Мери Никсън
Венецианската къща (47)

48.

Всички в „Петради“ усетиха безмерната мъка и отчаяние, които излъчваше Патрик, когато се върна от Врахос. С мрачно и отчуждено изражение — което пресекна още в началото желанието на останалите за всякакви въпроси или изрази на симпатия — той им каза накратко, че Виктория е прекратила връзката им, след което отпраши с колата си към Пантократор и не се върна до края на деня. Появи се точно навреме за да си опакова багажа.

Никой не се съмняваше, че решението на Виктория е вследствие от внезапната поява на Рейчъл, ала при все това всички бяха изумени от новината.

Филип и Маги бяха дълбоко разстроени заради Патрик, но тъй като това беше последният ден на Софи, все пак изведоха двете момичета с лодка за остатъка от следобеда, макар че прощалната разходка никому не достави удоволствие.

Софи бе сломена от мъка и угризения на съвестта.

— Чувствам се толкова виновна — не спираше да повтаря на Маги. — Наистина отчаяно исках мама и татко да не се разделят, но татко каза, че няма начин да останат заедно, а сега той изгуби и Виктория. — След което продължаваше с напевен като за молитва глас: — Той е толкова нещастен и за всичко съм виновна само аз…

Накрая Маги се умори и я скастри.

— Престани вече, Софи. Не можеш да си отговорна за решенията на другите, никой от нас не може. Това е нещо наистина между тях тримата. Естествено, че те засяга, ала само те могат да го разрешат. Може би зад това решение се крие нещо повече, за което ние не знаем и за което ти изобщо не си виновна. Баща ти ти го каза тази сутрин и аз съм сигурна, че беше искрен.

Може би беше по-добре, че полетът на Патрик и Софи бе рано на другата сутрин, за да избегнат дългите сбогувания. Тримата Маршъл щяха да останат още една седмица, но тази година и тяхната ваканция бе провалена.

 

 

Рейчъл и Патрик започнаха да разделят времето си между Йоркшър и Лондон, като в повечето случаи се избягваха, но когато оставаха под един покрив, живееха отделно в атмосфера на студена учтивост.

Патрик кратко я осведоми, че Виктория е прекратила връзката им, като не й достави удоволствието да обсъжда причините с нея. Хладното презрение, което излъчваше, докато й говореше, бе много по-обидно от всякакви думи. Дори Рейчъл виждаше, че няма никакъв смисъл да се опитва да го спечели отново, независимо дали го искаше или не. За известно време си поигра с идеята да вземе достатъчно успокоителни, колкото да го уплаши — като наказание за безразличието му, — ала както Патрик със сигурност би предрекъл, ако знаеше за завоалираната заплаха на Рейчъл към Виктория, мисълта, че би могла да сбърка дозата, я възпря от всякакви опити.

През последните седмици от училищната си ваканция Софи се радваше на необичайно внимание от страна на майка си. Рейчъл направи нехарактерното за нея усилие да се отнася към дъщеря си като към приятелка. Въпреки че отначало Софи бе доста резервирана, постепенно започна да се чуди дали в крайна сметка двете с майка й не биха могли да постигнат известно разбирателство. Разбира се, това едва ли би могло да се сравнява с безгрижното и весело приятелство, на което се радваха Ели и Маги. Ала меденият им месец прекъсна съвсем рязко заради дребно спречкване по повод някакви дрехи и недоволството, което Рейчъл винаги бе хранила към голямата си дъщеря, отново изплува. Ефектът върху Софи беше унищожителен, и без присъствието на Патрик, който да изглажда нещата, тя се чувстваше безкрайно нещастна.

За нея бе огромно облекчение, когато започна новата учебна година и за пръв път Софи нямаше търпение да се върне в училище.

Тъкмо тази напрегната атмосфера завари Сам, когато се завърна през септември, загорял и бликащ от енергия. Майка му и по-малката му сестра си бяха все същите, но той беше ужасен колко напрегната и отчуждена изглеждаше Софи през повечето време. Но това, което най-силно го потресе, бе видът на баща му, когото той винаги бе смятал за непоклатим и силен мъж.

Софи осведоми най-подробно брат си за преживяната семейна драма и за нея бе истинско облекчение, че можеше да го сподели с него.

Сам, който за своя изненада по време на пътуването си се бе уловил, че мисли доста за Ели, при първата възможност отиде да се види със семейство Маршъл. Ели също му разказа версията, която, както и можеше да се очаква, се различаваше малко от тази на Софи.

— Виктория и баща ти бяха толкова щастливи заедно, че беше истинска радост да си с тях — му каза Ели, когато двамата се сгушиха един до друг на дивана след като Маги и Филип си легнаха, — но на горката Софи й беше много трудно да го приеме. Никога не съм виждала по-нещастен човек от баща ти, когато Виктория скъса с него. Предишния ден с мама, Софи и Виктория направихме страхотна обиколка из магазините, за да отпразнуваме резултатите от изпитите. Тогава Софи за пръв път ми сподели, че може би след време ще успее да приеме Виктория. Знам, че това, което ще ти кажа, е ужасно, но аз наистина се надявам родителите ти да се разделят. Не виждам как биха могли да бъдат щастливи заедно след всичко, което се случи. Мама казва, че баща ти е напълно съсипан, но смята, че на майка ти тутакси ще й мине, щом я прихване някоя нова лудост.

— Какво мисли баща ти? — попита Сам.

— Татко смята, че трябва да се разведат, независимо от раздялата между Виктория и Патрик — да уредят всичко по законен начин. Познаваш татко — ненапразно е адвокат!

— А ти как би се почувствала, ако родителите ти се разделят? — попита Сам, не особено уверен в собствените си чувства по въпроса.

Ели се изправи рязко и го изгледа ужасно.

— Дори не го споменавай! Ще бъда напълно съсипана! — възкликна тя. После се сгуши отново до Сам, щастлива, че след завръщането му връзката им се развиваше с вълнуваща скорост. — Но аз просто не мога да си представя подобно нещо — продължи момичето. — Работата е там, че за разлика от баща ти и майка ти моите родители наистина се радват на взаимната си компания. Те се разсмиват един друг. Правят много неща заедно. Как се чувства баща ти в момента?

— Отвратително — въздъхна Сам. — Никога не съм го виждал такъв — обикновено е толкова забавен и приятен събеседник, проявява интерес към всичко, което правим, но сега нито аз, нито Софи можем да достигнем до него. Сякаш не е тук. Попита ме за пътуването ми, нещо като „О, чудесно, разкажи ми по-подробно за всичко“, но дори не ме слушаше.

За тайно облекчение на всички, Рейчъл, която не беше от най-общителните персони, обяви, че заминава за Оксфорд, за да присъства на среща на випуска си в Тринити.

— Тези срещи не се правят много често, а ние не сме се събирали от векове. — обясни тя на Софи и Сам защо в крайна сметка не може да бъде с тях през уикенда, за който и двамата бяха пристигнали. — Има един-двама стари приятели, с които много държа да се видя. Може да остана за една или две вечери при баба ви и дядо ви и вероятно ще прекарам една нощ в Лондон. Отчаяно се нуждая от малко промяна.

