Тери Брукс
Молитвената песен (26)

ГЛАВА 26

След като плени Джеър след падането на крепостта на джуджетата в Капаал, муелретът Стайтис го поведе на север през пущинаците на Анар. Те следваха извивките и завоите на Сребърната река, която лъкатушеше през гори и храсталаци, навлязоха дълбоко в тъмната гора. През цялото време младежът от Вейл беше вързан и със запушена уста. Влечугото го влачеше след себе си като животно и отпускаше въжетата само по време на ядене, и то толкова, колкото да може да се храни, а студените му очи постоянно го дебнеха. Сивите дъждовни часове се точеха мъчително бавно и заедно с тях се отдалечаваше всичко, което беше животът на младежа от Вейл — приятелите и спътниците, надеждите и обещанията. Гората беше влажна и зловонна, пропита от отровените води на Сребърната река, с миризма на гнило и задушена от умиращите храсти и дървета, които растяха така нагъсто, че закриваха цялото небе със сплетените си клони. Само реката, която течеше лениво край тях, почерняла и отровена, им даваше някакво чувство за посока.

Имаше и други, които се придвижваха на север към Анар. По широкия път, който вървеше успоредно на Сребърната река, предпазливо избягван от муелрета, се влачеха кервани на войници гноми и на техните пленници. Те бяха кални и отрупани с плячката на армията нашественичка. Пленниците — мъже, които бяха отбранявали Капаал — бяха завързани и оковани във вериги. Те минаваха бавно в дълги редици, подкарани като добитък — джуджета, елфи и хора от границата — съсипани, пребити и лишени от всякаква надежда. Джеър ги погледна през дърветата от височината над пътя и в очите му бликнаха сълзи.

На юг по шосето пътуваха армиите на гномите от Греймарк в огромни безредни групи. Те бързаха да настигнат племената, които вече напредваха в земите на народа на джуджетата. Прииждаха с хиляди, жестоки и ужасяващи. Жълтите им лица се изкривяваха в подигравателни усмивки, когато подвикваха на минаващите край тях пленници. Имаше и Призраци Морди, макар че те бяха малко на брой, зловещи черни същества, които вървяха сами, избягвани от всички.

Времето стана още по-отвратително. Небето притъмня и заваля пороен дъжд. Клоните на дърветата провиснаха от влагата, листата оклюмаха и почнаха да падат в калта. Земята стана още по-кална и хлъзгава, а гората още по-мрачна и неприветлива. Небето така прихлупи ниско земята, сякаш искаше да задуши всичко живо под себе си.

Джеър Омсфорд се влачеше безпомощно през храсталаците, теглен от кожената каишка, която облечената в черно фигура пред него стискаше в ръка. Студът и влагата бяха проникнали дълбоко в него. След всичките тези дълги часове на път умората започна да се проявява. Втресе го и мислите му започнаха да блуждаят. Отделни моменти от всичко, което го беше довело до това окаяно състояние, се преплитаха със спомени от детството, застиваха за малко в поразеното му съзнание като откъслечни части на картина, и изчезваха. Понякога мозъкът му се замъгляваше. Тогава го измъчваха странни и ужасяващи видения, които се промъкваха като крадци в мислите му. Дори когато треската за миг го отпускаше, той изпадаше в мрачно отчаяние. Нямаше ги Капаал, защитниците й, всичките му приятели и спътници. Техните образи в момента на падането на крепостта проблясваха в съзнанието му с ослепителната яркост на светкавиците над главата му, които зърваше през короните на дърветата. Гарет Джакс, повлечен от кракена в дълбоките води на Силидълън. Форейкър и Хелт, погребани под каменните отломки на стената, срутена от магията на Черните скитници. Тичащият пред него в тайния подземен тунел Слантър, без да се обръща, без да го поглежда. От време на време му се явяваха и образите на Аланон и Роун, загубени някъде навътре в Анар.

