Тери Брукс
Молитвената песен (18)

ГЛАВА 18

Замръзнаха на място онемели, втренчили ужасени погледи в тъмнината зад тях. Приближаващите гласове, дрезгави и груби, се смесиха с ненадеен смях и сред скалите запримигваха светлини на факли.

— Скрийте се! — прошепна Гарет Джакс и повлече Джеър със себе си към сенките.

Всички моментално се втурнаха, светкавично и безшумно, към укритието на скалите. Блъснат грубо от Майстора на бойните изкуства на земята, Джеър надигна глава и се взря в тъмнината. Светлината на факлите осветяваше силуетите на купчините камъни, а гласовете се чуваха все по-отчетливо. Гноми. Най-малко половин дузина. Обутите им в ботуши крака стържеха по каменистата пътека. Джеър се прилепи плътно към земята и спря дъха си.

Взвод от гноми преследвачи вървеше между купчините камъни. Точно осем бяха. Държаха факлите пред себе си, за да осветяват пътя. Смееха се и се шегуваха на неприятния си, грубоват език и наближаваха скритите членове на групата от Кълхейвън, без все още да ги виждат. После светлината на факлите заля малкото открито пространство и прогони сенките и тъмнината. Даже и най-затулените части на укритието им беше осветено. Джеър се смрази. Притиснатата към скалите тъмна фигура на Хелт се виждаше дори от мястото, където лежеше младежът от Вейл. Нямаше начин да не бъдат забелязани.

Гномите обаче не намалиха ход и притиснатите до земята хора около тях видяха как взводът продължи пътя си. Онези, които вървяха най-отпред, вече бяха отминали предната редица от камъни с очи, вперени в светлините на лагера под тях. Джеър плахо пое дъх. Може би…

Тогава един от гномите внезапно забави крачка и се обърна към скалите. Възкликна силно и мигновено посегна към меча си. Останалите от взвода се извърнаха рязко. Смехът им беше секнал.

Гарет Джакс вече беше на крака. Изскочи от сенките на укритието с ками в двете си ръце. Нахвърли се върху двамата най-близо до него и ги уби с един удар. Другите вдигнаха отбранително оръжията си, все още зашеметени от ненадейната атака. Хелт и Форейкър вече се бяха появили и още трима паднаха беззвучно на земята. Останалите в долната част на пътеката гноми крещяха като обезумели. Чу се шум от тетива и още двама бяха убити. Последният гном си плю на петите и за секунди изчезна от погледа.

Шестимата се стрелнаха към края на групата камъни. Отдолу вече се носеха викове на тревога.

— Е този път наистина загазихме — изръмжа свирепо Слантър. — След малко няма да има гном и от двете страни на тези скали, който да не търчи по петите ни.

Гарет Джакс бавно прибра камите под наметалото си и попита джуджето:

— Накъде да бягаме?

След кратко колебание Форейкър отвърна:

— Обратно по пътя, по който дойдохме. Височините, ако успеем да стигнем до тях навреме. Ако ли не, ще намерим някой от тунелите, които водят в Капаал…

— Хайде, води ни — махна с ръка Гарет Джакс. — И помнете — движим се вкупом. Ако ни разделят, гледайте да не оставате сами. Хайде, бързо!

Втурнаха се обратно по тясната пътека в тъмнината. Зад тях виковете и крясъците на гномската стража огласяха целия склон. Без да обръщат внимание на врявата, шестимата от групата отново заобиколиха върха и светлините на лагера се загубиха в мрака.

Пред тях отново затрептяха огньовете на обсадата. По-надолу по пътеката, която следваха, основната част на армията от гноми още не беше разбрала какво се беше случило. В тъмнината се поклащаха факлите на часовите, които се отдалечаваха от огньовете и плъзваха по скалите. Преследвачите обаче все още бяха далеч под шестимата. Форейкър бързо ги прекара по затъмнената издатина, надолу по склонове, падини и ровини. Ако са достатъчно бързи, те можеха да се спасят по обратния път, през върховете на Капаал. Ако обаче закъснееха, тогава преследвачите щяха да плъпнат нагоре по скалите и те щяха да бъдат заклещени в капан между двете армии.

