Тери Брукс
Молитвената песен (19)

ГЛАВА 19

Следващия ден Джеър се събуди по пладне. Щеше да спи още, ако нечии ръце не го бяха раздрусали доста грубо и го извадиха от съня. Някакъв глас прошепна в ухото му:

— Събуди се, момче! Стига си спал! Хайде, събуди се!

Той неохотно се размърда под одеалата, обърна се по гръб и разтърка очи. Премигна от сивкавата дневна светлина, която се процеждаше през прозореца до него.

— Хайде, денят почти превали! През цялото това време стоя тук заключен заради теб!

Джеър потърси с очи човека, който говореше. Видя до леглото позната набита фигура.

— Слантър? — прошепна той, невярващ на очите се.

— А кой друг би могъл да бъде? — заяде го другият.

Джеър отново премигна:

— Слантър?

Изведнъж случилото се предишната нощ изплува в съзнанието му: бягството от гномите в планината край Капаал, отделянето от групата, дългото пропадане с Гарет Джакс към Силидълън, и накрая спасяването му от джуджетата от водите на езерото. Вече си добре, беше му прошепнал Майсторът на бойните изкуства. Пак премигна. Само че Слантър и другите…

— Слантър! — възкликна той, вече в пълно съзнание. Седна в кревата. — Слантър, ти си жив!

— Естествено, че съм жив. Не виждаш ли?

— Но как успя…? — Въпросът на младежа от Вейл увисна във въздуха. Стисна възбудено ръката на гнома. — А останалите? Какво стана с тях? Добре ли са?

— Я по-спокойно, ако обичаш. — Гномът освободи нервно ръката си. — Всички са добре и ще бъдат тук, така че престани да се притесняваш. В рамото на елфа се е забила стрела, но е жив. Единственият, чийто живот е в опасност, съм аз. И то защото съм вързан в тази стая заради теб и умирам от скука! А сега ще благоволиш ли да станеш, та най-после да можем да се махнем оттук?

Джеър не слушаше внимателно гнома. Всички са се спасили, повтаряше си той непрестанно наум. Всички са се измъкнали. Никой не е загинал, макар да му се беше сторило, че нямаше начин някой от тях да не пострада. Въздъхна с облекчение. Спомни си нещо, което му беше казал Кралят на Сребърната река. По мъничко магия за всеки, който ще го придружава, му беше казал старецът. Сила за тялото на другите. Може би точно тази сила, това докосване на магията, бяха спасили всеки един от тях.

— Ставай, ставай, ставай! — друсаше го в леглото изнервеният Слантър. — Защо по дяволите не се размърдаш най-после?

Джеър спусна крака от кревата и огледа стаята, в която се намираше. Тя беше малка, иззидана от каменни блокове, скромно обзаведена — легло, маса и столове. Стените й бяха голи. Имаше само един широк гоблен с герб. Той висеше от гредите, с които беше подпрян таванът. В противоположния край на стената, точно срещу кревата на Джеър, имаше един единствен широко отворен прозорец, и една единствена врата. В единия ъгъл в малка камина с желязна решетка горяха няколко пъна.

Младежът от Вейл попита Слантър:

— Къде сме?

Слантър го изгледа така, сякаш виждаше пред себе си кръгъл идиот:

— А ти къде мислиш, че сме? В крепостта на джуджетата, къде другаде?

Къде другаде наистина, помисли Джеър мрачно. Стана бавно, все още предпазливо. Изпробваше силите си. Протегна се и погледна през прозореца. Видя тъмносивите води на Силидълън, които се простираха надалеч в пропития с гъста мъгла ден, прихлупен от облачно небе. Там някъде в далечината успя да съзре отблясъци на запалени край бреговете на езерото огньове.

Огньове на гноми.

После усети неестествената тишина. Намираше се в крепостта Капаал. Цитаделата на джуджетата, която охраняваше шлюзите и бентовете, регулиращи течението на Сребърната река на запад. Цитаделата, която един ден преди това беше нападната от гномските армии. Къде бяха тези армии сега? Защо в Капаал беше толкова тихо?

— Слантър, какво стана с обсадата? — попита той тихо. — Защо е толкова спокойно?

— Откъде мога да знам? — изсумтя другият. — На мен никой не ми казва нищо.

— Но какво става навън? Какво си видял?

