Тери Брукс
Молитвената песен (36)

ГЛАВА 36

Изведнъж светът сякаш се продъни. Месецът, звездите и небето изчезнаха. И дърветата, и билата, и хребетите, и долините, и скалите, и потоците — и те изчезнаха. Остана само мъглата. Дори земята, по която Брин тичаше, беше безформена, пихтиеста. Тревите — част от движещото се сиво було на мъглата. Девойката от Вейл беше останала абсолютно сама в безкрайната безлюдна пустош, в която се беше втурнала.

Спря изтощена. Острото й неравно дишане кънтеше в ушите й. Дълго стоя неподвижна в мъглата. Дори и сега смътно осъзнаваше, че в желанието си да се спаси, тя се беше отклонила от долината и беше навлязла в тресавището Оулдън. Не можеше да събере мислите си, да ги задържи и подреди. Те й бягаха. Пред очите й — един единствен образ — ясен и ужасен. Образ на гном паяк — обезобразен, размазан, безжизнен.

Затвори очи. Яростно сви ръце в юмруци. Направила беше нещо, което се беше заклела никога повече да не прави. Отнела беше още един човешки живот. Изпратила го беше в отвъдното в пристъп на гняв и страх. С помощта на песента на желанията. Аланон я беше предупредил. Чуваше как думите му шепнат в ушите й: „Девойко от Вейл, песента на желанията е сила, каквато никога не съм виждал. Магията може да дава живот, магията може да отнема живот.“ — Но аз никога няма да я използвам…

— Магията използва всички, дете на мрака — дори и теб!

Предупреждението на Аланон беше изчезнало. Сега я измъчваше предупреждението на Гримпонд. Тя бързо го прогони.

Винаги беше усещала, някъде дълбоко в себе си, че някой ден може би щеше да бъде принудена да използва магията на песента на желанията, както я беше предупредил Аланон. Започна да допуска тази възможност в момента, в който друидът и разкри част от тази сила чрез преплетените клони на дърветата в планината Рън. Така че смъртта на гнома паяк не беше за нея някакво неочаквано смущаващо разкритие.

Ужаси я фактът, че някаква част от нея беше изпитала задоволство от това, което беше направила. Някаква част от нея беше изпитала наслада от самото убийство.

Нещо я стисна за гърлото. Спомни си внезапната сладка тръпка, която премина през тялото й, когато видя размазаното тяло на гнома и си даде сметка, че нейната песен на желанията го беше превърнала в пихтиеста маса. За един кратък миг тя се беше отдала на силата на магията…

Как беше допуснала да се превърне в такова чудовище?

Отвори рязко очи. Не тя беше допуснала това. Видението Гримпонд се оказа право. Не ти използваш магията, а магията те използва, беше й казало то. Магията те прави това, което иска. Брин не беше способна да я контролира напълно. Разбрала го беше в сблъсъка й в търговския център „Рукър лайн“ с мъжете от Спанинг Ридж. Тогава си обеща никога да не допуска магията да властва над нея. Но когато гномите паяци тръгнаха да я преследват в лагера, контролът, който тя си въобразяваше, че има над магията, бързо се изпари под напора на чувствата, безпомощността и необходимостта да действа на момента. Почти неосъзнато прибягна до помощта на песента на желанията. Просто запя. Съвсем импулсивно. Задвижи силата на магията така, както Роун Лий би задвижил силата на Меча си — това ужасно, разрушително оръжие.

И после тази сладка тръпка на наслада.

Очите й се наляха със сълзи. Е, вярно, имаше с какво да се успокоява. Блаженството трая не повече от миг, сега тя изпитваше угризения на съвестта и ужасът, който я изпепеляваше в момента, нямаше да позволи това да се повтори. Магията се оказа опасно непредвидима. Тя беше засегнала поведението й по начини, които Брин беше смятала за невъзможни. Това я превръщаше в опасност не само за нея самата, но и за близките й и девойката от Вейл трябваше да бъде непрестанно нащрек срещу тази заплаха.

