Тери Брукс
Молитвената песен (8)

ГЛАВА 8

Всички бяха чували за Гарет Джакс, дори и в селца като Шейди Вейл. Наричаха го Майсторът на бойните изкуства. Той така се беше усъвършенствал в ръкопашния бой, че нямаше равен на себе си. Независимо с какво се биеше — било с оръжие, без значение какво е то, било без оръжие, с ръце, крака или тяло, нито едно живо същество не можеше да го надвие. Някои дори твърдяха, че той е най-добрият от всички, живели на този свят досега.

Историите за него се бяха превърнали в легенда. Разказваха се вечер по кръчмите, когато приключили с работата за деня, мъжете сядаха на чашка, в селските ханове от дошли отдалеч пътници или край огъня и огнищата, когато паднеше нощта и мракът заприличваше на връзка, която като че ли още повече се заздравяваше от споделените неща. В тези късни часове на отмора неминуемо се разказваше някоя и друга история за Гарет Джакс. Никой не знаеше откъде беше дошъл. Този период от живота му беше забулен в догадки и слухове. Но всеки знаеше поне едно място, където той е бил и съответно случка, която да разкаже. Повечето от историите не бяха измислени. Винаги имаше поне двама свидетели, които бяха присъствали на събитието. Някои от случките бяха известни на всички. Разказвани бяха и преразказвани на длъж и шир по цялата Южна земя и в някои други части извън нея.

Джеър Омсфорд ги знаеше всичките наизуст.

Една от историите, може би първата беше за гноми, които нападали и тормозели отдалечените села на Калахорн в източните покрайнини. След като били разбити от Граничния легион, нападателите се разпаднали на малки групи — в повечето случаи не повече от пет-шест души — и продължили да тероризират по-незащитените ферми и селца. Патрули на Легиона периодично претърсвали земите; но нападателите през това време се укривали. Един ден банда от десет гноми нападнала фермерски дом, намиращ се на юг от мястото, където Мърмидън се влива в Раб. В къщата били само съпругата на фермера, децата му и един странник, почти момче, който се отбил да хапне и да преспи срещу някои дребни услуги в домакинството. Този странник затворил семейството в скривалището, където се криели при буря и посрещнал нападателите, които се опитвали да влязат с взлом в къщата. Убил осем, а другите двама избягали. Заговорило се, че след тази случка нападенията се разредили. Оттогава името на странника Гарет Джакс не слиза от устата на мало и голямо.

Известни бяха и други истории. В Арборлон той обучил специална част на Вътрешната гвардия, за да може да защитава краля на елфите Андър Елеседил. Подготвил специални части на Граничния легион в Тирзис, а после в Керн и Варфлийт. Известно време участвал в граничните войни между джуджетата и гномите, като показвал на джуджетата как да си служат с оръжие. Известно време се скитал навътре в Южната земя, бил се в гражданските войни между щатите на Федерацията. Говореше се, че в тях той бил убил много хора и си създал много врагове. Вече не можел да се върне в Южната земя…

Джеър се сепна, когато усети, че мъжът го гледа втренчено, сякаш четеше мислите му. Целият се изчерви:

— Благодаря — едва продума той.

Гарет Джакс не отговори. Изучава го още малко със студените си безизразни очи, после се обърна. Късият меч изчезна под гънките на наметалото и мъжът в черно започна да разглежда труповете на гномите, които лежаха неподвижно наоколо. Джеър го следи известно време с очи, после погледна крадешком Слантър:

— Този наистина ли е Гарет Джакс? — прошепна той.

Гномът го стрелна гневно:

— Абе аз нали вече ти казах? Невъзможно е да се забрави човек като него. Срещнах го преди пет години, когато обучаваше войници на Легиона във Варфлийт. Тогава работех за Легиона, просто ей така, за да убивам времето. Вече бях много печен, но в сравнение с него… — Сви рамене и продължи. — Няма да забравя веднъж… имаше няколко души, упорити типове, вманиачени да преминат някакво обучение или нещо подобно. Тръгнаха след Джакс с насочени копия. Той беше с гръб към тях. Нямаше никакво оръжие. Четирима бяха, и всичките по-едри от него. — Гномът поклати глава при спомена. — Двама от тях уби, другите двама ги разнищи. И всичко стана светкавично, докато мигнеш и край. Видях го с очите си.

Джеър отново погледна облечената в черно фигура. Легенда, разправяха хората. Но за него се говореха и други неща. Наричаха го убиец-наемник, нелоялен тип, задължен единствено на този, който му плаща. Нямаше спътници. Винаги се движеше сам. Нямаше и приятели. Твърде опасно беше.

