Тери Брукс
Молитвената песен (14)

ГЛАВА 14

Късно следобед Джеър Омсфорд и спътниците му пристигнаха в общността на джуджетата Кълхейвън. Младежът от Вейл си мислеше, че пътешествието най-после беше приключило. В пътя им на изток през местността на Сребърната река бяха съпровождани от оловносиво небе и студен вятър. Дори и променящите се цветове на огромните гори в Източната земя им бяха изглеждали мрачни и неприветливи. Гъски прелитаха на юг в заканващото се есенно небе, а водите на реката, течението на която, бяха следвали, бяха разпенени и враждебни.

Сребърната река беше започнала да проявява признаци на отравянето, предсказано от нейния Крал. Нечиста пяна покриваше водите й, а бистрият й сребрист цвят беше започнал да потъмнява. На повърхността й плаваха умиращи риби, малки гризачи и загинали птици и реката се задушаваше от сухи клони и шубраци. Дори и миризмата й се беше променила. Започнала беше да вони отвратително. При всяка промяна на посоката на вятъра смрадта ги удряше в ноздрите. Джеър си спомни разказите на баща си за Сребърната река още от времето на Ший Омсфорд. Сърцето му се сви от болка, когато видя в какво се бе превърнала тя сега.

Гарет Джакс и Слантър не си правеха труда да му повдигнат духа. Дори да го нямаше постоянното напомняне за стореното зло на реката и потиснатостта от мрачния ден, Джеър пак нямаше да може да се усмихва или да говори безгрижно със спътници като Майстора на бойните изкуства и гнома. Затворени в себе си и мълчаливи те вървяха до него като оплаквани на погребение. Разменили си бяха най-много пет-шест думи от започването на похода рано сутринта и никой не се бе усмихнал поне веднъж. Приковали очи в пътеката пред тях, те вървяха, изцяло погълнати от непоклатима решителност, която граничеше с фанатизъм. Един-два пъти Джеър се опита да поведе разговор, но отговорът, който получаваше беше тихо изсумтяване. Обедната почивка беше ритуал, който те извършваха от немай-къде с обтегнати нерви и вледенени сърца. Така че дори тягостно мълчаливият поход на изток беше за предпочитане.

Пристигането им в Кълхейвън беше очаквано събитие за младежа от Вейл, ако не за друго, то поне заради възможността, която щеше да има да разговаря с някого човешки, макар да имаше някои причини да се съмнява дори и в това. Джуджетата ги бяха забелязали, когато бяха стигнали далеч на запад от границите на Анар. Наблюдавали ги бяха мълчаливо и не бяха направили нищо, което да ги накара да се почувстват добре дошли. По целия път през гората бяха срещали патрули от джуджета — закалени мъже, облечени в кожени жилетки и горски наметала, въоръжени и решителни. Нито един от тях не ги беше поздравил, нито пък се беше спрял просто да размени някоя и друга дума. Всички те бяха ги настигали и отминавали, без да задават въпроси. Хвърляли им бяха по някой и друг бегъл поглед, колкото да ги огледат, но в очите им не се забелязваше и следа от дружелюбност.

До пристигането на Джеър и спътниците му в края на селото, нямаше джудже, покрай което бяха минали, което да не ги беше изгледало изпитателно, без да се прикрива, и на лицата на всички беше изписано подозрение. Гарет Джакс, който вървеше най-отпред, като че ли не забелязваше очите, които ги проследяваха. Слантър обаче се изнервяше все повече, а Джеър беше раздразнен не по-малко от гнома. Гарет Джакс ги водеше по пътя, който пресичаше селото, явно запознат с общността и сигурен в следваната от него посока. От двете страни на уличките, по които минаваха, бяха подредени кокетни, чисти къщи и магазини, солидно построени сгради с безупречни огради от жив плет и тревни площи, изпъстрени с грижливо поддържани цветни лехи и овощни градини. Всички спираха всекидневната си работа и оглеждаха непознатите. Но дори и тук имаше въоръжени мъже — джуджета преследвачи със суров поглед и препасано на колана оръжие. Това може да е било общност от семейства и домове, но сега приличаше повече на военен лагер.