Нито Сам, нито Софи се осмелиха да я попитат дали времето, прекарано в Испания, може да се смята за промяна, но след заминаването й атмосферата осезаемо се разведри.

Поне Ивон отново беше с тях, от което всички, особено Поси, бяха много доволни — една нова Ивон, която бе договорила нови, по-добри условия за работа с Патрик и благодарение на това се осмеляваше да се противопоставя на капризната майка и постоянните й изисквания.

Една събота Софи отиде с понито си на гости на Хю и двамата пиха заедно чай и си препекоха филийки хляб върху старинната вилица за препичане на хляб, която висеше отстрани на камината в гостната. Госпожа Пъркис бе излязла, но Хю си спомни, че тя бе купила кестени от пазара в Найтън, за да ги приготви запечени с яребица за неделния обяд. Така че двамата решиха да си изпекат и малко кестени, балансирайки върху пушещите цепеници една от лъснатите до блясък тави за печене на госпожа Пъркис. Последната операция не се оказа много успешна, защото бяха забравили да надупчат кестените, в резултат на което те започнаха да експлодират като бомби и се разхвърчаха из цялата стая, добавяйки нови дупки към и без това прогорения килим. Пострада и тавата — цялата почерня. Самите те имаха късмет да избегнат обстрела и се заливаха от смях, докато Софи подскачаше из стаята, за да улавя хитрите бегълци и да удря по хвърчащите искри, а в това време Хю се опитваше да избута тавата от огъня с помощта на бастуна си.

— Имах чувството, че отново съм на война! Трябва да кажа, че се справяш много добре под обстрел, Софи — заяви той и изтри очите си, плувнали в сълзи в резултат на комбинираното въздействие на пушека и смеха, с една от живописните си копринени кърпички, които винаги се подаваха от горния джоб на сакото му. — Не знам какво щях да правя без теб.

— Като начало нямаше да печеш кестени! — изтъкна Софи.

След този вълнуващ епизод тя се развесели, което не й се бе случвало от седмици. Макар че Хю вече бе научил за скъсването между Патрик и Виктория, той изслуша много внимателно нейната версия за събитията, разиграли се в Корфу: за неочакваното пристигане на майка й, за което тя се чувстваше толкова отговорна, и което бе сложило край на романтичните мечти на баща й за Виктория. За Софи бе огромно облекчение да говори с някой, който я разбираше.

— Майка ти се нуждае от някаква работа извън дома, която наистина да събуди интереса й — обяви Хю, разширявайки още повече една от новите дупки върху килима, докато се опитваше да приглади разръфаните краища с бастуна си. — Винаги съм го казвал. Тя има достатъчно мозък в главата си, но откакто се омъжи за баща ти, почти не го използва. Рейчъл винаги е била робиня на една представа за себе си, която не отговаря особено на действителността. Тя се е вкопчила в някаква старомодна представа за съпруга и майка, но всъщност не е създадена да бъде идеалната домакиня и не изпитва удоволствие от задълженията, свързани с тази роля. Тя щеше да бъде много по-добра майка за теб и Сам, ако не прекарваше толкова много време с вас, освен ако, разбира се, обстоятелствата не я задължават да ви обръща повече внимание. Тя обича да се преструва на плаха мимоза — подигравателно изсумтя Хю, — но аз знам, че е издръжлива като чифт стари ботуши! — Ухили се на смаяната физиономия на Софи и продължи, набирайки скорост по темата: — Предполагам, че щеше да бъде много добра като съпруга на пионер от Дивия Запад — увесила пушка на кръста и с бебе в другата ръка, да стреля от време на време по индианците, задоволявайки инстинкта си да убива.

— Мама? — Софи, закърмена с доктрината за изключителната чувствителност на майка си, бе слисана от тази необикновена преценка за жената, към която цялото семейство винаги се бе отнасяло с такова внимание. — Господи! Значи ти смяташ, че тя и татко трябва да се разделят, независимо че той и Виктория вече не са заедно?

— Ами да. В противен случай двамата ще се унищожат взаимно. Самата ти в момента не изглеждаш много щастлива, Софи. Какво стана с моето лъчезарно „Момиче под ябълковото дърво“?

— Изчезна — тъжно отвърна Софи. — Разбираш ли, вината е моя. Аз казах на мама за Виктория и това я накара да се върне. Макар че все още не разбирам защо Виктория го прие толкова навътре — в крайна сметка тя знаеше, че татко е женен. Ели смята, че родителите й знаят повече, отколкото казват, но не желаят да го обсъждат. А ти знаеш ли нещо, вуйчо Хю?

Но дори и да знаеше, Хю нямаше да го каже.

— Не смятам, че е свързано с теб — рече той. — Ако майка ти не е знаела за Виктория — а можеш да заложиш ботушите си, че е знаела, — то скоро щеше да научи и резултатът щеше да бъде същият. Рейчъл е една нереализирала се жена, която има нужда да насочи уменията си да критикува към нещо друго, а не само към семейството си. Тя навярно щеше да бъде много по-щастлива, ако се бе омъжила за мъж, на когото постоянно да се старае да угоди, отколкото за такъв, който винаги се е старал да й доставя удоволствие. А тъкмо това правеше баща ти в началото на техния брак. Наистина е странно, че той, който е особено проницателен към другите хора, в случая се остави да бъде напълно заблуден. Може би нямаше да има значение, ако майка ти не бе станала толкова алчна, така че нищо, което той правеше, не й бе достатъчно. Жаждата да получиш нечие одобрение може да бъде много коварно и опасно нещо с разрушителни последици. Рейчъл може би щеше да бъде по-добре с някой като онзи негодник, който я заряза преди няколко години.

— Какъв негодник? — удиви се Софи.

— О, боже! Не биваше да го казвам!

Хю усещаше, че Софи започва да проглежда и да осъзнава истината. Погледна я загрижено. Всъщност може би така е по-добре, помисли си старецът.

— Ти вече си голяма, скъпо мое момиче, и може би е време да узнаеш и другата страна на историята? — промърмори той. — Преди няколко години майка ти имаше връзка с друг мъж, но тогава баща ти й прости — така че, както виждаш, вече са квит. Не започвай да ги съдиш. Но аз съм един сантиментален стар глупак и бях много привлечен от Виктория Кънингам — не само защото е внучка на Еванти Паломбини. Не бях виждал баща ти толкова щастлив от години.

Двамата останаха мълчаливи известно време, докато Софи смели тази нова информация, размишлявайки върху неочакваните и заплетени неща от живота.

— Какво искаш да постигнеш в този живот, Софи? — попита Хю след малко.

— Аз знам какво бих искала, но не съм сигурна, че ще мога — предпазливо отвърна младото момиче.

— И какво е то?

— Ами аз се борих толкова упорито с дислексията си и постигнах много по-високи резултати, отколкото всички очакваха. Затова бих искала първо да постъпя в някой университет, а след това да водя учителски курс, в който да помагам на деца в моето състояние… ако ме приемат, разбира се.

— Отлично. Направи го. Съсредоточи се върху собствения си живот, Софи — додаде Хю по-рязко. — Остави родителите си сами да се оправят.