Слантър скочи рязко:

— Абе аз не ти ли казах вече, че нищичко не знам? Ти да не би да си оглушал? Затворен съм в тази стая от момента, в който те довлякоха от езерото! Поставен под ключ като някакъв крадец! Спасих кожата на онзи от границата и какво получавам в отплата за риска? Затворен тук с теб!

— Виж какво, аз…

— За тях гномът си е гном! Изобщо не ни се доверяват! И си кисна аз тук като квачка над теб, а ти си спиш сладко и пет пари не даваш какво става по света. Цял ден те чакам да благоволиш да се събудиш! Сигурно още щеше да спиш, ако не бях изгубил всякакво търпение!

— Можеше и по-рано да ме събудиш… — вметна Джеър.

— Така си мислиш! — избухна Слантър. — Отгде да знам какво ти е? Можеше да бъде какво ли не! Трябваше да те оставя да си почиваш, за да не ми тежи после на съвестта! Не можех да рискувам, нали така? Иначе този проклет дявол — Майсторът на бойните изкуства щеше да ме изяде с парцалите!

Джеър неволно се усмихна:

— Хайде, успокой се, моля те.

Гномът стисна зъби:

— Ще се успокоя, когато най-после станеш от този креват и се облечеш! От другата страна на вратата има пазач, който ме държи затворен в тази стая! Но когато види, че си буден, може би ще успеем да го склоним да ни пусне навън! Тогава ще можеш да се наслаждаваш на воля на живота! Хайде, обличай се!

Джеър сви рамене, стана и се облече. Троснатият тон на Слантър го изненада, но му беше приятно, нищо че в момента ругатните му се ограничаваха в тирада срещу младежа от Вейл.

Гномът отново се държеше естествено, възвърнал беше словоохотливостта си от първата вечер, след като беше пленил Джеър. Отново беше станал мъжът, който му беше допаднал. Не можеше да разбере защо той беше решил да излезе от черупката си, но се радваше, че пред него стоеше предишният Слантър.

— Съжалявам, че си бил заключен тук заради мен — осмели се най-после да проговори Джеър.

— Така трябваше да бъде — изръмжа другият. — Оставиха ме тук да се грижа за теб. Сигурно са си помислили, че от мен става добра бавачка на деца или нещо подобно.

Джеър се ухили:

— И са били прави.

Гномът направи такава свирепа физиономия, че Джеър бързо се обърна със застинало като маска лице. Вътрешно се усмихваше под мустак, докато търсеше ботушите си. Внезапно се сети за Кристала на виденията и за Сребърния прах. Докато се обличаше не беше ги видял. Не ги беше усетил в джобовете си. Прокара ръце през дрехите си. Пак нищо! Заопипва като обезумял леглото, спалното бельо, всичко, което му попадаше пред погледа. Кристалът на виденията и Сребърният прах ги нямаше. Спомни си предишната нощ и дългото падане към Силидълън. Ами ако ги е загубил в езерото?

— Търсиш ли нещо?

Джеър се стресна. В гласа на Слантър прозвуча фалшива загриженост. Младежът се обърна:

— Слантър, какво си направил с…?

— Аз ли? — бързо го прекъсна другият. На лукавото му лице беше изписана престорена невинност. — Твоята предана бавачка?

Сега беше ред на гнома да се нахили:

— Ама че забавно. Повярвай ми, адски е забавно. Само че си имам по-добри занимания. Ако търсиш торбичката и Кристала, те са в Майстора на бойните изкуства. Той ги взе миналата нощ, когато те доведоха тук. Никога не би ми ги поверил естествено.

Доволен скръсти ръце на гърдите си:

— Хайде, дай да сложим най-после край на всичко това. Или може би искаш да те облека?

Джеър се изчерви, дооблече се, без да каже дума, застана до дървената врата и почука. Когато тя се отвори, той заяви на джуджето пазач, че биха искали да излязат. Пазачът се намръщи, каза им да почакат, погледна подозрително Слантър и пак затвори плътно вратата.