Накрая, когато стигнаха до центъра на селото, ги спря пехотен патрул. Гарет Джакс размени няколко думи с един часови и джуджето хукна нанякъде. Майсторът на бойните изкуства се върна при Джеър и Слантър. Заоглеждаха останалите от патрула и зачакаха. Любопитни деца джуджета ги наобиколиха и зяпнаха Слантър. Известно време гномът се правеше, че не ги забелязва, но се умори да се преструва и неочаквано изръмжа. Децата моментално се разбягаха уплашени. Гномът ги изгледа кръвнишки, стрелна гневно с очи Джеър и отново се затвори в себе си.

Няколко минути по-късно изпратеният от Гарет Джакс часовой се върна. Придружаваше го яко на вид джудже с плешива глава и голяма къдрава черна брада и мустаци. То се доближи до Майстора на бойните изкуства и му подаде ръка за поздрав.

— Прежалил си част от скъпоценното си време, за да дойдеш чак дотук — измърмори то, докато другият стискаше мазолестата му ръка.

Проницателните кафяви очи надничаха изпод гъстите вежди сурово и гневно. Облечен беше в свободно облекло на обитател на гората, обут в ботуши от мека кожа, препасан с кожен колан с множество дълги ножове по него. На едното му ухо се полюшваше голяма златна обица.

— Елб Форейкър — представи го Гарет Джакс на Джеър и Слантър.

Форейкър ги изучава известно време мълчаливо, после се обърна към Майстора на бойните изкуства:

— Странна компания си имаш, Гарет.

— И времената са странни — отвърна му другият. — Хайде да седнем някъде и да хапнем.

Форейкър кимна:

— Оттук.

Минаха край патрула, тръгнаха по десния разклон на пътя, гниха вдясно и влязоха в сграда, в която имаше голяма столова с много маси и пейки. Няколко маси бяха заети от джуджета преследвачи, съсредоточени в яденето. Неколцина вдигнаха поглед и кимнаха на Форейкър, но този път никой не прояви особен интерес към спътниците на джуджето. Явно има значение кой те придружава, помисли си Джеър. Форейкър избра маса до стената в отдалечения край на помещението и поръча вечеря.

— И какво очакваш от мен да правя с тези двамата? — попита джуджето след като се настаниха.

Гарет Джакс се обърна към спътниците си:

— Безцеремонен е, нали? Преди десет години беше с мен, когато обучавах джуджета преследвачи за погранични схватки край Волфсктааг. Преди пет години пак бяхме заедно в Калахорн. Затова сега съм тук. Помоли ме да дойда и аз нямах друг избор. Никога не приема отказа на поканата си за отговор.

Пак погледна Форейкър:

— Младежът от Вейл е Джеър Омсфорд. Търси сестра си Брин и един друид.

Форейкър го изгледа намръщен:

— Друид ли? Какъв друид? Вече няма никакви друиди. Не съм виждал друид след…

— Знам. След Аланон — прекъсна го Джеър, не можеше повече да се сдържа. — Точно този друид търся.

Форейкър го изгледа смаяно:

— Така ли? И какво те кара да мислиш, че ще го откриеш именно тук?

— Той ми каза, че ще отиде в Източната земя. Взе и сестра ми със себе си.

— Сестра ти ли? — Джуджето сключи силно вежди. — Аланон и сестра ти? И ти предполагаш, че те са някъде наоколо?

Джеър кимна бавно и нещо го сви под лъжичката. Форейкър го гледаше така, сякаш виждаше пред себе си някакъв луд. После погледна Гарет Джакс.

— Къде откри този младеж от Вейл?

— По пътя — отговори уклончиво другият. — Какво знаеш за друида?

Форейкър сви рамене:

— Знам това, че повече от двадесет години никой не е виждал Аланон в Източната земя — нито сам, нито с нечия сестра.

— В такъв случай не знаеш много нещо — внезапно се намеси Слантър с лека насмешка в гласа. Друидът е минал и заминал под самия ти нос!

Свирепото лице на Форейкър се извърна към гнома:

— Ако бях на твое място, щях да си меря приказките.

— Той е проследил Аланон, когато друидът е напуснал Източната земя — обясни Гарет Джакс, а сивите му очи оглеждаха от време на време помещението. — Тръгнал е по петите му от Мейлморд и го е следвал до прага на дома на младежа от Вейл.

Форейкър го изгледа изумен:

— Пак ще ти задам въпроса — какво точно очакваш да правя с тези двамата?

Гарет Джакс го погледна:

— Точно това си мисля. Съветът ще заседава ли тази вечер?

— Напоследък се събира всяка вечер.

— Тогава остави младежа да говори пред членовете му.