Понякога изплуваха и мисли за Краля на Сребърната река, ясни и необикновено мъчителни, изпълнени със знамението и тайнствеността на стареца. Помни, шепнеха му те тихо и настойчиво. Не забравяй какво трябва да направиш. Той обаче като че ли беше забравил. Даровете на магията — Кристалът на виденията и Сребърният прах — бяха на сигурно място в куртката му, скрити от дебнещите очи на муелрета. Все още бяха в него и той възнамеряваше да ги пази. Само гдето предназначението им не му беше никак ясно. То се изплъзваше в пристъпа на треската, криеше се в блуждаещото му съзнание.

Едва когато спряха да нощуват муелретът забеляза, че го тресе. Извади една торбичка, разтвори съдържанието й в черна горчива бира и го накара да изпие лекарството. Младежът от Вейл отказа, омаломощен от треската и от чувството си на несигурност, но муелретът насила изсипа течността в гърлото му. Малко след това заспа. Тази нощ спа непробудно. На сутринта получи още една доза от горчивата течност, привечер втора и треската започна да намалява.

Нощта прекараха под скала над един висок хребет над виещата се ивица на реката, по-сухи от предишните нощи в откритата гора и на завет. Джеър реши отново да заговори муелрета. Приключили бяха с яденето — корени и сушено месо, придружени с малко количество от горчивата бира. Седяха един срещу друг в тъмнината, увити в наметалата си, за да се предпазят от нощния студ. Валеше тих, напоителен дъжд. Муелретът не беше сложил превръзката на устата на Джеър, както беше правил предишните две нощи, а я беше оставил да виси на врата му. Наблюдаваше младежа от Вейл, студените му очи проблясваха, лицето му, бледа сянка в тъмнината на качулката. Нито помръдваше, нито продумваше. Просто седеше и наблюдаваше свития пред него младеж от Вейл. Минутите течаха. Накрая Джеър събра кураж и заговори съществото.

— Къде ме водиш? — попита той предпазливо. Полегатите тесни очи се свиха още повече и в този момент младежът от Вейл разбра, че муелретът го беше чакал да проговори.

— Отиваме в Хай Бенс — отвърна той.

Джеър го погледна въпросително:

— Хай Бенс?

— Планини под Рейвънсхорн, елфце — изсъска другият. — Осстанеш иссвесстно време в тесси планини. Посставя теб в ссатвор на гноми в Дън Фий Арън!

Гърлото на Джеър се сви:

— Затвор ли? Възнамеряваш да ме тикнеш в затвор?

— Мои госсти сстоят там — отвърна другият прехрипнало и се изсмя.

Младежът изтръпна при звука на смеха и се опита да се отърси от страха, който го обзе.

— Защо постъпваш така с мен — попита той сърдито. — Какво искаш от мен?

— Хсс. — Влечугото вдигна кривия си пръст. — Елфцето наисстина ли не сснае? Не рассбира ли? — Загърнатата фигура се наведе напред. — Тогава сслушай, малки хора. Сслушай! Насс били надарени хора, госсподари на шивота на вссицки планини. Преди много години дошъл при насс Госсподаря на мрака и беше ссключена ссделка. Малки гномсски хора бъдат иссп-ратени да сслушат на Госсподаря на магиите, ако той осстави насей хора бъдат госсподари в планините. Направи това, Госсподарят на мрака, но дойде неговото време, напуссна ссемята. Ние обаце оссте ссме тук. Ние шивеем!

Кривият пръст се сви леко:

— Поссле дойде церни сскитници, исслессли от церната яма на Мейлморд, кацили в насей планини. Сслушат на магията на Госсподаря на мрака. Откашем ссе от наши домове, така исскат. Откашем ссе от малки хора, които ни сслушат. Ссделка ниссто не оссначава. Ние откассваме на черните сскитници, призраците морди. Ние ссъссто ссме ссилни. Но нессто направиха на насс. Отсслабваме и умираме. Не ссе рашдат бебета. Наши хора намалява. Години минават и ние сстанем много малко. Церните сскитници пак кассват ние трябва махаме ссе от планините. Накрая осстанем шепа хора и церните сскитници прогонят насс!

