Мери Никсън
Венецианската къща (34)

35.

Когато Софи се появи в студиото му в събота следобед, Хю Марстън тутакси разбра, че нещо не е наред. Помисли си, че тя изглежда потисната — твърде различна от веселото момиче, което обикновено се втурваше вътре и чиито посещения винаги биваха за него източник на радост и забавление. Ала възрастта го бе направила достатъчно мъдър, за да не я попита направо какво има. Вместо това просто я поздрави с усмивка, прегърна я топло и помоли госпожа Пъркис да й налее от своята домашна лимонада, за да се охлади след ездата от Уитъртън Хаус.

Госпожа Пъркис, не чак толкова сдържана, огледа Софи и я попита какво е направила със себе си и защо изглежда толкова бледа, след което добави с неодобрително изсумтяване, че за всичко в наши дни са виновни боклучавата храна и купищата изпити.

— Всички тези степени и дипломи, които трябва да се вземат. На мен никой не ми е искал някакви уверения за образование и слава богу! — изкиска се тя, — защото нямам никакви и винаги съм се оправяла добре и без тях! Ето, изпий това, млада госпожице, и изяж едно парче от моя сладкиш с мед и джинджифил — това ще върне розовината на бузите ти. — Нямаше много неприятности на този свят според госпожа Пъркис, които да не може да бъдат забравени с малко домашна храна.

— Благодаря ви, госпожо Пъркис. Вие правите най-хубавата лимонада на света — рече Софи.

— А сега не я изморявайте прекалено много с тази щуротия, наречена позиране — обърна се икономката към работодателя си, — или после ще се наложи сериозно да си поговорим.

И след тази страховита заплаха тя се оттегли. Смяташе, че посещенията на Софи се отразяват много добре на Хю. Изглежда това лято се чувстваше по-укрепнал. Напоследък бе забелязала у него някакъв нов прилив на енергия, което от дълго време не се бе случвало. Ако не беше заради това, което тя винаги наричаше „неговия вдървен крак“, би казала, че се усеща младежка пъргавост в стъпките му.

— Вуйчо Хю, оставих Пънч свободно да се разхожда зад оградата. Добре ли съм направила?

— Чудесно. Предполагам, че си се наслаждавала на ездата си до тук. Това е моят любим сезон от годината, когато буковете са разлистени в цялата си прелест. Покрай реката ли дойде?

— Ъмм, да — там има един идеален клон за прескачане за Пънч, а Уитъртън Уд цялата е осеяна със синчец. Ухаеше божествено. Можеш ли още да ходиш за риба?

— Мога с мотопеда с коша. Обаче не казвай на госпожа Пъркис — тя вече не обича да наближавам реката. Мисли, че ще се удавя, докато улавям някоя риба, или мотопедът ще се подхлъзне по стръмния склон. — Усмихна се на Софи.

— Не си ли се преобръщал? — попита Софи.

Двамата със Сам обичаха да се возят в коша на мотопеда, докато се носеше на пълна скорост с рев през полетата. Сега, когато вече не можеше да язди, Хю казваше, че не може да се откаже от всички физически вълнения в живота си. Никога не бе позволявал изкуственият му крак да му пречи да се занимава с любимите си спортове, но след операцията на бедрото преди две години се наложи да се откаже от лова и стрелбата и да се задоволи с риболов — занятие, с което все още се справяше. Мотопедът с коша бе символ на толкова ценената от него независимост.

Сега той заговорнически я стрелна с поглед.

— Онзи ден претърпях малка злополука — призна. — Предполагам, че съм се наклонил, мотопедът се преобърна и изкуственият ми крак отхвръкна! Трябваше да пълзя надолу по хълма, за да го взема, но за щастие никой не ме видя. Успях да изправя мотопеда и да се кача отново също като Хъмпти Дъмпти — отървах се само с няколко натъртвания, така че не се наложи да правя признания пред икономката си, бог да я благослови!

Софи се изкиска.

— Аз няма да й кажа — обеща. — Мисля, че е по-добре да не казваме и на татко — той също много се тревожи за теб.

— Добре. Това ще бъде една от нашите тайни. А сега се качи ето там и аз ще работя, докато ти ми казваш последните новини.

Хю посочи към един малък подиум в средата на студиото. Софи се качи върху него и се облегна на един стол, който трябваше да изпълнява ролята на ябълковото дърво. Патрик й бе направил няколко възхитителни снимки сред разцъфналите дървета в тяхната овощна градина, които сега висяха по стените на студиото. Дори Софи, постоянно недоволна от външния си вид, тайничко им се радваше.

— Ти обеща да ми разкажеш своята любовна история — напомни тя на Хю.

— Така е, макар че беше малко прибързано от моя страна. Първо ми разкажи новините, а след това ще започна с моята сага. Как е училището и какво ще правиш през този уикенд? Имаш ли нещо специално наум?