Защо тогава му спаси живота?

— Този е още жив.

Майсторът на бойните изкуства се беше навел над Спилк. Слантър и Джеър се спогледаха и се приближиха, за да се уверят.

— Здрав череп — измърмори Гарет Джакс. — Изгледа ги, когато застанаха до него. — Помогнете ми да го вдигна.

Тримата изтеглиха Спилк от средата на поляната в края й, после го подпряха на един бор. Майсторът на бойните изкуства извади въжетата, които бяха използвали за Джеър и завърза ръцете и краката на седа. Доволен от себе си, той се отдръпна от гнома и погледна двамата, които го наблюдаваха.

— Как се казваш, младежо от Вейл? — попита той.

— Джеър Омсфорд — отговори Джеър, притеснен от стоманено сивите очи, които го гледаха.

— А ти? — попита странникът гнома.

— Слантър — отвърна следотърсачът.

През суровото лице на непознатия премина сянка на недоволство:

— Надявам се, че ще ми кажеш какво правеха деветте гнома с този младеж от Вейл?

Гномът се намръщи, но разказа всичко, което се беше случило, след като беше срещнал младежа в Шейди Вейл. За голяма изненада на Джеър той дори каза на непознатия какво му беше направил, за да избяга. Когато гномът свърши разказа си, странникът отново се обърна към Джеър.

— Вярно ли е това, което казва?

Джеър се поколеба, после кимна с глава. Не, разбира се, че не — не всичко. Част от него беше измислено, историята, която той беше разказал на Спилк. Но сега нямаше смисъл да уточнява нещата. По-добре беше да си мислят, че баща им наистина е с Аланон, заедно с камъните на елфите. Поне докато Джеър не разбереше на кого може да се довери.

Последва дълго мълчание докато Майсторът на бойните изкуства обмисляше положението.

— Е, добре. Мисля, че не трябва да те оставям сам в тази местност, Джеър Омсфорд. Освен това ми се струва, че не би било добре за теб да те оставям в компанията на този гном. — Слантър почервеня от гняв, но си прехапа езика. — Според мен най-добре е да дойдеш с мен. Така ще съм сигурен, че си в безопасност.

Джеър го погледна неуверено:

— Да дойда с теб къде?

— В Кълхейвън. Имам среща. Ако друидът и баща ти са отишли в Източната земя, много вероятно е да ги открием там. Ако ги няма, поне ще намерим някой, който да те заведе при тях.

— Но аз не мога… — започна Джеър, но се спря. Не можеше да им каже за Брин. Трябваше да внимава за нея. Но не можеше и да продължи на изток! — Не мога да направя това — завърши той. — Имам майка и сестра, които са някъде в селата на юг от Вейл. Те не знаят какво се е случило. Трябва да ги предупредя.

Гарет Джакс поклати глава:

— Много е далеч. Нямам време. Ще отидем на изток и при първа възможност ще ги уведомим. Пък и ако това, което ми каза, е истина, много по-опасно ще бъде, ако се върнем, отколкото, ако продължим напред. Гномите и Призраците вече знаят за теб. Знаят къде живееш. Веднага, щом открият, че си избягал, отново ще те потърсят там. Не те спасих само за да те оставя да бъдеш отново заловен в момента, в който си тръгна.

— Но…

Твърдите сиви очи го смразиха:

— Решено е. Тръгваш на изток. — Хвърли бърз поглед на Слантър. — А ти върви където щеш.

Прекоси поляната, за да вземе торбата и сопата си. Джеър го наблюдаваше, без да знае какво да прави. Да каже ли на мъжа истината или да тръгне на изток? Но какво щеше да се промени, дори да кажеше истината на Гарет Джакс? И в двата случая Майсторът на бойните изкуства май нямаше да го съпроводи обратно до дома.

— Е, дано да имаш късмет, момче — каза Слантър, който беше застанал пред него и имаше нещастен вид. — Не ми се сърдиш, надявам се.

— Къде отиваш? — попита го Джеър.

— Има ли значение? — отвърна гномът и хвърли зъл поглед на Гарет Джакс. После сви рамене. — По-добре ще си с него, отколкото с мен. Отдавна трябваше да си поема пътя.

— Не съм забравил, че ми помага, Слантър, през цялото това пътуване — вметна бързо Джеър. — И знаеш ли, мисля си, че пак би ми помогнал, ако се наложи.

