Тери Брукс
Молитвената песен (15)

ГЛАВА 15

Късно следващата сутрин, след като приключи с приготовленията, малката група напусна Кълхейвън и се отправи към мрачните, гори на Анар. Снабдени с оръжия и храна Джеър, Слантър, Гарет Джакс, Елб Форейкър, Еден Елеседил и човекът от границата Хелт се измъкнаха от селото почти незабелязано. Единственият им изпращач беше Брауърк. Личеше си, че проявява разбиране, но беше изпълнен с лоши предчувствия. Той обеща на Джеър, че ще направи всичко възможно родителите му да бъдат предупредени за Призраците Морди преди да се завърнат във Вейл. На останалите стисна здраво ръце и им каза по няколко окуражителни думи. Само Слантър прие намръщено благопожеланията му, което беше напълно разбираемо. Никой друг не ги съпроводи по живо по здраво. И членовете на Съвета на старейшините, и другите лидери, както джуджета, така и чуждоземци, не бяха много сигурни, че това, което предприемаха, е благоразумно. По-скоро бяха склонни да вярват, че ако се разчуеше за начинанието им, опасното пътуване щеше да бъде обречено още от самото начало.

Решението обаче беше взето и групата потегли. Движеха се сами, без никаква охрана, въпреки енергичните настоявания на елфите преследвачи, които бяха придружили Еден Елеседил на изток от родния му Арборлон и се чувстваха отговорни за сигурността на принца. Всъщност бойната им част беше символична. След като Брауърк го помоли за помощ, Андър Елеседил веднага събра набързо малка група и я изпрати. Елфите бяха задължени на джуджетата заради помощта, която те им бяха оказали в борбата срещу злите духове двадесет години по-рано. За мобилизирането на по-голяма част беше необходимо повече време. Еден Елеседил отиде вместо баща си, Никой обаче не допускаше, че той ще участва в битка, освен, ако армиите на гномите не изминеха целия път до Кълхейвън. Предложението на младежа елф да участва в групата, която щеше да прави издирване в сърцето на вражеската страна, дойде съвсем неочаквано. В случая обаче елфите преследвачи бяха безсилни, тъй като принцът беше в правото си да взема сам решения. Единственото, което можеха да направят беше да настояват и те да се присъединят в издирването. Някои от джуджетата и мъжете от границата също бяха изявили желание да ги придружават, но им беше отказано. Решението взе Гарет Джакс и то беше подкрепено от останалите шестима на групата, дори и от Слантър. Колкото по-малка беше групата, толкова по-леко подвижна щеше да бъде и възможностите й да се промъква незабелязано през ужасните гори на Анар щяха да бъдат по-големи. С изключение на Джеър, който нямаше как да не участва в издирването — пък и той постоянно им напомняше, че притежаваната от него магия ще го закриля, — всички останали бяха опитни в оцеляването професионалисти. Дори Еден Елеседил беше обучаван до навлизането му в зряла възраст от членове на Кралските войски за вътрешна отбрана. Всички бяха единодушни — колкото по-малко са, толкова по-добре.

И така, потеглиха само шестима. Тръгнаха пеш, защото друг начин да се премине през горската пустош нямаше. Насочиха се на изток от селото на джуджетата и навлязоха в тъмните гори, като следваха извивките на Сребърната река. Брауърк ги наблюдава, докато се скриха от погледа му, после тръгна обратно към Кълхейвън, за да се залови за работата, която го чакаше там.

Есенният ден беше ясен и спокоен, въздухът хладен и свеж, небето обляно от слънчева светлина. Короните на дърветата трептяха с множество червеникави, златисти и кафеникави оттенъци, а окапалите листа покриваха земята с мек килим, който тихо шумолеше под краката им. Времето течеше бързо. Следобедът преваля почти без да усетят. Вечерта настъпваше в Анар с тъмносиви и виолетови сенки, а слънцето бавно потъваше зад хоризонта.

Шестимата спряха да нощуват до Сребърната река сред малка група от ясенови дървета, заслонени в източния край от голи скали. След вечеря Гарет Джакс събра цялата група.