— Това ми казват всички, но я ми кажи ти как се оправяш, вуйчо Хю? — многозначително попита Софи, решила, че е крайно време да си разменят ролите и тя да даде някой и друг полезен съвет на възрастния мъж. Никой нямаше представа докъде бяха стигнали нещата между него и Еванти и всички бяха изключително любопитни. Това бе една от любимите им теми за разговор, докато бяха в „Петради“.

Той я погледна над ръба на очилата си с весели пламъчета в очите.

— Двамата с Еванти поддържаме връзка, ако това имаш предвид — беше всичко, което каза, но Софи си помисли, че изглежда доста доволен от себе си.

Когато препусна с Пънч към къщи, имаше доста материал за размисъл.

Следващия уикенд, когато Рейчъл се върна след срещата, Сам и Софи се подготвиха да изтърпят лошото й настроение, но за тяхно облекчение тя преливаше от вълнение, граничещо с еуфория. Била срещнала свой стар приятел, сега известен биограф, и имало шанс да й предложат работа на разследващ редактор. Тя се пръскаше по шевовете от ентусиазъм.

— И какво е новото? — мрачно се обърна Софи към брат си. — Същата стара песен: след Бронуин на сцената се появи Старият приятел от университета — последният в редицата от гурута.

 

 

Във Врахос Виктория съществуваше като в забрава, полужива, докато дните се точеха мъчително бавно. Опита се да запълни времето си с управление на имението и много скоро разбра, че доходите от фермата не покриваха дори нуждите на домакинството, а цялото оборудване бе безнадеждно остаряло.

Често си мислеше за Ричард и препрочиташе писмото му с тъга и благодарност, с надеждата, че по някакъв начин част от него — безсмъртната му душа — може би знаеше какво означава писмото за нея: вече не се измъчваше от горчивината, тровеща досегашния й живот. Макар да беше истинска ирония на съдбата, че разрешението на Ричард, гарантиращо свободата й да обича, вече нямаше никакво значение. Но писмото й помогна да поговори с Джейк за Ричард, като по този начин се надяваше, че синът й ще запази щастливите спомени за баща си, които щеше да си припомня с удоволствие, когато порасне.

Ала макар че мислеше често за съпруга си, мисълта за Патрик не я напускаше нито за миг. С чувство на неудобство осъзнаваше, че мъката й по Ричард не можеше да се сравни с отчаянието й от загубата на Патрик. Имаше чувството, че й бяха ампутирали част от тялото. Болката бе толкова силна, че понякога ставаше непоносима. Една вечер, докато беше в малкия салон и тъкмо се канеше да хвърли нова цепеница в огъня, погледът й попадна на акварела на Хю, който Еванти бе подпряла на стената върху скрина, близо до сребърната кутия. Несъзнателно Виктория взе картината, обърна я и зачете поемата, написана на гърба й. Цялото й същество се изпълни с мъчителен копнеж стиховете да бяха от Патрик за нея.

Един ден, скоро след като семейство Хамънд се бе завърнало у дома, тя видя Маги в Криовриси. Виктория се паникьоса и хукна по една странична уличка, но Маги бързо я последва и топло я прегърна за поздрав. Двете жени останаха за миг, притиснати една в друга.

— Моля те, не се опитвай да бъдеш мила с мен — промълви Виктория с плувнали в сълзи очи, докато отвръщаше на прегръдката. Страхуваше се, че ако Маги изрази симпатията си, това напълно ще я довърши. — Не мисля, че мога да го понеса. Само ми кажи, че Патрик е добре.

— О, Виктория, разбира се, че не е добре. Как би могъл да бъде? — тъжно отвърна Маги. — Също както вероятно и ти не си добре. Той е напълно съсипан от решението ти. Но няма да ти говоря за това, ще ти кажа само две неща и ще си вървя. Едното е, че двамата с Фил ужасно съжаляваме за случилото се и ако той или аз можем да помогнем с нещо — когато и да е, — само ни се обади, по всяко време. Ще ти изпратя домашния ни адрес. А другото е… не се отказвай от Патрик. Надявам се, че пак ще се видим, Виктория, обаждай се. — С тези думи Маги побърза да се отдалечи.

Патрик се бе обадил по телефона веднага след завръщането си в Англия. Горчиво съжаляваше задето си бе тръгнал по този начин и беше твърдо решен да се изясни с Виктория и да открие каква бе причината за тази рязка промяна на чувствата й. Но Виктория отказа да говори с него и заръча на Дора да му каже, че я няма. Боеше се, че ако чуе гласа му, ще измени на решението си да не го вижда, макар че почти веднага съжали за тази проява на възвишен морал и тайно се надяваше той пак да се обади.

Но той не го направи. Вместо това й написа едно безценно писмо, в което й казваше колко много я обича и завинаги ще я обича.

„Можеш да ме сметнеш за нахален, но аз не мога да повярвам, че вече не ме обичаш — бе написал — и все още вярвам, че бих могъл да те направя щастлива. Искам да знаеш, че чувствата ми към теб никога няма да се променят.“ Пишеше също, че книгата за Врахос ще излезе преди Коледа и че ще изпрати копия на нея и на Еванти с посвещение от автора. Заедно със снимката, която й бе направил на Хелидония, това бяха най-ценните й притежания. Бил започнал да пише нова книга и през по-голямата част на октомври щял да бъде в Италия, Унгария и Испания, за да събира материали за нея. Писмото бе подписано: „Pantotina, Патрик.“

Макар че в известен смисъл писмото й казваше единственото важно нещо, което искаше да знае, в друго отношение не казваше нищо: нито как е той, нито какво е станало с брака му, дори не споменаваше децата си. Общо взето, беше едно кратко писмо. Виктория плака толкова много, докато го четеше, че беше благодарна за яркото слънце, предоставило й извинение за тъмните очила, които не свали до края на деня. През следващите седмици го чете и препрочита толкова пъти, че накрая хартията се скъса там, където е била сгъната на две. В главата си съчини стотици отговори, но не изпрати нито един.

Джейк с радост се завърна в училище и с всеки изминал ден заякваше все повече, макар че често го измъчваха кошмари, а понякога, особено късно вечер, плачеше за баща си. Именно тези случаи укрепваха волята на Виктория да спази решението си и да не се обади на Патрик, както жадуваше сърцето й.

Както бяха обещали, Антъни и Тоула, които с ужас узнаха новината за Виктория, пристигнаха и останаха до края на септември. Двамата поотделно се опитаха да говорят с нея за Патрик, но усилията им не се увенчаха с успех.

— Тя е като щраусите — оплака се Тоула на съпруга си.

— Успокой се — както винаги отвърна Антъни. — Дай й малко време, скъпа.

— Време! — възмутено изпръхтя Тоула. — Никога не ми е трябвало време, за да свърша нещо!

 

 

Еванти изслуша съвета на Антъни относно бъдещето на Виктория и Врахос, без да изрази съгласието си за продажбата, но за негова огромна изненада му позволи да вземе иконата, за да я покаже на свой приятел в Атина — всепризнат експерт по византийската иконопис с особени интереси към Андреос Рицос и критската школа. Еванти язвително заяви на Антъни, че комбинираният натиск на двамата с Гай й е дошъл в повече и е решила да се престори, че обмисля идеите им, за да има малко мир. Ала тъй като отказването от нещо в името на мира изобщо не се връзваше с енергичния и решителен характер на тъща му, Антъни бе доста доволен от реакцията й, която, ако не беше зелена, то може би кехлибарена светлина за продажбата.

