Тери Брукс
Молитвената песен (42)

ГЛАВА 42

Брин измина стотици стъпала надолу по каменната стълба Кроуг към черната дупка Мейлморд. Тесните каменни стъпала се спускаха спираловидно надолу от оловносивите кули на Греймарк през мъглата и наситената с пара горещина на джунглата под нея. Едно спускане в пространството, от което ти се завива свят. Девойката от Вейл слизаше с вдървени крака и скован от страх и умора мозък, съсипана от съмнения, които й шептяха в ушите. С едната ръка се държеше за каменните перила, за да има усещането за някаква опора. На запад заоблаченото слънце продължаваше да потъва бавно зад планината.

Докато се спускаше надолу, тя нито за миг не откъсна очи от черната дупка под нея. От горната част на стълбата Мейлморд изглеждаше като тъмна размазана маса. С всяко следващо стъпало дупката се очертаваше все по-ясно. Постепенно животът в долината започна да придобива контури и форми. Дърветата бяха огромни, наклонени и много стари, изкорубени. Сред тях растяха гъсти храсталаци и плевели с несъразмерна големина. Лози се виеха около всичко — приличаха на змии без глави и опашки. Растителността в тази джунгла нямаше яркозеления цвят на пролетта. Тя беше мръсно сива, имаше вид на нещо, което умира в мразовития студ на зимата.

Въпреки това жегата беше непоносима. Девойката от Вейл имаше чувството, че върви през горещ летен ден, толкова жарък, че земята се напуква, тревата придобива кафеникави оттенъци, а изсъхналата почва попива всяка капчица вода. Ужасната воня на каналите тръгваше оттук, излъчваше се от земята и от растителността на джунглата на талази, от които ти прилошаваше, задържаше се неподвижно във въздуха и се просмукваше в скалата на планината. В началото беше направо непоносима, въпреки мазилото на Коглайн в ноздрите. След известно време обаче Девойката от Вейл престана да се задушава. Обонянието й просто се беше притъпило. Вече и жегата не й се струваше толкова нетърпима. Тялото й се беше приспособило към високата температура. Ужасната горещина и противното зловоние бяха престанали да й правят впечатление. Не можеше да се отърве единствено от зловещия тягостен вид на черната дупка.

Чуваше се някакво съскане и свистене. Растителността се надигаше и спускаше: Приличаше на тяло, което диша. Девойката от Вейл изпита усещането, че цялата долина беше нещо живо, едно самотно същество, въпреки несъразмерните си части, което можеше да действа, да мисли и да чувства. И въпреки че нямаше очи, Брин усещаше, че я гледа. Наблюдаваше я и чакаше.

Девойката от Вейл обаче продължи да се спуска по стълбата. И през ум не й минаваше да се отказва. Пътуването, което я беше довело до тук, беше толкова продължително и мъчително, беше й коствало толкова много жертви. Тя вече не е момичето, което беше преди да тръгне. Магията я беше превърнала в нещо ново и ужасно. Затвори очи при тази мисъл. Сега вече можеше да го признае пред себе си. Тя беше променена. Магията я беше променила. Поклати глава. Кой знае, всъщност това, което беше изживяла, може би не е промяна, а просто едно прозрение. Може би това, че беше научила какви ужасяващи възможности имаше силата на магията, само й беше разкрило нещо, което винаги си е било такова, разкрило й беше нея самата такава, каквато тя винаги си е била и всъщност тя изобщо не се беше променила. Може би тя просто едва сега разбираше истинската си същност.

Мислите не я отвличаха от огромния размер на долината Мейлморд, до която тя почти беше стигнала. Оставаше й само един последен завой на каменната стълба Кроуг. Брин забави крачка и се втренчи в джунглата под нея — усукан лабиринт от стволове, клони и лози, потънали в мъгла, повдигане и спускане на живота, пуснал дълбоки корени там долу, равномерно свистящо дишане. Сред опустошените гърди на черната дупка нямаше никакви други признаци на живот.

Някъде сред тази объркана плетеница от растителност обаче беше скрита книгата Илдач.

Как ли ще я намери?

