Тери Брукс
Молитвената песен (20)

ГЛАВА 20

Напуснаха градината с терасата и тръгнаха към шлюзите и бентовете на Капаал. Бързо се скриха в мрака и се заспускаха по стълби и коридори, които се виеха дълбоко в камък и дърво. Сенките се събираха около замазани петна от светлина, отразена от пламъците на окачените на железни куки газени лампи. Въздухът в огромната скала на бента беше спарен и влажен. В царящата в по-ниските равнища тишина долиташе далечния плясък на течащите през шлюзите води и тихото поскърцване на колела и лостове. Колкото по-надолу слизаха четиримата и колкото повече затворени врати отминаваха, толкова повече у тях се засилваше усещането, че някъде там долу се крие затворен в клетка звяр, който чака освобождението си.

На тези нива не срещнаха много джуджета. Обитатели на гората, принудени по време на Великите войни да се окопаят в земята, за да оцелеят, те отдавна се бяха измъкнали от подземния си затвор. Отново бяха познали слънчевата светлина и се бяха заклели никога вече да не се връщат там долу. Джуджетата изпитваха отвращение към тъмнината и затворените пространства и трудно ги понасяха. Шлюзите и бентовете на Капаал бяха необходими за съществуванието им, жизнено важни за регулирането на водите на Сребърната река, по която пътуваха на запад към родината си. Затова и правеха тази саможертва, но не за дълго и я правеха само тогава, когато беше наложително. След кратките смени за наблюдение на механизмите, които бяха създали за целите си, те бързо отново се връщаха в света на светлината и въздуха над земята.

Ето защо по лицата на малкото джуджета, които четиримата спътници срещнаха на по-долните нива, беше изписана твърдостта на стоици. Те изобщо не прикриваха нестихващата си ненавист към най-омразното им задължение.

У Елб Форейкър също се забелязваше следа от тази неприязън, макар че я понасяше мъжествено. Лицето му беше сурово и мрачно, а набитото му тяло изправено и решително, докато водеше спътниците си към складовото помещение, което беше още по-надолу. Пътьом разказа на Джеър и Еден Елеседил историята на муелретите.

Порода троли, поясни той. Тролите оцелели във Великите войни, които отприщили ужасни енергии с опасни за земята последици. Видоизменили се. Превърнали се в мутанти на мъжете и жените, които навремето били. Формата им се променила. Кожата и вътрешните им органи се приспособили към отвратителните условия, появили се в резултат на Великите войни върху почти цялата повърхност на земята. Тролите от Северната земя оцелели в планините. Станали огромни и неимоверно яки. Постепенно кожата им загрубяла и накрая заприличала на грапава кора на дърво. Муелретите обаче били потомци на хора, опитали се да оцелеят в горите, които след Великите войни се превърнали в блата с отровена вода и мъртва растителност. Те придобили характерните черти на същества, за които оцеляването в блатисти местности се превърнало в нещо естествено и постепенно заприличали на влечуги. Слантър беше много прав, като ги нарече гущери. Сега те наистина приличат на гущери — кожата, която навремето са имали, е покрита с люспи, ръцете и краката им са се скъсили и завършват с криви животински нокти, а телата им са станали гъвкави като тялото на змия.

Не това обаче е основната разлика между муелретите и другите видове троли, които се заселили в тъмните кътчета на Четирите земи. Муелретите по-бързо се изкачили отново по стълбицата на цивилизацията благодарение на странната им и ужасяваща способност да променят формата си. Нуждата от оцеляване поставила на муелретите жестоки изисквания, както и на всички останали троли. Докато изучавали тайните на оцеляването, физически те претърпели такива промени, които им дали възможност да изменят с лекота формата на тялото си. Не са напреднали в това изкуство чак дотам, че да могат да прикриват напълно характерните си черти. Способни са обаче да скъсяват или удължават всяка част на тялото и да си придават форми, които им позволяват да се нагаждат към особеностите на всяка среда, в която се намират. Не е известно как точно се е стигнало до тази способност да променят формата си. Достатъчно е обаче да се знае, че това е възможно и че муелретите са единствените същества, усвоили това изкуство.

Малцина извън границите на Източната земя знаели за муелретите, защото те били саможив и отшелнически народ и рядко се осмелявали да излизат извън убежището си дълбоко в горите на Анар. Нито един муелрет не се е появявал по време на Съвета в Паранор. Нито един муелрет не е участвал във Войните на расите. Те са се държали настрана, изолирани в неприветливата си родина, сред горите, блатата и планинските пущинаци.

