Тери Брукс
Молитвената песен (24)

ГЛАВА 24

Над Източната земя и горите на Анар се зазори и тримата, които идваха от Шейди Вейл, отново поеха на път. Излязоха на изток от селото и навлязоха в гористата местност извън него. Почти никой не ги видя, когато тръгнаха. Няколко мълчаливи стори в бели роби и с тъжни лица се струпаха в конюшните зад Центъра и им махнаха за сбогом. След минути тримата изчезнаха сред дърветата. Отидоха си така тихо и тайнствено, както бяха дошли.

Есенният ден беше от тези, които пораждат приятни спомени за отминаващите по-топли дни и припомнят за дълбоките зимни снегове, които са някъде наблизо. Беше топло и слънчево. Ярките багри на дърветата се къпеха в меките лъчи на слънцето, а въздухът беше наситен с благоухаенето на най-различни миризми. В сравнение с мрачните и студени дни след отшумяването на бурята, този ден беше светъл и спокоен, а безбрежната синева на небето и топлината на слънчевите лъчи действаха успокоително.

Брин Омсфорд и Роун Лий обаче не можеха да се насладят на прекрасния ден, преследвани от ужасното признание на Аланон и от напрегнатото очакване на онова, което предстоеше да им се случи. Затворили се в себе си, всеки отдаден на личните си емоции и интимни мисли, девойката от Вейл и планинецът яздеха мълчаливо напред под шарените сенки на големите, черни дървета. Единственото, което усещаха, беше студът, който смразяваше душите им.

— От тук нататък пътят ни става опасен — беше им казал тихо Аланон преди да тръгнат тази сутрин. В гласа му беше прозвучала необичайна нотка на нежност. — Призраците Морди няма да ни изпускат от очи при целия ни преход през Източната земя и горите на Анар. Те знаят, че идваме. След Паранор няма никакво място за съмнение. Знаят и още нещо — че трябва да ни спрат преди да стигнем Мейлморд. Гномите ще ни търсят, а там, където няма да има гноми, ще бъдат онези, които се подчиняват на Черните скитници. Нито една пътека на изток в Рейвънсхорн няма да е безопасна за нас.

— И все пак, само трима сме, така че няма да е лесно да ни открият. Призраците Морди и гномите следят два пътя, по които подозират, че ще вървим — на север над реката Раб и на юг през Кълхейвън. Те са безопасни и безпрепятствени, за тях разбира се, и всеки благоразумен човек би ги избрал. Ние обаче няма да минем нито по единия, нито по-другия. Ще предпочетем най-опасния път — но не само за нас, а и за тях. Ще вървим право на изток в централен Анар, през Волфкстааг, Дарклин Рийч и тресавището Оулдън. В тези райони действат магии, по-стари от техните, магии, които те биха се позамислили дали да предизвикват. Волфкстааг е забранена зона за гномите и те няма да влязат в нея, дори Призраците Морди да ги изкомандват да направят това. Там има неща, по-опасни от гномите, които искаме да избегнем, но те спят. Ако сме достатъчно бързи и предпазливи, ще минем невредими. Дарклин Рийч и тресавището са свърталища и на други магии, но там бихме могли да намерим някои по-доброжелателни към нашата, отколкото към тяхната идея…

Яздиха през западната част на централен Анар и се изкачиха на възвишенията, които бяха предверието към скалистите гористи хребети на Волфкстааг. През целия път се оглеждаха за черните същества, които дебнеха някъде наоколо. По пладне стигнаха Прохода на Джейд и започнаха едно дълго, спиралообразно изкачване по южния му склон, скрити от дървета и шубраци. В средата на следобеда бяха стигнали доста на изток от прохода и се изкачваха към високите била. Свечеряваше се. Когато се стъмни те вече бяха навлезли навътре в планината. Сенките се промъкваха като живи същества сред дърветата, между които вървяха. Не преставаха да се оглеждат, но не откриваха никакви признаци за присъствието на някакъв живот и имаха усещането, че са абсолютно сами.