Стоеше върху Кроуг на двадесетина стъпала от най-долния й край. Мейлморд се надигаше навсякъде около нея. Погледна я смутено. Отчаяно се мъчеше да потисне отвращението и страха, да запази самообладание. Знаеше, че сега беше моментът да използва песента. Дърветата, шубраците, лозите на тази джунгла приличаха на онези разкривени, вплетени едно в друго дървета в гората над Езерото на дъгата. Песента на желанията можеше да се използва, за да ги раздели. Можеше да образува проход.

Но докъде щеше да я отведе този проход? Поколеба се. Нещо вътре в нея я предупреждаваше да бъде предпазлива, нашепваше й, че този път силата на песента на желанията трябваше да се използва по друг начин, че само силата нямаше да е достатъчна. Мейлморд беше прекалено огромна, прекалено силна, за да бъде подчинена с използвания досега начин. Брин трябваше да прибегне до лукавство и хитрост. Черната дупка беше творение на същата магия, която Девойката от Вейл владееше, предавана през вековете още от света на магьосничеството, от времето, когато магията е била единствената сила…

Брин отново вдигна очи към небето. Слънцето стопли лицето й. Топлината му беше съвсем различна от жегата на дупката. В неговата топлина и яркост имаше живот. Те я привличаха толкова силно и настойчиво, че за момент, без да знае защо, изпита непреодолимо желание да избяга.

Девойката от Вейл откъсна очи от слънцето и се насили да погледне към изпускащите пара дълбини на джунглата. Все още се колебаеше, дали да продължи да слиза. Все още не виждаше ясно пътя, не беше сигурна. Не можеше да се напъха сляпо в пастта на това нещо. Първо трябваше да разбере накъде да върви, да открие мястото, където беше скрита Илдач. Мургавото й лице се напрегна. Тя трябваше да разбере нещото. Трябваше да проникне в него…

Спомни си подигравателните думи на Гримпонд. Въплъщението й нашепваше присмехулно, дразнеше я подло: Погледни навътре, проникни вътре, Брин от рода Шанара. Виждаш ли нещо?

Най-неочаквано тя видя всичко. Изуми се. То й беше казано още в Шейдската долина, но тогава тя не го беше разбрала. Спасителка и унищожителка. Така я беше нарекъл Бремен, когато се появи от Рога на пъкала. Спасителка и унищожителка.

Това, което видя, силно я потресе. Брин трябваше да търси отговори на въпросите не в Мейлморд, не в черната дупка.

Те бяха вътре в нея!

Изправи се. Изпълни се с решителност. Толкова сигурна беше в това, което вече знаеше. Колко лесно щеше да й бъде да мине през Мейлморд и да открие това, което търсеше! Нямаше да има нужда да си проправя пътека сред нещото, което бдеше над Илдач. Дори нямаше да й се налага да търси Илдач. Тук нямаше да има борба. Нямаше да има сблъсък на магии.

Щеше да има сливане!

Спусна се по последните стъпала на Кроуг и застана на края на стълбата. Навесът на джунглата над нея като че ли внезапно се затвори и скри слънцето. Обгърна я в сенки, жега и непоносима смрад. Девойката от Вейл обаче вече изобщо не се притесняваше, че е тук. Знаеше какво трябва да прави и всичко друго беше без значение.

Запя тихо. Песента на желанията се понесе — гърлена, дръзка и страстна. Мелодията се плисна върху огромните преплетени клони, храсталаци и лози, заля ги. Докосваше вещо, милваше и утешаваше изкусно, обгръщаше всичко и разпалено увещаваше, изискваше отзивчивост. Приеми ме, Мейлморд, шепнеше песента на желанията. Приеми ме в себе си, защото аз съм като теб. Ние не сме различни. Ние си приличаме. Магиите ни са слени в едно. Ние сме еднакви!

Думите, които мелодията нашепваше, би трябвало да я ужасят, но те й доставяха удоволствие. Навремето песента на желанията й се беше струвала само една прекрасна играчка — игра с багри, форми и звуци. Едва сега безграничността на нейното използване й се разкриваше напълно. Тази песен можеше да бъде всичко. Брин можеше да бъде приобщена тук, където беше съсредоточено най-голямото зло. Мейлморд е създадена да не допуска в себе си живо същество, което не е в хармония с нея. Дори силата на магията на песента на желанията нямаше да успее да се пребори с основната цел на съществуванието на Мейлморд. Магията обаче беше толкова многостранна, че можеше да захвърли силата и да я замени с притворство и коварство. Тя беше в състояние да направи така, че Брин Омсфорд да заприлича на всичко, което би й се противопоставило. Магията беше способна да влезе в хармония с живота в тази дупка. Можеше да поддържа тази хармония толкова дълго, колкото щеше да й е нужно, за да открие Илдач.