— Училището е наред. Това е последната ми дълга ваканция преди изпитите, затова ще си бъда у дома цяла седмица. Едната вечер татко, аз и семейство Маршъл ще ходим на кино, а след това Ели ще дойде у дома — иначе нищо особено. Ще се разхождам с Пънч и ще обмисля някои неща… — Момичето се поколеба, изглеждаше изцяло погълнато от множеството тънки сребърни гривни, подрънкващи върху китката му. — Знаеш ли, че мама е заминала? — попита с нисък глас.

— Къде е заминала?

— В момента при баба и дядо. Но искам да кажа, че си е отишла. Или по-точно напуснала е татко.

— Не! — изуми се Хю. — Не знаех. Сигурна ли си в това, Софи? Кой ти каза?

— Татко. Дойде да ни вземе от училище и след като оставихме Ели, ми каза, че се налага да ми съобщи нещо трудно и важно. Каза, че вече съм достатъчно голяма, за да знам истината, и чувствал, че трябва да бъде честен с мен. После заяви, че мама няма да си бъде вкъщи по време на ваканцията ми. Вчера се върнала у дома, но след това отново заминала. Искам да кажа, тя знае, че това е половината от срока ми и… — Гласът на Софи затрепери застрашително и Хю видя, че се бори със себе си. После забързано продължи: — Татко казва, че мама е заминала, защото онази отвратителна жена Бронуин отмъкнала някакви нейни бижута или нещо подобно, — но също така каза, че двамата с мама отдавна не се разбирали и щели временно да се разделят. — Софи преглътна сълзите си и отново заговори: — И двамата се нуждаели от време, за да си помислят. О, и ми наговори всички онези неща, че ако вземели решение окончателно да се разделят, всичко щяло да бъде много цивилизовано и той никога нямало да се опита да ни отдели от мама и… дрън-дрън-дрън. — Момичето усука гневно една не съвсем чиста носна кърпичка около пръста си, който бе започнал да кърви там, където доста свирепо бе откъснала една забелила се кожичка. — Всички родители отначало говорят подобни неща, но никога не става така. Знам го от някои от приятелите си в училище. Искам да кажа, знам, че понякога мама е невъзможна, но… — Погледна Хю с големите си разтревожени очи. — Аз я обичам.

Искаше му се да й каже, че няма смисъл да продължи да му позира в това състояние; не искаше да придаде измъченото й изражение на портрета, но реши, че за нея ще е по-лесно да излее душата си, ако той се преструва, че продължава да рисува.

— Сигурно е било ужасен шок за теб — предпазливо рече Хю. — Как се чувстваш сега, Софи?

Тя преглътна, сетне изтърси:

— О, вуйчо Хю, чувствам се ужасно, защото мисля, че вината е моя.

— Глупости! — сряза я той. — От къде на къде ти ще си виновна? Разбира се, че не си! Как, за бога, можа да ти хрумне подобна мисъл?

Софи му разказа за завръщането у дома и скандала заради стаите.

— Аз направих голям въпрос — нещастно рече тя. — Винаги съм се чувствала наранена и пренебрегната заради Поси и ужасно ревнувах от нея, защото тя е любимката на мама. Освен това бях бясна на мама и татко — макар че вината не беше негова — и казах ужасни неща. Казах на мама, че я мразя, и сега си мисля, че това я е накарало да си тръгне. — Гласът й се извиси в хленч.

— Това е пълна глупост. — Хю мацна малко с четката по фона. Виждаше, че Софи едва се владее и всеки миг ще избухне. Изпитваше огромна мъка заради нея, ала реши, че прекалено голямото съчувствие може окончателно да я прекърши. — Чуй ме, Софи — заговори твърдо, — когато връзката между двама души започне да се разпада, вината е само тяхна, а не на някой друг. Разбира се, може да има замесени и други фактори, но това, което се случва и как те ще се справят с него, зависи единствено само от тези двама души. А и вината не е само на единия и е напълно безсмислено да се обвинява този или онзи. Разбирам колко трудно е за теб, но ако майка ти е напуснала съпруга си само заради разправия с една капризна тийнейджърка, или защото някаква мошеничка е задигнала бижутата й, трябва да е имало много други неща, които не са били наред в този брак и нямат нищо общо с двата инцидента. И ако баща ти я е оставил да си отиде, това е защото той или е убеден, че повече не може да спаси тази връзка, или — наистина съжалявам за всичко това, Софи — защото той вече не желае да я спасява. Това може да е много болезнено, ала ти трябва да го приемеш. — Усмихна й се и додаде с шеговита нотка в гласа: — Не драматизирай толкова нещата, скъпо мое момиче. Ще бъде много тъжно, ако се разделят, но това няма да е краят на твоя свят, а и със сигурност вината не е у теб. По-добре да се разделят, отколкото да се унищожат един друг. Престани да се самобичуваш и ги остави сами да се оправят.

