Тери Брукс
Молитвената песен (10)

ГЛАВА 10

Джеър и спътниците му излязоха от Черните дъбове едва в средата на сутринта. Пред погледа им се откри хълмиста местност — възвишения на север, низини на юг. Нямаха сили да се възхищават на гледката. Смазани от умора те едва се довлякоха до група кленове с обагрени в яркочервено от есента листа. След секунди вече спяха.

Джеър нямаше представа дали някой от спътниците му смяташе да остава на пост, докато той спи, но привечер Гарет Джакс го събуди. Неспокоен, че все още се намират толкова близо до Блатото на мъглите и Черните дъбове, Майсторът на бойните изкуства искаше да намери по-безопасно място за през нощта. Низините Батълмаунд криеха множество опасности, затова тримата се отправиха на север към възвишенията. Ободрени донякъде от съня, вървяха почти до полунощ. Спряха да пренощуват сред овошки и храсти. Джеър настоя този път и той да будува наравно с тях.

На следващия ден продължиха на север. В късния следобед стигнаха до Сребърната река. Бистрите й води проблясваха в гаснещите лъчи на слънцето и лъкатушеха на запад през обраслите с дървета брегове и хълмисти плитчини. Следваха течението на реката на изток към Анар и до свечеряване се бяха отдалечили доста от Езерото на мъглите и Черните дъбове. Не срещнаха никой по пътя си и не видяха никакви следи нито от гноми, нито от Черни скитници. За момента изглеждаше, че никой не ги преследва.

Вече беше нощ, когато откриха на едно възвишение малка полянка, заградена от кленове и орехови дървета. Спряха да пренощуват. Решиха да рискуват и запалиха малък огън. След като хапнаха топла храна седнаха край огъня и се загледаха в бавно гаснещия огън. Нощта беше ясна и топла. Осеяли черния фон на небето звездите трепкаха ярко. Песента на птици, жуженето на насекоми и тихото ромолене на бързите води на реката в далечината изпълваха нощната тишина. Хладният въздух беше наситен със сладникавия тежък мирис на загниващи листа и храсти.

След кратко мълчание Слантър най-неочаквано заяви:

— Май няма да е зле да посъбера малко дърва — и се вдигна с мъка на крака.

— Искаш ли да ти помогна — предложи Джеър.

Гномът му хвърли поглед, без да крие раздразнението си.

— Да съм те молил за нещо? Мога да се оправя и сам, момче.

Намръщен той тръгна бавно в тъмнината.

Джеър отново се отпусна назад, скръсти ръце пред гърдите си и се замисли. Типично за отношенията между тримата, откакто бяха тръгнали на път — почти не си говореха, а когато някой благоволеше да обяви намеренията си, го правеше пестеливо и с неохота. Гарет Джакс не го изненадваше с това поведение. Той си беше мълчалив по характер, така, че нежеланието му да споделя каквото и да било с тях беше нормално. Слантър обаче беше словоохотлив, затова младежът от Вейл се притесняваше от неочакваната му сдържаност. Джеър предпочиташе гномът да се държи както преди — да бъде нахакан, бъбрив, почти като някой грубоват чичо, който вдига скандали за щяло и нещяло. Само че сега той се беше променил. Затворил се беше в себе си, издигнал беше непроходима бариера срещу него — сякаш пътуването с Джеър му беше противно.

Замисли се по-сериозно за причината и реши, че нямаше начин да не е така. В крайна сметка още от самото начало Слантър изобщо не беше искал да тръгва с тях. Дойде само защото Джеър го беше предизвикал. Сега беше тук, един гном в компанията на младеж, който до неотдавна беше негов пленник, и на един мъж, който му нямаше и капчица доверие. И защо? Само за да им помогне да стигнат невредими до хора, които бяха във война със собствения му народ. Той не би трябвало да го прави, още повече, че помагайки на Джеър, той предаваше своите и се превръщаше в изгнаник.

Имаше и нещо друго. Случката с Обитателя на блатото. Слантър се беше притекъл на помощ на младежа и беше проявил невероятна смелост, която Джеър все още не можеше да си обясни. Тогавашната реакция на гнома съвсем не беше характерна за приспособенец и егоист като него. Само като си помислеше как се бяха развили нещата — не успя да отбие атаката на Обитателя на блатото, стана негова жертва и беше принуден да разчита на Гарет Джакс да го спаси. А това явно го измъчваше. Слантър беше следотърсач, а следотърсачите по природа са горди. Те се чувстват задължени да защитават хората, които водят, а не обратното.