Форейкър се намръщи:

— И защо да го оставя да направи това?

— Защото има да им казва нещо, което според мен, те биха искали да чуят. И то не е свързано само с друида.

Джуджето и Майсторът на бойните изкуства се изгледаха мълчаливо.

— Ще трябва да поговоря с тях и да ги помоля да го изслушат — продума най-после Форейкър. Явно беше, че изобщо не е въодушевен от идеята.

— Май трябва да го направиш веднага — отвърна Гарет Джакс и стана.

Форейкър въздъхна и също стана, поглеждайки към Джеър и Слантър:

— Вие двамата можете да вечеряте и да чакате тук. Не се опитвайте да се размотавате наоколо. — Млъкна нерешително. После продължи: — Изобщо не съм чувал друидът да е минавал оттук, но заради теб, Омсфорд, ще проуча въпроса. — Поклати глава. — Хайде, Гарет.

Джуджето и Майсторът на бойните изкуства излязоха от столовата. Джеър и Слантър останаха сами и потънаха в мисли. Къде ли беше Аланон? — питаше се мълчаливо и отчаяно младежът от Вейл, като изучаваше съсредоточено сключените пред себе си ръце. Друидът беше казал, че отива в Източната земя. Не е ли минал през Кълхейвън? Ако не го е сторил, тогава къде беше отишъл? Къде е отвел Брин?

Джудже в бяла престилка донесе топло ядене и чаши с бира. Заеха се с храната, без да проронват дума. Докато ядяха минутите се изнизваха и Джеър губеше надежда с всеки поет залък, сякаш поглъщаше отговорите на въпросите си. Отмести чинията, застърга нервно с ботуша по пода и се мъчеше да реши какво да прави, ако Елб Форейкър се окажеше прав и Аланон и Брин наистина не бяха минавали оттук.

— Престани — сепна го грубият глас на Слантър.

Джеър го погледна неразбиращо:

— Какво да престана?

— Престани да стържеш с крак по пода. Дразни ме.

— Извинявай.

— И престани да гледаш като човек, загубил най-добрия си приятел. Сестра ти ще се върне.

Джеър поклати разсеяно глава:

— Може би.

— И ако искаш да знаеш, изръмжа гномът — аз съм този, който трябва да се притеснява, а не ти. Просто не мога да си обясня как ти позволих да ме придумаш да се повлека по тъпия ти акъл.

Джеър се опря на лакти, подпря на тях брадичката си и проговори с глас, който не търпеше възражение:

— Дори ако Брин не е минавала през Кълхейвън дори ако Аланон е отишъл някъде другаде, ние ще трябва да стигнем до Анар, Слантър. И трябва да убедим джуджетата да ни помогнат.

Слантър го изгледа с широко отворени очи:

— Ние? Ние ли? Я поспри и се замисли какви глупости дрънкаш. Какво значи това „ние“? Аз лично никъде няма да ходя. Ще се върна там, откъдето бях тръгнал преди да се забъркам в цялата тази каша!

— Ти си следотърсач, Слантър — отговори кротко Джеър. — Имам нужда от теб.

— Толкова по-зле за теб — изсъска гномът, а грубото му жълто лице внезапно потъмня от гняв. — За твое сведение аз на всичкото отгоре съм и гном, ако досега не си го забелязал! Не виждаш ли с какви очи ме гледат тук? Не видя ли онези деца, които ме разглеждаха, сякаш съм някакъв див звяр, доведен от гората? Я си използвай мозъка! Води се война между гноми и джуджета. — Джуджетата едва ли ще те изслушат, когато почнеш да ги убеждаваш, че аз съм ти съюзник. На практика аз не съм ти никакъв съюзник!

Джеър се наведе към него:

— Слантър, аз трябва да бъда при Извора на небесата преди Брин да е стигнала до Мейлморд. Как ще направя това без водач?

— Доколкото те познавам, сам ще откриеш пътя. — тросна му се гномът. — Аз така или иначе не мога да се върна отново там. Спилк им е казал, какво съм направил. А ако не им е казал той, казал им го е гномът, който избяга. Те ще тръгнат да ме търсят. Ако се върна, все ще се намери някой да ме разпознае. И когато ме хванат, Черните скитници… — Внезапно млъкна и вдигна ръце. — Никъде не отивам, ясно ли ти е!