— Ето, какъв ще ни е маршрутът — каза Елб Форейкър, клекна и разчисти земята от окапалите листа. — Сребърната река минава оттук — продължи той и очерта с пръчка линия, която отбелязваше пътя й. — Намираме се тук. На изток, на около четири дни път, е крепостта на джуджетата в Капаал, която охранява шлюзите и бентовете на Силидълън. На север Сребърната река минава между Хай Бенс и затворите на гномите при Дън Фий Арън. Още по на север са Рейвънсхорн и Греймарк.

Изгледа лицата на мъжете около себе си и продължи:

— Ако успеем да стигнем дотам, ще трябва да следваме течението на реката през целия преход в Греймарк. Ако се наложи да напуснем реката, прекосяването на Анар ще бъде много трудно. — Направи кратка пауза. — Армиите на гномите държат всички местности на север и на изток от Капаал. Там ще трябва да си отваряме очите на четири.

— Някакви въпроси? — Гарет Джакс вдигна очи и ги погледна.

Ироничното изсумтяване на Слантър наруши тишината:

— Представяш нещата в далеч по-добра светлина — изръмжа той.

— Точно затова си с нас — отвърна Майсторът на бойните изкуства. След Капаал ти ще си този, който ще ни води.

Слантър се изплю презрително върху начертаната на земята карта:

— Ако изобщо успеем да стигнем до там.

Мъжете се разпръснаха, за да се приготвят за през нощта. След кратко колебание Джеър тръгна след Слантър. Настигна гнома в отдалечения край на поляната.

— Слантър — извика той.

Гномът хвърли поглед назад и когато го видя, моментално извърна очи. Джеър застана пред него и каза:

— Слушай какво, идеята да дойдеш с нас не беше моя.

Слантър го изгледа сурово:

— Я не ме будалкай. Идеята беше твоя.

Джеър поклати глава:

— Никого не бих насилил да идва, ако той самият не иска, дори и теб. Но се радвам, че си тук. Искам да знаеш това.

— Много утешително, няма що — присмя се гномът. — Гледай да не забравиш да припомниш това на Черните скитници, когато ни натикат в затворите си!

— Слантър, не се дръж така. Не…

Внезапно гномът отмести очи и извика:

— Я ме остави на мира. Не искам да имам вземане-даване с теб. Не искам да имам нищо общо с цялата тази работа. — После неочаквано пак впи очи в него. Погледът му беше студен и суров. — При първа възможност, момче, ще се махна! Запомни това — при първия удобен случай! Е, още ли се радваш, че съм тук?

Обърна се рязко и се отдалечи. Джеър гледаше след него безпомощно, едновременно натъжен и вбесен от начина, по който се бяха развили отношенията помежду им.

— Не ти е чак толкова ядосан, колкото изглежда — избоботи тихо нечий глас. Беше Хелт, човекът от границата, привел към младежа продълговато добродушно лице. — Сърди се повече на себе си.

Джеър го погледна недоверчиво:

— Не изглежда така.

Човекът от границата се доближи до паднал ствол на дърво, седна и протегна дългите си крака:

— Може да не изглежда, но е така. Гномът е следотърсач. Запознах се с него във Варфлийт. Следотърсачите са особена порода, не приличат на останалите. Те са самотници, а Слантър е по-самотен от всички останали. Чувства се като заловен в капан и иска да си излее яда върху някого. Очевидно най-лесно му е да хвърля вината върху теб.

— Аз май наистина имам известна вина — каза младежът от Вейл, загледан след отдалечаващия се гном.

— Не по-голяма от неговата — отвърна другият тихо. — Той сам дойде в Анар, нали така?

Джеър кимна утвърдително и добави:

— Но аз го помолих да дойде.

— Всички ние бяхме помолени да дойдем — припомни му Хелт. — Въпреки това не бяхме длъжни да те придружим. Тръгнахме по собствена воля. И гномът също. Той сам реши да дойде с теб в Кълхейвън. Може да му се е искало да дойде. Нищо чудно и сега да му се иска, само че да не може да си го признае. Възможно е дори тази мисъл да го плаши малко.

Джеър сви вежди.