От малкия огън се разхвърчаха искри, които отвлякоха вниманието на младежа. Той видя на около пет-шест крачки от себе си Гарет Джакс, който се беше облегнал на стар дънер и се мъчеше да улови погледа му. Джеър отново се запита какъв ли беше характерът на Майстора на бойните изкуства.

— Струва ми се, че още веднъж трябва да ти благодаря — сви той колене и ги обгърна с ръце. — Ти ме спаси от онова същество при Блатото на мъглите.

Мъжът отмести очи и пак се загледа в огъня. Джеър го наблюдава известно време и се чудеше дали да продължи.

— Мога ли да те попитам нещо — реши се най-после той.

Майсторът на бойните изкуства сви рамене. Искаше да покаже, че му е безразлично.

— Защо спаси живота ми? Не само при блатото от онова същество, но и в Черните дъбове, когато гномите ме бяха пленили? — Неумолимите очи отново се впиха в неговите и той припряно продължи, без да обмисля думите. — Просто не мога да разбера какво те е подтикнало да постъпиш така. Та ти изобщо не ме познаваше. Съвсем спокойно можеше да продължиш пътя си, без да се намесваш.

Гарет Джакс отново сви рамене:

— Ами аз това и направих. Продължих си пътя.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоят път съвпадаше с моя. Това имам предвид.

Джеър сви вежди:

— Откъде си знаел накъде ме водят?

— На изток, естествено. Накъде другаде би могъл един патрул от гноми да води пленника си?

Джеър се намръщи още повече. Нямаше какво да отвърне на този довод. И все пак казаното от Майстора на бойните изкуства изобщо не обясняваше кое го беше накарало да му спаси живота.

— Все още не мога да разбера защо ми помогна — упорстваше той.

Лека усмивка премина през лицето на мъжа:

— Не ти приличам на човек, който е способен да проявява човещина, така ли?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Не беше необходимо да го казваш. Във всеки случай ти си прав. Не съм такъв човек.

Джеър беше вперил поглед в него и не знаеше дали да не прекрати разговора.

— Казах ти, че не съм — повтори Гарет Джакс. Престанал беше да се усмихва. — В противен случай отдавна нямаше да съм жив. Най-добър съм в изкуството да оцелявам.

Последва дълго мълчание. Джеър се чудеше как да продължи. Майсторът на бойните изкуства се наведе към топлината на огъня.

— Ти ме заинтригува — каза той тихо и го погледна. — Може би затова спасих живота ти. Предизвика любопитството ми, а на мен вече малко неща ми правят впечатление.

Млъкна, зареял поглед в далечината. След малко отново обърна очи към Джеър и се вгледа в лицето му. Изучаваше го:

— Видях те целия овързан, със запушена уста под охраната на патрул от въоръжени до зъби гноми. Стори ми се странно. Те май се страхуваха от теб. Любопитството ми се разпали. Прииска ми се да разбера с какво толкова ги беше уплашил. — Сви рамене и продължи: — Помислих си, че си струва труда да те освободя.

Джеър го гледаше, без да откъсва поглед. Любопитство? Затова ли му се беше притекъл на помощ Гарет Джакс? Заради някакво си любопитство? Не, невъзможно. Сигурен беше, че имаше и нещо друго.

— Уплашиха се от магията — каза неочаквано Джеър. — Искаш ли да видиш как действа?

Майсторът на бойните изкуства отмести поглед и се загледа в огъня:

— По-късно, може би. Още не сме свършили пътешествието. — Имаше вид на човек, който изобщо не се вълнува от магии.

— Затова ли ме взе със себе си до Кълхейвън? — не се отказваше Джеър.

— Донякъде — отвърна кратко той и млъкна.

Младежът от Вейл го погледна притеснен:

— А другата причина?

Майсторът на бойните изкуства не отговори. Дори не го погледна. Облегна се на падналия труп на дървото, загърна се в черното си пътно наметало и се загледа в огъня.

Джеър се опита да го подхване по друг начин:

— Какво ще кажеш за Слантър? Защо помогна на него? Спокойно можеше да го оставиш на Обитателя на пънове.

Гарет Джакс въздъхна:

— Можех, да. А това щеше ли да те направи по-щастлив?

