Тери Брукс
Молитвената песен (6)

ГЛАВА 6

Когато Джеър Омсфорд дойде в съзнание видя, че е здраво завързан за стъблото на едно дърво. Вече не се намираше в ловната хижа, а на празно пространство, заобиколено от борове, които се извисяваха около него като часови на пост. На около десетина крачки пред него гореше малък огън, който хвърляше бледите си отблясъци в тъмнината на смълчаните дървета. Над земята беше паднала нощ.

— Събуди ли се, момче?

Познатият груб глас дойде от тъмнината вляво от него и той се обърна бавно нататък. В светлината на огъня видя клекнала, приведена фигура. Джеър се канеше да отговори, когато изведнъж осъзна, че беше не само завързан, но и с превръзка на устата.

— О, извинявай, затова. Нямаше как, трябваше да ти запуша устата. Никак не ми се искаше да изпробваш още веднъж магическата си песен върху мен. Даваш ли си сметка колко време загубих, докато се измъкна от онази дървена кофа за боклук?

Джеър се облегна на дървото и си спомни. Гномът при страноприемницата, онзи, който го беше проследил, настигнал в хижата на Роун и ударил по главата…

Присви очи при спомена и усети, че главата му пулсираше в мястото, където беше ударена.

— Голям номер, онзи със змиите, — подсмихна се гномът. Стана, доближи се до огъня и седна на няколко крачки от пленника си. Тесните зелени очи го изучаваха замислено. — Мислех, че си безобиден, момче, че не си някоя хрътка на друида. Толкова по-зле за мен, а? Стоях си спокойно там, сигурен, че така ще се уплашиш, че веднага ще ми кажеш това, което ме интересува — ще ми кажеш всичко, само и само да се отървеш от мен. Увиващи се около ръцете ми змии и удар по главата с огромна тояга, ето това ми даде ти. Късмет имам, че все още съм жив!

Квадратното жълто лице се понаведе:

— Това, естествено, беше грешка от твоя страна. — Късият му показалец се вдигна рязко и гномът каза: — Трябваше да ме довършиш. Но ти не го направи и ми даде още една възможност. Може би това ти е в стла, като имам предвид, че си от Вейл. Както и да е. Щом се измъкнах от дървения сандък тръгнах след теб като лисица след заек. Много лошо за теб, защото нямаше да те оставя да се измъкнеш след всичко, което ми причини. Онези глупаци са те оставили да им избягаш. Само че на мен не ми минават тези номера. Търсих следите ти три дни. За малко да те хвана при реката, но ти вече я беше прекосил. Не можех да открия следите ти през нощта. Трябваше да почакам. Накрая те пипнах в тази хижа, нали? Засмя се весело, а Джеър почервеня от гняв. — О, не ми се ядосвай. Просто си вършех работата. Пък и за мен това беше въпрос на чест. През всичките тези двадесет години никой досега не е бил по-добър от мен. И изведнъж ми се изпречва някакво си момче. Не можех да го преживея. А, да. Ударих те толкова силно, че изпадна в безсъзнание. Нямаше как, трябваше да го направя. Нали ти казах вече, не можех да рискувам втори път с магията.

Той стана и се приближи с няколко крачки. На лицето му беше изписано нескрито любопитство.

— Магия беше, нали? Как се научи да я правиш? В гласа е, нали така? Накара змиите да се нахвърлят срещу мен с помощта на гласа си. Страхотен номер. Уплаши ме до смърт. Помислих си, че нищо друго не може да ме изплаши толкова много. — Направи пауза и после добави: — Освен Скитниците, може би.

В очите на Джеър проблясна страх при споменаването на Скитниците Морди. Гномът забеляза и кимна:

— Има защо да се страхува човек от тях. Целите черни — от главата до петите. Черни като нощта. Не бих искал да ме преследват. Чудя се как си минал край онзи, зад къщата…

Изведнъж млъкна и се наведе напред.

— Гладен ли си, момче?

Джеър кимна. Гномът го изгледа замислено, после стана.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Ще ти поразхлабя превръзката и ще те нахраня, ако обещаеш, че няма да използваш магията си върху мен. Пък и тя едва ли ще ти помогне, докато си вързан за това дърво. Е, ако тези твои змии не са в състояние да прегризат въжетата. Ще те нахраня и ще можем да си поговорим. Другите няма да ни настигнат до утре сутринта. Е, какво ще кажеш?

Джеър помисли малко, после кимна в съгласие. Умираше от глад.