Продължи да яде, свел ниско глава над чинията. Джеър го наблюдаваше мълчаливо и се чудеше дали не беше сгрешил, като беше потърсил помощта на Слантър. Кой знае, може би Кралят на Сребърната река изобщо не го беше предвидил за негов съюзник. Като се позамисли човек, Слантър наистина нямаше вид на съюзник. Той беше прекалено хитър, преценяваше положението на момента и умело се нагаждаше към него, менеше лоялността си толкова често, както вятърът посоката си. Следователно на него не можеше да се разчита. Въпреки това в гнома имаше нещо, което Джеър харесваше. Упоритостта му, може би. И Слантър, като Гарет Джакс, умееше оцелява. А за да успее да стигне до Анар Джеър имаше нужда точно от такъв спътник.

Изчака гномът да допие бирата си шумно, на големи глътки и после каза тихо:

— Останах с впечатлението, че ти се иска да научиш нещо повече за магията.

Слантър тръсна глава:

— Вече не. Научих всичко, което исках да знам за теб, момче.

Джеър се подразни и намръщи:

— Ти май се страхуваш, а?

— Мисли си, каквото щеш. Никъде не отивам.

— Ами народът ти? Не те ли интересува какво ще му направят Призраците Морди?

Слантър го стрелна ядно с очи:

— Благодарение на теб вече нямам народ! — После сви рамене. — Е, това няма значение. И без това останах без народ в момента, в който напуснах Източната земя. Аз сам съм си народ.

— Това не е вярно. Гномите са твоят народ. Връщал си се, за да им помогнеш, нали така?

— Времената се менят. Навремето се върнах, защото това беше най-разумното, което можех да направя. Сега няма да се върна, защото това е най-разумното за момента. — Слантър се разгневяваше все по-силно. — Защо просто не се откажеш, момче? Вече направих достатъчно за теб. Не се чувствам задължен да продължа да се грижа за теб. В крайна сметка Кралят на Сребърната река не ми е давал никакъв Сребърен прах, с който да почистя реката му!

— За твой късмет, нали? — почервеня Джеър, който също беше започнал да се ядосва. — Използвач такъв! Пребоядисваш се на всеки пет минути, когато играта позагрубее! Мислех, че ми помогна в Черните дъбове по свое собствено желание! Въобразих си, че не ти е безразлично какво ще ми се случи! Явно съм грешал! Има ли нещо, за което да ти пука, Слантър?

Гномът беше притиснат натясно.

— Пука ми да остана жив. И на теб би трябвало да ти пука за това, ако имаше малко мозък в главата.

Джеър онемя от възмущение. Понадигна се от стола и се приведе напред, стиснал здраво масата с ръце:

— Да останеш жив! И как точно ще постигнеш това, когато Призраците Морди отровят Източната земя и после се придвижат на запад в другите земи? А това ще стане, нали така? Ти сам го каза! Интересно къде ще избягаш тогава? Или си намислил пак да се пребоядисаш — отново да станеш гном за известно време и да измамиш Черните скитниците?

Слантър протегна ръце и го блъсна назад:

— Голяма уста имаш за човек, който не знае почти нищо за живота. Може би, ако беше скитал по света, принуден да се грижиш сам за себе си, а не си беше седял в къщи под топлото крило на родителите си, нямаше да упрекваш другите с такава лекота. А сега млъкни!

Джеър не му отговори. Нищо нямаше да спечели, ако задълбаеше в проблема. Слантър беше решил да не му помага, което слагаше точка по въпроса. Пък и кой знае, може би щеше да е по-добре без гнома до себе си.

Двамата все още си разменяха гневни погледи, когато Гарет Джакс се върна. Беше сам и дойде направо при тях. С нищо не показа дали беше забелязал напрежението. Седна до Джеър.

— Ще трябва да се явиш пред Съвета на старейшините — каза той тихо.

Младежът от Вейл поклати бавно глава:

— Не знам. Не мога да преценя дали трябва да го направя.

Майсторът на бойните изкуства го прониза с поглед:

— Нямаш друг избор.

— Научи ли нещо за Брин? За Аланон?

— Няма ни вест ни кост от тях. Форейкър провери. Не са били в Кълхейвън. Никой не знае нищо за двамата. — Сивите му очи наблюдаваха напрегнато младежа от Вейл. — Ще трябва да търсиш сам необходимата ти за това дирене помощ.

Джеър хвърли поглед на Слантър, но гномът не вдигна очи и младежът попита Гарет Джакс:

— Кога трябва да се явя пред Съвета?