— Мислиш ли, че може отново да се съберат? — Колкото и да бе странно, грубите му думи я бяха успокоили.

— Не бих се обзаложил. Може и да го направят — но не заради нещо, което ти ще направиш или няма да направиш. Бих заложил шест към четири, че няма да се получи. Беше очевидно, че от години не се разбират. Двамата се отчуждиха и не ме питай защо. Лично аз съм изненадан, че бракът им продължи толкова дълго — те нямат почти нищо общо помежду си.

— Когато вие двамата с бабата на Виктория сте се разделили, никой не е бил виновен — възрази Софи. — Виновна е била властната й майка и онази коварна стара прислужница, която едва не припадна, когато видя татко.

Хю поклати глава.

— Мога да те уверя, че в известна степен се дължеше на лош късмет, а през последната седмица узнах доста неща, които не бях подозирал — но все още мисля, че най-голямата вина е на двама ни. Ние бяхме млади, буйни, сърдити, горди и — както самата ти каза за себе си — много наранени. Ако Еванти и аз бяхме запазили вярата си един в друг, никога нямаше да се разделим.

— Но кражбата на писмата ти! Това е било толкова нечестно! — не се съгласи Софи, която се питаше дали Хю и Еванти бяха разговаряли, след като Патрик му донесе писмото й.

— Животът не е честен. Може да ме помислиш за един ужасен стар циник, но колкото по-скоро го разбереш, толкова по-добре — което не означава, че човек не бива да положи всички усилия да го направи по-честен. Лесно е да се въздиша по справедливостта, но ще ти кажа още нещо: вечно въздишащите и вайкащите се не са интересни никому! Изобщо не са забавни! — Той наклони леко глава, а тя му се усмихна през сълзи.

— Добре, вуйчо Хю. Ще се опитам да не бъда от тях. — После внезапно попита: — Смяташ ли, че щяхте да останете заедно, ако се бяхте оженили — ти и госпожа Дукас?

— Не знам, Софи — сериозно отвърна възрастният мъж. — Въпросът ти е съвсем на място. Аз самият често съм си го задавал. Иска ми се да си мисля, че щяхме — въпреки че фактите не могат да се променят, но ние се влюбихме от пръв поглед. — Сетне добави с блеснали очи: — Никоя друга жена не би могла да се сравни с нея.

Софи шумно се изсекна.

— Продължавай — подкани го тя. — Разкажи ми за раздялата ви.

— До къде бях стигнал? — попита той, доволен, че я е отвлякъл от тъжните мисли.

— До там, когато си я последвал в Италия и сте правили романтични разходки из древните руини на лунна светлина, рисувал си и сте се срещали тайно, опитвайки се да надхитрите майка й. Струва ми се, че след това си отишъл във Врахос.

— А, Врахос! Какво вълшебно място! Еванти го обожаваше. Тя сякаш се потопяваше цялата в него: в острова, имението и семейната история. Радвам се, че животът й е преминал там — това е известна компенсация. Ако се бе омъжила за мен, не мисля, че щеше да стане така; майка й щеше да се погрижи да я зачеркне от завещанието си или нещо от този род. Как ти се стори старото място?

— Все едно да се озовеш в света от някоя вълшебна приказка — всичко е толкова прашно и мистериозно. Пълно с тайни, паяжини и звънци. Човек не би се изненадал, ако се натъкне на Спящата красавица, легнала върху някой диван, или някой дракон да избълва огън и пушек насреща му. Такова ли беше и когато ти си бил там?

Хю се засмя.

— Е, със сигурност нямаше паяжини — предполагам, че е имало цяла армия от скрити прислужници, които са ги забърсвали. Подовете, мебелите и всичко блестеше, а цялата къща ухаеше на пчелен мед и лавандула. Щом усетя уханието на пчелен восък, дори и сега, мигом се пренасям там. Но разбирам какво искаше да кажеш — там винаги е имало едно усещане за неизменност, сякаш нищо не се е променило от векове и смея да заявя, че и сега все още е така.

— Не знам — несигурно рече Софи. — Мисля, че сега всичко може да ти се стори малко тъжно, ако е било добре поддържано, когато си го познавал. Много е очарователно и всичко е доста внушително, но е ужасно порутено и запуснато. Няма никаква скрита армия — само внучката на старата жена, която е крила писмата ти; всичката работа лежи на нейните ръце и цялото място сякаш се разпада на парчета. Някои от таваните сякаш всеки миг ще се стоварят върху главата ти — увиснали са като изтърбушените легла в пансиона. Знаеш ли какво — татко направи страхотни снимки и ти ще можеш да видиш всичко отново. И така, кога отиде за пръв път там?