— Разбира се, че не. Какви ги говориш?

— Ти май си ме представяш като човек, който не мръдва пръста си, ако няма лична изгода от това. Не трябва да вярваш на всичко, което се разправя за мен. Млад си, но не си глупав.

Джеър се изчерви.

— Но ти не харесваш много Слантър, нали?

— Не го познавам достатъчно добре, за да го харесвам или не — отговори мъжът. — Признавам, че общо взето по принцип не питая особено добри чувства към гномите. Но той на два пъти изложи живота си на опасност заради теб. Така че си заслужи да бъде спасен. — Отново го погледна. — Освен това, ти го харесваш и не искаш да му се случи нещо лошо. Прав ли съм?

— Прав си.

— Е това само по себе си вече е доста любопитно, не мислиш ли? И преди казах, ти просто ме заинтригува.

Джеър кимна замислено и отвърна:

— Знаеш ли, и ти си ми интересен.

Гарет Джакс отмести поглед встрани:

— В такъв случай и двамата ще има върху какво да мислим по време на пътуването ни до Кълхейвън.

Млъкнаха, решили да изоставят темата. Младежът от Вейл изобщо не остана доволен, когато разбра причината, която беше накарала Майстора на бойните изкуства да помогне на Слантър и на него. Явно беше обаче, че тази вечер той нямаше да научи нищо повече. Гарет Джакс беше загадка, която трудно можеше да бъде разгадана.

Огънят беше почти угаснал й Джеър си спомни, че Слантър, който беше отишъл за дърва, още го няма. За миг се зачуди дали не трябва да го потърси, после се обърна към Гарет Джакс:

— Нали не мислиш, че на Слантър може да му се е случило нещо лошо? Доста отдавна тръгна.

Майсторът на бойните изкуства поклати отрицателно глава:

— Той може сам да се грижи за себе си. — Стана и разпръсна с крак въглените. — Вече не ни трябва огън.

Върна се до падналия ствол, уви се в пътното си наметало и почти веднага заспа. Джеър полежа известно време, като се вслушваше в тежкото дишане на мъжа и се взираше в тъмнината. Накрая и той се загърна в наметката си и се отпусна. Все още се тревожеше за Слантър, но се успокояваше с думите на Гарет Джакс, че гномът е способен сам да се грижи за себе си. Пък и изведнъж ужасно му се доспа. Пое дълбоко топлия нощен въздух и затвори очи. За момент мислите му се зареяха към Брин, Роун и Аланон. Чудеше се къде ли бяха сега. После загуби нишката и заспа.

Застанал на една височина над Сребърната река Слантър също беше потънал в мисли. Сигурен беше, че е време да се маха. Стигнал беше дотук, защото това проклето момче го беше принудило да тръгне. И на всичкото отгоре то беше имало нахалството да му предлага подкуп, пикльото му с пикльо. Какво си въобразяваше? Че той е способен на подобна низост? Да взема подкупи от деца! Ама добре го изработи, няма що. Постигна своето. Силното желание на момчето да бъде в компанията му беше достатъчно. Пък и момчето беше симпатично. Костелив орех, няма що!

Гномът подпря брадичка на свитите си колене и ги обгърна с ръце. И все пак глупаво беше от негова страна да се залавя с тази работа. Вървеше право в устата на врага. Е, вярно че джуджетата не му бяха лични врагове. Хич не му пукаше от джуджетата. Но в момента те воюваха с гномските племена, а това, според него, променяше нещата и нямаше нищо общо с чувствата му към тях. Само като видеха, че е гном.

Поклати глава. Поел беше прекалено голям риск. И то единствено заради това момче, което може би изобщо не знаеше какво точно иска. Обещал му беше да го заведе до границата на Анар, а те почти бяха стигнали до нея. До вечерта на следващия ден сигурно щяха да са в периферията на горите. Е, можеше ли някой да го обвини, че не беше удържал на думата си.

Слантър пое дълбоко въздух и стана. Време беше да се маха. Цял живот беше живял по този начин — като всички следотърсачи. В началото момчето сигурно щеше да се разстрои, но после щеше да го преглътне. Пък и според него то едва ли щеше да бъде в опасност, след като Гарет Джакс се грижеше за него. Не се съмняваше, че момчето щеше да бъде по-добре така.