— Имах идея да предложим иконата на търг — осведоми той Еванти, — но преценката на Кристос за стойността й може би ще е по-точна от моята, а и той може да знае за някой частен колекционер. Ако решиш да я продадеш, това може да се окаже по-изгодно, отколкото да се пусне на пазара.

Еванти не каза нищо, но Антъни остана с впечатлението, че не е против предложението му.

 

 

След приключването на туристическия сезон в края на септември островът отново се върна към познатото си ежедневие. Под маслиновите дървета започнаха да се появяват купчини мрежи, готови да бъдат разпънати — за разлика от беритбата на маслини в Гърция, където ги късаха от дърветата, в Корфу ги чакаха сами да паднат, когато узреят.

Растенията в нащърбените керамични гърнета на терасата във Врахос представляваха истинско изобилие от ярки цветове — хибискуса и зъбната трева, мушкатото и каната, както и весело щръкналите малки остри люти чушлета, които напомняха на Джейк за разноцветните светлини на коледните лампички.

Октомври, когато всички чужденци вече си бяха отишли, обикновено бе любимият месец на Виктория. Морето, стоплено от лятната жега, бе идеално за плуване, но утрините и вечерите бяха приятно хладни и свежи. Това беше месецът на величествените изгреви и залези, облените в розово и пурпурно остри върхове на албанските планини чезнеха сред облаците и понякога ставаше трудно да се различи небето от земята, а през деня всичко изпъкваше с необикновена яркост на ранната есенна светлина.

Малки розови и морави циклами пъстрееха навсякъде сред жълтурчетата, които приличаха на слънчеви кръпки върху обгорената от слънцето земя. Виктория се опитваше да се наслади на тази прелест, но копнежът да го сподели с един конкретен човек бе толкова силен, че мъката от отсъствието му се бе превърнала в постоянна тъпа болка.

Един ден двамата с Джейк поеха с колата нагоре по хълмовете към изоставеното село Перития с пустите му венециански къщи, обвити в романтична и загадъчна атмосфера. Пътят се извиваше стръмно нагоре, от двете му страни тъмнееха дълбоки пропасти, а след острите завои, които караха косите ти да настръхват, се разкриваха смайващи гледки.

— Това надгробни плочи ли са? — попита Джейк, омагьосан от изумително белите зъбери на скалите, стърчащи около тях като нащърбени зъби.

Джейк беше в най-общително настроение, бъбреше весело с нея и се интересуваше от всичко, което тя му разказваше за острова. Би могъл да бъде един идиличен ден, но през цялото време Виктория си мислеше за Патрик, представяше си реакцията му на всичко, което показваше на Джейк. Когато внезапно минаха покрай един малък оазис от обработена земя, скътан сред скалиста местност, покрит с лозя и квадратни сини кошери, като онези, за които Хю някога я бе попитал, образите на Еванти и Хю изскочиха като живи в съзнанието й. Мисълта, че те двамата с Патрик въпреки цялата им решителност също бяха погубили любовта си, я изпълни с безмерно отчаяние и безнадеждност.

— Мамо, ти не ме слушаш — оплака се Джейк, а тя трепна виновно, задето го бе лишила от вниманието си.

— Съжалявам, скъпи — рече. — Като всички възрастни и аз се бях замислила за разни отегчителни проблеми, но повече няма да правя така и ще забравя за всичко друго. — И тя наистина направи усилие, за да съсредоточи цялото си внимание върху своя малък син и да забрави за невидимия трети пътник в колата.

 

 

Две изключително важни за семейството събития се случиха през октомври: Франсин роди мъртъв син, а Корфу бе връхлетян от силна буря.

Тоула се обади във Врахос, за да съобщи новината за бебето. По-късно Виктория говори с Гай в болницата.

Франсин получила родилни болки десет дни по-рано.

— Не можеха да чуят пулса на бебето — каза й Гай с пресекващ от болка глас. — Франсин преживя големи мъки, както и той, но когато го извадили, вече бил мъртъв.

Виктория никога не бе чувала Гай да говори толкова нещастно и отчаяно. Целият й досегашен гняв и натрупаната обида се изпариха.

— Да дойда ли? — попита тя. — Би ли искала Франсин да дойда или ти? Ще направя всичко за вас. Или нищо. Както сметнете, че ще е по-добре.

— Ела малко по-късно — отвърна той. — Мисля, че и двамата бихме искали да си тук, но не точно в този момент. Ужасно съм разтревожен за Франсин. Тя беше невероятно смела, но сега е напълно съсипана. И двамата сме съсипани. Струва ми се, че имаме нужда да бъдем известно време сами и да се опитаме да го приемем. Франсин иска да остане с малкия ни син докато е възможно. Тук всички са страшно мили и се държат прекрасно, но скоро ще трябва да се разделим с него. О, Вики, той е толкова съвършен, но толкова малък, толкова неподвижен. А ние не можем да му дадем нищо, нито да направим нещо за него. Бяхме обещали на Нона, че ако е момче, ще го кръстим Константин, на баща ти, но… — Гласът на Гай пресекна и се изгуби за миг — но мислехме, че е по-добре да запазим името за… за друг път. Решихме да го кръстим Ставрос на дядо ни Дукас. — После додаде с дрезгав глас: — Франсин смяташе да те помоли да му станеш кръстница… Предполагам, че не би искала да дойдеш за погребението?

— Разбира се, че ще дойда — отхвърли всякакво съмнение Виктория, трогната до дъното на душата си. — Аз все още се чувствам негова кръстница и винаги ще си остана такава. И моля те, кажи на Франсин, че за мен е голяма чест. Не искам да се натрапвам, просто бих искала да бъда с вас тримата. Двете с Нона ви изпращаме нашата специална обич. Тя е много разстроена и заради двама ви.

— Кажи й, че бих искал скоро да си поговоря с нея. Но в момента просто нямам сили.

— Тя ще разбере — увери го Виктория. — Както винаги.

 

 

Бебето на Гай и Франсин бе погребано в църковния двор в Дърнфорд. Присъстваха само родителите му, родителите на баща му и Виктория. Гай носеше сам сърцераздирателно малкия ковчег и го положи в земята. Беше слънчев октомврийски ден на закъсняло циганско лято, духаше лек бриз, а небето бе ясносиньо също като небето над Корфу. Листата на старите букове се сипеха тихо, понесли вълшебни желания, ала никой не се опита да ги хване. Няколко закъснели лястовици кръжаха над църквата, упражняваха летателните си умения и укрепваха крилата си в подготовка за дългия полет на юг. Виктория се запита дали на път за Африка ще спрат да отдъхнат в Хелидония. Мисълта за Хелидония неизменно извика спомена за Патрик, а днешният ден бе изпълнен с достатъчно тъга, за да има нужда от още, и тя се опита да го прогони от мислите си.