— Значи се разбрахме. — Гномът се приближи и свали превръзката от устата му. Стисна здраво брадичката му с едната си ръка: — А сега искам думата ти. Да я чуя. Никакви магии.

— Никакви магии — повтори Джеър, премигвайки.

— Добре де, добре. — Гномът го пусна. — Ти си човек, който държи на думата си, обзалагам се в това. Човек е добър само когато спазва обещанията си, знаеш ли? Извади от пояса си манерка от твърда кожа, отвори я и я приближи до устните на младежа от Вейл. — Пий. Хайде, само една глътка.

Джеър отпи от непознатата течност. Гърлото му беше пресъхнало и стегнато. Беше бира, силна и горчива, която опари вътрешностите му. Джеър се задави. Гномът затвори манерката и я върна на мястото й. После седна и се ухили:

— Казвам се Слантър.

— Джеър Омсфорд. — Джеър още не можеше да преглътне. — Предполагам, че знаеш името ми.

Слантър кимна:

— Да. Наложи ми се да разбера и нещо повече. Ама че в преследване ме въвлече.

Джеър се намръщи:

— Как успя да ме настигнеш? Не мислех, че някой може да го направи.

— А, това ли било? — изсмя се гномът. — Е, не всеки би могъл да те залови. Но аз не съм всеки.

— Какво искаш да кажеш?

Гномът се разсмя:

— Ами искам да кажа, че съм следотърсач, момче. С това се занимавам. И ако искаш да знаеш, правя го по-добре от всички останали. Затова ме взеха със себе си, онези другите. Затова съм тук. Търся следи.

— Моите ли? — попита изумен Джеър.

— Не, не твоите. На друида! Онзи, когото наричат Аланон. Неговите следи търсех. Ти просто ми пресече пътя не когато трябваше.

Джеър се смая. Този гном беше следотърсач? Тогава няма какво да се чуди защо не се беше измъкнал от него, както би успял да заличи следите си от всеки друг. Но защо търсеше Аланон…?

Слантър поклати безпомощно глава и стана:

— Виж какво, ще ти обясня всичко, но първо, нека да хапнем. Трябваше да те нося от онази хижа цели две мили. Може да изглеждаш дребен, но тежиш повече за ръста си. Апетитът ми доста се изостри, докато ти си почиваше. А сега стой мирен. Ще сложа нещо на огъня.

Слантър донесе една раница от отсрещната страна на полянката, извади няколко съда и след няколко минути говеждото със зеленчуците къкреше на огъня. Джеър усети миризмата на готвено и устата му се напълни със слюнка. Умираше от глад. Не беше ял като хората откакто напусна страноприемницата. Пък и трябваше да поддържа силите си. Те щяха да му трябват, ако имаше късмет да се измъкне от гнома. А той беше твърдо решен да го направи при първа възможност.

Когато задушеното беше готово, Слантър го донесе и го нахрани, без да отвързва ръцете му. Яденето беше великолепно и те го изядоха всичкото с един крайщник хляб и малко сирене. Слантър пи доста бира, но сипа в чаша и на Джеър.

— Задушеното никак не беше лошо, ако мога да си позволя да отбележа — каза той накрая, приклекнал до огъня, докато почистваше тигана. — Понаучих някои неща с течение на годините.

— Откога си следотърсач? — попита го Джеър, изпълнен с любопитство.

— От много отдавна. Започнах да се уча, когато бях на твоята възраст. — Свърши с почистването на съдовете, стана и се върна при младежа от Вейл. — Какво знаеш за следотърсачите?

Джеър му разказа накратко за стария следотърсач, който навремето беше отседнал в страноприемницата, за разговорите им и за игрите им на следотърсачество, с които убиваха времето, докато мъжът чакаше кракът му да се оправи. Слантър слушаше мълчаливо, а на грубото му жълто лице беше изписано нескрито любопитство. Когато Джеър свърши разказа си, гномът се облегна и острите му очи се загледаха отнесено нанякъде:

— Навремето бях като теб, много, много отдавна. За нищо друго не си мечтаех, освен да стана следотърсач. Накрая напуснах дома си заедно с един стар човек от границата. Тогава бях по-млад от теб. Напуснах дома си и от Източната земя отидох в Калахорн, а после в Северната земя. Не съм се връщал повече от петнадесет години. Бродил съм по всички земи, знаеш ли. И всяка една от тях е оставила по нещичко у мен, както и родната ми Източна земя. Странно, но това ме кара да се чувствам някак си бездомен. Гномите не ми се доверяват напълно, защото прекалено дълго съм бил навън. Аз пък съм видял прекалено много какво има по света, за да бъда същият като тях. Аз съм гном, който не е гном. Научих повече, отколкото те някога ще могат да научат, затворени в горите на Източната земя. И те го знаят. Трудно ме понасят. И все пак ме уважават, защото съм най-добър в това, с което се занимавам.