Странно беше и някак страшно, че биха могли да са сами, помисли си Брин, когато планината потъна в мрак и денят отмина. Искаше й се да усеща поне някакво незначително присъствие на живот, но тези върхове и гори изглежда бяха лишени от всякакъв живот. Нямаше птици, нямаше насекоми, нямаше никаква живинка. Имаше само тишина — дълбока и всепроникваща, която — при липсата на всякаква форма на живот оживяваше.

Аланон спря и те си направиха лагер под една разкривена разцепена хикория. След като извадиха провизиите, погрижиха се за конете и подготвиха мястото за спане, друидът им нареди да не палят огън, махна с ръка и се скри в дърветата. Девойката от Вейл и планинецът го наблюдаваха, докато той изчезна от погледа и после седнаха да вечерят. Ядоха студена храна — хляб, сирене и сушени плодове. Хранеха се мълчаливо в тъмнината и оглеждаха сенките наоколо, като търсеха някакъв признак на живот, който вече бяха загубили надежда, че ще се появи. Нощното небе над тях беше осветено от големи разпръснати звезди.

— Накъде мислиш тръгна сега? — попита Роун Лий след известно време. По-скоро задаваше въпроса на себе си. Брин сви рамене и не каза нищо. — Същинска сянка, нали? Променя се с всяка смяна на слънцето и луната, появява се внезапно и изчезва. И винаги причините си ги знае само той. Никога не би споделил мотивите си с нас, естествено. Нито с което и да било друго най-обикновено човешко същество като нас. — Въздъхна и сложи настрана чинията. — Само че ние май вече не сме най-обикновени човешки същества, не мислиш ли?

Брин си играеше с парчетата хляб и сирене, които не беше дояла:

— Май не сме — отговори тихо тя.

— Е, както и да е. Въпреки всичко ние сме си такива, каквито сме. — Замълча. После се наведе към нея. — Знаеш ли, може би е странно, но отношението ми към него не е същото, както в началото. Цял ден мислих за това. Все още не му вярвам напълно. Просто не мога. Той знае прекалено много неща, които аз не знам. И в същото време му гласувам доверие. Струва ми се, че се опитва да помогне, прави всичко, което е по силите му.

Млъкна и зачака Брин да каже нещо. Но девойката от Вейл мълчеше и гледаше встрани.

— Брин, какво те мъчи — попита накрая той.

Тя го погледна и отвърна:

— Не съм много сигурна.

— Във връзка с това, което ни каза снощи ли — че повече няма да го видим?

— Да. Но има и нещо друго.

Планинецът каза неуверено:

— Може би ти просто си…

— Нещо не е наред — прекъсна го тя и го погледна в очите.

— Какво?

— Нещо не е наред — повтори тя бавно, като подчертаваше всяка дума. — С него, с нас, с цялото това пътуване, а най-вече с мен.

Роун я изгледа смаяно:

— Не разбирам.

— И аз не разбирам. Просто го усещам. — Загърна се по-плътно с наметалото и се сгуши в него. — Усещам го вече дни наред — откакто духът на Бремен се появи в Рога на пъкъла и след като унищожихме онзи Призрак Морд. Имам чувството, че ще се случи нещо лошо… нещо ужасно. Не знам какво. Освен това ми се струва, че ме наблюдават. Нещо ме наблюдава, а никога няма нищо. Усещам и още нещо. То е най-лошото. Имам чувството, че някой ме… откъсва от самата мен, от теб и от Аланон. Всичко е по-различно от това, което беше, когато тръгнахме от Шейдската долина. Всичко е някак си по-различно.

Планинецът помълча, после каза:

— Предполагам, че се дължи на това, което ни се случи, Брин. Рогът на пъкъла, Паранор, Аланон, който сподели с нас какво му е казал духът на Бремен. Всичко това не можеше да не ни промени. Освен това толкова много дни сме далеч от Вейл, от всичко, което ни е близко и приятно. И това оказва влияние, няма начин.

— Далеч от Джеър — каза тя тихо.

— И от родителите ти.

— Но най-много ми липсва Джеър — каза тя натъртено, сякаш търсеше причината. — Не, не е това. Нещо друго е, нещо извън Аланон. И не е свързано с липсата на-дома и семейството. И… усещам го много ясно, Роун. Някъде дълбоко в мен. Нещо, което… — Млъкна неуверено и извърна поглед. — Защо Джеър не е до мен сега — само за няколко минути. Мисля си, че той щеше да разбере какво не е наред. Толкова сме близки в това отношение… Спря и се засмя тихо. — Глупаво, нали? Да искам нещо, което едва ли би променило нещата.