Преди да тръгне от Корфу, тя бе откъснала няколко клонки от маслиновите дръвчета във Врахос и бе изкопала няколко туфи от дива циклама с корените, без да се замисли за забраната в Англия да се внасят цветя. По-рано през деня заедно с Гай и Франсин засадиха цикламите около малкия гроб, ограден от сребристите клонки.

— Имала си късмет, че не са те спрели на митницата — каза й Антъни, а тя бе благодарна, че не й бе хрумнало, че извършва нарушение, защото и да знаеше, пак щеше да го направи.

Гай и Франсин стояха един до друг по време на кратката церемония, а след като тя свърши, по неизречено споразумение Тоула, Антъни и Виктория си тръгнаха тихо, за да ги оставят сами да кажат последно сбогом на малкия си син.

По-късно през деня Антъни откара Виктория до Хийтроу, за да вземе самолета до Атина. Тя не се отдели от него до последния миг, когато си казаха довиждане. Той бе един от хората, които й даваха сила и спокойствие в живота. Ала сега и по неговите страни се стичаха сълзи.

 

 

Бурята се разрази вечерта след като Виктория се върна. Вятърът, който се изви през деня, обрули листата на маслиновите дървета, а морето закипя като врящ казан. После внезапно премина в друга фаза, сякаш придоби силата на полудял гигант, обзет от разрушителна стихия. Островитяните бяха свикнали с бурите по време на равноденствието, ала тази беше съвсем различна. Навесите над таверните по цялото крайбрежие бяха разкъсани и съборени, столовете и масите се издигаха във въздуха в безумна вихрушка, за да се разбият на парчета на петдесетина метра по-далеч. Частици от мазилката на къщите се сипеха като пороен дъжд върху улиците, сякаш бе избухнала бомба. Похлупаците на комините се търкаляха по улиците, а падналите дървета и клони блокираха повечето от пътищата. Шумът беше оглушителен. Нищо не можеше да се чуе, ако не се крещи, изглеждаше невъзможно дори да се мисли. Когато най-после ливна дъждът, приличаше на дебели водни стени.

Никой не можеше да устои на вятъра. По-рано през деня Янис се бе опитал да излезе навън, за да прибере масите и шезлонгите от терасата, но бе съборен като детска играчка. Успя да се прибере вътре, пълзейки на четири крака, но целият бе в синини и рани. Не можеха да направят нищо, освен да си легнат на светлината на фенерите и да се свият в тъмнината. Дора държеше пакет свещи за случаите, когато спре токът, както и няколко газени лампи, но в старата къща теченията бяха толкова силни, че свещите гаснеха или пък имаше опасност да се разхвърчат искри и някой стар килим да се подпали. Тъй като не знаеха кога ще се възстанови електричеството, решиха да пестят газта. Джейк и Виктория се сгушиха един до друг на дивана до леглото на Еванти.

В ранните утринни часове силата на бурята намаля, ала разрушенията, не само отвън, а за жалост и вътре, си проличаха веднага.

Виктория се прокрадна на долния етаж, за да си направи чаша чай — забравила, че няма къде да възвари вода — и на път за кухнята надникна в големия салон. Въпреки полумрака на настъпващия ден от гледката очите й се разшириха от ужас. Част от прочутия резбован таван се бе срутила, а купчината отломки в средата на стаята бе погребала една масичка от осемнадесети век, върху която бяха подредени ценни книги, подвързани с фина кожа, собственост на семейството на Еванти от няколко века. Стичащата се по външната стена вода бе попила върху картините между прозорците и се бе просмукала в дамаската на мебелите. Още бе твърде рано, за да се оценят всички щети, но Виктория знаеше, че ще са значителни. Младата жена се взираше наоколо в състояние на шок.

Първата й мисъл бе да се втурне горе и да съобщи новините на Еванти, но баба й най-после се бе унесла в сън, след като бурята бе започнала да стихва, а страхът от евентуалните последици върху здравето й възпря Виктория. Нима това беше краят на Врахос? Тя разтвори френските прозорци, водещи към терасата, уви се плътно в халата и излезе боса навън. Вятърът се бе укротил, но големите черни облаци все още висяха над морето, обагрени в моравите оттенъци на гроздето — прочутото Омирово „тъмно като червено вино море“, помисли си тя. На изток небето просветляваше и величественият огнен диск се издигаше зад планините, балансирайки на ръба на хоризонта, докосвайки всичко с пламтящия си лъх. Тя гледаше, затаила дъх, докато за изключително кратко време, както й се стори, слънцето се издигна гордо на небето, като господар, покоряващ последните останки от бурята. В същия миг цялото й същество бе обхванато от страстна решимост да не се преклони пред никаква разруха и беда — да не се остави да бъде победена от нищо.

„Може би ще се наложи някои неща да се променят — помисли си младата жена — но няма да позволим тази скъпа стара къща — нашият дом — да бъде унищожен. Трябва да има някакво решение.“

Влезе в къщата и завари Дора, която бе запалила огън в старата кухненска печка и бе сложила чайника да заври. Янис отдавна бе излязъл, за да провери повредите отвън. Но най-големите щети бяха причинени от счупените дървени капаци и прозорци и нахлулата вода. Тримата, образували нещо като военен съвет, седяха край кухненската маса, пиеха кафе и обсъждаха положението. След това Янис отиде до селото, за да помоли за помощ, а Виктория се качи при Еванти.

 

 

Еванти прие новините с обичайното си видимо самообладание, сякаш предизвикателството я зареждаше с енергия, ала Виктория не се остави да бъде излъгана за усилията, които й струваше тази смелост. Тя знаеше, че баба й не само бе силно натъжена от загубата на бебето на обичния й Гай, но за нея беше голям удар и раздялата на внучката й с Патрик. Макар че Еванти разбираше първоначалната й реакция на заплахата на Рейчъл, с течение на времето не се колебаеше да изтъкне, че Виктория съвсем безсмислено е разрушила щастието си — мнение, което внучката й не можеше да приеме.

— Какъв късмет, че инструктирах Антъни да се погрижи за продажбата на иконата — заяви с такава убеденост Еванти, сякаш тя бе инициаторът за продажбата, помисли си Виктория, напълно забравила яростта, с която вече толкова години не даваше и дума да се каже по въпроса. — Тази продажба може да се окаже спасението на Врахос и ако не бях я дала на Антъни, тя също можеше да пострада при бурята.

— Може би Свети Никола щеше да направи някое от чудесата си — сухо предположи Виктория.

— Със сигурност. Ако си спомняш, аз ти препоръчах и ти да се допиташ до него, chrysso mou. Човек трябва винаги да бъде готов за нови начинания — невъзмутимо отвърна Еванти.

 

 

С помощта на местна строителна фирма и мнозина доброволци от селото, къщата много скоро бе дотолкова ремонтирана, че поне временно да бъде защитена от лошото време. Обаче според Янис тя отдавна не е била толкова устойчива. Най-уязвимите места бяха покрити с пластмасови листове и дървени плоскости, а всички отломки бяха разчистени. Следващата седмица Антъни долетя от Англия, за да помогне при оценката на повредите върху по-ценните обекти и да даде мнението си за възможностите за реставрация. Той имаше толкова много връзки в света на изкуството, че можеше да се разчита на него да извика най-добрите експерти.

