Тери Брукс
Молитвената песен (35)

ГЛАВА 35

Тръгнаха от Харстоун призори и поеха североизточно през гористата местност към тъмния силует на хребета Тофър Ридж. Напредваха бавно, също както по време на пътуването им на север към Гримпонд. Пущинаците след долината, разположени между Рейвънсхорн и Раб, бяха коварен лабиринт от скалисти проломи и падини, които биха могли да подведат непредпазливите пътници. Със здраво пристегнати на гърба раници и прикачени около китките оръжия, Брин, Роун, Кимбър Бо и Коглайн следваха внимателно виещия се път. Денят беше топъл, с мирис на есен, изпълнен със звуци и багри. Тъмната фигура на Уиспър се движеше успоредно с тях сред дърветата и се виждаше само от време на време. Членовете на малката група се чувстваха напрегнати и недоспали, защото разговорът им продължи до ранни зори. Знаеха, че рано или късно липсата на сън щеше да си каже думата. Засега обаче възбудата от издирването им помагаше да преодоляват умората. Брин не можеше така лесно да се отърве от безпокойството, че беше допуснала Кимбър Бо и Коглайн да я придружават. Решението беше взето и те бяха тръгнали на път, но въпреки това първоначалната й тревога и несигурност не намаляваха. Е, вярно, че някои страхове и съмнения щяха да я съпътстват дори и момичето и старецът да ги нямаше. Те се подклаждаха от това, че знаеше какви опасности ги чакаха и от зловещите предупреждения на Гримпонд. Но тогава тя щеше да се безпокои само за себе си и Роун. Планинецът беше толкова непреклонен в решението си да я следва до край, че в един момент двойката от Вейл разбра, че е невъзможно да го убеди в противното. Но съмненията и страховете нямаше да бъдат същите, ако бяха тръгнали само те двамата. Въпреки всичките им уверения, девойката от Вейл продължаваше да е убедена, че Кимбър Бо и старецът не са достатъчно силни да издържат на черната магия. Не можеше да бъде другояче. Какво от това, че бяха живели през всичките тези години в пущинаците на Анар. В крайна сметка опасностите, на които щяха да бъдат изложени, нямаше да имат нищо общо, с този свят и с тази епоха. Каква ли магия или познания се надяваха да използват, които да са в състояние да прогонят Призраци Морди, когато те се появяха?

Брин изпитваше ужас при мисълта, че силата на Черните скитници щеше да се насочи срещу момичето и стареца. Плашеше се много повече за тях, отколкото за себе си. Как щеше да понесе, не дай си боже, смъртта им, след като тя самата им беше позволила да я придружават?

Кимбър Бо обаче изглеждаше толкова уверена в собствените си сили и в дядо си. Тя нито се страхуваше, нито се съмняваше. Беше самоуверена и непоколебима. Твърдата й убеденост, че е длъжна да помогне на Брин и на Роун, мотивираше действията й.

— Ние сме приятели, Брин, а приятелите правят един за друг това, което намират за необходимо — беше казало момичето късно предишната нощ, когато си шепнеха уморени. — Приятелството е нещо, което човек усеща дълбоко в сърцето си, дори и да не го е изричал на глас. Силните приятелски чувства, които изпитва към някого, го обвързват. Точно това привлече Уиспър към мен и той ми стана верен до гроб. Аз му отговарях със същата силна обич. И двамата усещахме взаимните си дълбоки чувства. Сега изпитвам същото и към теб. Ние всичките ще бъдем приятели, а щом ще сме приятели, ще трябва да бъдем заедно и в радости, и в беди. Това е приятелството. Твоите нужди стават и мои.

— Чувството ти е прекрасно, Кимбър — беше й отвърнала Брин. — В случая обаче моите нужди са прекалено големи. Прекалено опасни са, за да бъдат споделяни от друг.

— Точно защото са толкова опасни, те трябва да бъдат споделени — беше й се усмихнала Кимбър. — И то споделени с приятели. Трябва да си помагаме един на друг, ако приятелството наистина има някакъв смисъл.