Липсата на каквото и да е сражение все повече разпалваше любопитството им. Нетърпеливи бяха да узнаят какво става. Наложи им се обаче да чакат цял час, докато вратата се отвори пак и най-после пазачът им каза да го последват. Тръгнаха по коридор без прозорци, който минаваше край много врати, подобни на тази, през която бяха излезли, изкачиха множество стълби и се озоваха на укрепленията над мрачните води на Силидълън. От водите на езерото полъхна вятър и ги обсипа с леки пръски. Въздухът беше хладен и неприятен. И тук беше тихо, напрегнато от очакване. Денят беше мъглив, небето покрито с ниски купести облаци, които се простираха между върховете, ограждащи шлюзите и бентовете. Джуджета часови охраняваха стените и се взираха напрегнато в мъглата. Нямаше признаци от гномски армии, освен далечното проблясване на огньовете, червени петънца в сивия сумрак.

Джуджето ги поведе надолу по укрепленията. Стигнаха до широк двор, който опасваше центъра на високия бент, там където високите стени отделяха Силидълън. На север и на юг от мястото, през което вървяха, в оловно сивото небе се извисяваха кулите и парапетите на крепостта на джуджетата. Мъглата придаваше на цитаделата неестествен, призрачен вид, обгръщаше я в полусветлина и сивкав здрач. Човек оставаше с впечатлението, че е някакво съновидение, което всеки момент можеше да изчезне със събуждането. Тук нямаше почти никакви джуджета и дворът беше безлюден. В камъка на равни интервали бяха издълбани тесни стълби — черни тунели, които според Джеър водеха в по-вътрешните части на шлюзите отдолу. Почти бяха прекосили празния двор, когато неочаквано чуха вик и подскочиха. Обърнаха се и видяха Еден Елеседил, който тичаше към тях. Широко усмихнат, с превързани рамо и ръка, той се доближи до Джеър и протегна здравата си ръка за поздрав.

— Въпреки всичко пак си на крака, Джеър Омсфорд! Прегърна младежа от Вейл и те отново тръгнаха след мълчаливия водач. — Надявам се, че си добре.

— Много по-добре — отвърна му с усмивка Джеър. — Как е ръката ти?

— Нищо особено. Някаква си малка драскотина. Чувствам я леко вдървена. Това е всичко. Ама каква нощ, а? Имахме късмет, че всички се измъкнахме живи. Я го погледни този! — Посочи Слантър, който се влачеше на крачка след тях. — Спасил се е като по чудо! Той каза ли ти?

Джеър поклати отрицателно глава и Еден Елеседил моментално разказа всичките перипетии на Слантър и Хелт при преминаването им през лагера на гномите предишната нощ. Джеър слушаше все по-изумен и току поглеждаше към гнома. Под маската на заучено безразличие Слантър изглеждаше леко смутен от цялото това внимание, което му обръщаха.

— Какво пък чак толкова се е случило — заяви той начумерен, когато възторженият елф свърши разказа си. Джеър прояви достатъчно благоразумие и не каза нищо повече по въпроса.

Водачът им ги изведе по една стълба на укреплението на северната наблюдателна линия. Озоваха се сред зеленина и дървета, които очевидно растяха върху пренесен чернозем в оранжерии и под открито небе. Дори тук, сред високите планини, джуджетата бяха донесли със себе си нещичко от дома си, помисли Джеър възхитен.

Зад градините имаше тераса с маси и пейки.

— Почакайте тук — нареди им джуджето и ги остави сами.

Джеър се обърна към Еден:

— Защо днес няма сражения, принц на елфите? Какво е станало с армиите на гномите?

Еден Елеседил поклати глава:

— Никой не знае нищо със сигурност. Почти цяла седмица шлюзите и бентовете са под обсада. Всеки ден щурмуват крепостта от двете страни. Днес обаче няма нападения. Гномите са се събрали на обсадните си линии и ни наблюдават — това е всичко. Изглежда чакат нещо.

— Това хич не ми харесва — измърмори Слантър.

— То не се харесва и на джуджетата — отвърна тихо Еден. — До Кълхейвън заминаха пратеници, а разузнавачи тръгнаха по подземните тунели към тила на армията на гномите. — Замълча, после погледна Джеър. — Гарет Джакс е с тях.

Джеър го изгледа изумен:

— Той ли? Защо? Къде е отишъл?

— Не знам — поклати бавно глава Еден. — Нищо не ми каза. Не мисля, че ни е изоставил. Взе със себе си и Хелт.

— Аха, значи те ще си правят свое собствено разузнаване — намръщи се Слантър. — Точно в негов стил.

— Кой знае? — усмихна се елфът. — Майсторът на бойните изкуства не обича да споделя намеренията си с никого, Слантър. — Този човек е движен от тъмни причини и тъмни цели — измърмори гномът почти на себе си.