Хю въздъхна.

— Е, не можех да остана до безкрайност в Италия, а майката на Еванти я отведе на някакво пътешествие при техни роднини — най-вече за да я отдалечи от мен, — затова планирахме да се срещнем по-късно в Англия с помощта на моята леля. Пишехме си всеки ден и така се опознавахме дори по-добре. Всички тези текстови съобщения, имейли и телефони, с които общувате днес, не могат по нищо да се сравнят с истинските любовни писма — не са толкова дълготрайни, нито така добре разкриват чувствата ни. Съгласен съм, че са удивително бързи, ала не е същото. Ние споделяхме мислите и надеждите си, както и страховете. Не само за собственото си бъдеще — никога не сме се съмнявали, че ще бъдем заедно, — ала и за тъмните сенки, надвиснали над Европа. Еванти пишеше прекрасни писма. Изливаше думите върху хартията, осеяна с тирета, удивителни и дебели линии, с които подчертаваше някоя дума, за да усили значението й. Беше все едно да разговаряш с нея. И досега пазя писмата й.

— А рисувал ли си й от онези малки картини, които винаги рисуваше на нас?

— Разбира се — усмихна се Хю.

— Колко отвратително, че не ги е получила! — Софи не можеше да понесе тази несправедливост.

— О, ранните ми писма ги е получила. С всяко писмо двамата все повече се влюбвахме един в друг. Успяхме да се видим няколко пъти — аз отидох отново в Рим, после тя дойде в Англия и отседна при леля ми, веднъж или два пъти я водих в Йоркшър. Баща ми дълбоко не одобряваше приятелството ни, мърмореше, че нейният баща, дипломатът, сигурно е проклет фашист, щом работи за Мусолини. Предупредих Еванти, че баща ми може да й каже някои доста откровени и неприятни неща за италианското нахлуване в Абисиния и да не се държи твърде приятелски — но, разбира се, той от пръв поглед бе запленен от нея. Стигна й само една вечер, за да го очарова и да започне да го върти на малкото си пръстче. Повече не го чухме да мърмори за блюдолизците на Мусолини — поне не и в нейно присъствие.

— Ами твоята майка? — попита Софи. — Татко винаги казва, че е обожавал баба си. Изглежда е била много мил и добър човек.

— О, майка ми беше ангел! — въздъхна Хю. — Двете с Еванти се разбираха великолепно. Ти приличаш на нея. Винаги съм си го мислил.

Софи бе запленена.

— И какво стана после? — нетърпеливо го подкани тя.

— После имахме малко късмет. Бащата на Еванти беше изпратен във Вашингтон и естествено, майка й замина с него. Еванти успя да ги убеди, че трябва да замине за Врахос, за да бъде с баба си, която винаги прекарваше там почивните дни през лятото. — Хю изгледа развеселено Софи над очилата си. — Разбира се, аз също заминах за Корфу, ала баба й смяташе, че е много добре внучката й да има млад приятел в околността, а майка й известно време не ни бе разкрила. Виж, ще ти покажа нещо. — Отиде до шкафа и извади един стар скицник. — А, точно това търсех. Хайде да отидем в градината. Денят е твърде хубав, за да останем затворени вътре, а и мисля, че за днес достатъчно ми позира.

Двамата се настаниха на една пейка и той й показа скицника. Имаше рисунки с молив и скици с водни бои на места и хора, растения и животни — огромна купчина големи жълти пъпеши, една котка, излегнала се на слънце върху прага на къща; старец, яхнал магаре, докато жена му пристъпва уморено отзад; стадо овце с малки звънчета около вратовете под маслинови дръвчета; високи кипарисови дървета, извисяващи се като стражи към невероятно синьото небе. Имаше места, които Софи разпозна: кулата с камбаната на параклиса във Врахос; големите предни порти с железните чукчета с форма на лъвски глави; гледката от терасата. Имаше една небрежно надраскана скица на къщата, кацнала високо горе върху скалата, венецианската розова боя изпъкваше на фона на небесната синева. Една оранжева котка, която очевидно не страдаше от световъртеж, се бе излегнала върху балюстрадата и се припичаше на слънце. Софи си помисли, че почти усеща знойния дъх на онзи ден.

— От къде си я рисувал? — попита тя. — От лодка?

— А, тук има малко измама — артистична волност, ако повече ти харесва. Би трябвало да съм бил надвесен от балон във въздуха, за да видя тази гледка — рече Хю. — Разбира се, от лодка можеш да видиш къщата, но не и толкова отблизо. Нарисувал съм я по памет, след войната.

— Трябва да я изпратиш на госпожа Дукас — предложи Софи.

Хю я погледна, сякаш го бе осенила някаква идея.

