше семейство Хамънд да бяха останали във вила „Петради“. Би било забавно да им покаже някои скрити местенца от острова, останали все още незасегнати от туристическата щампа. Би било приятно да се срещне със Сам и Софи в „Пристанищни светлини“ за по едно питие след вечеря, когато Еванти се оттегли да си почива. Или да заведе Софи на пазар в Керкира, да бродят заедно из тесните улички и малки площади, потопени в очарователната атмосфера на околните венециански къщи. След като показа на Патрик тяхното съкровище във Врахос — малкия параклис, — й се искаше да види реакцията му, когато застане облян от златистата светлина в катедралата, отразена от множеството свети икони и рисунки, с които бе покрит всеки сантиметър от стените. Виктория винаги изпитваше чувството, че сякаш самата тя е част от иконите. Продължаваше да си набелязва хора и места, прекрасни гледки или малки подробности от сградите, от които смяташе, че биха излезли чудесни снимки. Искаше й се да ги покаже на Патрик, да сподели красотата им с него. Имаше някакво чувство на независимост — почти на приключение — във връзката й със семейство Хамънд. Досега повечето от приятелите й първо бяха приятели на Гай и Ричард, а и голяма част от живота й бе свързан с тях двамата. Ала Патрик и децата му не знаеха нищо за съпруга й и братовчед й и тя бе сигурна, че я харесваха заради самата нея.

Но мислите само за Патрик бяха някак си изнервящо смущаващи и я мамеха към нови пътища, по които се боеше да поеме. „Твърде скоро е — повтаряше си Виктория, притеснена от това, че мисълта й постоянно се връща към него. — Не са минали и шест месеца от смъртта на Ричард, а аз не мога да си избия този мъж от главата… а и той е женен.“ Питаше се дали вечно критичният Гай ще го хареса. Задавайки си този въпрос, осъзна, че от доста дълго време Гай се бе превърнал в мерило, с което тя преценяваше всеки и всичко. Ала Ричард вече го няма, а Гай сега принадлежи на Франсин, мрачно си помисли тя — трябваше да свикне с факта, че нейният отдавнашен идол бе паднал от пиедестала, върху който някога сама го бе поставила, и сега вече просто не можеше да му вярва.

„Трябва да се науча сама да преценявам хората и нещата“ реши Виктория.

Не беше говорила с Гай от посещението на семейство Хамънд, макар да знаеше от Еванти, че той е заминал за Щатите на едно от редовните си пътувания, за да се срещне с редактора на „Кейпъбилити“ и да обсъдят някои идеи за бъдещи статии. Франсин е заминала с него, за да се види със семейството и приятелите си в Ню Йорк и да им съобщи новината за бебето, с лека завист си помисли Виктория. Беше изпълнена с противоречиви чувства към Гай. Струваше й се несправедливо, задето той още не знаеше за откритата отдавна изгубена любов на Еванти, но макар че част от нея жадуваше да му каже, раната й все още бе твърде прясна и дълбока, за да му прости.

Антъни и Тоула се обаждаха често. Копнееше да ги види, но се боеше от пътуването до Англия, което скоро щеше да й се наложи да предприеме; боеше се от множеството решения, които щяха да я накарат да вземе, от неизбежната конфронтация със семейството на Ричард. Всичко й се струваше ужасно заплашително. След това си припомни за предложението на Еванти да посети Хю Марстън и при мисълта изтръпна от вълнение — както и от възможността да види Патрик. Имаше какво да очаква с нетърпение.

Прекарваше часове с Еванти, сглобявайки още парчета от живота й: беше все едно да слушаш увлекателен сериал по радиото и да очакваш с нетърпение следващия епизод.

— И така, разкажи ми какво се случи, след като Хю те е завел на обяд. Прабаба Паломбини побесня ли? Кога се срещнахте отново? — питаше тя, докато двете с Еванти обядваха заедно, наслаждавайки се на вкусните кюфтенца на Дора в червен сос с много подправки, с гарнитура от тънки резенчета тиквички и пържени картофки.