Замълчаха, без да се поглеждат, всеки отдаден на свои мисли за Гарет Джакс. Джеър си спомни, че Кристалът на виденията и Сребърния прах са у Майстора на бойните изкуства. Ако нещо се случеше на Гарет Джакс, магията на Краля на Сребърната река щеше да бъде загубена, а заедно с нея и единствената възможност на Джеър да помогне на Брин.

Сепнаха се от шума на отварянето на врата и Форейкър се появи от крепостта. Бързо ги доближи и им стисна ръцете за поздрав.

— Отпочина ли си, Омсфорд? — попита той Джеър и младежът кимна. — Добре. Помолих да ни донесат вечерята на терасата. Хайде да седнем някъде.

Посочи масата най-близо до тях и всички седнаха. Дърветата и храстите на градината засенчваха още по-силно сивия късен следобед. Запалиха свещи. Минути по-късно им донесоха месо, сирене, хляб, супа и бира и те започнаха да вечерят. Джеър се изненада, когато откри колко беше изгладнял.

Когато свършиха с яденето, Форейкър се дръпна от масата и зарови по джобовете си. Хвърли поглед на Джеър:

— Аха, ето къде били.

Държеше в ръката си торбичката със Сребърния прах и Кристала на виденията:

— Гарет Джакс ми каза да ти ги дам. Помоли ме да ги пазя, докато спиш. Поръча ми да ти кажа и още нещо. Снощи си проявил голяма смелост.

Младежът от Вейл се изчерви от изненада и изведнъж се почувства невероятно горд. Погледна смутено Еден Елеседил и Слантър, после отново джуджето.

— Къде е той сега? — измънка той.

Форейкър сви рамене:

— Отиде с човека от границата да проучи един проход, който ще ни изведе от крепостта на север зад обсадните линии на гномите. Иска преди да тръгнем да се увери, че е безопасен. Ще потеглим утре вечер. Не можем повече да чакаме да се вдигне обсадата. Тя може да продължи с месеци. Според него вече доста време сме загубили тук изолирани.

— Някои от нас бяха по-изолирани от други — отбеляза Слантър кисело.

Форейкър го погледна гневно, сбърчил вежди:

— Ние гарантирахме за теб, гноме — всички, които тръгнахме с теб от Кълхейвън. За Радъм, командващия този гарнизон, нашата дума е достатъчна. Но сред тези стени има някои, които изпитват доста по-различни чувства. Приятелите и близките на не малко джуджета са били убити от гномите, които са обсадили крепостта. За тях нашите гаранции за теб може да не са достатъчни. Ти беше държан под стража не като затворник, а за по-голяма сигурност. Вярваш или не, животът ти е от значение за някои — на първо място за Омсфорд.

— Мога и сам да се грижа за себе си — измънка сърдито Слантър под носа си. — Не ми трябва никой да се безпокои за мен — най-малко това момче!

Гномът млъкна. Отново се затвори в себе си, помисли си Джеър. Издига щит срещу всичко наоколо. Само когато е насаме с мен като че ли му се иска да излезе от защитната си черупка. Само тогава той като че ли възвръща мъничко от предишния Слантър, такъв, какъвто беше, когато се запознаха. През останалото време той е отшелник, самопровъзгласил се самотник, който не приема ролята си на член на малката ни група.

— Получили ли са съобщението ни? — попита Еден Елеседил Форейкър. — За разрушаването на моста при Клина?

— Да. — Джуджето премести мрачния си поглед от Слантър. — Планът ти беше добър, принц на елфите.

— Тук в опасност ли сме?

— Не, крепостта е добре осигурена. В складовете има достатъчно запаси за месеци наред. А и нито една армия не би могла да хвърли всичките си сили при тази близост на планините. Ще бъдем в опасност извън тези планини, когато подновим пътуването на север.

Слантър измънка нещо под нос и допи бирата си. Форейкър погледна хладно гнома:

— Между другото, има една работа, която трябва да се свърши. От теб и от мен, гноме.

Слантър го погледна наежено:

— Каква работа, джудже?

Форейкър още повече се навъси, но продължи с равен глас:

— Сред тези стени има един, който твърди, че познава добре замъка на Призраците Морди. Уверява, че го познава по-добре от всеки друг. Ако е така, то ще ни е от голяма полза.