Погледна рязко Джеър:

— Затова съм тук. Защото съм най-добрият. Друидът Аланон — оня, когото ти не познаваш, спомняш ли си? — е идвал в Рейвънсхорн и Греймарк и се е опитал да премине през Мейлморд. Само че нищо не може да мине през този ад, нито друид, нито дявол. Призраците разбраха, че е бил там и тръгнаха след него. Изпратиха един Скитник, патрул от гномите преследвачи и мен, да го следим. Проследихме го до селото ти и зачакахме някой да се покаже. Мислехме, че все някой ще се появи, макар че беше ясно, че друидът вече беше изчезнал. И кой мислиш се препречи пред очите ми? Ти.

Мислите на Джеър препускаха в главата му. Колко знае? Известна ли му е причината, поради която Аланон беше дошъл в Шейдската долина? Знаеше ли за…? Изведнъж се сети за камъните на елфите, които пъхна набързо в джоба на куртката си, когато избяга от Вейл. Дали са още в него? Дали Слантър не ги беше открил? По дяволите!

Без да отмества очи от гнома той се поразмърда леко и се притисна до въжетата, за да провери дали ще усети допира на камъните върху тялото си. Разбра, че е безнадеждно. Връзките така бяха омотали дрехите му, че той не можеше да разбере какво беше оставено по него. Не смееше да погледне надолу, дори и за миг.

— Въжетата малко те стягат, а? — попита внезапно гномът.

Той кимна:

— Просто се опитах да се понаместя. — Помъчи се да седне и да се отпусне. После поднови разговора: — Защо си направи труда да ме проследиш, след като трябва да вървиш по следите на Аланон?

— Защото преследвах Аланон, за да открия къде отива. Свърших си работата. Той дойде в селото ти, в семейството ти. После се върна в Източната земя — прав ли съм? О, не е нужно да отговаряш. Поне не на мен. Но ще трябва да отговориш на онези, които дойдоха с мен тази сутрин. Те са малко бавни, но пипат здравата. Трябваше да ги оставя, за да мога да те хвана. Знаеш ли, искат да разберат нещо за посещението на Аланон. Искат да знаят защо е дошъл. И за твое нещастие, искат да научат още нещо.

Млъкна многозначително и впи поглед в Джеър.

Младежът пое дълбоко въздух:

— Нещо за магията — прошепна той.

— Интелигентно момче. — Усмивката на Слантър беше жестока.

— А какво ще стане, ако не им кажа?

— Ще бъде глупаво от твоя страна — каза тихо гномът.

Загледаха се в упор, без да продумат.

— Призракът ще ме накара да кажа, нали? — попита накрая Джеър.

— Не Призракът ти е проблемът. Той тръгна на север след Аланон. Проблемът ти е седът.

Младежът от Вейл поклати глава:

— Седът ли? Какво е сед?

— Сед означава гном вожд. В случая това е Спилк. Той командва патрула. Доста неприятна личност. Не ме харесва, разбираш ли? Същински гном от Източната земя. В момента, в който те погледне, ще ти пререже гърлото. Той ти е проблемът. По-добре е да му отговориш на въпросите, които ще ти зададе. — Сви рамене и продължи. — Кажеш ли на Спилк това, което го интересува, аз ще направя, каквото мога, за да те освободят. В крайна сметка ние не се бием с хората от Вейл. Бием се с джуджетата. Не искам да те разочаровам, но не ти си важният в случая. Магията ти е това, от което те се интересуват. Абе, ако отговориш на въпросите мисля, че ще те освободят достатъчно бързо.

Джеър го изгледа подозрително:

— Не ти вярвам.

Слантър се отдръпна назад:

— Така ли? Добре тогава, давам ти честната си дума. Тя е също толкова безценна, колкото й твоята. — Гъстите му вежди се повдигнаха въпросително. — Тя значи за мен точно толкова, колкото и твоята, момче. Повярвай ми.