— Грешиш! — сряза го гномът. — Просто ми беше жал, че ти не… Виж какво, и аз, като Спилк, бих те предал на Призраците, защото това би било най-разумното. Ти и Майсторът на бойните изкуства не осъзнавате срещу какво се изправяте!

— Видях те как се изправи срещу гнома, който тръгна да ме напада! — упорстваше Джеър. — Какво ще кажеш за това?

Слантър изсумтя и отвърна гневно:

— Ако изобщо имах някакъв мозък в главата си, щях да те оставя в ръцете им. Знаеш ли какво си причиних? Сега не мога дори да се върна в Източната земя! Гномът, който избяга, ще им разкаже всичко за мен! Или Спилк, когато се освободи! — Вдигна безпомощно ръце. — По дяволите, не ми пука! Поне за страната ми. Не съм бил там от години. На Призраците няма да им е трудно да проследят някакъв си жалък гном. Ще прекарам известно време на север, или може би в градовете на юг. Ще оставя нещата да следват естествения си ход.

— Слантър…

Гномът неочаквано се обърна рязко и изсъска:

— Но този, той не е по стока от мен! — Махна гневно с ръка по посока на Гарет Джакс, който отново пиеше вода от вира. — Отнася се към мен сякаш аз съм направил всичко това — сякаш аз съм виновен! Дори не бях чувал за теб, момче! Дойдох тук, защото преследвах друида! Никак не ми беше приятно да те открия и предам на Призраците!

— Слантър, чакай малко! — Споменаването на Призраците Морди припомни на младежа от Вейл нещо, което той почти беше забравил, облекчен, че е свободен. — Я ми кажи нещо за Черния скитник, който трябваше да ни чака на другия край на Черните дъбове.

Слантър се подразни, че тирадата му беше прекъсната:

— Какво искаш да знаеш за него?

— Той ще ни чака, нали? — попита тихо Джеър.

Гномът се поколеба, после кимна:

— Разбрах какво те вълнува. Да, ще бъде там. — Намръщи се. — Просто мини по друг път. Заобиколи го.

Джеър се приближи до него:

— Ами ако той реши да го очисти? — посочи към Гарет Джакс.

Слантър сви рамене:

— Ами тогава ще има един Майстор на бойните изкуства по-малко на този свят.

— И един по-малко от моята порода.

Изгледаха се мълчаливо.

— Какво искаш от мен, момче? — попита накрая гномът.

— Да дойдеш с нас.

— Какво?! — Ти си следотърсач, Слантър. Можеш да ни прекараш през Скитниците Морди. Моля, те, ела с нас.

Слантър разтърси енергично глава:

— Не. Говориш за Източната земя. Не мога да се върна там. Поне не сега. Освен това искаш аз да те закарам до Кълхейвън. Аз! Джуджетата ще си умрат от кеф!

— Само до границата, Слантър — настояваше Джеър. — После ще си тръгнеш по пътя. Не те моля за нищо друго.

— Ужасно много съм поласкан! — озъби му се гномът. Гарет Джакс се доближаваше към тях. — А бе я зарежи тази работа! И без това този не ме иска.

Гарет Джакс погледна гнома, после премести очи върху Джеър.

— Той е следотърсач — отбеляза младежът от Вейл. — Би могъл да ни помогне да избегнем срещи с Призраците Морди. Би могъл да ни покаже безопасен път на изток.

Майсторът на бойните изкуства сви безразлично рамене:

— Негова си работа. Да прави каквото ще.

Настъпи дълго, неловко мълчание.

— Слантър, ако тръгнеш с нас, ще ти покажа нещичко от начина, по който действа магията — проговори накрая Джеър.

Лицето на гнома изведнъж се оживи:

— Виж, за това си заслужава… — Изведнъж млъкна. — Не! Какви ги дрънкаш? Да не би да си въобразяваш, че можеш да ме подкупиш? Това ли си мислиш?

— Не — отговори бързо Джеър. — Аз просто…

— Само че не можеш — сряза го другият. — Подкупи не вземам! Аз да не съм…! — Изсумтя презрително, неспособен да намери думи, с които да изрази какво не е. После продължи: — Е, ако толкова много настояваш, ако това за теб е много важно, добре тогава, ще дойда. Щом искаш да дойда, ще дойда — но не срещу подкуп! Ще дойда, защото искам да дойда. По свое собствено желание, разбираш ли? И само до границата — нито крачка по-нататък! Не искам да си имам работа с джуджетата! Джеър го изгледа учудено, после му подаде ръка. Слантър я пое важно и я раздруса.