— Той ме последва в Италия — отвърна Еванти. — Разбира се, аз се надявах, че ще дойде — знаех, че ще дойде, — но въпреки това можеш да си представиш радостта ми, когато се появи в Рим. Той се преструваше, че е дошъл в Италия заради някаква поръчка, и скоро наистина му възложиха нещо. О, майка ми пламтеше от ярост! Още от самото начало тя бе твърдо против Хю, не защото лично не го харесваше — поне не и в самото начало, — а защото бе решила, че ще се омъжа за грък. Моята майка, която се бе омъжила за чужденец!

— Не е ли била щастлива с баща ти? — попита Виктория, докато си сипваше допълнително от салатата.

— О, това няма нищо общо с брака на родителите ми! Тя обожаваше баща ми, но аз съм забелязала, че хората, които са готови да скъсат с традициите, са непреклонни в желанието си да ги наложат на другите. Двете с Калиопа Дукас бяха планирали този съюз още когато двамата със Ставрос сме били бебета — майка ми бе обсебена от идеята. Смяташе, че така ще осигури бъдещето на тази къща, а тя обикновено постигаше това, което искаше.

— Ти каза, че в началото нямало нищо лично в неприязънта й към Хю. По-късно ли стана лично?

— О, да. Защото Хю й се опълчи, не желаеше да й се подмазва. Според нея той бил откраднал сърцето ми и тя знаеше, че е безсилна да промени това. Но той не беше откраднал сърцето ми. — Големите очи на Еванти заблестяха. — Аз му го дадох. Майка ми можеше да бъде изключително лоялен приятел, но страшен и непрощаващ враг. Тя не търпеше да й се противопоставят и бе доста отмъстителна. В много отношения беше доста примитивна като личност — това, което е накарала Нафсика да стори с писмата, е много показателно за характера й. Не знам как не съм заподозряла нещо на времето.

— Продължавай. Нима Хю просто се появи на прага и звънна на звънеца?

— Той беше твърде умен, за да постъпи по този начин — майка ми беше заповядала да не го пускат. Не, той спечели на своя страна леля си Джорджия, която беше моя кръстница. Ако поискаше, Хю можеше да очарова и птиците по дърветата и беше убедил лейди Джорджия, че тя трябва да бъде за нас добрата фея закрилница. Тя имаше много влиятелни приятели в дипломатическите среди и успя да му издейства покани за светските сбирки, на които беше канено и моето семейство, така че на майка ми й беше много трудно да сложи край на срещите ни. А ние все повече се влюбвахме един в друг. И двамата бяхме полудели от любов. Всеки ден бе вълнуващ както първата вечер, когато се запознахме, и при все това имахме чувството, че цял живот сме се познавали. Въпреки всичко, което съм преживяла, само заради тази любов си струва да съм живяла.

Виктория изпита остра болка на ревност.

— Нона, по-късно не си била щастлива, но тогава си била — тъжно рече тя, сетне едва чуто додаде: — Аз никога не съм била връхлитана от coup de foudre^[1]… подобна страст. Може би дори не бих могла да я разпозная.

Еванти я изгледа съчувствено.

— Ти си много млада, agapi. Не се отчайвай. Това все още може да се случи — а и възрастта няма нищо общо с любовта. Ала едно ще ти кажа със сигурност — когато се случи, ще го разбереш.

Внучката й поклати глава.

— Вече не се чувствам млада — рече сериозно. — Сякаш Ричард е отнесъл моята младост със себе си.

— Не ставай смешна! — избухна Еванти. — Не понасям подобни глупави изявления. Няма да ти разказвам по-нататък от моята история, ако ще ти въздейства по този начин.

— Извини ме, моля те, продължавай. — Виктория, която едновременно се чувстваше развеселена и успокоена от яростната реакция на баба си, не искаше да спира потока от възпоминания. — Какво се случи след това?