— Защо трябва да го плаши?

— Ами просто, защото това ще означава, че го е грижа за теб.

— Подобно нещо изобщо не ми е минавало през ума. Мислех си точно обратното — че не го е грижа за никого.

Хелт поклати глава:

— Напротив, мисля си, че не си му безразличен. И това го плаши. Ако искат да оцеляват, следотърсачите не могат да си позволяват да се безпокоят за когото и да било.

Джеър го изгледа изпитателно:

— Много си категоричен по въпроса.

Едрият мъж стана:

— Да, така е. Знаеш ли, навремето и аз бях следотърсач.

Обърна се и се отдалечи в мрака. Джеър го гледаше и се чудеше кое беше накарало човека от границата да се разприказва. Не знаеше причината, но му беше благодарен за това.

Утрото настъпи сиво и неприветливо. Купести тъмни облаци се носеха на изток по небето. От север духаше студен свиреп вятър, брулеше клоните на дърветата в яростни пристъпи, свистеше и вдигаше наоколо валма от листа и пръст. Въздухът беше наситен с мирис на дъжд.

Този ден Джеър Омсфорд прекара в компанията на Еден Елеседил. Принцът на елфите го доближи още с тръгването. През цялото време говори свободно и непринудено. Разказа какво беше чувал от баща си, краля, за семейство Омсфорд. Дългът към Уил Омсфорд е голям, обясняваше му принцът на елфите, докато вървяха в студа с наведени срещу вятъра глави. Ако не бил той, елфският народ е могъл да загуби войната срещу Злите духове. Уил повел избраната от елфите Амбърл в диренето на Огъня на живота, за да може семето на легендарното дърво Елкрис да бъде хвърлено в пламъците и отново върнато на земята и възродено.

Джеър беше слушал историята хиляди пъти, но му беше интересно да я чуе от устата на Еден и изобщо не се отегчи. Младежът от Вейл на свой ред разказа на принца малкото, което знаеше за Западната земя. Каза му колко много се възхищава баща му от Андър Елеседил и каква дълбока симпатия изпитва той самият към елфския народ. Разговорът постепенно ги сближаваше. Може би това се дължеше на общото елфско потекло, а може би на почти нищожната разлика в годините. На моменти Еден Елеседил приличаше на Роун — ту сериозен, ту безгрижен, нетърпелив да сподели чувствата и мислите си, но и способен да изслушва Джеър. Така че между тях бързо се породиха приятелски чувства.

С падането на нощта малката група се приюти под надвиснала скала на планинска верига, която хвърляше сянка над Сребърната река. Вечеряха и наблюдаваха мрачния разпенен бяг на реката между скалистите склонове. Заваля. Небето притъмня и неприветливата нощ прогони деня. Джеър се взираше в тъмнината, а противното зловоние на отровената река го блъскаше в ноздрите. След Кълхейвън видът й беше още по-лош. Водите й ставаха по-черни, а огромните количества умираща риба и сухи клони бяха започнали да я задушават. Дори растителността по бреговете й вехнеше. Изглеждаше мрачна и бездънна. Дъждът, който се изливаше като порой, сякаш беше добре дошъл. Де да можеше да прочисти някак напластената в нея мръсотия.

След време членовете на групата започнаха да заспиват. Както винаги един от тях трябваше да остане на пост. Ред беше на Хелт. Огромният човек от границата стоеше в далечния край на надвисналата скала — едра плътна сянка на бледосивия фон на дъжда. Еден Елеседил каза на Джеър, че Хелт дълго време е бил следотърсач, повече от двадесет години. Никой не споменавал защо се е отказал. Говорело се, че навремето имал семейство, но изглежда никой не знаел какво е станало с него. Благовъзпитан човек, спокоен и вежлив, но същевременно и опасен. Много изкусен боец. Невероятно силен. А как умее да вижда нощно време. Изключително зрение. Вижда в тъмнината така ясно, както посред бял ден. Много истории се разказват за тази негова способност. Никога нищо не го е издебвало в гръб, нито е минавало край него незабелязано.