Знаеше, че няма да може да се откаже от пътуването си на изток до Мейлморд. Аланон й се беше доверил и Брин беше сигурна, че въпреки всичко, което се беше случило, въпреки всички доводи срещу това издирване, тя трябваше да оправдае доверието на друида. Дори и в този момент Брин беше убедена в правотата си. Въпреки това тя можеше да избира начина на поведението си. Аланон искаше от нея да използва песента на желанията един единствен път, за да влезе в черната дупка. Ето защо тя ще трябва да намери начин да запази магията за себе си, докато й дойде времето. Само още веднъж ще рискува да използва магията. Взела това твърдо решение, тя изтри сълзите от очите си. Край, закле се. Никога вече няма да използва магията.

Изправи се. Трябваше да намери път, по който да се върне при другите. Тръгна отново напред в мрака, без да е сигурна в посоката. Край нея мъглата се носеше на талази. По едно време девойката от Вейл започна да вижда образи. Изненада се. Привлечени от помътеното й съзнание те я заобикаляха, после си отиваха — размазани, неясни. Постепенно започнаха да се избистрят. Накрая придобиха очертания на възкръснали от детството спомени. Ето ги майка й и баща й, по-едри, отколкото бяха в действителност. Каква топлина и сигурност излъчват благите им лица. Брин се почувства защитена и обичана. А, ето го и Джеър. В странната, пуста полусветлина се прокрадваха сенки, духове от миналото. Дали пък отнякъде нямаше да се появи и Аланон — един призрак, дошъл от смъртта сред живите. Огледа се. О, колко много й се искаше…

И не щеш ли, най-неочаквано, тя го видя. Той се приближаваше. Истинско привидение. Застана на няколко ярда от нея, обгърнат от сива мъгла, която се виеше около него, сякаш Рогът на пъкъла се пробуждаше за живот.

— Аланон? — прошепна Брин.

Дали пък е той? Фигурата е неговата, но… Не, това е мъгла — само мъгла!

Сянката, която беше на Аланон, се отдалечи бавно и изчезна, сякаш никога не се беше появявала. Отиде си…

И все пак там беше стояло нещо. Не Аланон, а нещо друго.

Девойката от Вейл бързо се огледа наоколо. Търсеше нещото, усещаше, че то е някъде там и я наблюдава. Отново пред очите й затанцуваха образи, изрисувани от мъгливите валма, отражения на спомените й. Мъглата ги съживяваше. Една магия, омайваща и подмамваща. Брин ги наблюдаваше как се пробуждат. Изпадна в транс. Дали пък не полудяваше? Не, не беше загубила разума си. И все пак… Тези танцуващи пред очите й въображаеми образи… Не бяха ли те безспорни симптоми на лудост? Мъглата явно се мъчеше да я обладае. Разчепкваше душата й, вкарваше я в собствения си свят, играеше си със спомените на Брин, сякаш те бяха нейни собствени. Мъглата, мъглата правеше това — или нещо в мъглата!

Върколак! Думата изпълзя някъде дълбоко от съзнанието й. Коглайн ги беше предупредил за съществата на мъглата, когато те четиримата се бяха свили в скалите на хребета и бяха наблюдавали лагера на гномите паяци. Разпръснати по цялото протежение на мочурището Оулдън. Възползвали се от слабостта на други същества, подлъгвали ги, изсмуквали жизнените им сокове.

Девойката от Вейл се изправи и несигурно тръгна бавно напред. Нещо се движеше в мъглата заедно с нея — сянка, неясно очертана, размазана, черна като нощта. Върколак. Тя се забърза. Остави се краката да я водят. Беше безвъзвратно загубена, но не можеше да остане там, където беше. Трябваше да продължава да върви. Помисли си за онези, които я бяха изоставили. Щяха ли да я потърсят? Дали щяха да могат да я открият в тази стена от мъгла? Едва ли; Тя не можеше да разчита на това. Тя сама трябваше да намери пътя. Трябваше да се измъкне оттук. Някъде отпред мъглата все някога щеше да изчезне, а мочурището да свърши. Тя просто трябваше да продължи да върви, докато се измъкне, докато се освободи от сковаващата мъгла.