— Джеър и на мен ми липсва. — Планинецът се помъчи да се усмихне. — Той поне щеше да отвлече мислите ни от проблемите. Щеше да е някъде по следите на Призраци Морди или нещо подобно.

Млъкна притеснен, като се усети какво каза. После продължи:

— Както и да е. Всъщност може би всичко си е наред. Ако наистина имаше нещо нередно, Аланон щеше да го усети, нали така? Във всеки случай той като че ли усеща всичко.

Брин мълча дълго.

— Чудя се дали още е така — каза тя накрая. — Чудя се дали той все още може да усеща всичко.

Замълчаха, и двамата вперили очи в тъмнината, потънали в мислите си. Времето течеше бавно, а безмълвието на нощта ги притисна, сякаш искаше да ги обгърне в плаща на застиналата си злочеста самота. С всяка изминала минута им се струваше все по-сигурно, че някакъв звук ще разкъса този омагьосан кръг — далечен вик на живо същество, леко раздвижване на някое дърво, прошумоляване на лист или бръмчене на насекомо. Нищо подобно не се случи. Нямаше никакъв звук. Имаше само тишина.

— Имам чувството, че се скитаме безцелно — каза изведнъж Брин.

Роун Лий поклати глава:

— Следваме определен маршрут, Брин. И той си има цел.

Тя го погледна:

— Защо не те послушах и не си останах у дома?

Планинецът я изгледа смаяно. Красивото мургаво лице беше обърнато към неговото. В черните очи на девойката от Вейл имаше и умора, и несигурност, една смесица, която много приличаше на страх. За миг изпита неприятното усещане, че момичето, което седеше срещу него, не беше Брин Омсфорд.

— Аз ще те закрилям — каза той тихо, натъртено. — Обещавам.

Тя се усмихна, вяла, бегла усмивка, която в миг изчезна. Протегна ръце и го докосна нежно:

— Вярвам ти — прошепна тя.

Но някъде дълбоко в себе си усети, че не е много сигурна дали той ще е в състояние да направи това.

Аланон се върна в лагера почти в полунощ. Появи се измежду дърветата като всяка друга сянка, която се движеше във Волфкстааг. Лунните лъчи се промъкваха през клоните на дърветата и сребристата им светлина придаваше на нощта неестествен блясък. Роун и Лий спяха, завити в одеалата. Огромната планина беше потънала в тишина. Той май единствен будуваше.

Друидът стоеше на няколко крачки от спящите младеж и девойка. Тръгнал беше в гората, защото му се прииска да остане сам, да размисли и да прецени каква е вероятността да се случи това, което предстоеше. Колко неочаквано му прозвучаха думите на духа на Бремен. Наистина странно — удариха го като гръм от ясно небе. А не би трябвало. Още от самото начало той много добре знаеше какво ще стане. Въпреки това винаги беше имал чувството, че все нещо ще се промени. Та нали беше друид? Следователно всичко беше възможно.

Мрачните му очи се плъзнаха по планинската верига. Отминалите дни на живота му бяха далеч назад, битките, в които беше оцелявал и пътищата, които беше изминал, докато стигне до този момент. Бъдещите дни също изглеждаха далечни, но това беше илюзия, много добре го знаеше. Бъдещите дни бяха непосредствено пред него.

Толкова много беше постигнато, мислеше си той. Но не беше достатъчно. Обърна се и погледна спящата девойка от Вейл. От нея ще зависи всичко. Тя, естествено, не можеше да повярва в това, нито в истината за песента на желанията. Възприемаше силата на песента на елфите от човешка гледна точка. А магията никога не е била нещо човешко. Той й беше показал на какво беше способна магическата песен — съвсем нищожна част от границите, в които тя можеше да се разпростира. Усещаше, че девойката нямаше да издържи на повече. Брин приемаше магията по детски, а узряването й щеше да бъде трудно.

Доста трудно, беше сигурен в това, просто, защото той не беше способен да й помогне.