Някъде пред тях долетяха викове на тревога и се загубиха в мрака на скалите. Форейкър изруга под носа си, но не намали скоростта. Джеър се препъна и се просна по цялата си дължина върху скалата с разперени ръце и крака. Форейкър, който беше зад него, го вдигна и го задърпа грубо напред.

После изскочиха от укритието на ждрелото и се озоваха на широка пътека върху билото точно на пътя на цялата гномска стража. Гномите ги приближаваха от всички страни. Извадените им мечове и дълги ножове проблясваха в светлината на огньовете. Гарет Джакс се вклини сред тях, като разчистваше пътя за останалите. Навсякъде около Майстора на бойните изкуства падаха мъртви тела и за миг цялата стража се отдръпна ужасена от настървението на обезумелия нападател. Малката група отчаяно се мъчеше да си пробие път, водена от Елб Форейкър и Еден Елеседил. Гномите обаче бяха прекалено много. Те свиха редиците си, блокираха пътеката пред тях с телата си и контраатакуваха. Понесоха се като огромна приливна вълна надолу по скалата като крещяха яростно. Форейкър и Еден Елеседил изчезнаха от погледа. За миг Хелт се изправи срещу нападателите и с огромното си тяло отмяташе гномите, които се опитваха да го съборят на земята. Но дори и човекът от границата не беше в състояние да се противопостави на толкова многочислен враг. Гномите надделяха само благодарение на численото си превъзходство, изтласкаха го от издатината и той се изтърколи надолу по склона.

Джеър отстъпи ужасен. Останал беше сам. Дори Слантър беше изчезнал. В този миг обаче Гарет Джакс отново се появи. Промъкваше се като черна сянка край гномите преследвачи, които се мъчеха да го спрат. След миг се озова до младежа от Вейл и го подкара пред себе си обратно в дефилето.

Двамата бързо се връщаха по стъпките си в тъмнината. Виковете на гномите ги следваха неотклонно, а проблясващите светлини на факлите тичаха след сенките им. В края на дефилето Майсторът на бойните изкуства хвърли бърз поглед към отвесната скала, после затегли Джеър след себе си, като си проправяше път през обрасъл с храсталаци склон, който се спускаше към блещукащите долу множество огньове. Джеър беше толкова потресен от онова, което се беше случило на останалите от групата, че дори не се замисли защо Гарет Джакс беше тръгнал в тази посока. Слантър, Форейкър, Хелт и Еден Елеседил — всички те бяха изчезнали само за един миг. Просто не можеше да повярва.

По средата на склона имаше тясна пътека, по която трудно можеше да мине дори и един човек. На нея нямаше никой — поне засега. Майсторът на бойните изкуства клекна сред един храст и трескаво се заоглежда наоколо. Джеър също се взираше, но не виждаше начин за спасение. От всички страни бяха заобиколени от гноми. Факли проблясваха по пътеките над тях, както и по по-широките издатини и пътеките под тях. По гърба на младежа от Вейл се стичаше пот и собственото му дишане отекваше в ушите му.

— Ние какво…? — понечи да попита той, но ръката на Майстора на бойните изкуства мигновено запуши устата му.

После отново станаха и приведени сред скалите, продължиха на изток по тясната пътека. Над тях се издигаше тъмна стена от скали и назъбени издатини се протягаха зловещо в слабата светлина на небето. Продължаваха да тичат, а пътеката ставаше все по-трудно проходима. Джеър събра кураж и хвърли бърз поглед назад. Редица от светещи факли се виеше като змия от обсадния лагер нагоре по склона и стигаше до мястото, където малко преди това бяха клекнали сред храстите. Минути по-късно факлите бяха вече на пътеката.