— Може и да го направя — рече.

Софи обърна страницата и се натъкна на скица на хубава млада жена с кръгло лице с кошница на главата.

— О, това е Дора! — възкликна тя, но после рече: — Не може да е…

— Дора? Не си спомням никаква Дора… Не, това е Нафсика, която по-късно толкова успешно е саботирала кореспонденцията ни.

— Господи! Сега не би я познал. Видяхме я само веднъж, но тя приличаше на мършава стара вещица.

— Не забравяй, че оттогава са изминали шестдесет години. По онова време беше хубава млада жена.

— Ти знаеше ли, че тя е против вас?

— Не мисля, че отначало е била. Тя смяташе, че всичко е много романтично, и през онова лято и ранната есен изпълняваше ролята на посредник помежду ни. По време на сезона островът гъмжи от туристи, но месеците септември и октомври на Корфу са невероятни: свежи утрини и вечери, но не горещи, а морето е идеално за плуване. По това време на годината светлината е невероятна и никъде другаде не съм виждал по-вълнуващи и поразителни изгреви и залези. — Лицето на Хю светна насреща й. — Пазя специални спомени за вечери на лунна светлина, за звезди, оглеждащи се във водата. Нафсика ни помагаше да крием срещите си от баба й. Във Врахос имаше един ненадежден телефон — поставен на видно място в коридора — и Нафсика често приемаше и предаваше съобщения къде и кога ще се видим. Еванти напълно й вярваше. Предполагам, че след като оповестихме твърдата си решителност да се оженим, графиня Паломбини е заплашила Нафсика и войната е започнала. Графинята беше много властна и манипулативна жена. Персоналът както в Италия, така и във Врахос трепереше от страх пред нея — а освен това Нафсика одобряваше избора й на съпруг за Еванти. Ставрос Дукас беше млад адвокат, израснал заедно с Еванти. След войната направи много успешна международна кариера. От време на време четях за него в пресата.

— Срещал ли си се някога с него? — не можа да сдържи любопитството си Софи.

— Само веднъж. Той дойде веднъж на гости, когато бях там — един тип с риза с корава яка, имаше вид на глътнал бастун, макар да вярвам, че е проявил смелост през войната. С моята младежка арогантност през онази есен си мислех, че изобщо не може да е сериозна заплаха, но сгреших.

Софи можеше да си представи сцената. Помисли си, че нейният правуйчо трябва да е бил неустоим.

— Но той едва ли е мислел същото за теб! — възкликна тя.

— Може би не, но в крайна сметка той се смя последен, нали? — После добави: — Вероятно това е бил единственият път, когато се е смял през живота си. Онзи приятел със сигурност не бликаше от веселие.

Седнал в късния майски ден сред тучната зеленина на типично английската си градина, изпълнена с уханието на шибоя и белите нарциси и огласяна от песните на косовете и дроздовете, сгушени сред рододендроните, той поведе Софи назад в миналото, към сухите и горещи дни в края на онова лято в Корфу — към някогашния Корфу с няколко шосета за туристите; без лукса на модерните вили с басейни; без бетонни хотели; без шумни дебелаци, развеселени от бирата. През неговите очи тя видя двама млади, страстно влюбени, наслаждаващи се на свободата на обикновения селски живот, лишен от светската суетня. През тези два месеца те обикаляли острова, често пеша, но понякога плавали покрай скалистия бряг в стара очукана лодка в търсене на скрити заливчета. Устройвали си пикници на малкия остров, който Еванти толкова много обичала, плували на лунна светлина. Танцували.

— Еванти беше най-страхотната танцьорка на чарлстън, която някога съм виждал — рече той. — И аз самият не бях за изхвърляне преди да се сдобия с този изкуствен крак, но тя беше сензационна! — Развесели се, когато видя недоверчивата физиономия на Софи.

През цялото време, където и да отивали, той я скицирал и рисувал — за удоволствие, но и защото искал да състави цял албум само с нейни портрети. И през цялото време с оптимизма и наивността на младостта, те били сигурни, че въпреки майка й ще бъдат заедно до края на дните си.

Тогава нарисувал Еванти седнала засмяна срещу него върху скалата с форма на дракон, издигаща се над малкия залив, който станал тяхното специално място.

— Най-хубавият портрет, който съм правил или някога ще направя — заяви Хю. — Имам големи надежди за твоя — може би последния, който ще нарисувам, — ала той не би могъл да се сравнява с онзи. През годините много хора искаха да го купят, но аз никога не се разделих с него.

Сълзи запариха в очите на Софи. Не можеше да понесе мисълта, че той никога повече нямаше да нарисува друг портрет.