За никого не бе изненада, че застрахователната полица не бе подновявана от години.

— Знам, че двамата с Гай постоянно ми напомняхте да се погрижа за това — призна Еванти с болезнена за нея откровеност, когато бе насаме със зет си. — Но сумата винаги ми се струваше толкова огромна, а знаех, че ако ти кажа, ти щеше да предложиш да платиш, нещо, което не бих могла да приема. Боя се, че рискувах, надявайки се да не ми се наложи да прибягна до застраховката. Сега горчиво съжалявам, че не те послушах и не предприех нищо. Моята бедна Виктория! Какво наследство от неприятности ще й оставя. Аз съм една арогантна и глупава старица.

Антъни погледна с обич към своята обикновено толкова властна и надменна тъща.

— Винаги е трудно да се знае какво — ако изобщо се налага — трябва да се направи при застраховката на произведения на изкуството и старите къщи — нежно рече той. — Много хора в подобно положение са решавали да не правят нищо и много често са били прави. Не се обвинявай, това най-много от всичко би разстроило Виктория. А и не всичко е толкова безнадеждно. Имам някои новини за теб. Както ти обещах, показах иконата на моя приятел Кристос. — Замълча и се вгледа изпитателно в лицето й. — И Кристос я оцени на четвърт милион лири стерлинги — евентуално при търг цената би могла да се повиши, ако се появи повече от един купувач.

Еванти погледна през прозореца. Антъни виждаше как се бори със себе си.

— Ти спомена, че Кристос би могъл да познава някой частен купувач? — попита тя накрая.

— Да. Щях да стигна и до това. Всъщност изглежда вече има вероятен потенциален купувач — някой, който познава творчеството на Андреос Рицос и би искал да включи иконата в колекцията си, човек, който наистина ще я цени. Казах му, че вероятно ще обмислиш предложението му.

— Ти какво ще ме посъветваш, Антъни? В бъдеще Виктория може да реши, че за нея е твърде тежко бреме да поддържа къщата, но за момента изглежда иска да живее тук. Разбира се, това е моето най-голямо желание, особено сега, когато трябва да си изгради нов живот. Не бих искала да я обременя с подобен воденичен камък на шията. Мислих много и съм готова да се разделя с иконата, ако това ще е нейно и за доброто на Джейк. Наистина бих предпочела тя да стане притежание на някой, който истински я цени, но ако ти смяташ, че трябва да я продам на търг, тогава заради Виктория съм съгласна и на това.

— Мисля, че би трябвало да приемеш това предложение — без колебание заяви Антъни, изпълнен с огромно облекчение от реакцията й, макар да знаеше колко много й струва това решение. — Казаха ми, че купувачът ще заплати пълната цена и дори е възможно да даде и малко повече. На търг може да получиш по-висока цена, макар че аз се съмнявам, а много е възможно да вземеш и по-малко. Има още няколко други неща, за които смятам, че двете с Виктория бихте могли да направите, за да си помогнете с финансите за в бъдеще. Но да разполагате с голяма сума, за да се спре по-нататъшното разрушение, е изключително добро начало. Предимството на частната продажба е, че ще получиш парите в много кратък срок. Ако се предостави на някоя къща за търг, ще трябва да се изчака някоя важна разпродажба, а това може да отнеме доста време. Но за в бъдеще аз съм убеден, че от решаващо значение да се запази тази къща и да се съживи имението е да се разнообразят дейностите и да се помисли за нови начини за използване на всичките му възможности. Например развитието на туризъм е една добра идея и аз мисля, че за Виктория ще бъде добре да се заеме с този проект. Но има време за това. Междувременно двеста и петдесет хиляди лири ще са добро начало за спасяването на къщата. Искаш ли да уредя продажбата от твое име?

— Да — каза Еванти. — Да, скъпи Антъни, моля те уреди я. Не питай Виктория — тя може да се почувства задължена да каже не заради мен. Просто задвижи нещата.

След това двамата разговаряха за други неща: за Гай и Франсин и за тяхното бъдеще.

— Аз обикнах Франсин — сподели Антъни с тъща си. — Винаги съм я харесвал, макар че едва ли може да се каже същото за Тоула, поне в началото. — Усмихна се тъжно. — Тоула никога няма да приеме с радост която и да било снаха, но ако се мисли в перспектива, има много по-голям шанс тя да се разбере с някоя, която умее да отстоява себе си, а Франсин без съмнение е точно такава. В това отношение си приличат. След време няма причина Гай и Франсин да не се опитат да имат друго дете, макар че тя е на тридесет и осем, така че биологичният часовник не работи в нейна полза. Нека се надяваме, че следващия път ще имат късмет. Гай е сложна и непостоянна натура и винаги ще си остане такъв, но тя изглежда умее да се справя с него и трябва да кажа, че той се държа прекрасно. Само се надявам в бъдеще да не я подведе.

— Не мисля, че ще го направи — отбеляза Еванти, — макар че с Гай човек никога не може да бъде сигурен. Мисля, че споделената мъка ще ги сближи още повече. А може би тъгата им по бебето ще даде възможност на Гай да оплаче Ричард — нещо, от което според мен има нужда.

— Интересно, че го казваш — изненада се Антъни и си помисли, че много малко неща остават незабелязани от проницателното око на Еванти. — И Тоула мисли така. Как се чувства в момента Виктория?

— А, това е ужасна история. По време на последното ни сполетяло нещастие тя ми беше истинска опора, но аз знам, че е много нещастна. Аз съм много разстроена от скъсването й с Патрик Хамънд — не само защото историята се повтаря, а защото двамата бяха създадени един за друг. Не мога да понеса Виктория да преживее същото, което преживях аз през всичките тези години, а и всичко изглежда толкова ненужно. Иска ми се да убия съпругата на Патрик, задето се появи така неочаквано. Ти разбираш каква е скритата заплаха на Рейчъл Хамънд, от която Виктория толкова се бои, нали?

— Да — кимна Антъни, — ти ми каза. Дали тя е знаела, че това е Ахилесовата пета на Виктория? Едва ли би могла да знае за Ричард? За смъртта му вероятно — да, но аз имам предвид за самоубийството му?

— О, не, аз мисля, че тя просто обича да сее раздори, но тази мисъл е заседнала дълбоко в съзнанието на Виктория и по никакъв начин не мога да я разубедя. Ако Патрик знаеше истината, никога нямаше да я остави да си иде. Умирам от желание да му пиша, но Виктория ме накара да й обещая, че няма да му казвам, а сега дори не желае повече да разговаря с мен за това. Ти харесваш Патрик, нали, Антъни?

— Аз съм се срещал с него само професионално, затова не го познавам много добре, но със сигурност достатъчно, за да смятам, че раздялата им е грешка. Никога преди не бях виждал Виктория толкова сияеща и щастлива. Мъчно ми е за нея, особено след всичко, което преживя с Ричард. Поне за нея е добре, че е тук с теб. — После додаде сериозно: — Трябва да се молим късметът най-после да я споходи.

— Или да се вразуми — вметна Еванти.

На следващия ден Антъни замина за Англия, като обеща да се обади веднага щом получи новини за иконата.