Известно време Джеър мълча. Не е ли странно, помисли си той, че гномът му казва истината? След като обеща, че ще направи всичко Джеър да бъде освободен, той ще го направи. След като мисли, че Джеър ще бъде освободен, ако отговори на въпросите, той сигурно ще бъде освободен. Джеър се намръщи. От друга страна, откъде накъде ще се доверява на един гном?

— Не знам — измърмори той.

— Не знаеш? — Слантър поклати отчаяно глава. — Нямаш никакъв избор, момче. Не отговориш ли, Спилк ще започне да те обработва. Ако пак не отговориш, ще те предаде на Скитниците. И какво мислиш, че ще ти се случи тогава?

Джеър се вцепени от ужас. Изобщо не искаше да мисли какво щеше да му се случи тогава.

— Мислех си, че си умен — продължи гномът, а сбръчканото му жълто лице се изкриви в гримаса. Находчив. Начинът, по който се промъкна край онези там. Дори успя да се измъкнеш от Скитника. Бъди хитър. Какво значение има сега какво ще кажеш на някого си? Какво значение има, че ще кажеш на седа защо е идвал друидът у вас? Пък и друидът вече го няма. Едва ли ще го хванат от тази страна на Източната земя. Той така или иначе едва ли ти е казал нещо изключително важно, нали? А магията, те просто искат да знаят как си я научил. От друида, може би? Или от някой друг? — Замълча за малко, но Джеър не каза нищо. — Както и да е. Просто им кажи как си я научил и как я използваш. Виж колко е просто, а ще се измъкнеш невредим. Никакви номера, само им кажи истината. Направиш ли това, те ще те оставят на мира.

Отново изчака да чуе какво ще каже Джеър, но и този път младежът замълча.

Слантър сви рамене:

— Все пак помисли си по въпроса.

Стана, протегна се, и се доближи до Джеър. Усмихна се весело и отново сложи превръзката на устата му:

— Съжалявам, че не ти предоставям удобства за спане, но не искам повече да рискувам. Доста добре те опознах.

Все още с усмивка на уста донесе едно одеало, уви Джеър с него и подпъхна краищата му там, където въжетата бяха привързани към дървото, за да не се размества. После се доближи до огъня и го разпръсна с крака. В слабите отблясъци на жарта Джеър видя, как едрото му тяло се скри в тъмнината.

— Господи, докъде паднах, да преследвам някакъв си младеж от Вейл — мърмореше си гномът под носа. — Какво прахосване на таланта. Поне да беше джудже! Можеха поне да ми дадат да преследвам някакво джудже. Що за идиотизъм! Друидът се върна да помага на джуджетата, а аз стоя тук и следя това момче…

Помърмори още малко, повечето, от което беше неразбираемо и после гласът му замря.

Джеър Омсфорд остана сам в тъмнината и се чудеше какво да прави на следващата сутрин.

Спа лошо през нощта, притеснен от въжетата, преследван от сянката на това, което го очакваше. Под какъвто и ъгъл да погледнеше бъдещето, то изглеждаше мрачно. Не можеше да очаква помощ от приятелите си. Та нали никой не знаеше къде се намира. Всички, и родителите му, и Брин, и Аланон, и Роун, си мислеха, че се намира в безопасност в страноприемницата в Шейди Вейл. Не можеше и да предугади действията на онези, които го бяха пленили. Въпреки уверенията на Слантър, той не се надяваше, че ще бъде освободен, независимо от това, на колко въпроса ще отговори. Пък и как би могъл да отговаря на въпроси за магията? Слантър явно смяташе, че тя е нещо, което може да се научи. Щом гномите разберат, че тя не е придобита способност, а талант, с който той беше роден, ще поискат да научат още нещо. Ще го закарат в Източната земя, при Призраците Морди…

Така мина нощта. От време на време задрямваше, забравяйки неудобствата и тревогите, надвит от умората, но всеки път за кратко. Накрая, някъде към сутринта, изтощението си каза думата и той потъна в дълбок сън.

Още не беше се съмнало, когато Слантър го раздруса грубо и го събуди.

— Ставай — нареди гномът. Другите са тук.

Джеър отвори очи и премигна сънливо в сивотата на приближаващия ден. Въздухът беше студен и влажен, и той го усещаше въпреки одеалото, с което все още беше завит. Над тъмните стволове на боровете беше паднала гъста есенна мъгла. Цареше гробна тишина. Горският живот все още не се бе пробудил. Слантър се наведе над него и охлаби въжетата, с които беше вързан за дървото. Наоколо не се виждаха други гноми.

— Къде са те? — попита той, когато Слантър му свали превръзката от устата.