На тези думи нямаше какво да се отговори. Вярно, Брин можеше да й каже, че Кимбър я познава много отскоро, че тя не е длъжна да й помага, че това дирене е поверено единствено на нея и момичето и дядо й изобщо не са обвързани с него. Само че тези аргументи нямаше да разколебаят Кимбър. Тя възприемаше отношенията помежду им като отношения между равни и чувството й на ангажимент беше толкова силно, че не търпеше никакви компромиси.

Денят бавно отминаваше. Вървяха през дива гориста местност, една огромна маса от високи черни дъбове, брястове и хикории. Разкривените им клони се протягаха към небето като ръце на гиганти. През скелетоподобния покрив на гората небето светеше тъмносиньо и кристално чисто, а през оголените клони на дърветата слънцето струеше, осветяваше сенките и изпъстряше околността с красиви цветни петна. В тази пустош обаче слънчевите лъчи бяха само краткотраен гост. Местността принадлежеше на сенките — плътни, непроницаеми, загатващи за спотаени опасности, за неща невиждани и нечувани, за един призрачен живот, който се пробужда едва когато изчезне и последната дневна светлина и гората потъне в непрогледна тъмнина. Този живот чакаше, скрит безмълвно в тъмното сърце на гъстата гора, лукава, изпълнена с омраза сила, която не допускаше никой да нарушава уединения й свят, ненавиждаше натрапниците и всеки момент беше готова да ги издуха така, както вятърът гаси пламъка на малка свещичка. Брин усещаше присъствието й. Тя шепнеше тихо в съзнанието й, гризеше тънката нишка на решителността и сигурността, които й вдъхваха спътниците й, предупреждаваше я, че с падането на нощта тя трябва да бъде нащрек.

Слънцето започна да потъва зад западния хоризонт и над земята настъпваше мрак. Тъмният силует на Тофър Ридж се мержелееше пред тях като назъбена сянка. Коглайн ги водеше по виеща се край плътна стена от дървета пътека. Вървяха без да говорят. Започнали бяха да усещат умора. Жуженето на насекомите изпълваше мрака, а високите преплетени корони на дърветата се огласяха от кресливи викове на птици. Хребети и гъсталаци обгърнаха плътно тясната пътека, по която се движеха. Въздухът стана по-горещ и неприятен, с миризма на застояло. Скритият живот, който чакаше спотаен сред сенките на дърветата, се пробуди и започна да се оглежда…

Внезапно дърветата пред тях се разтвориха и пред погледа им се разкри просторна еднообразна долина, потънала в мъгла, призрачно осветена от блясъка на звездите и странната бледооранжева налята луна, която висеше в края на източния хоризонт. Мрачна и потискаща широката долина приличаше на застояла черна вода в бездънен каньон, в който се губеше забуления в мъгла Тофър Ридж.

— Тресавището Оулдън — прошепна Кимбър.

Брин се загледа мълчаливо в него. Изпита усещането, че и то се беше втренчило в нея.

Мина полунощ, времето забави ход и накрая сякаш изобщо спря. Лек полъх на ветрец погали нежно покритото с прах лице на девойката от Вейл и отмина. Тя се огледа очакващо, но нищо не се случи. Отново стана непоносимо горещо — нетърпима потискаща жега. Имаше чувството, че е затворена в пещ и невидими пламъци изтръгват от болящите я бели дробове и последната глътка въздух. В бездънната долина есенната нощ не обещаваше прохлада. Дрехите на Брин бяха прогизнали от пот, която се стичаше на вадички по тялото й и лъщеше със сивкав отблясък по лицето й. Мускулите й се бяха вдървили. Често сменяше положението на изтощеното си тяло с надеждата, че ще се почувства по-добре, но скоро откри, че е невъзможно да превъзмогне умората. Болката се беше вкопчила в нея и не я пускаше. Рояк комари бръмчаха досадно наоколо, привлечени от потното й тяло, хапеха лицето и ръцете й и тя безпомощно се мъчеше да ги прогони. Въздухът около нея вонеше непоносимо на загнили дървета и застояла вода.