Млъкна и зелените тесни очи се впиха в очите на младежа от Вейл. Изпълнени бяха с гняв и болка:

— Мисслили, че ссъм умрял, церните сскитници, приссраците морди. Церни съсстесства на селото. Но асс шивея!

Джеър гледаше изумен чудовището. Стайтис току-що му беше признал, че муелретите по времето на Ший Омсфорд са продали на Господаря на мрака живота на планинските гноми, за да ги използва в битката срещу Южната земя в провалилата се Трета война на расите. Муелретите са направили това, за да запазят господството си над планинското кралство в Рейвънсхорн. Точно както му беше казал Форейкър и както подозираха джуджетата. Но тогава са дошли Призраците Морди, наследници на силата на черната магия на Господаря на магиите. Сега Източната земя щеше да е тяхна и Рейвънсхорн нямаше вече да принадлежи на муелретите. Когато гущероподобните същества са се противопоставили, Призраците Морди са ги отслабили физически, разбили са им здравето и са ги унищожили. Значи Стайтис наистина е бил прогонен от родината си, когато е бил намерен от джуджетата и откаран в Капаал…

— Но какво общо има това с мен? — попита недоумяващо той.

— Магията! — отвърна веднага муелретът. — Магията, малки приятелю! Исскам това, което ти притешаваш. Пессните, които пееш, трябва да бъдат мои. Имаш магията. Трябва да ми я дадеш!

— Но аз не мога! — възкликна Джеър.

Лицето на другия се изкриви в гримаса:

— Не мошеш ли, малки приятелю? Ссилата на магиите трябва да ссе върне при мой народ, не при Сскитниците Морди. Ти ште сси дадеш магията, елфце. В ссатворите ште ми я дадеш. Ште видиш.

Джеър извърна поглед. Със Стайтис е същото, каквото беше и с гнома сед Спилк. И двамата искат власт над нещо, която Джеър не може да им даде, дори и да иска. Магията на песента на желанията е негова и само той може да я използва. Муелретът няма да има никаква полза от нея, както нямаше да има полза от нея и седът.

Изведнъж му мина мисъл, от която се смрази. Ами ако Стайтис знаеше това? Ако знаеше, че не може да притежава магията, но иска да я използва чрез Джеър? Младежът от Вейл си спомни какво му беше направил в онази килия в Капаал. По какъв начин муелретът беше успял да го накара да разкрие магията?

Косата му настръхна. По дяволите! Ами ако Стайтис знаеше — или само подозираше, че има и други магии? Ами ако той усещаше Кристала на виденията и Сребърния прах?

— Не можеш да ги имаш — прошепна той, преди да се усети какво казва. В гласа му имаше нотка на отчаяние.

Муелретът изсъска тихо:

— Ссатворите ште променят мнението ти, малки хора. Ще видиш.

След това Джеър Омсфорд дълго не можа да заспи. Отново беше завързан и със запушена уста, залутан в мрачните си мисли, заслушан в шума на дъжда и в дишането на спящия муелрет. Входът на малката пещера беше забулен в сенки. Отвън вятърът гонеше буреносните облаци над подгизналата от дъжда земя. Какво трябваше да направи? Зад него беше издирването и провалените му планове да спаси Брин. Пред него бяха затворите на гномите в Дън Фий Арън. Попаднеше ли веднъж в тях, той може би никога нямаше да излезе оттам. Повече от ясно беше, че муелретът има намерение да го държи затворен, докато не открие какво знае Джеър за тайните на магията на елфите. Младежът обаче никога няма да ги издаде. Те бяха негови и той трябваше да ги използва, за да услужи на Краля на Сребърната река в замяна на живота на сестра си. Той никога няма да ги издаде. И все пак усещаше, че въпреки твърдото си решение и смелостта, която би могъл да събере и да се противопостави на похитителя си, рано или късно Стайтис щеше да намери начин и да изтръгне тези тайни от него.