— Наблизо. На около стотина ярда надолу по склона. — Слантър сграбчи куртката на младежа от Вейл и го вдигна на крака. — А сега не искам никакви номера. Пази магията за себе си. Освободих те от дървото, за да можеш да заприличаш малко на човек, но веднага пак ще те завържа, ако ми извъртиш някой номер. Ясно ли е?

Джеър кимна бързо с глава. Ръцете и краката му все още бяха вързани с въжета, а крайниците му бяха така стегнати, че му беше трудно да стои прав. Стоеше с гръб към бора. Мускулите го боляха. Дори да можеше да се освободи, той нямаше да е способен да избяга надалеч. Главата му беше замаяна от умора и от внезапно връхлетял го страх, докато чакаше силите му да се възстановят. Да отговаря на въпросите, го беше посъветвал Слантър. Да не бъде глупак. Но какви отговори да им даде? Какви отговори биха приели те?

После изведнъж колона от тъмни фигури се очерта в сумрака. Движеха се тежко през гората. Двама, трима, шест, осем. Джеър ги наблюдаваше как се появяваха еди по един от мъглата, едри, загърнати във вълнени наметала на обитатели на гората. Гноми — груби жълти лица се подаваха изпод прилепналите към главите им качулки, ръце с дебели пръсти, стиснали копия и сопи. Никой не продума, докато се нижеха през празното пространство, но проницателните им очи не се откъсваха от пленения младеж от Вейл, а в погледа ми нямаше и следа от доброжелателство.

— Това ли е той?

Гномът, който проговори, беше в началото на колоната. Беше як, мускулест, с огромни гърди. Заби в земята върха на тоягата, която стискаше здраво в покритите с белези, възлести ръце и бавно я завъртя.

— Е, той ли е?

Гномът хвърли поглед на Слантър, който кимна. После отново погледна Джеър. Бавно свали качулката от главата си. Лицето му беше широко, чертите му груби, изсечени. Изучаваше младежа от Вейл с жестоки, безизразни очи.

— Как се казваш? — попита той тихо.

— Джеър Омсфорд — веднага отговори младежът.

— Какво търсеше друидът в дома ви?

Джеър се поколеба. Не можеше да реши какво да отговори. Нещо неприятно проблясна в очите на гнома. С неочаквано движение на ръцете той вдигна тоягата и замахна през краката на младежа от Вейл. Джеър падна, останал без дъх от болка. Гномът застана мълчаливо над него, после се протегна, сграбчи куртката му и ю вдигна отново на крака.

— Какво правеше друидът в дома ти?

Джеър преглътна, като се мъчеше да не издава страха си:

— Дойде при баща ми — излъга той.

— Защо?

— Камъните на елфите са у баща ми. Аланон ще ги използва като оръжие срещу Призраците Морди.

Настъпи дълго мълчание. Джеър дори престана да диша. Ако Слантър беше открил камъните в куртката му, той щеше да е вече разкрит и уличен в лъжа. С него щеше да е свършено. Чакаше с очи, впити в гнома.

— Къде са те сега? Друидът и баща ти? — попита най-после другият.

Джеър имаше чувството, че ще умре.

— Тръгнаха на изток. — Поколеба се, после добави: — Майка ми и сестра ми са на юг от Вейл. Аз трябваше да ги чакам да се върнат.

Гномът изръмжа нещо неразбираемо. Длъжен бях да ги предпазя, помисли си Джеър. Спилк го наблюдаваше внимателно. Той не отмести поглед. Не можеш да кажеш, че лъжа, мислеше си той. Не можеш.

После кривият му показалец се повдигна от тоягата.

— Занимаваш ли се с магии?

— Аз… — Джеър огледа тъмните лица около себе си.

Тоягата се вдигна и го удари бързо, силно през коленете. Джеър отново падна. Гномът се засмя, очите му бяха жестоки. Отново вдигна Джеър на крака.

— Отговори ми — правиш ли магии?

Джеър кимна безмълвно, онемял от болка. Едва се държеше на крака.

— Покажи ми. — заповяда му гномът.

— Спилк. — Гласът на Слантър наруши тишината. — Може би ще трябва да помислиш малко над молбата си.

Спилк хвърли поглед на Слантър, после отново обърна очи към Джеър.

— Покажи ми.

Джеър се поколеба. Тоягата отново се надигна. Този път Джеър беше нащрек, но не можеше да се движи достатъчно бързо, за да избегне удара. Тоягата попадна върху лицето му. Главата му се пръсна от болка и от очите му рукнаха сълзи. Свлече се на колене, но дебелите ръце на Спилк се вкопчиха в куртката му и той отново беше поставен на крака.