Майсторът на бойните изкуства стана и отвърна:

— Сега.

Съветът на джуджетата старейшини се беше събрал в залата, огромно мрачно помещение, разположено във вътрешността на квадратна сграда, в която се намираха всички канцеларии на управниците на селото Кълхейвън. Членовете на Съвета бяха точно дванадесет на брой. Те бяха насядали край дълга маса, поставена на подиум в предната част на стаята. Долу имаше редици от пейки, разделени от пътеки, които водеха до двукрила врата, през която Гарет Джакс въведе Джеър и Слантър. Помещението беше затъмнено с изключение на най-предната част, където се намираше подиумът. Тримата се доближиха до осветеното пространство и спряха. По пейките бяха насядали и други, които не бяха членове на Съвета. Всички вдигнаха глави и ги загледаха, докато се доближаваха. Въздухът беше задимен от горящи лули и наситен с остра миризма на тютюн.

— Минете по-напред — подкани ги един глас.

Те продължиха, докато се изравниха с първия ред от пейки. Джеър се огледа неспокойно. Не всички присъстващи бяха джуджета. Непосредствено вдясно от него седяха няколко елфи, а вляво имаше пет-шестима мъже от границата, дошли от Калахорн. И Форейкър беше тук. Обраслото му с черна брада лице беше мрачно и сурово.

— Добре дошли в Кълхейвън — проговори отново гласът.

Онзи, който ги поздрави, стана. Беше джудже с посивяла брада, грубовато лице, което изглеждаше кафяво и набръчкано в ярката светлина на лампите. Седеше в центъра на старейшините на Съвета.

— Казвам се Брауърк, старейшина и гражданин на Кълхейвън, първият старейшина на този Съвет — представи се той. Посочи с ръка Джеър. — Мини напред, младежо от Вейл.

Джеър направи една-две крачки и спря. Огледа лицата на насядалите около масата на подиума, които го наблюдаваха отвисоко. Всички бяха възрастни и уморени от годините, но очите им все още бяха живи и будни.

— Как се казваш? — попита Брауърк.

— Джеър Омсфорд — отговори той. — От Шейди Вейл.

Джуджето кимна:

— Какво ще ни кажеш, Джеър Омсфорд?

Джеър отново се огледа. На всички лица беше изписано нетърпение — лица, които той не познаваше. Наистина ли трябваше да им разкрие това, което знаеше? — Отново погледна старейшината.

— Можеш да говориш свободно — увери го Брауърк, който беше усетил несигурността му. — Всички присъстващи заслужават доверие. Всички те са вождове в борбата срещу Призраците Морди.

Той седна бавно и зачака. Джеър още веднъж се огледа и започна да говори. Полека лека той разказа всичко, което се беше случило след пристигането на Аланон в Шейди Вейл. Каза им за появата на друида, за предупреждението му за Призраците Морди, за нуждата от помощта на Брин и за отпътуването на друида и сестра му на изток. Разказа им за собственото си бягство след това, за премеждията, които го бяха сполетели в планината и в Черните дъбове, за срещата си с Краля на Сребърната река и за пророчеството на легендарния крал. Всички го слушаха мълчаливо. Не смееше да ги погледне, докато разказваше. Страхуваше се от това, което може да види на лицата им. Не отместваше поглед от белезите и хлътнатините по лицето на Брауърк, и от дълбоките му сини очи, които не се откъсваха от него. Когато най-после свърши, джуджето старейшина се наведе бавно напред, скръсти загрубелите си ръце на масата и продължи да го фиксира с поглед:

— Преди двадесет години ние с Аланон се бихме заедно срещу ордите на злите духове и се мъчихме да не ги допуснем в града на елфите Арборлон. Битката беше ожесточена. Младият Еден Елеседил — той посочи към един русокос елф, малко по-възрастен от Брин — още не беше роден. Дядо му, великият Ивънтайн, беше крал на елфите. Тогава за последен път кракът на Аланон стъпи на тези земи. Оттогава никой не е виждал друида, младежо от Вейл. Той не е идвал в Кълхейвън. Не е идвал в Източната земя. Какво ще кажеш на това?

Джеър поклати глава:

— Не знам защо не е минал оттук. Не знам къде е отишъл. Знам само накъде се запъти — а заедно с него и сестра ми. Знам също, че той със сигурност е бил в Източната земя. — Обърна се към Слантър. — Този следотърсач го е проследил от Мейлморд до дома ми на запад.