Джеър се сгуши под одеалата и се опита да се стопли. В центъра на надвисналата скала гореше огън, но той не можеше да проникне през влагата до младежа от Вейл, който мислеше за Хелт. Човекът от границата не беше казал нищо повече след краткия им разговор предишната нощ. Един-два пъти на Джеър му беше хрумнало пак да го заговори и насмалко не го стори. Но нещо отвътре го възпря. Може би причината беше видът на мъжа. Толкова огромен и мрачен беше той. Също като Аланон, но… някак по-различен. Джеър поклати глава. Не можеше да разбере в какво се състоеше разликата.

— Трябва да спиш.

Гласът така сепна Джеър, че той подскочи. Гарет Джакс стоеше до него. Приличаше на мълчалива черна сянка, докато се настаняваше до младежа от Вейл и се загръщаше в плаща си.

— Не ми се спи — измърмори Джеър, като се мъчеше да се съвземе от уплахата.

Майсторът на бойните изкуства кимна, а сивите му очи се взираха в дъжда. Седяха мълчаливо, свити в мрака. Вслушваха се в трополенето на дъжда, в забързания бяг на реката и в тихото прошумоляване на листата и клоните при допира на вятъра. Гарет Джакс се размърда и Джеър усети че мъжът се опитва да привлече погледа му.

— Веднъж ме попита защо съм ти помогнал в Черните дъбове, спомняш ли си? — прошепна Гарет Джакс. — Тогава ти казах, че съм го направил, защото си ме заинтригувал. Не те излъгах. Ти наистина възбуди любопитството ми. Но не беше само това.

Замълча и Джеър го погледна. Стори му се, че студените стоманено сиви очи го гледат втренчено и изпитателно.

— Аз съм най-добрият в това, което правя. — Майсторът на бойните изкуства говореше почти шепнешком. — През целия си живот съм бил най-добрият. И не само това. Всички бяха много по-слаби от мен. Обикалял съм по всичките земи и досега не съм открил някой, който да е достоен да мери силите си с мен. Продължавам да търся…

Джеър го изгледа учуден:

— Защо?

— А какво друго ми остава да правя? — попита другият. — Какъв смисъл има да съм Майстор на бойните изкуства, след като нямам равен на себе си, някой, с когото да премеря уменията си и да докажа, че прякорът ми е даден не току-така? Пробвам силите си откакто се помня. Всеки божи ден. Търся начини да се уверя, че не съм загубил способностите си. Досега не ми се е случвало да се проваля, но продължавам да търся. — Отново се загледа в дъжда. — Когато те видях в Черните дъбове целия овързан и със запушена уста, охраняван от гномски патрул, когато те видях така, разбрах, че у теб има нещо по-особено. Не знаех какво е то, но бях сигурен, че го има. Просто го усетих. Ти си това, което търся.

Джеър поклати изумен глава:

— Не мога да разбера какво имаш предвид.

— Естествено, че не можеш. В началото и аз не разбирах. Само усещах, че кой знае защо, ти си важен за мен. Затова те освободих и тръгнах с теб. По време на пътуването видях нещо повече от това, което ме беше заинтригувало в началото… нещо, което търся цял живот. Нищо определено не ми подсказваше как да се държа с теб. Само усещах какво трябва да правя и го правех. — Изправи се: — И после… — Очите му отново потърсиха очите на Джеър. — Онази сутрин, когато бяхме край Сребърната река, ти се събуди и ми разказа съня си. Е, допускам, че не е сън, но нещо подобно. Диренето, така го наричаш. И аз трябваше да бъда твой закрилник. Едно невъобразимо дирене, дирене в самото леговище на Призраците Морди. Дирене на нещо, за което никой друг освен теб, не знае нищо. И аз съм определен за твой закрилник.

Поклати бавно глава:

— Знаеш ли, онази нощ и аз сънувах. Не ти казах тогава. Присъни ми се нещо, което беше толкова реално, че приличаше повече на видение, отколкото на сън. Стоях с теб като твой закрилник на място, което не можах да позная. Изправен бях пред Същество на огъня, което изгаряше всичко, до което се докоснеше. И някъде дълбоко в съзнанието ми шепнеше някакъв глас. Той каза, че трябва да вляза в схватка с огъня, че това ще бъде борба на живот и смърт и че тя ще бъде най-ужасната битка в живота ми. Гласът ми нашепваше, че цял живот съм се тренирал единствено за тази битка, че всички мои предишни схватки са били подготовка за тази.