Така било до появата на гномите. В един момент след Първия съвет в Паранор, преди повече от хиляда години, муелретите напуснали блатистата горска местност и тръгнали към гористите планински части на Рейвънсхорн. Усойното зловонно тресавище в низината оставили на съществата, с които си поделяли тези райони след унищожението на стария свят. Насочили се към по-високите гористи местности, обитавани от разпръснати племена на гноми, които били много суеверни. Гномите се ужасили от съществата, които можели да променят формата си и да използват появилата се с идването на друидите черна магия. След време муелретите започнали да се възползват от страха им и да налагат господството си над живеещите в Рейвънсхорн племена. Муелретите си присвоили ролята на вождове и гномите били превърнати в роби.

В началото имало съпротива срещу тези същества — гущери, както ги наричат, — но след известно време престанали изобщо да им се противопоставят. Гномите не били нито достатъчно силни, нито достатъчно добре организирани, за да се разбунтуват истински. Дадени им били няколко ужасяващи примера какво ще сполети всички, които отказват да се подчиняват. Те никога не ги забравили. По време на господството си муелретите издигнали крепостта в Греймарк — солидна цитадела, от която гущерите властвали над населяващите околностите гноми. Годините минавали и цялата територия на Рейвънсхорн била подчинена на властта на муелретите. Джуджетата на юг и гномските племена на север и запад стояли далеч от тези планини. От своя страна муелретите не проявявали признаци, че имат намерение да се разширяват извън границите на придобития си нов дом. При появата на Господаря на магиите по време на Втората война на расите плъзнали слухове, че е сключена сделка, съгласно, която гущерите обещали част от поданиците си гноми на Господаря на мрака. Никой обаче не могъл да докаже това.

После, след края на неуспешния опит за Трета война на расите — войната, в която Ший Омсфорд тръгнал да издирва мистичния Меч на Шанара и когато Господарят на магиите бил унищожен — муелретите най-неочаквано започнали да измират. Болести и немощ започнали да намаляват числеността им, а новородените се броели на пръсти. С постепенното им изчезване отслабнало и господството им над гномските племена в Рейвънсхорн. Малко по малко неголямата империя западнала и накрая се свила в Греймарк и в този район на земята останал незначителен брой племена.

— А сега изглежда и тези неколцина отново са били изтикани в блатата, откъдето са били тръгнали — заключи разказа си Форейкър. Независимо от силата си, те явно не са могли да се преборят с Черните скитници. И те като гномите, над които са властвали, ще се превърнат в роби, ако останат в планините.

— По-добре да ги бяха заличили от лицето на земята! — подхвърли злостно Слантър. — Щеше да е напълно заслужено!

— Те наистина ли притежават силата на черната магия? — попита Джеър.

Форейкър сви рамене:

— Никога не съм я виждал. Според мен магията е в способността им да променят формата си. Е, говори са и за начините, по които те въздействат на елементите — вятър, въздух, земя, огън и вода. Може и да има някаква истина във всичките тези приказки, защото те са успели да разберат как елементите влияят на определени неща. Но в по-голямата си част това е суеверие.

Слантър измънка нещо под нос и погледна навъсено Джеър. Искаше да му покаже, че не е напълно съгласен с джуджето.

— Няма да ти се случи нищо лошо, Омсфорд — усмихна се замислено Форейкър и повдигна гъстите си вежди. — Ако е толкова глупав, че използва магията сред тези стени, ще бъде мъртъв още преди да си успял да мигнеш с очи!

Внезапно в тъмния коридор пред тях се появи светлина и те се озоваха в напречен проход с много врати вдясно. Двама часови стояха на пост пред най-близката. Суровите им очи се обърнаха, за да видят кой идва. Форейкър ги поздрави и им нареди да отворят вратата. Стражите се спогледаха и свиха рамене.

— Вземи това — каза единият от тях и подаде на Форейкър газена лампа. — Вътре е тъмно като в рог. Гущерът не понася и най-слабата светлина.

Форейкър запали лампата и погледна спътниците си:

— Готови сме — каза той на пазачите.

Освободиха резето и вдигнаха напречния лост. Вратата по-скръцна скръбно и се отвори. Вътре беше тъмно като в рог. Форейкър влезе, без да каже дума, а другите трима го последваха. Слабата светлина на лампата проникна в мрака и освети струпаните на купчини кошове и торби със запаси. Джуджето и придружаващите го влязоха и спряха.