Изчака потвърждение, но гномът не каза нищо.

— Вече двадесет години никой не е виждал Аланон — обади се друг старейшина на Съвета.

— И никой никога не е разговарял с Краля на Сребърната река — добави трети.

— Аз разговарях с него — каза Джеър. — Баща ми също е говорил с него. Той е помогнал на баща ми и на девойката елф да избягат от злите духове и да отидат в Арборлон.

Брауърк продължи да го наблюдава внимателно:

— Познавам баща ти, младежо. Той наистина дойде в Арборлон и помогна на елфите в борбата им срещу злите духове. Говореше се, че притежава камъни на елфите, точно както ни каза преди малко. Но ти си ги взел от дома и си ги дал на Краля на Сребърната река, нали така?

— Размених ги срещу магията, която мога да използвам — потвърди бързо Джеър. — Срещу едно желание, което мога да използвам, за да спася Брин. Срещу един Кристал на виденията, с който да я открия. И срещу сила за онези, които ще ме придружат и помогнат.

Брауърк погледна Гарет Джакс. Майсторът на бойните изкуства потвърди думите на младежа от Вейл с кимване на глава:

— Видях с очите си Кристала, за който той говори. Наистина е магически. Показа ни лицето на едно момиче. Джеър твърди, че това е лицето на сестра му.

Елфът, който беше представен като Еден Елеседил, неочаквано стана. Беше висок, със светла кожа, а русата му коса се спускаше до раменете:

— Баща ми много пъти ми е разказвал за Уил Омсфорд. Винаги е казвал, че той е почтен човек. Не мисля, че негов син би могъл да говори нещо друго, освен истината.

— Освен, ако не приема въображаемото за истина — подхвърли един от старейшините. — Трудно е да се повярва на тази история.

— Но водите на реката наистина са замърсени. — припомни друг. — На всички е известно, че някой ден Призраците Морди ще ги отровят, мъчейки си да ни унищожат.

— Както каза, на всички е известно — вметна първият. — А това едва ли е доказателство за нещо.

Намесиха се и други и започнаха да спорят доколко може да се вярва на разказа на Джеър. Брауърк вдигна рязко ръка:

— Моля ви за тишина, старейшини! Спомнете си за какво сме се събрали! — Обърна се към Джеър. — За издирването, ако наистина има такова, ти се нуждаеш от помощта ни. Нищо няма да направиш без помощ, младежо от Вейл. Между теб и мястото, което наричаш Извор на небесата, има армии от гноми. Ясно ти е, че никой от нас не е бил там, където отиваш, нито е виждал извора на водите на Сребърната река. — Той се огледа, като зачака потвърждение. — Следователно, за да ти помогнем, ние първо трябва да знаем какво точно ще правим. Трябва да ти повярваме. А как можем да повярваме на нещо, което ние лично не познаваме? Как можем да сме сигурни, че това, което ни казваш, е истина?

— Не бих ви излъгал — изчерви се Джеър.

— Несъзнателно, може би — изрази старейшината мислите си на глас. — Нито една лъжа не е умишлена. Но понякога това, в което вярваме, че е истина, се оказва лъжа, която ни подвежда. Възможно е случаят да е точно такъв. Възможно е…

— Възможно е, ако продължим да си губим времето в разсъждения, да стане твърде късно да направим каквото и да било, за да спасим Брин! — Джеър напълно загуби самообладание. — Не съм се заблудил в нищо! Това, което ви разказах, наистина ми се случи!

Дочуха се недоволни гласове, но Брауърк направи знак на присъстващите да се успокоят и млъкнат:

— Покажи ни торбичката със Сребърния прах. Така ще можем донякъде да повярваме на думите ти — нареди му той. Младежът от Вейл го погледна безпомощно:

— Това няма да ви помогне. Прахът прилича на най-обикновен пясък.

— Пясък ли? — възкликна възмутено един от старейшините. — Само си губим времето, Брауърк.

— Тогава поне ни покажи Кристала — въздъхна Брауърк. — Или ни докажи по някакъв друг начин, че това, което ни каза, е истина — настоя друг член на Съвета.

Джеър усети как възможността да убеди джуджетата в каквото и да било бързо му се изплъзва из ръцете. Само неколцина от Съвета, ако изобщо имаше такива, вярваха в това, което им разказа. Изобщо не бяха виждали Аланон и Брин. Никой от тях не беше чувал някой да е говорил с Краля на Сребърната река. А те май изобщо не вярваха, че наистина има такова същество. На всичкото отгоре им каза, че заменил камъните на елфите срещу магии, които те не можеха дори да видят.