Сивите му очи горяха от възбуда:

— Ти ми разказа видението си. Тогава си помислих, че може би Кралят на Сребърната река е причина и за моето. Но независимо чий беше гласът, сигурен бях, че ми казва истината. Убеден бях, че през целия си живот съм търсил точно това — възможност да изпробвам уменията си срещу сила, по-голяма от всички, пред които съм се изправял досега и да видя дали наистина аз съм най-добрият.

Гледаха се мълчаливо в тъмнината. Джеър се уплаши от това, което видя в очите на мъжа — непокорство, непримиримост; И още нещо. Лудост. Безумие, необуздано и твърдо като стомана.

— Искам да разбереш, младежо от Вейл — прошепна Гарет Джакс. — Тръгнах с теб, за да мога да открия това видение. Ще бъда твой закрилник, както обещах. Ще те прекарам невредим през всички опасности, независимо какви ще бъдат те. Ще те защитавам дори ако трябва да умра заради това. Но не забравяй. В крайна сметка аз търся видението. Искам да изпробвам уменията си срещу този сън.

Млъкна и се отдръпна от младежа от Вейл:

— Искам да разбереш това — повтори той тихо.

Пак замълча и зачака. Джеър кимна бавно:

— Мисля, че разбирам.

Гарет Джакс отново се загледа в дъжда и се затвори в себе си. Седеше и наблюдаваше как се излива пороя, сякаш беше абсолютно сам. Не казваше нищо. След известно време стана и се скри в сенките.

Джеър Омсфорд остана дълго след като той си беше отишъл и се чудеше дали в крайна сметка наистина го разбираше.

Следващата сутрин, когато се събудиха, Джеър извади Кристала на виденията, за да види какво беше станало с Брин след последната поява на лика й.

Гората беше забулена в дъжд и сива мъгла, когато членовете на малката група наобиколиха младежа от Вейл, Той протегна Кристала пред себе си, така че всички да могат да го виждат, и запя. Нежни и вълшебни, трелите на песента на желанията се разляха в утринната тишина, извисиха се и политнаха над ръменето на дъжда. Внезапно в Кристала блесна ярка светлина. После се появи образът на Брин. Взорът й беше отправен към тях, а очите й търсеха нещо, което те не можеха да видят. Зад гърба на девойката се извисяваха планини, безжизнени и голи. Силуетът им се открояваше в сивия и мрачен фон на утро, което не се различаваше от утрото на местността, в която шестимата се намираха. Джеър продължаваше да пее и се взираше съсредоточено в облика на сестра си. Ненадейно тя се извърна. Появиха се образите на Роун Лий и Аланон, с обърнати към гъста, непроходима гора изтерзани лица. Джеър престана да пее и видението изчезна. Погледна озадачено останалите:

— Къде са те?

— Намират се в планините, наречени Драконовите зъби — отговори тихо Хелт. — Невъзможно е да греша.

Гарет Джакс кимна и погледна Форейкър:

— А гората?

— Това е Анар. — Джуджето почеса обраслата с брада брадичка. — Тя върви през нея, тя и другите двама, но малко по на север, през Раб.

Майсторът на бойните изкуства хвана Джеър за рамото:

— Струва ми се, че предишния път, когато използва Кристала, планините бяха същите — Драконовите зъби. Какво ли правят там?

Последва мълчание. Гледаха се недоумяващо.

— Паранор — изведнъж възкликна Еден Елеседил.

— Крепостта на друидите — добави Джеър. — Аланон е повел Брин към крепостта на друидите. — Поклати учудено глава. — Но защо?

Никой не отговори на въпроса му. Гарет Джакс стана;

— Никога няма да разберем, ако продължим да стоим тук. Отговорите на тези въпроси се намират на изток.

Всички станаха. Джеър пъхна обратно Кристала в куртката и те подновиха похода си в Анар.