Майсторът на бойните изкуства се свлече по безразборно разхвърляните камъни. Джеър вървеше на една крачка след него и полагаше неимоверни усилия да не изостава. Скалата край тях стърчеше високо в нощното небе, а склонът започваше остро да се спуска надолу. Джеър усети, че му прималява. Това беше краят. Нямаше да могат да се измъкнат.

Гарет Джакс обаче вървеше напред. Факлите продължаваха да ги следват и виковете на гномите огласяха всичко наоколо.

Накрая Майсторът на бойните изкуства спря. На няколко ярда от тях пътеката свършваше с отвесна скала. Ниско долу водите на Силидълън отразяваха светлините на огньовете. Джеър бързо вдигна очи. Над тях скалите също се извисяваха под остър ъгъл. Нямаше къде да отидат, освен да тръгнат обратно. Попаднали бяха в капан.

Гарет Джакс постави ръка на рамото му и го поведе към самия край на пътеката. После се обърна към него;

— Трябва да скочим — каза той тихо, все още стиснал рамото на младежа от Вейл. — Свий крака в коленете и ги обгърни с ръце. Ще бъда точно зад теб.

Джеър погледна надолу към проблясващите води на Силидълън. Разстоянието беше огромно. После обърна очи към Майстора на бойните изкуства.

— Нямаме никакъв друг избор. — Гласът на Гарет Джакс беше мек и успокоителен. — Хайде, бързо.

Факлите се приближаваха по пътя зад тях. Гномите подвикваха грубо помежду си.

— Побързай, Джеър.

Младежът от Вейл пое дълбоко въздух, затвори за миг очи, после пак ги отвори и скочи.

Контра нападението на гномите беше толкова яростно срещу шестимата от Кълхейвън, които се мъчеха да прекосят възвишенията над Капаал, че при първия щурм почти всички нападатели прелетяха край Форейкър и Еден Елеседил. Притиснати към скалите, когато вълната от гноми връхлетя върху другите напред, джуджето и принцът на елфите се изкатериха до един храсталак, преследвани от неколцина обезумели гноми. Когато стигнаха до издатина в скалата се обърнаха да отбиват атаката. Елфът размахваше якия си меч, а джуджето нанасяше удари с къс меч и дълъг нож. Гномите падаха и виеха от болка и накрая се оттеглиха. Двамата спътника се надвесиха над издадената скала и погледнаха надолу към стръмния склон, който сега гъмжеше от гноми. Нямаше и следа от останалите от групата.

— Оттук — извика Елб Форейкър и затегли принца на елфите след себе си.

Закатериха се нагоре по склона, като забиваха нокти в рохкавата почва. Чуха зад себе си гневни викове и внезапно край тях се посипаха стрели, които съскаха зловещо в ушите им. В тъмнината изникнаха факли. Търсеха ги, но поне засега те бяха извън светлината.

Някъде отдолу долиташе силен шум и двамата преследвани спътници погледнаха тревожно назад. Светлините на огньовете на гномите се простираха по цялата повърхност на скалата и в тъмнината проблясваха огнени искри. Върху черния ръб на върховете на юг премигваха стотици факли на войници от армията, която беше разположила лагера си по бреговете на Силидълън. Сега цялата планина беше огряна от ярки пламъци.

— Елб, те са навсякъде около нас! — извика принцът на елфите, смаян от многочислеността на врага.

— Продължавай нагоре — смъмри го другият.

Не спираха да се изкачват, намирайки с труд пътя в тъмнината. Вдясно от тях се появи друга група от факли и от гърлата на гномите, които ги носеха, се изтръгнаха викове на задоволство. Бяха ги открили. Копия и стрели засвистяха край двамата, които се катереха нагоре. Форейкър се измъкваше от тях и не преставаше да търси трескаво нещо по повърхността на скалата.

— Елб — изстена от болка Еден Елеседил и се претърколи на земята. В рамото му се беше забило късо копие.

Джуджето веднага се озова до него:

— Давай напред — още десетина крачки ни остават до онзи храст! Бързо!