— Само си губим времето, Брауърк — повтори първият старейшина.

— Оставете някой друг да разпитва младежа от Вейл, а ние да се залавяме за работата си — обади се глас от залата.

И други започнаха да изразяват мнението си на глас и този път призивите на Брауърк към тишина бяха заглушени от викове. Всички присъстващи, и членовете на съвета, и останалите, настояваха заседанието да бъде незабавно прекратено.

— Знаех си, че така ще стане — прошепна неочаквано Слантър зад гърба на младежа от Вейл.

Джеър почервеня от гняв. Стигнал беше чак до тук и беше преживял прекалено много, за да се остави да бъде отритнат точно сега. Дай ни доказателство, настояваха те. Накарай ни да повярваме.

Е добре. Той знаеше как да ги накара да повярват!

Изведнъж пристъпи напред, вдигна високо ръце и ги протегна към сенките на пътеката, която водеше до срещуположната страна на мястото, където се намираше. Жестът беше толкова драматичен, че изведнъж всички млъкнаха и обърнаха глави, за да видят какво им сочеше. Там нямаше нищо, нищо освен тъмнина…

После Джеър запя песента на желанията бързо и пронизително. От нищото във въздуха се появи висока черна фигура, загърната в плащ, с качулка на главата.

Това беше Аланон.

Всички присъстващи ахнаха смаяни. Мъжете изтеглиха мечове и дълги ножове от ножниците, скочиха на крака и се скупчиха, за да отблъснат сянката, която изникна от мрака. Под качулката тъмното сухо лице се вдигна към светлината и очите му се впиха в членовете на Съвета. Тогава Джеър спря да пее и друидът изчезна.

Младежът от Вейл отново се обърна към Брауърк. Джуджета го бяха зяпнали с широко отворени очи.

— Сега вярваш ли ми? — попита тихо Джеър. — Каза, че го познаваш. Каза, че сте се били заедно при Арборлон. Това друидът ли беше?

Брауърк кимна бавно с глава:

— Това беше Аланон.

— Значи вече си сигурен, че съм се срещал с него — каза Джеър.

Всички присъстващи се обърнаха и се вторачиха в младежа от Вейл, възбудени и потресени от случилото се. Джеър чу зад себе си хихикането на Слантър, тих нервен кикот. Поглед на Гарет Джакс с крайчеца на окото си. Майсторът на бойните изкуства го зяпаше с любопитство, почти изумен.

— Казах ви истината — каза Джеър на Брауърк. — Трябва да отида дълбоко в Анар и да открия Извора на небесата. Аланон ще бъде там със сестра ми. А сега ми отговорете — ще ми помогнете ли или не?

Брауърк погледна старейшините и попита:

— Вие какво ще кажете?

— Вярвам във всичко, което ни каза — продума най-после един от тях.

— Но това би могло да бъде и номер — намеси се друг. — Нищо чудно да е дело на Призраците Морди!

Джеър бързо се огледа. Няколко глави кимаха в съгласие. Мъгливата светлина на газените лампи му пречеше да види ясно недоверието и страха в много очи.

— Според мен рискът е прекалено голям — обади се друг старейшина.

Брауърк стана:

— Дали сме дума да помагаме на всеки, който се опита да унищожи Призраците Морди — заяви той, а сините му очи засвяткаха бързо и сурово. — Този младеж от Вейл ни каза, че се е съюзил с други негови съмишленици, които преследват същата цел. Аз му вярвам. Смятам, че трябва да направим, което можем, и да му помогнем в диренето. Предлагам да гласуваме. Вдигнете си ръцете, ако сте съгласни с мен.

Брауърк вдигна високо ръка. Пет-шестима от Съвета на старейшините последваха примера му. Не беше обаче лесно да се затвори устата на несъгласните.

— Това е лудост — провикна се един. — Кой ще тръгне с него? Да не би да смяташ да изпращаш хора от селото, Брауърк? Кой мислиш ще отиде на това дирене, на което ти така лекомислено даде благословията си? Ако наистина сте решили да помагате, пратете доброволци!

Дочуха се гласове в подкрепа на току-що изказалия се. Брауърк кимна:

— Така да бъде. — Огледа мълчаливо залата. Местеше погледа си от едно лице на друго и търсеше доброволци, чакаше някой да приеме предизвикателството.