Тръсна нервно глава. И откъде накъде наричаше Джеър момче. Когато напусна дома си, Слантър беше по-малък от него. Ако се наложеше, Джеър можеше да се грижи сам за себе си. Той наистина нямаше нужда нито от Слантър, нито от Гарет Джакс. Нямаше да има нужда от когото и да било, докато притежава магията, която го пазеше.

Слантър все още не тръгваше. Обмисли нещата още веднъж. Да, ама нямаше да научи нищо повече за магията. Виж, това вече никак не е хубаво. Магията го беше заинтригувала, начинът, по който гласът на момчето можеше… Не, в никакъв случай. Той вече беше взел решение. Един гном в Източната земя не трябваше да се мотае близо до джуджетата. Най-добре за него щеше да бъде да се държи за своите си хора. Сега обаче той не можеше да направи дори и това. Най-разумното щеше да бъде да се промъкне безшумно до лагера, да си вземе нещата, да прекоси реката и да тръгне на север към граничните райони.

Сбърчи вежди. Кой знае дали пък не се бе размекнал просто, защото младежът от Вейл наистина приличаше на момче…

— Слантър, я се стегни и престани с тези глупости!

Извърна се бързо и потъна в нощта.

Сънища връхлетяха спящия Джеър Омсфорд. Възседнал кон, младежът изкачваше възвишения, галопираше през поляни, носеше се в дълбоки и тъмни гори, а вятърът пищеше в ушите му. До него яздеше Брин, с развята и невероятно дълга коса. Не си говореха, но всеки четеше мислите и живееше в съзнанието на другия. Продължаваха да яздят, без да спират. Прекосяваха земи, просторни, диви, неспокойни, в които никога преди не бяха стъпвали. Отвсякъде ги дебнеха опасности. Огромен Обитател на блатото, целият пропит със зловоние. Гноми с изкривени жълти лица, застинали в цинични усмивки, които издаваха злите им намерения. Призраци Морди, безплътни фигури без лица, зловещи. Движеха се безшумно в мрака. Имаше и други същества. Безформени чудовища. Човек не можеше да ги види. Само ги усещаше. Присъствието им беше по-ужасяващо и от най-отвратителното лице, което можеше да се види. Тези творения на злото ги преследваха и доближаваха. Протегнатите към тях ръце с криви нокти и челюсти раздираха въздуха. Очите им блестяха като въглени в най-черната нощ. Опитваха се да свалят Джеър и Брин от конете и да ги разкъсат на парчета. Но винаги когато съществата ги доближаваха, миг преди да постигнат целта си, бързите коне се изплъзваха и отнасяха брата и сестрата надалеч.

Преследването обаче продължаваше. То нямаше край като всяко друго преследване. Продължаваше и продължаваше. Едно безкрайно бягане към хоризонта. Е, вярно. Съществата, които ги преследваха, не успяваха да ги настигнат. Но в момента, в който те се измъкваха от лапите им, се изпречваха други. Чакаха ги. В началото братът и сестрата бяха бодри и оптимистични. От тях бликаше енергия. Чувстваха се свободни. Нищо не можеше да ги настигне. Равностойни бяха на онези, които ги преследваха. После нещо се промени. Промяната пропълзя неусетно. Пълзеше ли, пълзеше. Коварно същество. Загнезди се. Нямаше име. Нашепваше какво ще стане. Нямало да спечелят надбягването. Съществата, от които бягали, били част от самите тях. Нито един кон, колкото и да е бърз, не можел да ги отнесе достатъчно надалеч и да ги спаси. Само да се погледнели какво представляват и щели да разберат истината.

Давай! Джеър изрева силно и пришпори коня си. Гласът обаче не спираше да шепне. Небето все повече притъмняваше. Земята загуби багрите си. Всичко наоколо посивя и застина. Давай! — крещеше неистово той. Изведнъж се обърна и потърси Брин. Инстинктивно усещаше, че с нея нещо не беше наред. Видя пред себе си олицетворението на ужаса. После Брин изчезна. Черното чудовище я беше настигнало и погълнало и се доближаваше… доближаваше…

Джеър се стресна и отвори широко очи. Лицето му беше обляно в пот. Дрехите под наметалото бяха станали вир вода. Над главата му звездите блещукаха кротко. Нощта беше тиха и спокойна. Въпреки това не можеше да се отърси от съня, от съществото, толкова ярко и живо в съзнанието му.