Свила се зад група от камъни заедно с Роун, Кимбър и Коглайн, тя гледаше в основата на хребета, където се намираше лагерът на гномите паяци в края на тресавището Оулдън. Лагерът се състоеше от импровизирани колиби и ровове и се простираше между най-ниската част на Тофър Ридж и тъмнината на тресавището. Тук там в мъглата горяха огньове. Светлината на ленивите им разхвърляни пламъци с мъка си пробиваше път през мрака. Уродливите приведени сенки на обитателите на лагера се мержелееха в размазаните проблясъци на огньовете. Чудноватите им гротескни туловища бяха покрити със сивкава козина и те се движеха ниско приведени на четири крака във високата посърнала трева, прегърбени същества без лица. Събираха се на големи групи в края на тресавището и скандираха монотонно в нощта.

— Призовават черните сили — беше им обяснил Коглайн, когато ги доведе в укритието. — Първични същества са те, гномите. А гномите паяци са най-невежи от всички. Вярват в духове и зли сили, които се появяват от други светове със смяната на сезоните. Призовават ги, защото вярват, че те ще им дадат сила, и същевременно се надяват, че тази сила няма да се обърне срещу тях самите. Ха! Суеверни глупаци!

Понякога обаче наистина се появявали зли същества, им каза Коглайн. В тресавището Оулдън имало невероятно злобни и ужасни същества, също като в горите на Волфсктааг — творения на други светове и загубени магии. Наричали ги върколаци. Живеели сред мъглите. Видът им бил отвратителен. Подмамвали тялото и духа, впримчвали по-слаби от тях човешки същества и изцеждали живота от телата им. Върколаците не са нещо въображаемо, увери ги мрачно Коглайн. Точно от тях искали да се предпазят гномите паяци, защото те били любимата храна на Върколаците.

— Сега, когато есента си отива и зимата приближава, гномите слизат в тресавището и призовават мъглата да не се вдига — шепнеше хрипкаво старецът. — Въобразяват си, че зимата няма да дойде, ако не правят това. Суеверни глупаци! Всяка есен идват тук и остават почти цял месец. Слизат от билото, правят множество лагери, настъпва масово преселение. Призовават денонощно черните сили, за да може зимата да ги предпази от зверовете. — Усмихна се съзаклятнически и намигна. — Има ефект. Върколаците се хранят с тях през целия този месец, разбирате ли. Похапват си достатъчно от тях, че да им държи сито през цялата зима. След това изобщо не им трябва да се катерят до билото.

Коглайн знаеше как може да намери гномите паяци. При падането на нощта малката група се запъти на север към подножието на хребета. Вървяха, докато най-после видяха лагера на гномите. После Кимбър Бо им обясни какво щеше да последва.

— Мечът ти, Роун, ще бъде в тях. Меч като твоя, намерен във водите на Чард Раш. Те са решили, че е талисман, който им е изпратен от техните черни сили. Въобразяват си, че той ще ги предпазва от Върколаците. Трябва да открием къде са го скрили и да го откраднем.

— Как ще направим това? — попита Роун. Докато стигнат до лагера той не беше говорил за нищо друго. Изцяло беше подвластен на силата на меча.

— Уиспър ще го открие — отвърна момичето. — След като подуши миризмата ти, той ще проследи меча, независимо къде е скрит. Веднага след като го намери ще се върне при нас и ще ни отведе до скривалището.

И така, Уиспър подуши миризмата на планинеца и тръгна в нощта. Изчезна безшумно почти мигновено. Четиримата от Хартстоун зачакаха завръщането му, скрити в сенките на влажната нощ и сред зловонието на долчинката. Ослушваха се и чакаха. Блатният котарак все не идваше. Тръгнал беше много отдавна.

Брин затвори очи и се помъчи да прогони умората. Опита се да изключи от съзнанието си монотонното скандиране на гномите паяци. Повтарящ се, кух звук, който не преставаше. На няколко пъти, когато се заслушваше, някъде от мъглата наоколо до нея долитаха крясъци — пронизителни, отсечени, изпълнени с ужас. Заглъхваха почти веднага, но скандирането не спираше…

Една огромна чудовищна сянка изскочи точно пред нея. Тя се стресна и извика.

— Ш-ш-т, момиче! — смъмри я Коглайн, притиснал кокалестата си ръка върху устата й. — Това е котката, не виждаш ли?