— Аз ще отида.

Джеър се извърна бавно. Гарет Джакс излезе крачка напред, а сивите му очи гледаха безизразно членовете на Съвета.

— Кралят на Сребърната река обеща на младежа от Вейл аз да му бъда покровител — каза той тихо. — Е, добре. Обещанието ще бъде спазено.

Брауърк кимна, после отново огледа присъстващите и попита:

— Кой друг от вас ще тръгне с тях?

Елб Форейкър се отдръпна от стената, на която се беше опрял, и застана до приятеля си. Брауърк отново изгледа присъстващите в залата. След миг групата мъже от Кълхейвън се раздвижи. Огромен мъж от границата се надигна от мястото си. Изненадващо благото му лице беше оградено от ниско подстригана коса и брада.

— Аз ще отида — избоботи той и се доближи до другите двама. Джеър неволно отстъпи крачка назад. Мъжагата беше огромен почти колкото Аланон.

— Хелт — поздрави го Брауърк. — Мъжете от Калахорн не трябва да правят това издирване сами.

Едрият мъж сви рамене:

— Борим се срещу един и същ враг, старейшина. Издирването ме привлича, така че ще отида.

Изведнъж Еден Елеседил също стана:

— И аз тръгвам.

Брауърк се намръщи:

— Ти си принц на елфите, млади ми Еден. Ти си тук заедно с преследвачите елфи, за да върнеш дълга на баща си, който смята, че е длъжник на джуджетата от времето, когато те се биха рамо до рамо с него при Арборлон. Е, добре, такава е волята му. Но ти вдигаш прекалено много цената. Баща ти няма да одобри постъпката ти. Помисли още малко.

— Принцът на елфите се усмихна:

— Няма какво повече да мисля, Брауърк. В случая дългът не е към джуджетата, а към младежа от Вейл и баща му. Преди двадесет години Уил Омсфорд е тръгнал с избраното от елфите момиче да търси талисмана, който щял да унищожи злите духове, които се били освободили от Забраняващото. Той е рискувал живота си заради баща ми и народа ми; Сега аз имам възможност да се отплатя на Уил Омсфорд със същото — да отида със сина му и да помогна да открие това, което търси. Способен съм на това не по-малко от всеки друг присъстващ тук.

Брауърк продължи да се мръщи. Гарет Джакс погледна Форейкър. Джуджето само сви рамене. Майсторът на бойните изкуства извърна поглед към Принца на елфите и се загледа в него, сякаш преценяваше доколко сериозни са намеренията му или просто какви бяха възможностите му да оцелее. После кимна бавно с глава.

— Е, добре — съгласи се Брауърк. — Кой е шестият?

Гарет Джакс се обърна бавно и посочи Слантър:

— Гномът — каза той.

— Какво? — изгледа го смаяно Слантър. — Не си ти този, който ще ме избира!

— Вече го направих — отвърна другият. — Ти си единственият от тук присъстващите, който е бил там, където искаме да отидем. Познаваш пътя, гноме, и ще ни го покажеш.

— Нищо няма да ви показвам! — изрепчи се Слантър, почервенял от гняв. — Това момче, този дявол… той те забърка във всичко това! Само че ти нямаш никаква власт над мен! Всичките ще ви хвърля на вълците, ако се опитате да ме накарате да тръгна насила!

Гарет Джакс се изправи срещу него. Ужасните му сиви очи бяха студени като късчета лед:

— Толкова по-зле за теб, гноме, защото първият, до когото вълците ще се доберат, ще бъдеш ти. Я се поуспокой и помисли малко.

В залата на събранието настъпи гробна тишина. Майсторът на бойните изкуства и гномът се гледаха, без да мигат. В очите на човека в черно имаше смърт. В очите на Слантър — колебание. Гномът обаче не трепна и не извърна поглед. Не мръдваше от мястото си, макар че кипеше от гняв, паднал в собствения си капан. Накрая бавно отмести очи и погледна Джеър. В този момент младежът от Вейл се улови, че изпитва съжаление към гнома.

Слантър кимна едва забележимо:

— Май нямам друг избор — измърмори той. — Ще те заведа.

Гарет Джакс отново се обърна към Брауърк:

— Шест.

Джуджето старейшина се поколеба, после въздъхна примирено:

— Да, шест — обяви той тихо. — Дано да имате късмет.