Някъде в далечината се разнесе тътен на гръмотевица, който проехтя зловещо над гората. Още дълго стоя буден, докато накрая изтощението надделя и той заспа. С пукването на зората Джеър и муелретът отново тръгнаха на север. Вече трети ден се влачеха през дъжд, мъгла и прогизнали храсталаци. По обед навлязоха в Хай Бенс. Планината беше мрачна и скалиста — купчина от назъбени върхове и чукари, които се издигаха от двата бряга на Сребърната река там, където тя се спускаше и излизаше от високите планини под Рейвънсхорн. Двамата се изкачваха по склоновете, обгърнати от мъгла, която лепнеше по скалите. Накрая, когато денят си отиде и настъпи вечерта, те застанаха на издадена скала над крепостта Дън Фий Арън.

Дън Фий Арън приличаше на замък — комплекс от стени, кули наблюдателници и укрепления. Цялата крепост имаше мрачен и неприветлив вид, сякаш беше изградена от дъжда пред тях, който сигурно не преставаше да вали дори в най-хубавото време, помисли си Джеър. Мълчаливо излязоха от гората. Високият Муелрет водеше накуцващия младеж от Вейл. Минаха през храстите и шубраците и влязоха в лагера. Гноми преследвачи и задържани от най-различни слоеве и с най-различно положение минаваха край тях, загърнати в плащове и с качулки на главата, потънали в собствените си грижи. Никой не ги попита нищо. Никой не се загледа в тях. Минаха през каменни парапети и тесни пътеки, спуснаха се по стълби, после прекосиха коридори. Джеър изпита чувството, че светът се стеснява и затваря около него. Усети смрадливата миризма на мястото, вонята на застояло в килиите. Тук обричаха живота на пълна изолация, без изобщо да му мислят. Зазиждаха живота зад тези стени и го забравяха.

Стигнаха до огромна сграда. За прозорци й служеха тесните процепи в камъка, вратите бяха масивни и обковани с желязо. Когато влязоха ги обгърна мъртвешка тишина.

— Ссатвор, елфце — прошепна зад Джеър муелретът. Минаха през лабиринт от мрачни тъмни коридори с множество врати с ръждясали и покрити с паяжина брави и ключалки, явно недокосвани години наред. Джеър изпита студ и празнота, като гледаше тези безкрайни редици от врати, покрай които минаваха. Ботушите им отекваха глухо в тишината, нарушавана единствено от звън на желязо и дялкане на камък. Джеър гледаше потискащите стени, които се издигаха около него. Как ще се измъкна оттук, чудеше се той? Как ще намеря пътя?

В коридора пред тях блесна факла. Носеше я дребна, загърната в наметало фигура. Беше гном, стар и съсипан. Лицето му беше обезобразено от някаква болест и толкова гадно, че Джеър неволно отстъпи назад. Стайтис се доближи до чакащия грозен гном, наведе се над него и направи няколко знака с пръсти. Гномът отговори по същия начин. Махна им да го последват.

Навлизаха все по-навътре в затворите. Светлината от външния свят напълно изчезна. Единствено горящата и димяща факла им показваше пътя в тъмнината.

Най-после спряха пред обкована с желязо врата, като всички останали, покрай които бяха минали. Гномът дръпна силно резето и го изтегли. Вратата се отвори със скърцане. Стайтис се обърна към Джеър и го въведе в килията. Пространството беше малко, ограничено и празно, с изключение на купчина слама в единия ъгъл и дървена кофа до вратата. Една единствена тясна цепнатина в отсрещната стена пропускаше малко снопче сивкава светлина отвън.

Муелретът се обърна, развърза ръцете на Джеър, свали превръзката от устата му и грубо го блъсна към сламеното легло.

— Това е твое — каза той. — Дом сса малки хора, докато не ми казеш сса магиите. — Посочи с кривия си пръст гнома зад себе си. — Твой пассац, елфце. Той е мой, всее оште ми ссе подчинява. Ням сси е — не прикассва, нито цува. Песни на магията бессполесени сса него. Ште те храни и ште те обсслушва. — Замълча. — Ште ти прицинява болка, ако ти не ссе подцинява.

Гномът беше обърнал обезобразеното се лице към младежа от Вейл, докато Стайтис говореше. Но то беше безизразно и не разкриваше мислите му. Огледа се мрачно.