Вратата зад тях хлопна.

Джеър изгледа преценяващо тъмната стая. Въздухът беше застоял, наситен със зловоние. Миризма, която нашепваше за безчестие и предстояща смърт. Всичко наоколо тънеше в сенки, дълбоки и безмълвни, притиснали в задушаваща прегръдка малкото светлинка.

— Стайтис? — Форейкър произнесе името тихо.

Дълго време нямаше никакъв отговор. После от сенките вляво, иззад кошовете и торбите, се чу тихо трополене, което наруши тишината:

— Кои ссте — изсъска нещо.

— Форейкър — отговори джуджето. — Дойдох да поговорим.

— Хсс — задращи гласът като повлечена върху каменен под верига. — Кажи какво исскасс, дзудзе.

Нещо се раздвижи в сенките — нещо огромно, загърнато в плащ. Приличаше на самата смърт. Появи се сянка, размазана и тъмна, която се надигна иззад купчината със запаси. Внезапно Джеър изпита невероятно силна, ужасна погнуса към съществото, което стоеше там. Успокой се, предупреждаваше го вътрешният му глас. Не казвай нищо!

— Нисстоссни хора — промърмори презрително фигурата. — Дзудзета, елфисс и гномисс. Не есе сстрахувайте, нисстозни хора. Присстъпете нассам.

— Ти се доближи до нас — отвърна му нетърпеливо Форейкър.

— Хсс! Не обичам ссветлината! Нуздая ссе от тъмнинасс!

Форейкър сви рамене:

— Ами тогава всеки ще си остане там, където е.

— Осстанете — не възрази другият.

Джеър хвърли бърз поглед на Слантър. Грубоватото лице на гнома беше изкривено от омраза и отвращение. Целият беше плувнал в пот. Опънал се беше като струна, сякаш всеки момент щеше да хукне да бяга. Еден Елеседил май също беше забелязал състоянието му, защото мигновено заобиколи Джеър и Форейкър и застана почти покровителствено до обезумелия гном.

— Не се притеснявай! — едва промърмори Слантър и протегна напред ръце, сякаш се мъчеше да отблъсне тъмнината пред себе си.

После муелретът най-неочаквано тръгна към светлината. Висока, загърната в плащ фигура, която сякаш се материализираше от сенките. В общи линии имаше формата на човек. Вървеше изправен върху два яки крака, уродливи и мускулести, протегнал предпазливо напред ръце. На мястото на кожата и космите имаше обвивка от твърди сиви люспи, а пръстите завършваха с извити животински нокти. Муелретът обърна към тях скритото дълбоко в качулката лице. Една муцуна на влечуго се надигна в светлината, люспеста, разтегната в разкривена гримаса, която разкриваше две редици от остри зъби и цепнат змийски език. Тъпата муцуна завършваше с широко разтворени ноздри. По-нагоре, почти скрити в сенките на качулката, проблясваха тесни зелени очи.

— Сстайтисс знае зассто ссте доссли, нисстоссни хора — бавно изсъска чудовището. — Сснае много добресс.

Настъпи мълчание.

— Греймарк — продума най-после Форейкър.

— Призраци — прошепна другият. — Сстайтисс знае. Сскитници, които унисстозават. Доссли направо от преиссподнята от злокобната дупка на Мейлморд. От ссмъртта! Исскацили ссе до Иссвора на рая, отровили води на Ссребърната река: Отровили земята. Унисстозили я! Доссли в Греймарк, ссторили зло. Доссли прогонят насс от домове. Заробят насс.

— Ти видял ли си всичко това с очите си? — попита Форейкър.

— Видял вссицко! Призраци излизат от тъмнина, гонят насс, заграбват вссицко нассе. Ниссто не мозе мери ссе сс такава ссила! Бягсство! Някои от насс унисстозени!

Внезапно Слантър се изплю някъде в тъмнината, отстъпи крачка назад, мърморейки нещо под нос и ритна гневно каменния под.

— Не бърссайсс! — изсъска изведнъж муелретът и гласът му прозвуча заповеднически. Слантър рязко вдигна глава. — Гноми не трябва сстрахуват насс. Приятели ссме ние — не като призраци. Приссраци унисстоссават вссицко зиво, защото те не сса зивот. Иссцадия на ссмъртта! Подвласстни на церна магия. Вссицки земи ссте паднат в ръцете им.