— Хю нарисува няколко забележителни картини и много скоро творбите му се изкупиха. Може би ще си помислиш, че това е накарало майка ми да омекне към него — със сигурност успехът му го правеше много по-приемлив във финансово отношение, но в случая имаше обратен ефект. Предполагам, че я бе накарал да гледа на него като на сериозна заплаха, а не само като на временна досадна пречка. Както и да е, въпреки усилията й да ни попречи, ние се виждахме почти всеки ден и аз му показвах Рим — моят град. За пръв път той гледаше всички прекрасни съкровища през очите ми на коренячка италианка, а не през проницателния поглед на художника. Това бе едновременно откровение и предимство. Той често казваше, че трябва да тренираме очите си да виждат нещата.

— О, Нона — тъкмо това ни казваше и ти! Двамата с Гай разговаряхме онзи ден за това — за огромното влияние, което имаше върху нас. Патрик Хамънд ми каза същото нещо, когато говорихме за фотографията и как избира нещата, които иска да снима.

— А, добре, не се съмнявам, че го е наследил от вуйчо си. Хю е от хората, които можеха изцяло да променят възприятието ти — един от онези специални хора, които те оживяват с ентусиазма си, вместо да те отегчават до смърт. Наистина много рядък дар — завърши Еванти.

— Ти също го притежаваш. — Виктория погледна часовника си и видя, че е станало време да отиде да вземе Джейк и Ангелос от училище. Щеше да се наложи да почака за продължението на историята. — А какво мислеше баща ти за Хю? — попита тя, докато раздигаше чиниите. — И той ли не го одобряваше?

— Хю и баща ми се разбираха добре — поне за краткото време, през което се виждаха, — но, разбираш ли, нещата не бяха много лесни в политическо отношение, а на италианците не се гледаше с добро око — нито в Англия, нито в Гърция. Баща ми никога не е одобрявал фашистите, но смяташе, че Мусолини е направил някои добри и полезни неща за селското стопанство и управлението на страната. После Италия нахлу в Албания и той разбра, че над Европа е надвиснала опасност. Ставаха грозни неща. — Еванти млъкна и се размърда на стола си. — Сега трябва да вървиш, agapi. Аз ще си почина, но започвам да се чувствам много по-добре и това ми дава надежда, че ми е отредено още малко време на тази земя.

Виктория я прегърна.

— Не се предавай, Нона. Не бих могла да понеса да те изгубя. — И тя отиде да посрещне двете момчета, за да ги заведе да поплуват и да хапнат сладолед.

Докато се спускаше с колата надолу по пътя, си помисли с отчаяние, че трябва да измислят някакъв начин да спасят къщата, без да продават иконата и че трябва да събере всичките си сили и решителност, за да се справи с проблемите, които я очакваха.

 

 

Една вечер, около две седмици след завръщането на семейство Хамънд в Англия, телефонът иззвъня малко след като бяха приключили с вечерята. Еванти вече се бе качила в стаята си, но Виктория стоеше на терасата, загледана в проблясващите в мрака светулки. Искаше й се да може да сподели с някого тайнствената магия на нощта. Влезе вътре, за да се обади, доволна, че са я измъкнали от съзерцанието й. Вдигна слушалката.

— Herete? — рече машинално на гръцки.

— Виктория ли е?

— Да. Кой се обажда?

— Здравей, Виктория, обажда се Патрик Хамънд. Надявам се, че не те безпокоя?

— О, здравей. — Позна гласа му веднага, но поради някаква причина предпочете да не го показва. — Изобщо не ме безпокоиш, радвам се да те чуя. Предполагам, че благополучно сте се прибрали. Как са всички?

— Ние сме добре. Сам се върна в Нюкасъл, а Софи започна училище, но си идва почти всеки уикенд, което е чудесно.

— Аз много харесвам и двамата — увери го Виктория. — Бих се радвала, ако Джейк стане като тях, когато порасне. Всички вие ни липсвате ужасно.

От другата страна на линията сърцето на Патрик направи салтомортале.

— Е, на мен ти също ми липсваш… — на всички ни — както и Джейк, разбира се. Как е той? Започна ли да ходи в местното училище?

— О, да, оказа се страхотен успех. — Тя беше трогната, че той си спомня. — Започна миналата седмица и е щастлив като птичка. Двамата със сина на Дора са заедно. Изглежда всичко върви много добре.