Обзе я силна възбуда, докато пееше на Мейлморд и усещаше, че долината й отвръща. Разплака се. Толкова силно беше чувството, което я обвързваше с песента. Джунглата реагираше, като се олюляваше. Клоните се навеждаха, лозите и храсталаците се виеха като змии. Мелодията, която Брин пееше, нашепваше за смъртта и ужаса, дали живот на тази долина. Девойката от Вейл просто си играеше с нея, потопена в собственото си творение така, че да бъде сметната за това, което искаше да изглежда.

Потъна дълбоко в себе си, изцяло отдадена на песента, която пееше. Забрави Аланон и пътуването, което я беше довело дотук. Забрави Роун, Кимбър, Коглайн и Уиспър. Спомняше си само задачата, която беше дошла да изпълни — да открие и унищожи Илдач. Освобождаването на магията отново предизвика у нея онова странно и ужасяващо чувство на радост и наслада. Усещаше, че започва да губи контрол, също както се беше случило с гнома паяк в Тофър ридж и с черните същества при каналите. Усещаше как нишките на собственото й аз се разплитат. Тя обаче трябваше да рискува, сигурна беше в това. Рискът беше необходим.

Дишането на Мейлморд се учести, а свистенето се усили. Мейлморд я желаеше, имаше нужда от нея. Откриваше в Девойката от Вейл някаква резонираща част от себе си. Изчезналото толкова отдавна сърце на тялото, което беше там, сега се завръщаше. Ела при мен, изсвистя Мейлморд. Ела при мен!

Брин се оживи от възбуда. Изпита непреодолима необходимост да се слее с долината, слезе от последното стъпало на Кроуг и навлезе в джунглата пред нея.

 

— По дяволите, тези проклети канали все някъде трябва да имат край! — каза изнервеният Роун на Кимбър и Коглайн, като излезе от тунела и влезе в пещерата зад него. Чувстваше се напълно безпомощен и му се струваше, че никога няма да се измъкнат от каналите на Греймарк.

— Как пък не — озъби му се старецът, начумерен както винаги.

Планинецът обаче не го чу. Съсредоточил беше вниманието си върху пещерата, в която бяха влезли. Тя беше огромна, таванът й толкова напукан, че размазаните слънчеви лъчи минаваха свободно през цепнатините. Подът в средата беше разцепен на две от грамадна пропаст. Без да каже дума, Роун тръгна да обикаля ръба на бездната. Изучаваше мостът, който висеше над нея. Зад моста пещерата се простираше надалеч и завършваше с висока сводеста ниша от излъскан камък, с вдълбани в него древни знаци. Имаше отвор, който извеждаше в светлината и зеленината на една долина.

Мейлморд, помисли си веднага Роун.

Брин трябва да е там.

Скочи на моста и тръгна напред. Старецът и момичето го последваха. Приближаваше нишата, когато Кимбър извика остро и го стресна.

— Планинецо, ела да видиш!

Роун се обърна и бързо се доближи. Тя стоеше по средата на моста и му посочи нещо. Голямо парче от желязната верига на парапета беше откъснато и разбито. В краката на Кимбър имаше кървави петна, които засъхваха върху камъка.

Момичето коленичи и докосна с пръсти кръвта.

— Не е много отдавнашна. Отпреди не повече от час.

Планинецът я изгледа потресен. В този момент и двамата си зададоха мислено един и същ въпрос.

— Не, не може да е нейната…

Ужасен вик разкъса въздуха — пронизителен и зловещ. Вик на разгневено и уплашено животно. Той раздра тишината и двамата замръзнаха при мисълта, която мина през главите им. Викът идваше иззад нишата.

— Уиспър — изкрещя Кимбър.

Роун хукна като обезумял. Брин!