Като помагаше на ранения елф, Форейкър се завлачи към изникналия изневиделица храст. Вече и над тях запримигаха факли. Гноми преследвачи се спускаха високо по склоновете на върха. Отдолу редиците на преследвачите бяха препречили всякакъв път за бягство. Еден Елеседил стискаше зъби, опитвайки се да потисне болката в рамото, и с мъка се придвижваше напред заедно с джуджето.

Едва се добраха до храста, пропълзяха в сенките му и задъхани се проснаха на земята.

— Те ще… ни открият тук — изрече задъхано елфът и се опита да застане на колене. По гърба му се стичаше кръв, примесена с пот.

Форейкър го дръпна да легне:

— Не мърдай!

Джуджето запълзя през храста:

— Ето! Врата на тунел! Почти сигурен бях, че си спомням добре, но… трябва да открия механизма за отваряне…

Заопипва като обезумял повърхността на склона. Камъни и пръст се свличаха през пръстите му, докато той забиваше нокти и ровеше в земята. Виковете на преследвачите им се чуваха все по-наблизо. През по-рехавите клони на храста започна да прозира светлина на факли, която трепкаше и подскачаше в мрака.

— Елб, те са вече почти до нас! — прошепна Еден с пресипнал глас. Посегна към колана си и изтегли късия меч.

Голямо правоъгълно парче от камък и пръст хлътна навътре и в скалата пред тях зейна отвор. Като в транс те се промъкнаха вътре и Форейкър дръпна вратата на скалата. Тя се затвори тежко и ги изолира от външния свят с множество остри пощраквания.

Останаха известно време легнали в тъмнината и се вслушваха в приглушените викове на гномите отвън. После преследвачите им продължиха напред и всичко потъна в гробна тишина. След миг джуджето заопипва нещо в тъмнината. Драсване на кремък върху камък, искра и остра жълта светлина на факел изпълни празното пространство. Намираха се в малка пещера с каменна стълба, която водеше надолу в планината.

Форейкър мушна факлата в желязна скоба до вратата и се зае с раненото рамо на принца на елфите. След няколко минути той беше превързал ръката и я поставил в импровизирана превръзка през рамо.

— На първо време това ще свърши работа — измърмори той. — Можеш ли да ходиш?

Елфът кимна.

— Ами вратата? — попита той джуджето. — Ако гномите я открият?

— Толкова по-зле за тях — изръмжа Форейкър. — Механизмите би трябвало да я държат затворена. Но ако не издържат, едно влизане с взлом ще предизвика срутване на целия вход. Хайде, ставай. Трябва да тръгваме.

— Накъде водят стълбите?

— Надолу. В Капаал. — Той поклати глава. — Да се надяваме, че останалите ще намерят някакъв друг начин да се доберат до там.

Помогна на Еден да стане и прехвърли здравата му ръка върху рамото си. После взе факлата от поставката.

— А сега, дръж се здраво.

Започнаха да се спускат бавно по стълбата.

 

Човекът от границата Хелт полетя стремително по стръмния склон. При падането оръжията му се разхвърчаха на всички страни, а ожесточената битка остана зад гърба му горе на върха. Светлините и звуците се завъртяха като в калейдоскоп и изчезнаха в съзнанието му. После се разтресе силно и спря, забит сред храсталак в долния край на склона. Лежеше проснат със странно преплетени ръце и крака. Беше зашеметен и имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите. Внимателно се опита да се измъкне от възела, в който беше стегнат. Изведнъж разбра, че не всички ръце и крака бяха неговите.

— Я по-спокойно! — изсъска глас в ухото му. — Вече почти ме разполови!

Човекът от границата се слиса:

— Слантър?

— Какво си се развикал! — сряза го другият. — Сляп ли си. Заобиколени сме отвсякъде!

Хелт надигна глава и премигна, опитвайки се да се освободи от замаяността. Наблизо трепкаха светлини на факли и в тъмнината се чуваха гласове, които си подвикваха. Внезапно осъзна, че лежи върху дребния гном. Много внимателно се вдигна от другия, олюля се и застана на колене в сенките на храста.