А дали наистина не беше способен да й помогне? Ето че всичко отново се повтаряше. Усмихна се мрачно. Пак това негово решение никога на никого да не разкрива всичко, а само толкова, колкото сметнеше за необходимо. Същата убеденост, която се появи преди много години с Ший Омсфорд — истината се научава най-добре от онзи, който я използва. Естествено, че би могъл да й каже — или поне да се опита да й каже. Баща й би искал тя да знае. Навремето Уил Омсфорд беше настоявал, че момичето елф Амбърл трябва да узнае истината. Само че не Уил Омсфорд, а той решаваше какво да казва.

Решението винаги е било негово.

Устата му се изкриви в горчива усмивка. Отдавна отминаха годините на Съвета на друидите в Паранор, когато много умове и много мнения се обединяваха, за да търсят решения на проблемите на човечеството. Друидите; мъдреците на миналото, вече ги нямаше. Историческите книги и Паранор, и всички надежди и мечти, които те някога пораждаха, изчезнаха. Остана само той.

Сега всички проблеми на човечеството бяха негови, както винаги са били и ще продължат да бъдат, докато е жив. И това решение пак трябваше да бъде лично негово. И друидът го взе, когато реши да бъде това, което е. Той обаче беше последният. Дали щеше да има някой друг, който да вземе същото това решения, когато той си отиде от този свят?

Сам, неуверен, той стоеше в сенките на дърветата в края на гората и наблюдаваше Брин.

Призори продължиха на изток. И този есенен ден беше окъпан в ярките лъчи на слънцето — топъл, благоуханен, изпълнен с мечти за това, което би могло да бъде. Когато нощта потъна на запад от Волфкстааг слънцето се издигна на източния хоризонт и се подаде иззад очертанията на гората. Златистите му лъчи се протегнаха, докоснаха и най-затънтените и тъмни кътчета на земята и прогониха мрака. Дори сред огромната скована самота на забранената планина те се почувстваха отпуснати и спокойни.

Брин си мислеше за дома. Колко красива би изглеждала Вейлската долина в ден като този! Дори тук багрите на сезона бяха безразборно разхвърляни върху мъх и зеленина все още не загубили цвета от щедрата четка на лятото. Девойката вдишваше дълбоко уханията на живота и главата й се замая. По това време селяните на Вейл вече бяха будни и се готвеха за всекидневната си работа. Приготвяха закуската и през широко отворените прозорци се носеше апетитна миризма на готвено. По-късно, вече привършили със сутрешните си задължения, семействата щяха да се съберат на разговорка. Те щяха да се наслаждават на един такъв следобед, необичаен за това време на годината, да се потопят в спокойствието му и да се опитат да задържат, макар за кратко, спомена за отминалото лято.

Как бих искала да съм там сред тях сега, помисли си Брин. Как бих искала да съм у дома!

Сутринта си отиде бързо, сгрята от слънцето, в спомени и мечти. Изминаваха хребети и склонове и отново хребети и склонове. Отвъд, зад Волфсктааг, започна да се мержелее гъстата гора на низината. По обед бяха оставили зад гърба си голяма част от планинската верига и започнаха да се спускат.

Малко след това усетиха близостта на Чард Раш. Много преди да го видят чуха шум — дълбок силен тътен, който се разнесе иззад горист хребет, извиси се и се понесе по необятната небесна шир на Източната земя. Като невидима вълна се надигна към тях, тих зловещ грохот, който разтърси напуканата земя. После, подет и понесен от вятъра, той така се усили, че въздухът затрещя. Пътят пред тях стана равен и гората започна да се сгъстява. На върха на хребета, зад ледената суграшица и гъстата пълзяща мъгла, нямаше и помен от студено синьото на следобедното небе. Сега то се губеше високо над тях сред преплетените клони на дърветата. Обраслите с мъх стволове бяха прогизнали, а листата с цвят на пръст, лъщяха от влагата. Отпред склонът отново водеше нагоре през купища от камъни и нападали дървета, които се мержелееха призрачно през мъглата като вкаменени гиганти. И все още нищо, освен шума, плътен и оглушителен.