Скочи от моста на пода на пещерата и се стрелна към коридора на нишата, сграбчил с две ръце меча, който висеше на гърба му. Планинецът беше бърз, но девойката още по-бърза. Тя профуча край него като подплашено животно и полетя към нишата и светлината зад нея. Коглайн се завлачи след тях и напразно се мъчеше да ги накара да намалят скоростта. Викаше гневно, силно и пронизително, но краката му бяха прекалено слаби и бавни и не му позволяваха да ги застигне.

Планинецът и момичето най-после излязоха от нишата. Кимбър тичаше на десетина ярда пред Роун. Върху тясна скална издатина пред тях видяха Уиспър, който се биеше с две облечени в черно същества без лица. Зад тях, върху каменна стълба, която се спускаше спираловидно надолу от скалите — Роун веднага разбра, че тясната стълба беше Кроуг — стоеше един от Призраците Морди и наблюдаваше.

Призракът Морд се обърна, когато чу стъпките на приближаващите се.

— Кимбър, внимавай — предупреди я Роун. Момичето обаче вече се беше спуснало да помага на Уиспър. Държеше дълги ножове в двете ръце. Призракът Морд насочи ръка към Кимбър и от пръстите му изхвърча червен огън, който се плъзна край момичето и се удари в скалата. Разхвърчаха се парчета разтрошен камък. Роун извика и се втурна напред, протегнал пред себе си абаносово черния Меч на Лий. Призракът моментално се обърна към него и отново изстреля от пръстите си огън. Той се стрелна към планинеца, който го прихвана с острието на меча и въздухът около него лумна в ярки пламъци. Силата на удара го повдигна от земята и отхвърли назад.

В този момент Коглайн се появи от пещерата, стар, прегърбен и вбесен. Разкрещя се предизвикателно на Призрака Морд. Едно джезве кокали, плът и дрехи, той се запъти право към облечената в черно фигура. Черният скитник се извърна и насочи ръката си към него. Старецът обаче бързо метна с хилавата си ръка някакъв черен предмет, който полетя към Призрака Морд и се заби в яркочервения му огън. Страхотен взрив разтърси планината. От долния край на Кроуг изригнаха пламъци и дим и се понесоха към небето. Откъснати парчета скала се разхвърчаха във всички посоки.

За един миг всичко изчезна сред облаци дим и пръст. Обезумял Роун стана от земята.

— На ти малко от моята магия, проклетник такъв, храна на червеите! — крещеше развеселен Коглайн. — Я да видим какво ще направиш срещу това!

Старецът профуча край Роун преди планинецът да успее да го спре, заподскача от удоволствие като луд и хилавото му тяло се скри сред дима. Ръмженето на Уиспър внезапно долетя някъде отпред, после се чу острия вик на Кимбър. Роун изруга гневно и хукна след Коглайн. Ама че изкуфял старец!

Точно пред него в мъглата избухна червен огън. Хърбавото тяло на Коглайн изхвърча встрани като кукла, хвърлена от ядосано дете. Планинецът стисна зъби и се втурна към източника на огъня. Почти веднага налетя върху Призрака Морд. Мечът на Лий се заби в червения огън и го отблъсна. Призракът изчезна. Роун чу стъпки зад себе си и отскочи. Беше Уиспър, който се движеше през облаците от дим. Едното от черните същества се беше вкопчило в блатния котарак, който стискаше в зъби другото същество. Роун бързо замахна с меча. Острието му разсече черното същество и то се свлече от гърба на Уиспър.

— Кимбър! — изкрещя планинецът.

Близо до него избухна червен огън и той отново го отблъсна с меча си. От дима почти веднага се появи загърната в черен плащ фигура и Роун се хвърли върху нея. Този път Призракът Морд не беше достатъчно бърз. Притиснат до каменната стълба Кроуг, той се мъчеше да се измъкне вляво. От пръстите му изскочи огън. Планинецът моментално се метна върху му и замахна с Меча на Лий. Призракът Морд се взриви и се превърна в купчина пепел.

Настъпи тишина. Чуваше се само покашлянето на Уиспър, който се приближаваше към Роун. Димът бавно се вдигна и отново разкри скалната издатина и пътеката Кроуг. Издатината беше покрита с парчета откъртена скала. Липсваше цял участък от Кроуг, там, където пътеката се свързваше с издатина и където беше седял Призракът Морд, когато старецът го беше предизвикал.

Роун бързо се огледа наоколо. Призракът и черните същества също ги нямаше. Не знаеше какво точно им се беше случило — дали бяха унищожени или само прогонени — но те не се виждаха никъде.