— Точно на ръба ме повлече със себе си! — изсумтя Слантър, слисан и негодуващ. Надигна жилестото си тяло, надникна предпазливо през клоните на храсталака, а далечните светлини се отразиха в очите му.

— По дяволите — изстена той.

Хелт приклекна и се взря в тъмнината. Зад тях склонът, по който се бяха изтъркаляли, се издигаше като огромна зловеща стена на фона на нощното небе. Пред тях, разположили се на стотици ярдове във всички посоки, огньовете на гномската армия, която беше обсадила крепостта Капаал, горяха с яркожълта светлина. Няколко минути Хелт наблюдава огньовете, после отново се отпусна в храста. Слантър се строполи до него.

— Намираме се точно в средата на обсадния лагер — каза той тихо.

По ръба на издатината, от която бяха паднали, вече се виждаше редица от факли, все още доста далеч. Нямаше никакво съмнение, гномите бяха тръгнали след тях.

— Не можем да останем тук. Хелт стана и отново се загледа в преследвачите около тях.

— И къде предлагаш да отидем, човеко от границата? — изрепчи се Слантър.

Хелт поклати бавно глава:

— Ами, дали да не тръгнем по хълма…?

— По хълма ли? И какво ще правим, докато сме на него? Може би ще летим? — поклати глава Слантър. Гномите преследвачи викаха от издатината надолу към лагера. — Няма начин да се измъкнем от тук — заключи горчиво той. Замълча, огледа се замислено и после продължи: — Освен ако случайно не се окажеш гном.

Грубото му жълто лице се обърна и потърси Хелт. Човекът от границата го гледаше, без да каже дума и чакаше.

— Или пък някой от Черните скитници — добави той.

Хелт го погледна изпод вежди:

— Какви ги говориш?

Слантър го доближи още повече:

— Може дори само мисълта за подобно нещо да е лудост, но се обзалагам, че не е по-голяма лудост от всичко, което се случва. Ти и аз, човеко от границата. Черен скитник и гном слуга. Я загърни плътно този плащ и сложи качулката на главата си. Никой няма да се усъмни в теб, повярвай ми. Ти си достатъчно висок. Върви право през тях — направо до портите на тази крепост. Да се надяваме, че джуджетата ще оставят вратата отворена.

Бяха на около десетина ярда от стените, когато проехтя глас:

— Нито крачка напред, гноме!

Слантър мигновено спря и свали ръце:

— Отворете вратите! — извика той плахо. — Ние сме приятели!

Чу се приглушен шепот зад стените и после един глас викна на някого. Вратите обаче оставаха затворени. Слантър се огледа бързо наоколо. Зад мястото, където стояха той и Хелт, гномите отново се раздвижиха.

— Кой си ти? — отново викна гласът зад стената.

— Отвори вратите, глупако! — Търпението на Слантър се беше изчерпало.

Хелт мина напред и застана до гнома:

— Калахорн! — провикна се той с пресипнал глас.

Гномите зад тях нададоха вой. Играта беше свършила. Двамата хукнаха като обезумели към стената на крепостта и викаха на джуджетата вътре. Втурнаха се към обкованите с желязо врати и мятаха отчаяни погледи назад. Цяла редица от гноми се беше спуснала след тях. Факлите подскачаха бясно в ръцете им и гневни викове раздираха въздуха. В мрака полетяха копия и стрели.

Вратите рязко се отвориха и протегнати ръце ги изтеглиха навътре. Миг след това те бяха в крепостта. Вратите силно се хлопнаха зад тях и отново гневни крясъци проехтяха в нощта. Хвърлиха ги на земята и ги наобиколиха в кръг с копия, забити в пръстта.

Слантър поклати възмутено глава и погледна Хелт:

— А сега твой ред е да им обясниш, човеко от границата — измърмори той. — Аз дори и да исках, нямаше да мога.