— Ште кашеш това, което исскам да сснам, елфце — внезапно просъска муелретът. — Ште ми кашеш, инаце ште си осстанеш тук ссавинаги!

Леденият съскащ глас увисна в тишината на малката килия, а жълтите очи на влечугото проникнаха дълбоко в очите на младежа от Вейл. После Стайтис се обърна и излезе. Гномът пазач също се обърна, сграбчи с кривите си пръсти вратата, затвори я и я залости. Останал сам в тъмнината, Джеър се заслуша в шума на отдалечаващите се стъпки. После всичко потъна в тишина.

Минутите течаха бавно и се превръщаха в часове. Той седеше неподвижен в килията, вслушваше се в тишината и си мислеше в какво ужасно безнадеждно положение беше изпаднал. Задушаваше се от острата смрад на застояло и гранясало. Завладяваше го все по-голямо отчаяние. Уплашен беше, толкова уплашен, че не можеше да събере мислите си. Досега, откакто беше напуснал дома си в Шейдската долина, бягайки от преследващите го гноми, тази мисъл не му беше минавала през ум. Сега за пръв път се появи.

Ти ще се провалиш, нашепваше му тя. Щеше да се разплаче, ако можеше, но сълзите бяха заседнали в гърлото му. Може би се страхуваше да направи дори и това. Мисли как да се измъкнеш от това място, заповядваше си той. За всяко положение си има и изход.

Пое дълбоко въздух, за да се овладее. Какво би направил Гарет Джакс при подобни обстоятелства? Пък дори и Слантър? Слантър винаги намираше изход. Слантър умееше да оцелява. Дори Роун Лий щеше да може да измисли нещо.

Мислите му се отплеснаха. Зарея се в спомени за миналото и напразно се мъчеше да не се отдава на мечти какво би могло да бъде. Те бяха илюзия, фалшива представа за истини, изкривени в безразсъдството на отчаянието му, мечти, които би искал да бъдат действителност.

Най-накрая се насили да стане и се заразхожда в тесния си затвор. Разглеждаше това, което вече беше видял. Докосваше влажния студен камък, взираше се в сивото снопче, която се промъкваше през процепа. Обикаляше килията и я изучаваше без определена цел. Просто чакаше емоциите му да се уталожат и мислите му да се подредят.

Изведнъж реши да използва Кристала на виденията. Ако искаше да има някаква представа с колко още време разполага, той трябваше да разбере какво се беше случило на Брин.

Бързо извади Кристала на сребърната верижка от укритието в куртката. Постави го внимателно в свитите си длани и се взря в него. Чуваше гласа на Краля на Сребърната река, който му шепнеше, предупреждаваше, че с помощта на този Кристал той ще може да следва пътя на Брин. Просто трябваше само да му попее…

Запя тихо. В началото гласът му изневери. Задушаваше се, все още в плен на чувствата, които упорито отказваха да го оставят на мира. Опита се да преодолее чувството си на несигурност и се насили. Звукът на песента на желанията изпълни килията. Почти веднага Кристалът заблестя ярко в тъмнината и прогони сенките.

Веднага видя, че това беше светлината на малък огън. Брин стоеше пред него, загледана в пламъците. Подпряла беше хубавото си лице на дланите. После вдигна очи, сякаш търсеше нещо. Изглеждаше напрегната и тревожна, почти съсипана. Отново сведе очи и въздъхна. Потръпна леко, сякаш искаше да сподави ридание. Изглеждаше напълно отчаяна. Явно й се беше случило нещо крайно неприятно…

Гласът на Джеър секна от тревогата, която изпита за сестра си. Помръкналото й лице трепна и изчезна. Поразен, младежът от Вейл продължи да гледа втренчено Кристала.

Къде ли е Аланон, чудеше се той. Не го видя в Кристала.

Като листа, понесени от вятъра, шепнеше му гласът на Краля на Сребърната река. С нея ще бъде свършено.

После той стисна Кристала в дланите си и впи невиждащи очи в тъмнината.