Решиха да оставят Спилк там, където си беше. Той щеше да загуби доста време, докато се освободи, но в крайна сметка щеше да се измъкне. В най-лошия случай щял да изгризе въжетата, отбеляза Слантър язвително. Ако започнеше да вика за помощ, някой можеше да го чуе, но трябваше да бъде предпазлив. В Черните дъбове бродеше една изключително зла порода горски вълци и виковете биха могли да привлекат вниманието им. Вълците обаче можеха да пристигнат просто, за да пият вода…

Спилк дойде в съзнание, когато Джеър и спътниците му се канеха да тръгват, и чу последните им думи. Замаян и разгневен, якият гном ги заплаши, че краят им ще бъде жесток, когато ги настигнел, а в това нямало никакво съмнение. Не обърнаха внимание на заплахите — макар че Слантър като че ли се разтревожи, когато ги чу — и след няколко минути седът остана сам.

Сега Джеър се намираше в една доста странна компания — гном, който го беше проследил, заловил и държал като пленник цели три дни и пословичен авантюрист, който беше избил много хора, много повече от годините, прекарани от него на този свят. И ето ги сега тримата заедно, обвързани в съюз, който според Джеър беше направо смайващ. Какво правеха тези двамата с него? Гарет Джакс можеше да продължи пътя си без да се обременява с Джеър, но не го направи. Той рискува собствения си живот, за да спаси живота на младежа от Вейл и после реши да го поеме временно под покровителството си. Защо човек като Гарет Джакс постъпи така? И Слантър можеше да отхвърли молбата му за помощ и да избегне всичко, което стоеше между тях и Анар. Той знаеше каква опасност го грози. Знаеше също, че Гарет Джакс изобщо не му се доверява и щеше непрекъснато да следи изкъсо всяко негово движение. Въпреки това най-неочаквано, почти мазохистично, той реши да тръгне с него. И отново възникваше въпросът защо?

Джеър обаче се озадачи най-много от собствените мотиви, когато се замисли за тях. Е добре, тяхното решение да го последват беше странно. Ами неговото какво беше? Какво търсеше той с тях двамата? Допреди малко Слантър беше негов похитител, който го беше държал в плен! И наистина го беше страх от Гарет Джакс, спасителя на Джеър. Мислите на младежа от Вейл непрекъснато се връщаха на случилото се — Майстора на бойните изкуства изправен срещу онези гноми — бърз, безпощаден, ужасяващ, черен като смъртта, която сееше около себе си.

За миг си представи мислено картината, но веднага я прогони от съзнанието си.

Какво пък чак толкова! Непознати се срещат по пътя и продължават заедно, защото така щяха да бъдат в по-голяма безопасност. Точно така трябваше да гледа на случилото се, реши Джеър. Трябваше да бъде благоразумен. В края на краищата сега той беше свободен и не се намираше в реална опасност. Ако поискаше, след миг можеше и да не е тук. Само един напев от песента на желанията, изпят с шепота на вятъра, и той щеше да изчезне. Мисълта за тази възможност го успокояваше. Ако не се намираше толкова навътре в Черните дъбове, ако не бяха тези Призраци Морди, които го преследваха и ако нямаше такава крещяща нужда да открие някъде някаква помощ…

Стисна силно зъби. Безсмислено беше да разсъждава върху нещо, което би могло да бъде, но не е. Имаше прекалено много други грижи. Най-важното беше да не забравя, че не трябва да говори нищо за Брин и за камъните на елфите.

Вървели бяха по-малко от половин час, когато стигнаха до открито пространство, на което се смесваха няколко следи. Слантър, който ги водеше през тъмната гора, спря и им посочи отпечатъците от стъпки, които водеха на юг.

— Оттук — заяви той.

Гарет Джакс го погледна с любопитство.

— На юг ли?

Слантър сключи гъстите си вежди:

— На юг. Черният скитник ще мине през местността на Сребърната река и ще прекоси Блатото на мъглите. Това е най-бързият и най-лесен път, поне за тези зли духове. Те не се страхуват от нищо, което обитава блатото. Ако искаме да се възползваме от малкото възможности, с които разполагаме, трябва да тръгнем на юг покрай блатото, да минем през Черните дъбове и после да свърнем на север над низините.

— Пътят е прекалено дълъг — измърмори Майсторът на бойните изкуства.

— Той поне ще ни изведе там, където отиваме! — изрепчи се гномът.

— Не можем ли някак си да се промъкнем край него?

Слантър сложи ръце на кръста си и изпъчи якото си тяло:

— А защо да не прелетим над него, а? Ха-ха. Нямаш никакво понятие за какво говориш!