— Роун.

Той се обърна рязко, когато чу гласа на Кимбър. Тя идваше от отдалечената страна на издатината и изглеждаше толкова дребничка. Цялата беше изпоцапана и леко накуцваше. Планинецът изпита едновременно гняв и облекчение, като я видя.

— Кимбър, защо по дяволите ти…?

— Защото Уиспър щеше да направи същото за мен. Къде е дядо?

Двамата огледаха издатината. Най-после го видяха полузатрупан сред купчина откъртени скални парчета, черен като пепелта, оставена от огньовете на битката им с Черния призрак. Завтекоха се към него и го извадиха изпод развалините. Лицето и ръцете му бяха обгорени, косата му опърлена и целият беше покрит със сажди. Кимбър нежно прегърна главата му. Очите на Коглайн бяха затворени и той като че ли не дишаше.

— Дядо? — прошепна момичето и постави ръка на бузата му.

— Кой е — извика неочаквано старецът и стресна и планинеца, и момичето. Размаха яростно ръце и крака. — Махайте се от къщата ми, натрапници! Марш от дома ми!

Стисна силно клепачи и отвори очи.

— Момиче? — измърмори немощно той. — Какво стана с черните същества?

— Няма ги, дядо. — Коглайн се усмихна с облекчение. — Добре ли си?

— Дали съм добре? — Изглеждаше замаян, но кимна твърдо с глава. Продължи възмутено. — Разбира се, че съм добре! Я ми помогнете да стана!

Роун пое дълбоко въздух. Късметлия си, щом си останал жив, старецо, ти и момичето, помисли си мрачно той.

С помощта на Кимбър планинецът вдигна Коглайн на крака и го пусна, за да изпробва силите си. Старецът сякаш беше измъкнат от ров с пепел, но нямаше наранявания. Момичето го прегърна сърдечно и започна да изтърсва пепелта от него.

— Трябва да си по-внимателен, дядо — смъмри го то. — Вече не си толкова бърз. Черните скитници ще те хванат, ако пак се опиташ да минеш край тях, както направи тук преди малко.

Роун поклати глава. Я виж ти! Кой на кого всъщност трябваше да се кара — момичето на стареца или старецът на момичето? Ама и той, и Брин, как можаха да…

Сепна се. Брин. Забравил я беше. Погледна към Кроуг. Ако Девойката от Вейл беше стигнала дотам, тя сигурно вече е слязла в Мейлморд. Той също трябва да отиде там.

Отдалечи се от момичето и стареца и тръгна бързо към мястото, където скалната издатина се съединяваше със стъпалата на Кроуг. Продължаваше да стиска силно Меча на Лий. Колко ли време беше загубил тук? Трябваше да настигне Брин преди тя да е успяла да навлезе навътре в долината.

Изведнъж спря. Уиспър стоеше точно на пътя му, препречил стъпалата на Кроуг. Блатният котарак го гледа известно време, после се отпусна на задните си лапи и премигна.

— Махай се от пътя! — извика ядосано Роун.

Уиспър не се помръдна. Планинецът се поколеба, после тръгна припряно напред. Котаракът изръмжа тихо.

Роун моментално спря и погледна гневно назад към Кимбър.

— Махни котката си от пътя ми, Кимбър. Искам да сляза.

Кимбър подвикна на Уиспър, но той продължаваше да стои като закован на мястото си. Озадачено, момичето го доближи и се наведе над него. Заприказва му нещо тихо, спокойно, като го галеше нежно по главата и врата. Котаракът зарови в нея муцуна и замърка от удоволствие, но пак не се помръдна. Накрая момичето се отдели от него.

— Брин е добре — каза тя на планинеца, леко усмихната. — Слязла е долу в дупката.

Роун кимна успокоен.

— Тогава трябва да я последвам.

Момичето обаче поклати глава:

— Трябва да останеш тук, планинецо.

Роун я погледна изумен:

— Да остана тук ли? Невъзможно! Брин е съвсем сама там долу! Тръгвам след нея!

Кимбър обаче отново поклати глава:

— Не трябва. Тя не иска ти да си с нея. Използва песента на желанията, за да ти попречи да я последваш. Оставила е Уиспър да пази пътеката. Никой не може да мине, дори и аз.