Едрата глава се очерта в тъмнината. Блестящите сини очи премигваха лениво, докато Уиспър се придвижваше гъвкаво към Кимбър. Момичето се наведе и прегърна котарака, погали го нежно и му прошепна нещо в ухото. Говори известно време с блатния котарак, а той се търкаше и умилкваше около нея. После Кимбър се обърна към тях. Очите й горяха от възбуда.

— Уиспър е открил меча ти, Роун!

Планинецът моментално се приближи.

— Заведи ме веднага в скривалището, Кимбър — помоли той. — Ще имаме оръжие, с което ще можем да се изправим пред Черните скитници и пред всяка зла сила, която им е подвластна!

Брин се опита да потисне горчивината, която внезапно я заля. Роун вече беше забравил, че Мечът не му беше помогнал да предпази Аланон от смъртта, помисли си тя. Той просто беше обсебен от нуждата да го притежава.

Коглайн им махна да се приближат, а Кимбър каза нещо бързо на Уиспър. Започнаха да се спускат към лагера на гномите. Смъкнаха се приведени в сенките на възвишението, където се бяха скрили. Светлината на огньовете почти не достигаше до мястото, където се движеха и те бързо напредваха към целта. Брин не можеше да се отърве от предупрежденията, които не й даваха покой и й нашепваха, че тя трябва да се върне, че там, накъдето бяха тръгнали, не ги очакваше нищо добро. А девойката от Вейл непрестанно си повтаряше наум — твърде късно, твърде късно.

Доближиха до лагера. Светлината на огньовете осветяваше все по-силно пространството наоколо и те започнаха да различават по-ясно приведените фигури на пълзящите около колибите и рововете същества. Те наистина приличаха на паяци. Външният им вид беше отвратителен и отблъскващ. Целите бяха покрити с козина, с пронизващи и тесни очи, прегърбени, сякаш възкресени от някакъв запокитен в най-далечните кътчета на паметта кошмар. Ужасно много бяха на брой. Появяваха се изневиделица и после също тъй бързо изчезваха в мрака. Говореха някакъв странен, нечовешки език. Непрекъснато се събираха пред стената от мъгла и скандираха глухо и ритмично.

Блатният котарак и четиримата му спътници се промъкваха безшумно по края на лагера, заобикаляха го от далечната му страна. Мъглата се носеше край тях на валма. Откъсваше се от стената, която висеше неподвижно над празния простор на мочурището. Беше влажна и лепкава, противно топла. Брин безуспешно се мъчеше да се освободи от нея.

Уиспър, който вървеше пред тях, внезапно спря и потърси с очи господарката си. Брин се потеше обилно и правеше отчаяни опити да се ориентира. Тъмнината беше наситена със сенки и движения, с топлината на есенната нощ и с монотонното скандиране на гномите паяци пред тресавището.

— Трябва да слезем в лагера — чу тя тихия възбуден глас на Кимбър.

— Сега ще ги видим как скачат — изхили се весело Коглайн. — Стойте надалеч от тях, когато го направят!

Момичето каза нещо на Уиспър и той се запъти към лагера на гномите. Като пристъпяше безшумно през мъглата, гигантският котарак се насочи към най-близките колиби и ровове. Кимбър, Коглайн и Роун го последваха ниско приведени. Брин се повлече след тях като се оглеждаше предпазливо наоколо.

Вляво от нея се движеха същества извън обсега на светлината от огъня. Те пълзяха във високата трева край група скали. Вдясно зад тях се появиха и други. Те пристъпяха бавно към скандиращите и към стената от мъгла. Пушек от огньовете влезе в очите на Брин, примеси се с мъглата, щипещ и заслепяващ. Изведнъж девойката от Вейл престана да вижда. Обзе я гняв и страх. Очите й се насълзиха и тя започна да ги търка…

Пронизителен вик раздра внезапно тъмнината, извиси се над монотонното скандиране и всичко наоколо замръзна. Гном паяк изскочи от сенките пред тях. Той панически се мъчеше да се спаси от блатната котка, която се беше появила на пътя му. Уиспър се хвърли с вой, отметна бягащия гном встрани, сякаш беше перце и заедно с него разпръсна още петима-шестима, препречили пътя му. Кимбър се понесе след огромния котарак, лека и бърза като стрела. Коглайн и Роун я последваха. И двамата викаха като обезумели. Брин хукна след тях и полагаше неимоверни усилия да не изостава.