Гарет Джакс замълча, впил очи в гнома. Слантър изглежда усети, че беше попрекалил. Стрелна с поглед Джеър, поизкашля се нервно и сви рамене:

— Е, какво пък чак толкова казах. Просто не познаваш Призраците Морди така добре, колкото аз. Не си живял сред тях. Не си виждал какво могат да правят. — Пое дълбоко въздух. — Те се прокрадват тихо и незабелязано от мрака, сякаш са отломки от самата нощ. Когато минават край теб, никога не можеш да ги видиш, никога не можещ да ги чуеш. Само ги усещаш — усещаш, че се приближават. — Джеър потръпна от ужас, когато си спомни за онзи Призрак в Шейди Вейл, чието невидимо присъствие усети точно зад стената. — Не оставят никакви следи откъдето минават — продължи Слантър. — Появяват се и изчезват точно така, както подсказва и името им. Призраци Морди. Черни скитници.

Млъкна и поклати глава. Гарет Джакс погледна Джеър. В момента младежът от Вейл отново преживяваше чувството, което беше изпитал онази нощ, когато се върна у дома си във Вейл и откри, че един от тях го чакаше.

— Не искам да рискуваме да се натъкнем на някой Призрак Морд — каза той тихо.

Майсторът на бойните изкуства намести торбата на рамото си:

— Тогава тръгваме на юг.

Целия следобед вървяха на юг през Черните дъбове и следваха пътеката, която се виеше като змия между дърветата. Над гората се спусна мрак и сивата светлина на деня бързо изчезна в нощта. Рядка мъгла започна да се провира между дърветата, влажна и лепкава, и постепенно се сгъсти. Все по-трудно ставаше да се следи пътят. На места пътеката се губеше в мъглата. Нощни звуци започнаха да огласят насищащия се мрак и те никак не бяха приятни.

Слантър спря и ги попита дали искат да пренощуват тук. И двамата мъже чакаха да чуят какво ще каже Джеър. Вкочанен и уморен, младежът от Вейл бързо се огледа. Наоколо се извисяваха огромни дъбове с черни стволове и ги ограждаха като стена на масивна крепост. Дърветата бяха обгърнати в мъгла и сенки, а там някъде сред тях дебнеше Черен скитник.

Джеър Омсфорд стисна здраво зъби, за да преодолее болката и изтощението, и поклати отрицателно глава. Тримата продължиха пътя си.

 

Над поляната, където Спилк седеше завързан за големия дъб, също падна нощ. Цял следобед гномът се беше мъчил да разхлаби възлите и да се освободи от въжетата, които го стягаха. През деня никой не мина оттам. Никой не се спря да пие вода, нито някой жаден пътник, нито някой вълк дори. Размазаните тела на патрула му лежаха неподвижни там, където бяха паднали, безформени фигури в мрака.

Свирепото му лице се напрягаше, когато се напъваше да разхлаби въжетата. След около час той щеше да бъде свободен и щеше да тръгне по петите на онези, които му бяха причинили всичките тези мъки. Щеше да ги преследва, докато ги настигнеше и унищожеше…

Видя пред себе си сянка и вдигна глава. Висока черна фигура, облечена в плащ с качулка на главата, същество на смъртта, отделило се от нощта. Спилк се вцепени от ужас:

— Господарю! — прошепна той с дрезгав глас.

Черната фигура не отговори. Тя просто стоеше там и го гледаше от високо. Обезумял, седът заговори, без да си поема дъх. Изричаше наполовина думите в желанието си да обясни колкото се може по-бързо какво се беше случило. Разказа всичко, което го беше сполетяло — за облечения в черно странник, за предателството на Слантър и за младежа от Вейл, който се бе спасил с помощта на магическия си глас. Мускулестото му тяло се бореше с въжетата, които го стягаха здраво, а думите не му помагаха да прогони страха, който стягаше гърлото му:

— Опитах се! Господарю, аз наистина се опитах! Освободи ме! Моля те, освободи ме!

Гласът му секна от възбуда и пороят от думи спря. Той отметна назад глава и тялото му се затресе от ридания. За миг фигурата над него остана неподвижна. После една мършава ръка в черна ръкавица се протегна към главата на гнома и изстреля червен огън. Спилк изкрещя — един единствен, ужасен вик.

Облечената в черно фигура отдръпна ръката си, обърна се и отново се скри в нощта. Изчезна така, както се беше и появила — абсолютно безшумно.

Безжизненото тяло на Спилк лежеше на поляната омотано във въжетата, с широко отворени изцъклени очи.