— Но вие трябва да имате начин, по който да ги унищожите! — упорстваше Форейкър.

— Хсс! Греймарк е насс! Приссраци пресстъпват насс дом! Мисслят це са в безопасстосст, когато насс ни няма. Грессат. Мозем да ссе ссправим се тях. Сс нацини, които те не познават!

— Проходи — възкликна Джеър, който го слушаше толкова внимателно, че забрави какво се бе зарекъл.

Муелретът моментално вдигна глава. Приличаше на див звяр, който души въздуха. Джеър изтръпна от ужас. Стори му се, че в настъпилата внезапно тишина над него надвисна нещо ужасно зло.

Муелретът стрелна цепнатия си змийски език:

— Магия, малки приятелю? Притезавасс ли магия?

Всички мълчаха. Джеър се обля в пот. Форейкър му метна бърз поглед, без да разбира какво точно става.

— Гласса ти, малки приятелю? — прошепна муелретът. — Уссесстам я в глассса ти, иссстина ти казвам. Уссесстам я в теб. Магия ссъщо като моята. Ссте го направисс ли заради мен? Приказвайсс!

Джеър имаше усещането, че около него нещо се уви като змия, нещо невидимо, което го сграбчи за гърлото и започна да го души. Започна да пее преди да се усети. Песента на желанията се изплъзваше през стиснатите му зъби, бързо и отсечено. Във въздуха пред тях вълни от багри и образи се подгониха и затанцуваха като живи в слабата светлина на лампата.

Миг след това Джеър отново беше свободен. Нещото, което се беше омотало здраво около него, вече го нямаше. Внезапно песента замря и потъна в тишината. Младежът от Вейл ахна смаян и отпаднал се свлече на колене. Слантър моментално застана до него и започна да го тегли към вратата. Крещеше като обезумял на муелрета и със свободната си ръка се мъчеше да докопа дългия нож на Еден Елеседил. Форейкър бързо се отдели от тях и се изправи пред Стайтис с изваден меч. Муелретът неочаквано се смали, сви се в сенките на плаща си и отново се оттегли в тъмнината.

— Какво му направи? — изрева Форейкър. Муелретът се отдръпна още по-назад, а тесните му очи проблясваха в мрака. Изведнъж джуджето се обърна и извика: — Хайде, да си тръгваме!

— Осстанете! — изстена изведнъж муелретът. — Прикассвайте ссъсс Сстилтисс! Може да ви казе нессто за призраците!

— Те вече не ни интересуват — отвърна Форейкър, който хлопаше, силно с дръжката на меча си по затворената врата.

— Хсс! Задълзително трябва да прикассвате ссъсс Сстилтисс, ако исскате да унисстозите призраците! Ссамо аз знам! Моя тайна! — Гласът на съществото беше суров и ужасно студен, без всякакви преструвки за добронамереност. — Малки приятели пак присстигнат — задълзително присстигнат пак! Ссте ссъзаляват, ако сси отидат!

— Съжаляваме, че дойдохме! — озъби му се Еден Елеседил. — Не ти искаме помощта!

Джеър вървеше към вратата, подкрепян от едната страна от принца на елфите, а от другата от Слантър, който не преставаше да мърмори. Преди да излезе младежът от Вейл се обърна и погледна муелрета — загърната в плащ, свила се дълбоко в сенките фигура без лице. Форейкър излезе с лампата и стаята отново потъна в мрак.

— Нуздаете ссе от моята помосст! — извика тихо съществото и вдигна люспестата си ръка. — Пак присстигнете, малки приятели! Отново върнете есе!

Джуджетата пазачи затвориха вратата и я залостиха. Джеър пое дълбоко въздух, изправи се и се освободи от подкрепящите го ръце. Форейкър го спря, вгледа се дълбоко в очите му, изсумтя и тръгна обратно по коридора.

— Надявам се, че си добре — каза той. — Хайде да излезем и подишаме малко въздух.

— Какво стана, Джеър? — полюбопитства Еден Елеседил. — Как те накара да направиш това!

Джеър поклати глава:

— Не ми е много ясно. — Все още треперещ тръгна след Форейкър, с принца на елфите и гномът от двете му страни. — Изобщо не можах да разбера.

— Проклети дяволи! — изсумтя гневно Слантър, викайки на помощ любимата си ругатня. — Като едното нищо могат да те превият!

Младежът от Вейл кимна кратко и продължи напред. Много му се искаше да знае как точно го бяха превили.