Водени от блатната котка, четиримата се втурнаха в центъра на лагера. Гномите паяци се носеха край тях, космати, уродливи сенки, които бръщолевеха нещо на техния си език, крещяха и търсеха къде да се скрият. Малката група от Хартстоун се стрелна край най-близкия огън. Коглайн намали ход и зарови в кожената торба, прикачена на колана му. Извади шепа черен прах и го хвърли в пламъците на огъня. Мигновено последва взрив, който разтърси долината. Към небето изригна гейзер от искри и горящи парчета дърво. Монотонното скандиране пред стената от мъгла заглъхна. Гномите в лагера се развикаха пронизително. Четиримата се стрелнаха край друг огън и Коглайн отново хвърли черен прах в пламъците. Земята отново изригна и освети ярко нощта. Гномите се разбягаха във всички посоки. Далеч напред Уиспър се носеше направо през светлината на огньовете като огромен призрак. Накрая се изкачи на грубо скована платформа, която се извисяваше близо до стената от мъгла. Тя се разцепи и се сгромоляса шумно под тежестта на звяра. Множество делви, гравирани дървени съдове и блестящи оръжия се разпиляха по земята.

— Мечът! — провикна се Роун над вдигнатата от викащите гноми олелия и се втурна напред, като отблъскваше встрани уродливите тела, които се мъчеха да го спрат. Миг след това той застана до Уиспър и грабна от разпилените предмети тънко черно като абанос оръжие.

— Лий; Лий! — извика планинецът, размаха победоносно Меча на Лий над главата си и отблъсна група гноми, които се нахвърлиха отгоре му.

Коглайн щедро сипеше черния прах в пламъците на гномските огньове и всичко наоколо трещеше от взривове. Цялата долина беше залята от ярка жълта светлина, която се издигаше от почернялата обгоряла пръст. Високата трева пламна. Пушеци и мъгла се смесваха и се понасяха като плътна стена през лагера. Скоро всичко изчезна от погледа. Брин тичаше след другите, които я бяха забравили в еуфорията на битката, и все повече изоставаше. Те бяха напуснали вече платформата и се носеха обратно към хребета. Размазани тъмни фигури в сивкавите димни облаци и мъгла. Тя почти не ги виждаше.

— Роун, почакай! — извика отчаяно Брин.

От всички страни беше заобиколена от бягащи гноми паяци, които крещяха неистово. Някои от тях протягаха косматите си крайници към нея. Кривите им пръсти се вкопчваха в дрехите й и ги раздираха. Обезумяла, тя с мъка се изтръгваше от яките им крайници и продължаваше да тича, с надеждата, че ще настигне останалите от малката група. Паяците обаче бяха безброй. Бяха навсякъде около нея. Загубила всякаква надежда, Брин започна да пее песента на желанията. Оглушителният й вик ги отблъсна от нея и те побягнаха, като надаваха пронизителни писъци на ужас.

После девойката от Вейл падна по лице във високата трева. Очите и устата й се напълниха с пръст. Нещо тежко се хвърли върху й и нещо космато и яко се уви около тялото й. В този миг тя загуби самообладание. Страхът и отвращението бяха сковали мозъка й. С мъка застана на четири крака, но съществото, което не можеше да види, не я пускаше. Девойката от Вейл започна да пее с цялата ярост, която беше насъбрала в себе си. Песента се изтръгна от гърлото й като взрив и отхвърли от гърба й съществото, разкъсано на хиляди парчета от силата на магията.

Брин се обърна и видя какво беше направила. Един гном паяк лежеше безжизнен на скалите зад нея. Изглеждаше невероятно дребен и нищожен в смъртта. Тя се вторачи в разкъсаното тяло и за един кратък миг изпита странно, ужасяващо чувство на радост и задоволство.

Веднага прогони чувството. Безмълвна и ужасена девойката от Вейл се обърна и хукна като обезумяла в мъглата, без да има представа накъде тича.

— Роун — крещеше тя.

Втурна се в стената от мъгла, която се издигаше пред нея, и изчезна.