— Но той е твой котарак! Накарай го да се махне! Кажи му, че трябва да се отдръпне! Магията не е чак толкова силна, нали?

Момичето вдигна към него луничавото си лице:

— Въпросът не е само до магията, Роун. Инстинктът подсказва на Уиспър, че тя е права в това отношение. Не магията го задържа, а разумът му. Той знае, че в долината дебне огромна опасност, независимо каква е тя. Никога няма да те пусне да минеш.

Планинецът не откъсваше очи от момичето. У него се надигна гняв. Направо не можеше да повярва на ушите си. После премести поглед върху котарака и отново погледна момичето.

Какво трябваше да направи сега?

 

Брин изпадна в еуфория, която я заля с топла вълна и се разля по цялото й тяло, сякаш беше кръвта на живота й. Усети как я понесе дълбоко вътре в самата нея като малък лист на повърхността на голяма река. Образи, звуци и миризми се вплитаха в едно и се превръщаха в смайваща смесица от безумни представи. Някои от тях бяха красиви и светли, други уродливи и черни. Всички те прииждаха и се оттегляха като приливни и отливни вълни пред окото на съзнанието й. Нямаше нищо от това, което беше виждала досега. Всичко беше ново, екзотично, удивително. Беше едно пътешествие на себеоткриване, нещо по-висше от мисълта и чувствата, нещо, което си имаше собствена логика на съществувание.

Тя пееше. Мелодията на песента на желанията беше храната и водата, които я поддържаха, даваха й живот.

Навлязла беше дълбоко в Мейлморд далеч от пътеката Кроуг и от света, който беше оставила зад себе си. Тук беше един съвсем различен свят. Докато тя се мъчеше да се слее с него, той протягаше към нея ръка и я влечеше все по-навътре. Зловонието, горещината, загниването на живи същества се увиваха около нея и откриваха в нея тяхното дете. Чворести клони, разкривени лози, огромни стъбла на храсталаци и плевели галеха тялото й, когато минаваше край тях, хранеха се с трелите на мелодията, откриваха в нея елексир, който ги връщаше към живот. Брин отдалеч усещаше ласките им и се усмихваше.

Сякаш беше спряла да съществува. Някаква мъничка част от нея знаеше, че би трябвало да бъде ужасена от нещата, които се виеха около нея и се отъркваха толкова любвеобвилно в нея. Тя обаче се беше отдала на мелодията на песента на желанията и вече не беше онази, която беше. Черната магия беше свалила като маска всички чувства и мисли, които преди бяха нейни, които я бяха правили такава, каквато си беше и сега тя беше заприличала на нещото, в което се движеше. Брин се беше превърнала в сродна по дух, върнала се отново от някакво далечно място. Злото в нея беше толкова силно, колкото и злото, което беше намерила да я чака. Сега Девойката от Вейл беше толкова ужасна, колкото Мейлморд и животът в това място. Превърнала се беше в част от него. Приобщила се беше.

Една мъничка част от нея разбираше, че Брин Омсфорд беше престанала да съществува, променена от магията на песента на желанията. Тази мъничка част разбираше, че тя се беше оставила да се превърне в това друго нещо — нещо толкова противно и отблъскващо, което тя при други обстоятелства не би могла да понесе. Тази малка част разбираше, че тя нямаше да дойде на себе си, докато не открие пътя си до сърцето на злото, което я обгръщаше. Имаше опасност еуфорията и възбудата, породени от ужасяващата сила на песента на желанията, да я откъснат напълно от нея самата, да я лишат от разум и да я превърнат завинаги в нещото, което тя се беше преструвала, че е. Всичките тези чудати и омайващи представи не бяха нищо друго освен фалшива украса на лудостта, която щеше да я унищожи. Единственото, което беше останало от истинската Брин беше тази мъничка част от собственото й аз, която тя все още пазеше ревностно дълбоко в себе си. Всичко останало беше станало дете на Мейлморд.