Ами ако мочурището не пожелаеше да я освободи?

Спомените й отново оживяха в движещата се на талази мъгла, която се виеше около нея, дразнеше я, подмамваше я. Ускори ход. Опита се да не им обръща внимание. Усещаше, че някъде съвсем наблизо, сянката също се забърза, нищо че не я виждаше. Колко ужасно противно беше това усещане на чуждо присъствие.

Опита се да си представи как изглежда нещото, което я преследваше. Що за същество беше Върколакът? Беше й се появило с образа на Аланон. Дали пък това не беше номер на мъглата и игра на въображението й? Поклати объркано глава.

Нещо малко и влажно се шмугна под краката й и изчезна в мрака. Тя се отдалечи от него и се спусна по широк наклон в широка блатна падина. Ботушите й затънаха в мочурлива почва. Подгонени от вятъра треви шибаха краката й, увиваха се около тях. Усети неприятната несигурност на почвата. Забави крачка. Тръгна обратно към края на мочурището. В дъното на падината имаше плаващи пясъци. Те щяха да я всмучат и погълнат. Тя трябваше да се измъкне оттук и да намери по-твърда, по-суха земя. Мъглата я беше обгърнала плътно. Не й позволяваше да види пътя, по който да се измъкне. Все още нямаше представа накъде се движи. Знаеше само едно единствено нещо — тя просто се въртеше в кръг.

Продължаваше да върви. Мъглата на тресавището Оулдън се движеше и напластяваше в тъмната нощ. Във влагата танцуваха сенки. Върколаци. Вече не един, а много. Брин не откъсваше очи от тях, следваше гъвкавите им движения. Плуваха като риби в лунни води. Забърза се. Промъкваше се край високата блатна трева и се движеше по по-високите части. Съществата продължаваха да я преследват. Тя обаче нямаше да им се остави. Съдбата й беше отредила друга участ.

Продължи бързо напред. Започна да тича. Лудите удари на сърцето й и пулсирането на кръвта биеха глухо в ушите й. Гняв, страх и решителност. Всичко се сливаше в едно и я тласкаше напред. Стигна до лек наклон в мочурището и изпълзя на малко възвишение, обрасло с висока трева и храсталаци. Понамали ход и се огледа. О, не. Не може да бъде!

Сенки! От всички страни сенки!

Висока, суха фигура се появи от мъглата пред нея. Загърната беше с наметало на планинец. Огромен меч висеше на гърба. Брин се стъписа. Роун! Това беше Роун! Правеше й знаци с ръце. Молеше я да го приближи. Брин протегна ръка към планинеца. Прииска й се да го докосне.

В един миг нещо я спря.

Премигна с очи. Роун? Не!

Разбра измамата. Причерня й пред очите. Заля я гневна вълна. Не Роун Лий беше видяла, а Върколака. Не се беше отказал да я преследва.

Той се приближи. Едно видение — трептящо и изплъзващо се. Наметалото и мечът се свлякоха на земята — част от мъглата, през която минаваше. От планинеца не беше останало нищо. Останала бе само една сянка — огромна и променяща се. Тя бързо се уплътни. Гигантско туловище, приклекнало на яки задни крака, които завършваха с криви животински нокти. Грамадни предни крайници — уродливи, покрити с щръкнала гъста четина. Главата — набръчкана и разкривена около зинали челюсти, които разкриваха лъщящи бели зъби.

Видя го как се извиси сред мъглата, два пъти по-висок от нея и се плъзна в сумрака. Доближи се безшумно, наведе се и я удари. Маса от четина и люспи, мускули, кости, остри като шипове, зъби и дръпнати тесни очи. Същество, родено от най-ужасните кошмари. Същество, което може би Брин беше сънувала в ужаса на отчаянието и безпомощността си.