— Ако е така, тогава няма да имате вече нужда от мен! — изръмжа Слантър. — Какво общо имам аз с това?

— Това, което той знае, ще ни е от полза само ако е истина — продължи замислено Форейкър. — Единственият, който може да ни каже дали казва истината или не, си ти.

— Аз ли? — изсмя се гномът невесело. — Ще ми се доверите да ви кажа, дали ви казват истината или не? И на какво дължа тази чест? Или може би искате да ме изпитате? Второто май е по-вероятно. Ще сравните това, което аз ви кажа с това, което ви казва другият!

— Слантър! — смъмри го Джеър, едновременно разгневен и разочарован.

— Ти си този, който не се доверява — добави твърдо Еден Елеседил.

Слантър се канеше да отвърне нещо, после се позамисли и замълча:

Форейкър каза тихо и остро:

— Ако мислех да те изпитвам, нямаше да бъде точно с този.

Всички мълчаха.

— Кой е той? — попита накрая Слантър.

Форейкър сбърчи чело:

— Един муелрет.

Слантър се вцепени.

— Муелрет ли — изръмжа той. — Гущер?

Каза го с такова презрение, че Джеър Омсфорд и Еден Елеседил се спогледаха учудени. Нито единият, нито другият, беше виждал муелрет. Никога не бяха чували за подобно нещо и след реакцията на гнома си помислиха, че може би щеше да е по-добре да си останат невежи по въпроса.

— Един от патрулите на Радъм го открил във водите до брега на езерото един-два дни преди обсадата — продължи Форейкър, без да откъсва очи от Слантър. — Бил ни жив, ни умрял, когато го изтеглили на суша. Ломотел нещо, че Черните скитници го били пропъдили от Рейвънсхорн. Споменал, че знаел начини, по които те можели да бъдат унищожени. Патрулът го докарал тук. Не са имали възможност да се отърват от него преди обсадата. — Замълча. — Досега не са успели да проверят дали казва истината.

— Истината! — изсъска злобно Слантър. — Гущерите никога не говорят истината!

— Желанието да отмъсти на онези, които са му причинили зло, може да го кара да говори истината. Бихме могли да му дадем възможност да си отмъсти. Да му предложим нещо като сделка, да речем. Я си помисли. Той може да знае тайните на Рейвънсхорн и Греймарк. На времето тези планини са били негови. Замъкът е бил негов.

— Никога нищо не е било негово! — Слантър скочи от стола извън себе си. — Те заграбиха всичко, тези гадни гущери! Построиха замъка си върху костите на моя народ! Превърнаха в роби живеещите в планините гноми! Използваха черната магия също като Черните скитници! Проклети дяволи! По-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да повярвам и на една тяхна дума!

Джеър реши да се намеси и стана:

— Слантър, какво…?

— Момент, Омсфорд — прекъсна го рязко Форейкър и отново обърна гневното си лице към Слантър. — Гноме, на теб ти вярвам повече, отколкото на тези муелрети. Но ако този може да ни помогне, не виждам защо да не се възползваме от услугите му. И без друго задачата ни е прекалено трудна. Ако установим, че той лъже… е, добре де знаем какво можем да направим. Слантър се загледа мълчаливо в масата, постоя известно време прав, после пак седна:

— Направо си губим времето. Върви без мен. Сам прецени дали казва истината, Форейкър.

Джуджето сви рамене:

— Мислех, че е за твое добро да те държим под ключ. Сигурно ти е дошло до гуша от всичко това. — Замълча. Мрачните очи на гнома се вдигнаха и го погледнаха. — Освен това аз не мога да преценя дали муелретът казва истината или не. Единственият, който може да ни помогне, си ти.

Настъпи мълчание. Слантър продължи да гледа втренчено Форейкър:

— Къде е този муелрет сега? — попита накрая той.

— В склад, превърнат в негова килия. — отговори Форейкър. — Изобщо не излиза, дори не се разхожда. Не понася въздуха и светлината.

— Проклет дявол! — измърмори гномът. После въздъхна. — Е, добре. Да тръгваме — ти и аз.

— И тези двамата, ако искат — Форейкър посочи към Джеър и Еден.

— Аз идвам — каза младежът от Вейл без никакво колебание.

— И аз — обади се Принцът на елфите.

Форейкър стана и кимна с глава:

— Още сега ще ви заведа при него.