Стената на джунглата ту изчезваше, ту пак се появяваше, и нищо от нея не се променяше. Сенките я обграждаха плътно, меки като черно кадифе, безмълвни като смъртта. Небето беше забулено и само сумракът на приближаващата нощ прозираше през мрака. През цялото време докато вървеше през този тъмен лабиринт и задушаваща жега, свистящият дъх на Мейлморд се изтръгваше от земята и при всяко издишване клоните, стволовете, стъблата и лозите се олюляваха и увиваха. Като се изключеше свистенето наоколо цареше дълбока тишина — напрегната, очакваща. Нямаше признаци на друг живот — нямаше следи от Черните скитници, от черните същества, които им служеха, нито от Илдач, която им беше дала живот.

Девойката от Вейл продължаваше да върви, водена от тази искрица памет, която таеше дълбоко в себе си. Намери Илдач, нашепваше й тя със слабия си, кух гласец. Намери книгата на черната магия. Времето се разпокъса и тихомълком се измъкна. Накрая престана да има значение. От колко време беше тук? От един час? Или повече? Имаше странното чувство, че е била в това място много, много дълго, едва ли не вечно.

Някъде много далеч нещо изтрополи в скалите над нея и падна в дупката. Чу викът, който то издаде, когато Мейлморд бързо се затвори около него, стисна го силно, смачка го и го погълна. От него не остана нищо. Брин вкуси с наслада смъртта му, усети вкуса на кръвта, когато беше разкъсано. Прииска й се още след като нещото беше погълнато.

Дочу предупреждения, които й нашепваха. От един смътен спомен от миналото отново се появи Аланон. Ужасно висок и приведен, с посивяла коса, с набръчкано от възрастта лице. Протягаше към нея ръка над една бездна, през която тя не можеше да мине. Думите му се сипеха като дъждовни капки върху затворен пред нея прозорец. Внимавай. Песента на желанията е сила, каквато не съм виждал досега. Бъди предпазлива, когато я използваш. Брин чу думите, видя ги как се блъснаха в стъклото и се улови, че се присмя на начина, по който те паднаха. Фигурата на друида се отдалечи и изчезна. Той е мъртъв, изненадано си спомни тя. Напуснал завинаги Четирите земи.

Повика го да се върне, сякаш ако той отново се появеше, щеше да й припомни нещо, което тя беше забравила. Той се появи от мъглата. Вървеше през бездната, която ги разделяше. Сложи силните си ръце върху раменете й. Очите му излъчваха разум и твърдост. Девойката от Вейл изпита усещането, че той никога не си е отивал истински, че винаги е бил там. Това, което правиш, не е игра, прошепна той. И никога не е било игра! Внимавай! Тя кимна с глава. Аз съм спасител и унищожител, отвърна му тя шепнешком. Но коя всъщност съм аз? Кажи ми сега! Кажи ми.

Някаква вълничка в тъканта на съзнанието й го помете, него, духа, и тя отново се озова сред Мейлморд. Нещо в дупката се размърда неспокойно, в свистенето й прозвуча нотка на недоволство. Тя беше усетила моментната промяна у Брин и се беше обезпокоила. Девойката от Вейл веднага се върна към нещото, което самата тя беше създала. Песента на желанията се извиси се понесе в джунглата. Пак започна да утешава и придумва. Безпокойството и недоволството изчезнаха.

Брин отново се отпусна в нищото и остави Мейлморд да я погълне. Сенките се сгъстиха, светлината отслабна. Дишането на дупката стана по-тежко. Чувството на сходство, което песента на желанията създаваше между тях, се засили и Девойката от Вейл цялата се превърна в очакване. Вече беше близо, близо до това, което търсеше. Усещането се разля по тялото й като прилив на свежа кръв и тя запя с нова сила.

Магията на песента на желанията се издигна в мрака и Мейлморд потръпна в отговор на мелодията.

После стената на джунглата падна. Брин се намираше сред голямо засенчено празно пространство, обградено от дървета, храсти и лози. В центъра имаше кула, древна и порутена, скрита в здрача. Каменни стени се извисяваха към свода на гората и образуваха поредица от кулички и парапети, голи и безцветни като кости на мъртъвци. По кулата нямаше и следа от растителността на дупката. Джунглата я беше отминала, сякаш докосването до нея означаваше смърт.

Девойката от Вейл спря. Запя по-тихо, почти шепнешком, изпълнена с очакване. Не откъсваше поглед от кулата.

Ето тук! Сърцето на злото е тук! Илдач!

Придърпа по-близо до себе си пластовете на магията, които я обгръщаха и тръгна напред.