 

 

За да запълни времето си, Виктория се зае да опише щетите от бурята в къщата и фермата. Всеки ден очакваше пощата с тайната надежда, че ще й донесе писмо, адресирано до нея с характерния почерк на Патрик. Отчаяно копнееше за някаква вест — каквато и да е — от него, ала в същото време се боеше, че ако наистина получи писмо, няма да има сили да остане вярна на решението си. Все още беше убедена, че постъпва правилно. Знаеше, че той вероятно е извън страната, но докато дните преминаваха в седмици, тя се опитваше да се примири с факта, че болезненото им сбогуване е било окончателно. Ала копнежът по Патрик не отслабваше и Виктория се опасяваше, че никога няма да изчезне.

Гай и Франсин решиха да заминат за известно време за Щатите. Франсин се бе възстановила физически, но все още бе много потисната и Гай се надяваше, че ще й се отрази добре да се върне у дома, при семейството и приятелите си. Двамата възнамеряваха да дадат лондонската си къща под наем и да поживеят една година в Ню Йорк — за Гай бе все едно дали ще работи там или в Лондон, — но обещаха, че каквото и да се случи, ще прекарат Коледа във Врахос заедно с Тоула и Антъни. За голяма радост на Виктория Бил Кънингам прие поканата й и също щеше да дойде. Предложението да го покани беше на Еванти.

В средата на ноември Антъни се обади във Врахос и разговаря с Виктория.

— Имам важни новини за вас — обяви той.

— Да? — попита младата жена, внезапно останала без дъх.

Антъни се обаждаше, за да каже, че иконата е била продадена и чекът много скоро щял да пристигне.

— Това… това е прекрасно! — промълви Виктория, а сърцето й отново се върна към нормалния си ритъм. Антъни докладва, че купувачът бил изключително доволен от покупката си и искал кирия Дукас да знае, че иконата е много ценна за него и не възнамерявал да я продава — вероятност, която не бе хрумвала на Еванти. Освен това бил осведомил Антъни, че при следващото си пътуване до Атина би искал да се отбие в Корфу. За него щяло да бъде голяма чест, ако Еванти се съгласи да го приеме и лично да му разкаже историята на иконата и легендите, свързани с нея. Възнамерявал да пише книга за византийската иконопис и нейния принос за укрепването на християнската вяра.

Но Виктория не беше убедена, че идеята е добра.

— О, чичо Антъни, аз ще я попитам, разбира се, но не смяташ ли, че това може да я разстрои? Знам, че иконата ужасно й липсва, макар че тя твърди обратното. Не съм сигурна, че и самата аз бих могла да понеса едно подобно посещение. Освен това знам, че тя се раздели с нея само от обич към мен.

Но когато съобщи това предложение на баба си, Еванти се отнесе към него далеч по-благосклонно, отколкото Виктория бе очаквала.

— Ще помисля за това — отвърна тя. — Мисля, че би трябвало да разбера що за човек е новият й собственик и наистина бих искала той да знае всичко, което бих могла да му разкажа за иконата. Интересува ме дали той ще я използва да се моли.

Виктория леко се притесни; можеше да предвиди, че срещата ще бъде изключително неловка, ако Еванти не хареса вижданията на новия собственик; ще започне да съжалява, че му я е продала, и дори ще се опита да си я върне обратно.

— Този човек току-що е платил огромна сума пари за нея. Не смяташ ли, че ще е малко нахално да го разпитваш за вярата му? — попита тя.

— Разбира се, че не. Ако той пише книга за нашата вяра, със сигурност би искал да чуе различни мнения по въпроса — отвърна Еванти.

Виктория си помисли с лека ирония, че ако купувачът дръзне да се появи във Врахос, ще чуе мнения по много други въпроси независимо дали иска или не.

 

 

Една сутрин в началото на декември Виктория бе излязла, когато във Врахос се появи неочакван посетител. Тя бе отишла в града с Джейк, за да направи някои покупки за Коледа. Двамата възстановиха силите си с обяд в един ресторант и се върнаха в ранния следобед. Виктория се изненада и разтревожи като видя паркирана кола в двора. Не я познаваше, но беше с местен номер и тя предположи, че принадлежи на някой от възрастните приятели на Еванти, дошъл да я посети преди Коледа.

— О, боже — оплака се тя на Джейк, — не съм в настроение да си бъбря с някой от старите приятели на Нона. Всички те ме оглеждат с малките си проницателни очички, а освен това мразя техните разпити, на които са ме подлагали през целия ми живот.

— Длъжни ли сме да се срещаме с тях?

— Е, ти със сигурност не си длъжен. Можеш да офейкаш и да си играеш с Ангелос. Аз ще се опитам да се промъкна незабелязано горе.

На път за стаята си тя се отби в кухнята.

— Кой е при Нона? — попита тя Дора.

— Мъжът, който е купил нейната свята картина.

— Какво? — възмути се Виктория. — Искаш да кажеш, че той просто се е появил, без да се обади предварително? Защо, за бога, си го пуснала?

— Той телефонира, докато те нямаше. Разбира се, първо попитах кирия и тя заяви, че ще го приеме. — Дора разпери ръце. — Какво можех да направя? Надявах се, че ще се върнеш преди него. Кирия иска да се качиш горе и да се срещнеш с него.

— О, съжалявам, Дора — разбира се, че вината не е твоя. Просто помислих, че ще прояви любезността да ни предупреди. Аз бях против идеята тя да се среща с него. Сега предполагам, че ще трябва да отида и да бъда любезна. Надявам се, че той няма да я разстрои и умори прекалено много. Ще се опитам да го отпратя.

Тя не си даде труд да се освежи, а се запъти право към малката гостна, която по някакво чудо не бе засегната от бурята. Чувстваше се уморена, напрегната и нямаше никакво настроение да се среща с непознати.

Ала човекът, който седеше на дивана до Еванти, не беше непознат.

Беше Хю Марстън.

Виктория се закова на прага с отворена уста, изумлението й сякаш увисна във въздуха, също като онези балони над главите на героите от анимационните филмчета.

Хю и Еванти вдигнаха глави едновременно — сетне се спогледаха, явно смаяното й изражение им доставяше огромно задоволство. Хю понечи да се изправи, за да я поздрави, но Еванти го възпря с ръка.

— Е, злато мое — обърна се тя към внучката си с блеснали очи, — както виждаш, имаме неочакван гост! Накарах Дора да обещае, че няма да ти каже.

— Хю! Колко прекрасно! — Виктория се приближи към него, за да го целуне, цялата грейнала от удоволствие, развълнувана заради баба си. — Помислих, че неканеният посетител е колекционерът, който е купил иконата на Рицос. Смятах да бъда кисела и да се отърва от теб по най-бързия начин!

В този миг видя какво държеше Еванти в скута си и отмести поглед от единия към другия, докато истината бавно достигна до съзнанието си.

— Значи си ти! — възкликна младата жена. — Ти си купувачът! О, Хю!

— Да, аз съм — засмя се Хю с доволна физиономия. — Аз купих подарък на баба ти и нито една покупка досега не ми е доставяла такова огромно удоволствие. Вечно ще бъда благодарен на твоя чичо Антъни за това, че ме осведоми, че иконата се продава, но изглежда ще трябва също да благодаря и на неговия син Гай.