Бързо отметна наметалото. Седна и се огледа наоколо. Слантър не се виждаше никакъв. На няколко крачки от него Гарет Джакс спеше непробудно. Нищо не се бе променило. Нищо освен огънят.

От сенките на нощта се появи фигурата. Мършав сух старец. Прегърбен от годините, загърнат в бяло наметало. Сребристо белите му коси и брада очертаваха съсухрено, благо лице. Опипваше пътя с бастун. Доближи до светлината на огъня, усмихна се сърдечно и спря.

— Здравей, Джеър — поздрави той.

Младежът от Вейл го гледаше недоумяващо:

— Здравей.

— Знаеш ли, сънищата могат да бъдат прозрения. Сънищата могат да бъдат и предупреждения от какво да се пазим…

Джеър седеше, без да пророни ни дума. Старецът тръгна внимателно към младежа от Вейл и когато го доближи, се наведе предпазливо. Дребно човече. Силен вятър можеше да го издуха от лицето на земята.

— Познаваш ли ме, Джеър? — попита тихо старецът. — Хайде, помъчи се да си спомниш.

— Не… — понечи да каже Джеър, но се спря. Думите на непознатия сякаш пробудиха нещо дремещо дълбоко в него. Веднага се сети кой стои пред него.

— Кажи как се казвам — усмихна се старецът.

Джеър преглътна и едва продума:

— Ти си Кралят на Сребърната река.

Старият мъж кимна утвърдително:

— Аз съм това, което ти каза, но съм и твой приятел. Навремето бях приятел на баща ти, а преди него и на прадядо ти — мъже, чиито съдби бяха преплетени от една и съща цел, мъже, отдали живота си на земята и на нуждите й.

Джеър го гледа известно време втренчено, после изведнъж се сети за спящия Гарет Джакс. Нямаше ли Майсторът на бойните изкуства да се събуди?

— Той ще спи, докато аз говоря — беше отговорът на незададения му на глас въпрос. — Никой няма да дойде и да ни безпокои тази нощ, дете на живота.

Дете ли? Джеър се наежи. Но в следващия миг гневът му се изпари, когато видя лицето на стареца. То излъчваше топлота, доброта, любов. Никой не можеше да се разсърди на този човек, нито да изпитва лоши чувства към него. Единственото чувство, което той пораждаше, беше уважение.

— А сега чуй какво ще ти каза — прошепна старецът. — Имам нужда от теб, Джеър. Превърни се целият в слух и зрение, за да можеш да разбереш всичко.

После всичко около младежа от Вейл сякаш се стопи и в съзнанието му започнаха да изплуват образи, които постепенно придобиваха ясни очертания. Чуваше гласът на стареца, който му говореше. Думите стигаха до ушите му странно приглушени и тъжни и даваха живот на виденията.

Пред него се простираха горите на Анар. Видя и Рейвънсхорн, огромната продълговата планинска верига, която се извисяваше черна и зловеща на фона на кървавочервено слънце. Сребърната река лъкатушеше под върховете й, тънка ярка ивица светлина сред мрачните скали. Той я следваше нагоре по течението, високо в планините и накрая стигна до извора й, който се намираше на висок самотен връх. Водите извираха дълбоко от недрата на земята, изкачваха пътя си през скалата и когато стигнеха върха, се разливаха и поемаха дългия си път на запад.

Имаше и нещо друго — нещо освен извора. Под върха, скрит в мъгла и тъмнина, се намираше огромен ров, ограден от всички страни с назъбени скали. От рова до върха се виеше дълга стълба, наподобяваща тънка каменна нишка. По нея се движеха Призраци Морди, със зловещи и потайни лица. Вървяха в колона по един. Накрая всички стигнаха върха. Застанаха в редица и погледнаха към извора. После всички едновременно се доближиха до него и потопиха ръцете във водите му. Мигновено водата се замърси, отрови и от кристално чиста се превърна в мръсно черна. Тя потече надолу по планината, просмукваше се в земята на запад през гъстите гори на Анар, където живееха джуджетата, после продължи към земята на Краля на Сребърната река и накрая към Джеър…

Отровена! Думата внезапно прободе съзнанието на младежа от Вейл. Сребърната река е отровена и земята умираше…

Внезапно образите изчезнаха. Джеър премигна и отвори очи. Старецът отново беше пред него и се усмихваше благо.