— Разбира се, ние сме били просто едни лотофаги^[1] — продължи Хю и обърна страницата, разкривайки скица с водни бои, на която се виждаше хибискус, обсипан с пурпурни цветове на фона на бяла стена, — а това е неустоима диета, но никога не трае вечно. Помолих Еванти да се омъжи за мен и тя прие. Знаех, че няма да получа мигновено одобрение, но исках да докажа на родителите й, че намеренията ми са сериозни, а и бях изпълнен с младежка самоувереност. Бях започнал да постигам успехи в работата си; имах поръчки и вече продавах картините си. Дори баща ми започна да се примирява с идеята, че ще градя кариера на художник, а на следващата година ми предложиха самостоятелна изложба в Лондон. Исках да говоря с баща й, преди да се разкрие — знаех със сигурност, че това ще стане, — че сме прекарали онова късно лято заедно във Врахос. Разбира се, не бях отседнал в къщата — това никога нямаше да ни бъде простено. Бях наел апартамент в Криовриси.

Хю замълча. Софи имаше чувството, че говори повече на себе си, отколкото на нея. Умираше да узнае какво бе станало с двамата влюбени, но не можеше да събере смелост да попита.

— И така… — осмели се да се обади. — Продължавай.

— Еванти не искаше още да говоря с родителите й; познаваше ги по-добре от мен и знаеше как ще реагира майка й, но аз бях непреклонен. Знаех, че през октомври баща й ще бъде за няколко седмици в Рим, качих се на ферибота до Бриндизи и се явих пред него да искам разрешението му да се оженя за дъщеря му. Разбира се, той отказа, но се държа разумно. Каза, че ако се съгласим да не се виждаме поне шест месеца и ако догодина все още не сме променили намерението си, то той може би — но само може би — ще размисли. Естествено, той знаеше, че когато Еванти навърши двадесет и една, официално няма да се нуждае от съгласието му, но тя все още беше само на деветнадесет. Ала сякаш целият ад се стовари върху главите ни, когато той съобщи на съпругата си, че ни е дал малка надежда.

— От думите ти заключвам, че тя е била един страшен стар прилеп — отсече Софи.

— Тя беше красива жена, убедена, че никога не греши, която бе свикнала да налага волята си. Можеше да бъде много очарователна, ала не притежаваше широкото сърце на Еванти, нито чувство за хумор. Изобщо не й вярвах. Втурнах се обратно към Корфу, за да изпреваря графинята, която бе решена да отдалечи скъпоценната си дъщеря от моето оскверняващо присъствие! Еванти настояваше да избягаме, ала аз не исках да се замесва в скандал — в онези дни отношението към жените беше много по-различно, отколкото днес, не можеш да си представиш до каква степен, особено в Гърция. Разменихме си тържествени клетви, аз поръчах да изработят в Корфу две еднакви сребърни кутии като символ на нашата любов и съюз — завинаги. Аз все още пазя моята. Тя е в салона — сигурно си я виждала стотици пъти, но не мисля, че Еванти е запазила нейната.

Софи отвори уста да му каже, ала побърза да я затвори, като си спомни, че Виктория ще донесе сребърната кутия.

— Продължавай — отново го подкани тя.

— После се върнах в Англия и двамата започнахме да си пишем писма. Не забравяй, че всичко това се случваше по време, когато над Англия бе надвиснала опасността за война с Германия и разбира се, с Италия; между моята страна и страната на Еванти. Този период от живота ми е урок по история за твоето поколение. Беше малко след Мюнхенската криза. Британският премиер Невил Чембърлейн сключи споразумение с Хитлер, което някои нарекоха брилянтна стратегия за печелене на време, а други смятаха за позорен мир. Както и да е, войната бе отложена. Баща ми имаше доста контакти в армията и в света на полото. Чрез него получих прекрасна поръчка — да замина за шест месеца за Индия, за да рисувам понитата за поло на един негов приятел махараджа — понита и дива природа в истинския смисъл на думата! Тъкмо това, за което мечтаех! Това беше невероятен шанс да обиколя Индия. Освен това бях убеден, че ако успея да си извоювам име на известен и търсен художник, майката на Еванти най-после ще се предаде и ще склони да се оженим. Но разбира се, докато бях в Индия, започна историята с липсващите писма. Повече няма много за разказване, Софи. Ти знаеш какво се е случило.

— О, не! Трябва да довършиш историята, както се полага! — замоли се момичето. — Не можеш да спреш точно сега! Срещнахте ли се отново?