Джеър Омсфорд дълго пропада към Силидълън. Летя надолу, невзрачно петънце на тъмносиньо-сивкавия фон на нощното небе. Стомахът му се сви и му се доповръща, а вятърът бучеше в ушите му. Далече долу под него водите на езерото отразяваха огньовете на гномите и проблясваха с леко червеникави вълнички. Край замъгления му поглед ограждащите Капаал планини и скали се носеха с бясна скорост. Имаше чувството, че времето е спряло и че никога няма да престане да пада.

После се заби с неимоверна сила, разцепи повърхността на езерото и се гмурна надълбоко в студените, тъмни води. Внезапно остана без въздух и цялото му тяло изтръпна от удара. Забори се неистово с мразовитата чернота, която го заобикаляше. Отчаяно забиваше пръсти във водата и единствената му мисъл беше как да стигне до повърхността, за да поеме глътка въздух. След няколко секунди тялото му изстина. Някаква смазваща сила го притискаше ужасно. Стори му се, че ще го пречупи на две. Имаше чувството, че всеки момент ще се задуши и с все сили се мъчеше да изплува. Пред очите му затанцуваха огнени петна. Изведнъж почувства ръцете и краката си като оловни. Теглеха го надолу. Отмалял се съпротивляваше на дърпането им, загубен в лабиринт от тъмни завои. Миг след това всичко наоколо изчезна. Той засънува. Един дълъг, безкраен сън, низ от несвързани чувства и усещания, от места, които уж му бяха познати, но и някак нови. Вълни от звуци и движения го носеха през кошмарни пейзажи, преследваха го спомени, явяваха му се често посещавани горски пътеки на Вейл, а черната студена вода го подмяташе и животът се превръщаше в невероятен хаос от лица и тела, които не бяха свързани помежду си, а съвсем откъснати и независими едно от друго. И Брин беше там, ликът й ту се появяваше, ту изчезваше. Един изкривен образ, който съчетаваше в себе си едновременно действителност и недействителност, и молеше за разбиране. Говореха му някакви безформени, безжизнени същества, а думите ги изговаряше гласът на сестра му и го зовеше, зовеше…

После се озова в ръцете на Гарет Джакс. Майсторът на бойните изкуства го стискаше здраво в ръцете си, гласът — му шепот на живот в едно ужасно място. Джеър се носеше по повърхността на водата, с лице към заоблаченото нощно небе. Мъчеше се да поеме въздух и да каже нещо, но не успяваше. Дошъл беше на себе си, върнал се беше оттам, където беше пропаднал. Не осъзнаваше напълно какво му се беше случило, нито какво ставаше с него. Потъваше в тъмнината и изплуваше от нея и всеки път, й се изплъзваше дотолкова, доколкото да може отново да долови звуците, цветовете и усещането, които означаваха живот.

После някакви ръце го сграбчиха, изтеглиха го от водата и тъмнината и го поставиха на твърда земя. Чу груби гласове, които говореха нещо неясно. Откъслечни думи долитаха до съзнанието му като разпилени от вятъра листа. Запримигва с очи и видя Гарет Джакс надвесен над него. Изпитото му загоряло лице беше мокро и вкочанено от студ, светлата му коса сплъстена и залепнала на челото.

— Младежо от Вейл, чуваш ли ме? Няма нищо. Вече си добре.

Забеляза други лица — грубовати лица на джуджета със сериозни физиономии, които го разглеждаха. Той преглътна, задави се и измънка нещо неразбираемо.

— Не се мъчи да говориш — обади се строго едно от тях. — Просто се отпусни.

Той кимна. Нечии ръце го завиха в одеала, вдигнаха го от земята и го понесоха нанякъде.

— Ама че нощ — изруга друг глас.

Джеър се опита да обърне глава натам, откъдето беше дошъл гласът, но установи, че не може да се ориентира за посоката. Отпусна се в топлината на одеалата, успокоен от лекото полюляване на ръцете, които го носеха.

Само след минута вече беше заспал.