— От дълбините на Мейлморд Призраците Морди изкачиха пътеката, която води до извора на Сребърната река — прошепна той. — Те я наричат път към Извора на небесата. Полека-лека ефектът на отровата се засилва. Сега има опасност водите на цялата река да се отровят. Когато това стане, Джеър Омсфорд, животът, който те поддържат, от най-отдалечените части на Анар до Езерото на дъгата, ще започне да умира.

— А ти не можеш ли да спреш това? — попита ядосан младежът от Вейл и лицето му се сви от болка, като си спомни какво му беше показано. — Не можеш ли да отидеш при тях и да им попречиш, преди да е станало прекалено късно? Нима твоята сила не е по-голяма от тяхната?

Кралят на Сребърната река въздъхна:

— В собствена ми страна аз съм господарят. Но само там. Освен това нямам сили. Правя всичко, което мога, за да поддържам водите в околностите на Сребърната река чисти, но не мога да направя нищо за земите отвъд тази страна. Пък и нямам достатъчно сила, за да отблъсквам вечно отровата, която постоянно се стича в реката. Рано или късно ще стана безпомощен.

Двамата мълчаха и се гледаха, осветени от проблясъците на огъня. Джеър мислеше усилено.

— Ами Брин? — изведнъж възкликна той. — Тя и Аланон тръгнаха към източника на силата на Призраците Морди, за да го унищожат! Когато те направят това отравянето няма ли да спре?

Старецът го погледна в очите:

— Виждал съм сестра ти и друида в сънищата си, дете. Те няма да успеят. Те са носени от вятъра перца. И двамата ще загинат.

Кръвта на Джеър се смрази от ужас. Изгледа стареца потресен, без да може да продума. Ще загинат! Брин ще си отиде завинаги…

— Не — едва изрече той със свито гърло. — Не е възможно, ти грешиш.

— Тя може да бъде спасена — отвърна тихо старецът. — Ти можеш да я спасиш.

— Как — прошепна Джеър.

— Трябва да отидеш при нея.

— Но аз не знам къде е тя!

— Трябва да отидеш там, където знаеш, че тя ще отиде. Реших ти да отидеш вместо мен и да поемеш ролята ми на спасител на земята. Става дума за живот. Всички ние сме свързани с нишки, разбираш ли, но те са вързани на възли. Нишката, която, ти държиш, е тази, която ще отвърже другите и ще ги освободи.

Джеър не разбираше какво му говори стареца, пък и не го интересуваше. Единствената му грижа беше да спаси Брин.

— Кажи ми какво трябва да направя. Старият човек кимна:

— Първо трябва да ми дадеш камъните на елфите. Камъните на елфите!

Джеър пак ги беше забравил. Магията им беше силата, която му беше необходима. Тя щеше да попречи на магията на Призраците Морди и на злото, което те биха използвали, за да ги спре!

— Можеш ли да направиш нещо, че да ми служат? — попита веднага младежът от Вейл, докато ги вадеше от куртката си. — Можеш ли да ми покажеш как да отключвам силата им?

Кралят на Сребърната река поклати глава:

— Не мога. Силата им не принадлежи на теб. Тя принадлежи единствено на онзи, на когото е дадена непринудено, а магията не е била дадена на теб.

Джеър се отдръпна обезсърчен:

— Тогава какво трябва да правя? Каква е ползата от камъните, щом като…?

— Огромна, Джеър — прекъсна го кротко старецът. Но ти трябва да ми ги дадеш. Завинаги.

Джеър се изуми. За пръв път, откакто го беше срещнал, младежът се усъмни дали трябва да му се доверява. Той беше измъкнал камъните от дома си с риск да загуби живота си. Неведнъж му се беше налагало да ги предпазва от зли ръце, за да ги използва като защита на семейството си срещу Призраците Морди. А сега от него искаха да предаде единственото оръжие, което притежава. Просто невероятно.

— Дай ми ги — повтори кроткият глас.

Джеър се поколеба, борейки се срещу нерешителността си. После ги подаде на Краля на Сребърната река.

— Много добре — похвали го старецът. — Проявяваш характер и разум, също като предците си. Спрях се на теб точно заради тези качества. Именно те ще те поддържат…

Той пъхна камъните в робата си и извади друга торбичка:

— В тази торбичка има Сребърен прах, който възвръща живота на водите на Сребърната река. Трябва да го занесеш до Извора на небесата и да го разпръснеш в отровените води. Ако направиш това, водите отново ще станат чисти. След това ще намериш начин да възвърнеш здравия разум на сестра си.