— Сигурно се чувстваш много облекчена. Винаги е притеснително за родителите и децата, когато се сменя училището, а в твоята ситуация сигурно тревогата е двойно по-голяма.

— Трябва да призная, че ужасно се страхувах, особено след суровата критика, на която бях подложена от страна на роднините на съпруга си.

— Но сега се чувстваш като триумфиращ победител? — пошегува се той.

Тя се засмя.

— Ами предполагам, макар че е още е рано да се каже. Продължавам да стискам палците на ръцете и краката си. А сега ми кажи нещо, което умирам да узная — видя ли се с вуйчо си Хю и разказа ли му за Нона?

— Разбира се. Това е част от причината, поради която ти се обаждам — или повод, ако предпочиташ, защото наистина ми се искаше да си намеря повод да поговоря с теб и да разбера как си.

Виктория почувства как я залива вълна на удоволствие.

— Разкажи ми как реагира вуйчо ти на този глас от миналото — подкани го Виктория, предпочитайки да отмине с мълчание последните му думи, макар че изпита щастие. — Нямам търпение да узная.

— Той казал на Софи, че е отговорил на баба ти. Ти разбра ли, че тя му написа писмо и ме помоли да го предам? Софи направо умираше от любопитство, когато му го дадохме, но той го пъхна в джоба си и не го отвори, докато бяхме там. Баба ти получи ли отговора?

— Не, поне доколкото знам, но писмата пристигат тук с огромно закъснение. Тя не ми е казала нищо и аз не знаех, че ти е дала писмо — наистина много тайнствено от нейна страна. След цялата тази драма около някогашната им кореспонденция човек би си помислил, че се притесняват да си пишат писма — да не станат предвестници на евентуална среща, не смяташ ли?

Двамата побъбриха още известно време. Виктория се чувстваше толкова непринудено и естествено, сякаш разговаряше с много стар личен приятел.

— Не бива да те задържам повече — рече накрая Патрик. — Навярно не трябваше да звъня толкова късно, но исках да съм сигурен, че ще мога да разговарям с теб, а не само да оставя съобщение на Дора или баба ти. Кога ще дойдеш в Англия? Знам, че вуйчо Хю наистина ще се радва да те види, освен това имам едно предложение за теб.

— Ще трябва да дойда в Англия по делови въпроси — отвърна, заинтригувана. — Още не съм определила датата — ако трябва да бъда честна, ужасно се боя от това пътуване и затова постоянно го отлагам, но сега, след като с Джейк всичко е наред, ще мога да го оставя с Нона и Дора. Аз също много бих искала да се запозная с твоя вуйчо… Какво е предложението ти?

— Ами вуйчо Хю трябва да отиде в Лондон в края на юни. Галерията „Кромптън“ на Брук стрийт ще прави голяма ретроспективна изложба на творчеството му и искат да бъде там, за да чуят неговото мнение. Аз също трябва да пътувам на юг, за да се видя с издателите си, затова му предложих да го закарам с колата до Лондон. Имаме малък апартамент на Уорик скуер и аз ще отседна там, но предполагам, че той ще предпочете удобствата на клуба си, където винаги го посрещат с големи почести. Ако тогава си в Лондон, може би ще пожелаеш да дойдеш на изложбата и там да се запознаеш с него. Надявам се да го убедя да предостави на галерията „Момичето на скалата“ за изложбата — досега никога не е била излагана, защото той винаги е отказвал, — и така ще видиш със собствените си очи защо винаги толкова ме е впечатлявала. Реших, че така ще е по-лесно за теб, вместо да изминаваш целия път до Йоркшър. Какво мислиш?

— О, с удоволствие! — възкликна Виктория. — Ако ми съобщиш точните дати, аз ще проверя дали адвокатът на Ричард ще може да ме приеме през същата седмица и ще разбера дали това устройва и свекъра ми.

— Ще останеш ли в Лондон? — попита Патрик.