Те продължаваха напред по виещата се пътека и постепенно, с доближаването до хребета, мъглата започна да се разсейва от силни пориви на вятъра, който вилнееше по билата, спускаше се от Волфкстааг и връхлиташе върху низините на изток. Накрая долината се разкри пред тях. Гористите й склонове бяха мрачни и неприветливи в сянката на планинските върхове под верига от била, оцветени от слънцето в златисто жълто. Едва тук те видяха източника на шума — огромен водопад. Грамаден, неудържим стълб от бяла пяна се изливаше бясно през процеп в отвесната скала и падаше стремглаво на стотици стъпки надолу, вдигаше облаци от мъгла и пръски, които надвисваха над цялата западна част на долината, и накрая се изливаше в голяма река, която лъкатушеше сред скали и дървета и се губеше в далечината.

Тримата ездачи спряха.

— Това е Чард Раш — посочи Аланон към водопада.

Брин гледаше надолу онемяла. Имаше чувството, че е застанала на края на света. Можеше да каже какво вижда, но не и да опише какво изпитваше в момента. Долу, най-малко на стотина ярда разстояние, водите на Чард Раш се разбиваха и завъртаха бясно край скалата и побягваха през цепнатина. Гледката беше величествена и зашеметяваща и тя стоеше захласната. Далеч зад долината, в която се изливаше водопадът, Източната земя се простираше до хоризонта и проблясваше слабо през понесените от вятъра пръски на водопада. Приличаше на картина с избелели и изтрити от годините цветове с размазани тонове. По мургавото лице на девойката от Вейл полепваше гъста мъгла, която се просмукваше в дългата коса и дрехите й като лек дъждец. Тя премигваше бързо, за да изтръска водата от очите си и вдишваше дълбоко студения остър въздух. Не можеше да обясни защо, но изпитваше усещането, че отново се ражда.

Аланон им махна да тръгват и тримата се заспускаха по вътрешния склон на гористата долина към процепа в скалата, където се губеше водопадът. В колона по един те лъкатушеха през храсти и наклонени борове, вкопчени здраво в каменистата почва в по-високата част на склона и следваха пътеката, която се спускаше край водопада. Обгърнаха ги издигащи се облаци от мъгла, влажни и лепкави. Воят на вятъра заглъхна след като превалиха билото и пронизителното му свистене се загуби в приглушеното боботене на водопада. Слънцето се скри в сянка, сякаш над гората изведнъж падна здрач.

Накрая стигнаха основата на водопада и продължиха по тъмна пътека, която най-после ги изведе от мъглата и тъмнината и те отново се озоваха под топлите лъчи на слънцето. Яздеха на изток по брега на реката през гъста трева, все още зелена и свежа в сянката на обсипаните с пожълтели листа разпръснати борове и дъбове. Постепенно тътенът на водопада заглъхна и въздухът стана по-хладен. В дърветата около тях прелитаха птички.

Животът отново се върна на земята. Брин въздъхна облекчено. Благодарна беше, че най-после излязоха от планината.

Изведнъж Аланон дръпна поводите на коня си и спря.

Сякаш по желание на друида гората около тях внезапно се смълча. Дълбока тишина обгърна всичко наоколо! Конете на Брин и Джеър спряха зад коня на Аланон. Девойката от Вейл и планинецът погледнаха изненадани високия мъж, после се спогледаха учудени и разтревожени. Аланон не помръдна. Седеше на коня си неподвижен, втренчил поглед в сенките на дърветата пред него и се ослушваше.

— Аланон, какво…? — опита се да попита Брин, но друидът вдигна рязко ръка и й даде знак да мълчи.

Накрая се обърна към тях. Изпитото му мрачно лице беше напрегнато и сурово, очите му присвити. Девойката от Вейл и планинецът не го бяха виждали досега такъв. В този момент, кой знае защо, предчувствието отново връхлетя Брин, внезапно и ужасяващо.

Друидът не каза нищо. Само се усмихна — бегло и тъжно — и се обърна. Помаха им да го последват и тръгна напред между дърветата.

Яздиха съвсем малко през група дървета и съхнещи храсти и се озоваха пред тясна долчинка до брега на реката. Аланон отново спря коня си и този път слезе от него. Роун и Брин също скочиха на земята. Застанаха пред конете и се загледаха в гъста група от дървета отвъд долчинката.

— Какво има, Аланон? — успя най-после да зададе въпроса си Брин.