— Покажи ми! — настоя гномът.

Тогава Джеър бе обзет от гняв, толкова силен гняв, че направо изгаряше тялото му. Изобщо не помисли какво прави. Просто премина към действие. От устните му се изтръгна бърз, приглушен вик, който внезапно се превърна в ужасяващо съскане. Мигновено Спилк беше покрит с огромни сиви паяци. Гномът сед се развика ужасен и като обезумял се мъчеше да се освободи от големите космати насекоми. Гномите зад него се разпръснаха, като размахваха копията и тоягите си, мъчейки се да не позволяват на паяците да се докопат до телата им. Седът попадна под множеството удари, които се сипеха отвсякъде, мъчеше се да се освободи от ужасните същества, които така упорито се впиваха в него. Писъците му огласиха утринния въздух.

Джеър продължи песента си още малко и после спря. Ако ръцете и краката му не бяха вързани и ако главата му не беше още замаяна от удара на Спилк, той щеше да се възползва от объркването в резултат на песента на желанията и да се помъчи да избяга. Но Слантър се беше погрижил това да не стане. После гневът му го напусна и той потъна в мълчание.

Спилк продължи да се търкаля по земята още няколко секунди като продължаваше да тегли неистово дрехите си. Изведнъж осъзна, че паяците си бяха отишли. Бавно се вдигна на колене. Дишаше тежко и учестено. Нараненото му лице беше изкривено, докато очите му не попаднаха на Джеър. Вдигна се на крака и с вой се втурна към младежа от Вейл с протегнати към него кокалести ръце. Джеър залитна назад и краката му се омотаха във въжетата. След миг гномът връхлетя върху му. Върху лицето и главата на младежа се изсипа порой от юмруци. Болка и ужас пронизаха тялото му.

После му причерня пред очите и той припадна.

Дойде на себе си няколко минути по-късно. Слантър беше клекнал до него и мокреше лицето му с парче плат, натопено в студена вода. Смъдеше го от водата и той подскачаше при всяко докосване.

— В главата ти има повече пясък, отколкото мозък, момче — прошепна гномът. — Добре ли си?

Джеър кимна и протегна ръка, за да опипа лицето си. Слантър я бутна встрани.

— Недей. — Избърса го леко още няколко пъти и после се усмихна леко. — Знаеш ли, уплаши стария Спилк почти до смърт. Почти до смърт!

Джеър погледна край Слантър към патрула, който се беше скупчил в другия край на откритото пространство и го наблюдаваше внимателно. Спилк стоеше сам с лице, потъмняло от гняв.

— Трябваше да го спра — каза Слантър. — Иначе щеше да те убие. Щеше да ти смаже главата.

— Той ме помоли да му покажа магията — с мъка измърмори Джеър. — Това и направих.

Думите му явно развеселиха гнома и той си позволи още веднъж да се усмихне, прикривайки лицето си от седа. После обгърна с ръка раменете на Джеър и го постави да седне. Сипа малко бира и му даде да пие. Младежът я преглъщаше трудно и се давеше.

— Сега по-добре ли си?

— По-добре — призна Джеър.

— Тогава слушай. Усмивката беше изчезнала. — Отново трябва да ти сложа превръзката на устата. Сега си оставен на моите грижи. Другите не искат и да чуят, че могат да имат нещо общо с теб. Трябва да бъдеш завързан и с превръзка на устата, освен когато се храниш. Така че внимавай. Пътуването ще бъде дълго.

— Дълго пътуване докъде? — Джеър изобщо не си направи труда да прикрие тревогата в очите си.

— На изток. В Анар. Ще бъдеш отведен при Призраците Морди. Спилк така реши. Иска те да се запознаят с магията ти. — Гномът поклати важно глава. — Съжалявам, но не мога да ти помогна… след това, което направи.

Преди Джеър да успее да каже нещо Слантър отново стегна превръзката през устата му. После охлаби каишите, които пристягаха глезените на Джеър и вдигна младежа на крака. Извади късо въже, завърза единия край за колана му, а другият пристегна на собствения си колаи.

— Спилк — извика той.

Гномът сед се обърна, без да каже дума и тръгна към гората. Останалите от патрула го последваха.

— Съжалявам, момче — каза още веднъж Слантър.

Те двамата излязоха от откритото пространство и навлязоха в мъглата на ранното утро.