Дали беше реално? Или само мъгла? Или плод на блуждаещото й въображение?

Всъщност имаше ли някакво значение? Девойката от Вейл престъпи клетвата, която беше дала само преди няколко минути. Заслепена от желанието да постигне целта си, загубила разума си от онова, което беше видяла, Брин призова песента на желанията. Нямаше никакво намерение да умира тук сред тресавището Оулдън в ръцете на това чудовище. Ще използва силата на магията само още веднъж — срещу същество, чието съществувание нямаше никаква стойност.

Опита се да запее. Не успя. Звуците на песента на желанието заседнаха в гърлото й.

Този път беше баща й. Стоеше изправен пред нея.

Върколакът се приближаваше тихомълком. Една фигура, която се видоизменяше в мъглата. От мордата му се стичаха лиги. Предусещаше как девойката от Вейл щеше да засити глада му. Брин се олюля и отстъпи назад. Този път видя мургавото и любвеобвилно лице на майка си. Извика отчаяно. Обезумял вик на ужас, залостен в гробницата на паметта й.

Брин! Някой викаше името й. Смути се. Викът й се стори действителен, но кой…?

— Брин!

Чудовището увисна над нея. Усещаше миризмата на злото му, но песента на желанията беше заседнала в гърлото й. Възпираше я спомена за силата на магията. Този път тя разкъсваше крехкото тяло на майка й, превръщаше го в парчета месо, безразборно разхвърляни, безжизнени.

— Брин!

После някакъв ужасен рев разкъса тишината на нощта. Плъзгаща се сянка изскочи от мъглата и една разярена блатна котка, тежаща петстотин паунда, връхлетя върху Върколака и го отхвърли от Брин, оголи остри зъби, размаха лапи и заби нокти в чудовищния призрак. Двете фигури се затъркаляха бясно във високата трева.

— Брин! Къде си?

Брин залитна. Гласовете се заглушаваха от шума на битката. Развика се като обезумяла. Миг след това се появи Кимбър, която се стрелна през мъглата с развяна дълга коса. След нея тичаше Коглайн, който викаше пронизително и прегърбеното му тяло се мъчеше да не изостава от момичето.

Уиспър и Върколакът отново се появиха. Боричкаха се, въргаляха се във високата трева и се опитваха да вземат надмощие. Блатната котка беше по-силната. Призрачното същество се мъчеше да се измъкне, но всеки път опитите му се проваляха. В тъмнината се появиха и други призраци, огромни и безформени. Те започнаха да затварят кръга. Бяха ужасно много!

— Лий! Лий!

Изведнъж се появи Роун. Стройното му тяло се вряза през множеството призраци с вдигнат меч. Около черното като абанос острие се виеха зловещи зеленикави пламъци. Притиснатият от Уиспър Върколак усети огромната опасност от магията на меча и моментално се извърна. Освободи се яростно от блатната котка и се нахвърли върху Роун. Принцът на Лий обаче вече беше заел отбранителна позиция. Замахна с меча в мъглата и го заби във Върколака. Зелените пламъци лумнаха ярко в тъмната нощ и призрачното същество се взриви.

После светилната изчезна. Отново всичко беше обгърнато от мъгла и тъмнина. Призраците, които се бяха струпали наоколо в мрака, се стопиха в пустошта.

Планинецът се обърна. Забравен, мечът му висеше на хълбока. Принцът на Лий бързо се доближи до Брин. Лицето му беше посърнало.

— Съжалявам, много съжалявам — прошепна той. — Когато открих меча, когато го докоснах… Не можех да мисля за нищо друго. Взех го и избягах. Забравих за всичко останало — дори и за теб. Бях в плен на магията, Брин…

Той млъкна. Тя се сгуши в него и го притисна до себе си:

— Знам.

— Никога вече няма да те изоставям — обеща той. — Никога.

— И това знам — отвърна тихо тя.

Не му каза обаче нищо за решението си да го изостави.