Друидът отговори, без да се обръща:

— Нещо идва насам. Слушайте!

Те стояха неподвижни, напрегнали слух. Толкова тихо беше, че чуваха собственото си остро дишане. Предчувствието на Брин отново й зашепна. Дошло беше от дъжда и сивотата на Драконовите зъби и я беше намерило. Настръхна от ужас и се разтрепери.

Изведнъж чуха слаб шум — прошумоляване на сухи листа, сякаш някой пристъпваше тихо и предпазливо по тях.

— Ей, там! — извика Роун и посочи с ръка.

Нещо се показа между дърветата на отсрещната страна на долчинката. Все още скрито в мрака, то се спря изведнъж. Забелязало беше тримата, които го наблюдаваха. Стоя известно време застинало в укритието си, втренчило невидими очи в тях. Приличаше на безмълвна сянка в мрака.

После, явно взело някакво решение, съществото бързо излезе от дърветата и застана в светлината: Брин се смрази. Никога не беше виждала подобно нещо. На външен вид приличаше на човек, стоеше полу приведено, с отпуснати пред себе си ръце. Огромно, яко, жилесто и мускулесто. Кожата му, с много странен червеникав цвят, беше силно опъната по мощното му тяло. Не беше космато като се изключи гъстата козина до слабините. Пръстите на ръцете и краката му завършваха с огромни извити животински нокти. Лицето — муцуна на комично уродлив звяр — беше грубо и покрито с белези. Гледаше ги с искрящи жълти очи, застинало в отвратителна разкривена гримаса, която разкриваше множество криви зъби.

— Какво е това? — прошепна Роун Лий ужасен.

— Това, което беше обещано — отговори тихо Аланон, силно разстроен.

Червеникавото същество се доближи с няколко стъпки към края на долчинката, спря и зачака.

Аланон се обърна към девойката от Вейл и планинеца:

— Това е Джачайра, същество от друг век, изключително зло. Изолирано било от земите чрез магията на същества от света на вълшебството много преди появата на човека, дори много преди времето, когато елфите създали Забраняващото… Само магия със същата сила би могла отново да го освободи.

Стана и загърна плътно плаща си:

— Изглежда съм грешал. Призраците Морди явно са допуснали, че можем да минем оттук. Само в място като тези планини, в място, където магията все още е жива, може да бъде освободено същество като Джачайра. Призраци Морди ни изпращат противник, който е далеч по-опасен от тях.

— Ами нека да проверим колко е опасен — предложи храбро Роун и изтегли черното като абанос острие на меча на Лий.

— Не. — Аланон хвана бързо ръката му. — Тази битка е моя.

Роун погледна Брин за подкрепа:

— Мисля, че всяка битка в това пътуване трябва да се води от всички нас.

Аланон обаче поклати глава:

— Не и този път, принц на Лий. Вече си показал смелостта и привързаността си към тази девойка. Не се съмнявам нито в едното, нито в другото. Но силата на това същество е много по-голяма от твоята. Аз трябва да се боря сам.

— Аланон, недей! — извика внезапно Брин и сграбчи ръката му.

Той я погледна. Посърналото му лице и очите, които проникваха през всичко, което тя се опитваше да скрие, изразяваха мрачна решителност. Гледаха се известно време, после Брин, без да разбере защо, пусна ръката му.

— Недей — повтори тя тихо.

Аланон погали бузата й. На отсрещната страна на долчинката Джачайра ненадейно нададе пронизителен вик, който раздра тишината на следобеда — вик, който много приличаше на смях.

— Искам да дойда с теб! — упорстваше Роун Лий и тръгна напред.

Друидът му препречи пътя:

— Стой си на мястото, Роун Лий. Не мърдай, докато не те извикам. — Черните му очи бяха впити в очите на младежа. — Не се бъркай в тази работа. Независимо какво ще се случи, не се намесвай. Обещай ми.

Роун се колебаеше:

— Аланон, аз не мога…

— Обещай ми!

Планинецът го погледна предизвикателно, после неохотно, кимна с глава:

— Обещавам.

Друидът премести очи върху девойката от Вейл, погледна я за последен път и прошепна:

— Пази се, Брин Омсфорд. После се обърна и тръгна към долчинката.