— Само веднъж — в късния ноември. Аз спрях във Врахос на път за Индия и ние успяхме да си откраднем един уикенд, който прекарахме заедно. Отначало реших, че загубата на писма се дължи на общите усилия на гръцката и индийската пощенски системи — повярвай ми, беше напълно възможно и смятах, че и тя го е разбрала. А и аз през цялото време бях в движение, тъй като придружавах махараджата в неговите пътешествия. Но постепенно започнах да се тревожа не на шега от огромните несъответствия в нашата кореспонденция. Някои от нейните писма до мен очевидно липсваха, а онези, които получавах, бяха пълни с упреци, че не съм й писал. Но изпълнен със слепия оптимизъм на младостта, аз нито за миг не се усъмних в Еванти, нито се замислих какъв ужасен ефект би могла да има липсата на писмата ми до нея. Като се връщам сега назад, не мога да не се дивя колко арогантен съм бил. Никога няма да забравя шока, който преживях, когато се завърнах през онова лято в Англия. Шестте месеца раздяла, поискани от бащата на Еванти бяха изминали, и аз бях изключително доволен от себе си, както и от все по-успешната си кариера на художник, чиято репутация се бе изкачила с няколко стъпала по-нагоре. Бях уверен, че ме очаква прекрасна среща с Еванти и че този път наистина ще се оженим. Пратих й телеграма, че си идвам у дома, и заминах за Лондон, където възнамерявах да отседна при леля си Джорджия, след което веднага да замина за Корфу. Не смятах дори да се отбивам у дома в Йоркшър… и тогава чух, че Еванти се е омъжила за Ставрос Дукас.

— Какъв ужас! Какво ти каза леля ти?

— Тя ме попита дали новините за Еванти са изненада за мен. После отбеляза, че винаги е смятала отношенията ни за сериозни и се чудеше какво се е объркало. Разбира се, аз нямах никаква представа за какво говори. Когато ми каза, светът ми се сгромоляса. — Усмихна се на Софи. — А сега, след шестдесет години, ние отново си пишем и постепенно запълваме липсващите късчета от мозайката. Животът е изключително странно нещо — поклати глава възрастният художник.

— Не мога да го понеса! Това е една ужасна история. Никога ли не се опита да я видиш отново?

— Ами след това избухна войната и промени всичко. Англия беше във война с Италия и Германия, а те двете бяха във война с Гърция. Тъй като бях войник от териториалната армия, получих призовка и веднага бях изпратен във Франция. След това дойде Дюнкерк, чудодейното спасение край брега на Ламанша и завръщането в Англия на късметлиите, включително и моя милост.

— Значи не тогава си загубил крака си и си получил медал за храброст? — попита Софи.

— Не, не, това беше много по-късно, когато ме прехвърлиха в ПКД — Полка на кралските драгуни. Получих Кръста за храброст в пустинята на Северна Африка — пълна глупост, с нищо не бях по-храбър от стотиците други войници. За да бъда честен, Софи, когато войната започна, всъщност не ме бе грижа дали ще живея, или ще умра. Наистина е удивително колко много започваш да цениш живота, когато е истински заплашен, без значение колко си нещастен. Изгубих крака си и бях пленен в Италия по време на офанзивата за освобождаването на Перуджа — но това е съвсем друга история.

— А аз мислех, че си бил военнопленник в Германия — възрази Софи.

— Накрая — бях прехвърлен там от един временен лагер в Италия. Но първо, тъй като бях ранен, ме откараха в болницата в Болоня. За мой късмет това беше първокласна болница с дяволски добър хирург. Когато правиш по петнадесет ампутации на ден, придобиваш доста добра практика — додаде сухо.

Софи потръпна.

— Какво е най-ужасното нещо, което си спомняш? — попита тя, смръщила лице в гримаса на отвращение.

— Прекалено напомпаните гуми на линейката — веднага отвърна Хю. — Бяха ги напомпали до максимум, за да намалят до минимум риска от инциденти по ужасните пътища, но в резултат на това друсаха ужасно! Не е особено комфортно за човек с току-що откъснат крак. Пътувахме осемдесет километра от полевата болница, където първоначално бях закаран, до Болоня.

— Питал ли си се някога дали Еванти е някъде наблизо?

— Разбира се. Непрекъснато мислех за нея — дали е в Италия или в Гърция? А най-вече дали е в безопасност? Предполагах, че където и да се намира, няма да й е никак лесно, ала с цялото си същество усещах, че е жива — мислех, че бих усетил, ако е убита. Предполагам, че една лоша частичка от мен тайно се надяваше нещо да се е случило със Ставрос Дукас. Фантазирах си как двамата с Еванти оцеляваме от войната и отново се събираме заедно, този път завинаги. Това ми даваше сили да се боря. Всички сестри в болницата бяха монахини. Те бяха прекрасни — в един момент ти сменят превръзките, а в следващия са коленичили и се молят. Аз говорех малко италиански и една от тях се опита да направи някои запитвания, но, разбира се, комуникациите бяха безнадеждни.

— Родителите ти знаеха ли какво се е случило с теб?

— Нямаха никаква представа. Отначало са им съобщили, че се водя „изчезнал“. По-късно са разбрали за мен от Червения кръст.