— Ще трябва да си отида у дома в Бейбъри — това е едно от многото неща, които ще трябва да свърша, но вероятно първо ще прекарам няколко дни в Лондон. За нас с Ричард лондонската къща на братовчед ми Гай беше нещо като втори дом — но сега той е женен и предполагам, че не мога просто да цъфна на прага му без предупреждение, както съм свикнала. Трябва да се съобразявам със съпругата му, но предполагам, че няма да имат нищо против да отседна у тях. — Тя се запита как ли ще се почувства да живее в една къща с Франсин и Гай. Дали щеше да може да го понесе?

— Прекрасно! — зарадва се Патрик. — Ще ми съобщиш, ако можеш да уредиш посещението си да съвпадне с нашето. Би било страхотно. И… — той се поколеба за миг — може ли да те заведа един път на вечеря? — Ала преди тя да отговори, продължи припряно, сякаш се боеше от отказ: — Моля те, поздрави от мен баба си и й предай, че тя все още държи в плен сърцето на вуйчо Хю. Скоро ще се чуем пак.

След като той затвори, Виктория се почувства като получила голяма инжекция от енергия, решителност и най-вече надежда.

Осъзна, че не знае телефонния номер на Патрик, нито адреса му, затова трябваше да чака той да й се обади. Той изобщо не спомена съпругата си — дали и тя щеше да отиде в Лондон с него? Изглежда имаше доста неща, които Виктория не знаеше, ала не й пукаше, защото едно нещо знаеше със сигурност: щеше да отиде в Лондон в края на юни, независимо дали това беше удобно за Питър Мейсън или Бил Кънингам.

 

 

Няколко дни след обаждането на Патрик позвъни Гай, за да им съобщи, че двамата с Франсин са се върнали от Щатите, и да попита наред ли е всичко във Врахос. Виктория още нямаше намерение да говори с Гай и когато Дора й каза, че я търсят от Англия, помисли, че отново е Патрик. За пръв път в живота си тя изпита разочарование, когато чу гласа на братовчед си, а от другата страна на линията Гай се смути, като долови хладността й.

На любезния, но резервиран въпрос на Виктория отвърна, че са прекарали великолепно: семейството на Франсин било във възторг заради бебето, а редакторът на „Кейпъбилити“ подновил договора на Гай — още една година можел да пише, по каквато тема си пожелае; друго списание искало от него серия статии за цветята в различните планински пояси, което било чудесна предпоставка за нови интересни пътешествия.

— А ти как си, Вики, скъпа? Как е Джейк? Как е Нона? Разкажи ми новините. — Гай отчаяно искаше да се сдобри с малката си братовчедка, чиято любов винаги бе смятал за даденост.

Въпреки обърканите си чувства към Гай, Виктория не можа да устои на изкушението да му разкаже всичко за посещението на семейство Хамънд и за интригуващата връзка с миналото на Еванти. Гай мигом се заинтересува. Оказа се, че познава творчеството на Хю Марстън и му бил голям почитател. Да обсъждаш нещо с Гай бе като да тършуваш из стая, пълна със стари вещи, помисли си Виктория: никога не знаеш на какво може да се натъкнеш, тъй като той бе неизчерпаем извор на най-разнородна информация.

— Нона иска да се срещна с него — довери му Виктория. — Патрик Хамънд каза, че скоро в Лондон ще има негова изложба. — По навик се чу да казва: — Дали бих могла да отседна при теб, когато дойда в Лондон?

— Разбира се. Би било фантастично. Кога искаш да дойдеш?

— Още не знам точната дата. Сигурен ли си, че Франсин няма да има нищо против?

Тя го чу да вика: „Скъпа? Виктория иска да знае дали може да отседне при нас?“, а гласът на Франсин отговори: „Разбира се, когато й е удобно. Имам нужда от доста съвети за бебето. Да дойде, когато иска; да доведе Джейк, както й е удобно. Ще я очаквам с нетърпение.“

„Това беше много щедро — помисли си Виктория. — Тя наистина се старае да бъде мила и добра. Ще трябва да се опитам да й отвърна със същото.“ Перспективата й се струваше доста плашеща.

От своя страна Гай тутакси се запита какво представлява този Патрик Хамънд, защото от подчертано небрежния начин, по който Виктория спомена името му, усети с абсолютна сигурност, че между тях има нещо, и почувства как космите на врата му настръхват.