Да й върна здравия разум? Джеър поклати учудено глава. Какво имаше предвид старецът?

— Тя ще загуби разсъдъка си — отново прочете мислите му Кралят на Сребърната река. Гласът ти ще й помогне да намери обратния път към себе си.

Джеър все още не разбираше. Тъкмо се канеше да задава въпроси, за да си изясни нещата, когато старият мъж поклати бавно глава:

— Слушай ме внимателно, момче. — Протегна сухата си ръка и постави торбичката със Сребърния прах в ръцете му. — Сега ние сме обвързани. Разменихме си доверие, Същото може да стане и с магиите. Твоята магия не ти върши работа, моята е безполезна за мен. Затова задържам твоята и ти давам моята. Отново бръкна в робата си:

— Камъните на елфите са три на брой — по един за ума, за тялото и за сърцето. Тези магии са взаимно преплетени и пораждат силата на камъните на елфите. Следователно ти ще получиш три магии. Първо тази.

Старецът държеше блестящ кристал на сребърна верижка.

Подаде го на Джеър и каза:

— За ума. Кристал на видения. Когато му пееш той ще ти показва лицето на сестра ти, независимо къде е тя. Използвай го, когато искаш да научиш какво прави. А то ще ти е необходимо, защото трябва да стигнеш до Извора на Небесата преди тя да е стигнала до Мейлморд.

Постави ръка на рамото на Джеър:

— За тялото. Сила, която ще ти помага в трудни положения в пътуването на изток и ще ти бъде защита срещу опасностите, които ще те сполетяват. Тази сила ще откриеш в онези, които ще те съпътстват, защото няма да бъдеш сам в пътуването. Всеки от тях ще носи мъничко от магията. Тя започва и свършва тук. — Той посочи към спящия Гарет Джакс. — Той винаги ще ти се притичва на помощ, когато изпаднеш в голяма беда. Ще бъде твой покровител докато най-после стигнеш до Извора на Небесата.

Отново се обърна към Джеър:

— И за сърцето, дете, последната магия — желание, което ще ти служи най-добре. Можеш да използваш песента на желанията един единствен път и тя няма да бъде илюзия, а реалност. Тази магия ще спаси сестра ти. Използвай я, когато застанеш пред Извора на Небесата.

Джеър поклати недоумяващо глава:

— Но как да я използвам? Какво трябва да направя?

— Не мога да ти казвам нещо, което ти сам трябва да решиш — отговори Кралят на Сребърната река. — След като разпръснеш Сребърния прах във водите на Извора на Небесата и те отново станат чисти, хвърли Кристала на виденията. Там трябва да откриеш отговора.

Старецът се наведе напред и вдигна мършавата си ръка:

— Но те предупреждавам. Трябва да стигнеш до Извора на Небесата преди сестра ти да навлезе в Мейлморд. Писано е, че това ще стане, защото друидът вярва безгранично в магията й. Ти трябва да бъдеш там, когато тя ще пристигне.

— Ще бъда — прошепна Джеър и стисна здраво Кристала на виденията.

— Залагам прекалено много на теб. Сега земите и расите зависят от теб и ти не трябва да ги изоставяш. Но ти си смел. Ще им бъдеш верен. Кажи го на глас, Джеър.

— Ще им бъда верен — повтори Младежът от Вейл. Кралят на Сребърната река стана бавно — същински дух в нощта. Изведнъж Джеър изпита невероятна умора, която го теглеше надолу. По цялото му тяло се разля топлина и спокойствие.

— Ти си част от мен — чу той думите на стареца, тихи и далечни. — Дете на живота — магията те прави такъв. Всичко се променя, но миналото се движи напред и се превръща в това, което ще бъде. Така беше с прадядо ти и с баща ти. Така е и с теб.

Старецът изчезваше, разсейваше се като дим в светлината на огъня. Джеър се взираше след него, но очите му бяха толкова замъглени от съня, че не можеше да ги фокусира добре.

— Когато се събудиш, всичко ще бъде както преди, с изключение на това, че аз бях при теб. А сега спи, дете. Спи спокойно.

Очите на Джеър се затвориха покорно и той заспа.