— Значи семейството ти е заминало за Германия?

— После в Колдиц — през Мюнхен.

— Колдиц? Също като във всички онези стари филми? — Софи беше впечатлена.

— Ами… съвсем.

— Тежко ли ти беше? Измъчваха ли те?

— О, не, не са ме измъчвали… но не беше и пикник. Например можеше спокойно да получиш един месец карцер само защото си нарекъл пазача по име — което изпитах на гърба си, — но предполагам, че студът и гладът бяха най-тежкото. — Хю виждаше, че Софи си умира да чуе подробностите. — Бяхме толкова изгладнели, че ровехме в кухненските кофи за боклук, за да се спасим от гладна смърт с обелките на зеленчуците. Спомням си, че повечето не можехме да направим няколко крачки, без да спрем да си починем — иначе щяхме да припаднем от изтощение. — Засмя се. — Но аз обикновено слизах много бързо по стълбите, защото не бях никак стабилен с единия крак и обикновено се изтърколвах надолу!

— Какъв ужас! — Тя го погледна с широко отворени очи. — Сигурно си умирал от глад. Кога получи първите новини за Еванти?

— Към края на войната полкът получи заповед да замине за Гърция, за да се бие с комунистите, които направиха опит да завладеят страната. Един мой приятел и брат на офицер, който ни беше срещнал двамата с Еванти и знаеше за нас, се опита да узнае нещо за нея. Но разбрах, че все още е омъжена и че има дете. Това беше краят на всичките ми надежди.

Хю гледаше към градината, но Софи знаеше, че се е пренесъл на съвсем друго място.

След малко продължи:

— Направих един последен опит да говоря с нея. Просто исках да разбера какво я бе накарало да промени решението си и исках тя да знае, че никога не съм изменил на дадената дума. След като бях демобилизиран — веднага щом бе възможно отново заминах за Европа и отидох в Гърция. Появих се във Врахос без предупреждение, без да знам какво ще открия, но мислех, че има по-голяма вероятност да поговоря с нея, ако я изненадам. Вратата ми отвори Нафсика и се ужаси, като ме видя. От нея узнах, че когато войната избухнала, Еванти била в Корфу и останала там до края. Родителите й били убити в Италия, доколкото си спомням — при бомбардировките. Надрасках една бележка и помолих Нафсика да й я занесе, но тя се върна и ми каза, че Еванти няма да ме приеме. Сега разбрах от Еванти, че Нафсика изобщо не й е казала за посещението ми. Никога не узнала, че съм бил там, нито пък е получила бележката ми. Сега разбирам защо Нафсика толкова се е изплашила, когато е видяла баща ти.

— Какво направи след това?

— Прибрах се у дома. Може би това беше най-доброто решение. Съвсем егоистично исках тя да узнае, че бях мислил за нея всеки ден по време на войната и че никога няма да се оженя за друга, но кой знае? Може би ако се бяхме срещнали отново, нямаше да можем да устоим и щяхме да се хвърлим в обятията си. Винаги съм я обичал, Софи, и знаеш ли — въпреки брака й никога не съм се съмнявал, че и тя ме обича. Странно, нали? Ето, това е — една история на човешката глупост! Сега мисля, че е време да помолим госпожа Пъркис да ни направи малко чай — ще има нужда да подправи моя с нещо по-силничко, след като съживих всички тези стари призраци. Подай ми ръка, скъпа. Малко се схванах.

Той бавно се изправи на крака и двамата мълчаливо се върнаха в къщата. Софи чувстваше, че няма какво да каже.

Чаят разруши магията на спомените и двамата се разговориха за други неща, които не бяха свързани нито с Рейчъл, нито с любовната история на Хю.

Чак когато се сбогуваше с него, Софи внезапно рече:

— Вуйчо Хю, може ли да те попитам нещо?

— Винаги можеш да попиташ, но не обещавам, че ще ти отговоря.

— Каква беше първата ти реакция, след като са те ранили и са ти съобщили, че ще ампутират крака ти?

— Помислих си, че никога повече няма да мога да танцувам с Еванти — без да се поколебае отвърна той, — а това ми се струваше непоносимо. — Сетне се засмя. — Ти, малка хитрушо! Какъв коварен въпрос! Освен това си мислех, че е дяволски нечестно — това си мислех!

— О, вуйчо Хю, обичам те! — промълви младото момиче. — Обзалагам се, че дори не си се оплаквал.

— Надявам се, че не съм — сериозно отвърна той. — Видях да убиват толкова много хора — повечето мои приятели. Това те кара да се съсредоточиш върху важните неща. Имах късмет, че бях жив.

Изпрати с поглед Софи, която прекоси градината към старото пони, и се запита какво ли е подготвило бъдещето за нея — за всички тях.