— Гай?

— Да — Хю погледна изпитателно Виктория. — Гай Уинстън предложил на баща си да се обади на Патрик и да му каже за бурята и между другото да спомене, че заради опустошенията баба ти е решила да продаде иконата.

При споменаването на Патрик кръвта се отдръпна от лицето на Виктория.

— Очевидно Патрик и чичо ти са решили, че аз съм най-подходящият купувач — продължи Хю. — Разбира се, аз приех с огромна радост предложението… — В погледа му проблеснаха дяволити пламъчета и той добави: — Виждаш ли, винаги съм искал да притежавам истински Рицос, за да използвам иконата за молитвите си.

— Осъзнаваш ли какво означава това? — намеси се Еванти.

— Сега, след като иконата отново се върна във Врахос, това означава — според легендата, — че нашето семейство няма да го напусне! Бурята навярно беше само едно предупреждение. Помисли за това! — Но Виктория не слушаше баба си. Тя се взираше напрегнато в Хю и притеснено чупеше пръсти.

— Как… как е Патрик? — попита накрая с усилие.

Вместо отговор, Хю се изправи на крака. Еванти му подаде бастуна и той закуцука сковано към прозореца, разтвори го и излезе на терасата.

— Ела тук — рече и й подаде ръка. Виктория приближи към него, сърцето й туптеше толкова силно, че тя си помисли, че може да разтърси основите на старата къща по-силно от бурята.

— Защо не попиташ него? — обърна се към нея Хю.

Тя погледна надолу. Там, облегната на ниската стена около терасата, се виждаше висока фигура.

Виктория се дръпна рязко в стаята, сякаш бе докоснала оголена електрическа жица.

— О, господи! Какво да правя? — диво попита тя.

— Надявам се да престанеш да бъдеш толкова глупава и твърдоглава — остро рече Еванти.

Хю я изгледа с онзи свой закачлив поглед, който й бе толкова скъп и който толкова отдавна бе изгубила. Сетне заговори нежно на Виктория:

— Ако наистина не обичаш Патрик, остани тук, а аз ще му кажа, че не желаеш да го виждаш, и той ще потегли направо към летището. Но ако все още го обичаш, ти предлагам да слезеш долу при него и да се опитате да се разберете.

Не й беше нужно повече. Изхвърча от стаята и толкова бързо се стрелна надолу по стълбите, че после изобщо не си спомняше как бе стигнала долу. Изтича през полутъмния голям салон със струпаните на купчини мебели, покрит с пластмасови листи и с просмукалата се навсякъде миризма на влага и мухъл. Спря се чак при отворените френски прозорци.

Патрик се обърна и впери поглед в нея, но не помръдна. Двамата останаха така, преплели погледи.

— Защо дойде? — попита тя с треперлив глас.

— Наистина ли повярва, че ще се откажа толкова лесно? — попита вместо отговор той. — Дойдох, за да ти задам няколко въпроса, скъпа Виктория. Ако наистина не ме обичаш, обещавам, че ще си тръгна и никога повече няма да те обезпокоя… Но този път ще се наложи да ме убедиш и искам нещо повече от едно уклончиво обяснение.

— Ами… ами Рейчъл? — едва се осмели да попита тя. — Промени ли се нещо?

— Не, не съвсем — отвърна той с предизвикателни искри в очите. — Винаги съм ти казвал, че между мен и Рейчъл всичко е свършено. Ще се разведем, както бяхме решили, но от тук нататък тя сама ще устройва живота си. Аз не мога да поема отговорност за бъдещите й решения, нито пък ти.

Тя се запита дали той знаеше за телефонния разговор.

Патрик пристъпи бавно към нея.

— Но не съм дошъл да говорим за Рейчъл. Дойдох да говорим за нас двамата, скъпа — меко рече той. — Дойдох, защото те обичам и защото не мога да живея без теб, — защото смея да се надявам, че и ти изпитваш същото към мен. Тези последни месеци бяха истински ад. Да си тръгна ли, или да опитаме отново? Изборът е твой. Какво предпочиташ?

Той разтвори ръце и Виктория се озова право в прегръдката му.

Дълго стояха притиснати един до друг, после тя изплува от топлите дълбини на омаята. С колеблив и заекващ глас Виктория му разказа за разговора с Рейчъл и за ужасяващия страх, че трагедията с Ричард може да се повтори.

— Когато се видяхме, за да планираме тази среща между Еванти и Хю, чичо ти ми подсказа какво се е случило — призна той, — но се радвам, че ти ми го каза. Ако го бе споделила с мен, щях да ти кажа, че Рейчъл никога не би извършила подобно нещо, но предполагам, че тогава нямаше да ми повярваш.

— Как съм могла да бъда толкова глупава и да не ти кажа? — възкликна тя. — И като си помисля, че едва не те изгубих! Започнах да осъзнавам, че не съм имала право да те поставям пред свършен факт, без дори да ти обясня, но толкова се изплаших!

— Постъпката ти е много смела и благородна — промълви той и сведе към нея поглед, пълен с безкрайна любов, — но и двамата сгрешихме. Аз знаех, че Рейчъл е направила нещо, но когато ти ми каза, че любовта ни е била само един ваканционен флирт, бях толкова наранен и ядосан, че позволих на гордостта да надвие над разума и сърцето ми. После, когато не пожела да говориш с мен и не отговори на писмото ми, започна да ме разяжда съмнение и се изплаших, че си била искрена, когато ми заяви, че не ме обичаш достатъчно. Нека се закълнем никога занапред да не позволяваме на недоразуменията да застават помежду ни. Нека за в бъдеще да вземаме всички решения заедно.

Двамата се запътиха ръка за ръка към края на терасата. Беше един от онези спокойни и тихи дни, през които зимното слънце и чистото небе бяха оцветили водата в наситено синьо като крилата на рибарчето.

— Не смятам, че животът ще бъде лесен и за двама ни — каза Патрик, — но каквото и да се случи, ще го посрещнем заедно, скъпа моя. Ще имаме да разрешаваме много проблеми, а трябва да се съобразяваме и с нашите влудяващи, но обични деца. Пред нас може би ще съществуват много възможности, но според мен да бъдем разделени не е една от тях.

— Нито за мен — прошепна Виктория и потърка бузата си о ръкава му.

— Ами Хю и Нона? — попита, след като той отново я целуна. — Наистина е удивително, че той е купил иконата — още не мога да повярвам. Каква великолепна идея от твоя страна! — Тя го погледна и се засмя. — Но нито ти, нито чичо Антъни, нито Гай, ще получите благодарност от Нона — както за иконата, така и за това, че сме отново заедно — цялата слава ще се падне на Свети Никола и на Свети Георги, гарантирам ви го! Като ги споменах, мислиш ли, че трябва да се качим при тях?

— Определено не — засмя се Патрик. — Те са чакали тази среща повече от шестдесет години. Едва ли биха искали да им досаждаме точно сега — имат да си говорят за толкова много неща… както и ние, скъпа моя. Както и ние.

И двамата останаха заедно, вперили погледи в морето.