Тери Брукс
Молитвената песен (30)

ГЛАВА 30

Брин Омсфорд гледаше втренчено стареца. Усети как разочарованието се надигна в нея и я задушава. Възклицанието заседна в гърлото й. Вдигна безпомощно ръка и попита:

— Искаш да кажеш, че Коглайн е мъртъв?

— Мъртъв и погребан — рече троснато опърничавият старец. Той чакаше с нетърпение девойката от Вейл и планинеца да си тръгнат, но Брин не беше в състояние да се помръдне. Коглайн мъртъв? Не можеше да повярва, че е истина. Ако беше така, новината все някак щеше да стигне до ушите на горския Джефт или до някой, който живееше в околностите на търговския център „Рукър лайн“. Човек като Коглайн, който толкова дълго беше живял в тази дива земя, човек, когото толкова много хора познаваха… Всъщност защо не? Като нищо можеше и да не са чули. Обитателите на гората и траперите често липсваха дълго. Но кой тогава беше този старец? Горският не бе им споменал нищо за него. В цялата тази работа имаше нещо гнило.

— Да тръгваме, Брин — подкани я кротко Роун.

Девойката от Вейл обаче поклати решително глава.

— Не. Няма да тръгна, докато не се уверя, че наистина е така. Не, докато…

— Махайте се от къщата ми! — повтори старецът и тропна гневно с крак. — Писна ми от вас! Коглайн е мъртъв! И ако не се разкарате моментално оттук, аз…

— Дядо!

Гласът долетя рязко от тъмната гора в далечината вляво от тях. Заостреният връх на Хартстоун се мержелееше тъмен през преплетените клони на дърветата. И тримата вдигнаха глави. Гората изведнъж се смълча. Незнайно откъде се появи Уиспър. Сините му очи искряха, косматата му муцуна душеше. Старецът промърмори нещо под нос и отново потрепна гневно крак.

Разнесе се тихо шумолене на листа и притежателят на тайнствения глас се показа иззад дърветата. Пристъпваше леко по поляната. Беше девойка, не по-възрастна от Роун, с дребно и гъвкаво тяло, в панталони и туника, загърната в късо, зелено плетено наметало. Загорялото, напръскано тук-таме с лунички лице, беше леко засенчено от падащи по раменете дълги и гъсти черни къдрици. Приличаше на самодивско, невероятно привлекателно и подкупващо с невинността си. Приятно лице, макар и не красиво в истинския смисъл на думата, като лицето на Брин. То пленяваше със свежестта и жизнеността си. Тъмните интелигентни очи бяха прями и честни. Изучаваха девойката от Вейл и планинеца с любопитство.

— Кои сте вие? — попита тя и в гласа й прозвуча нотка на убеденост, че тя е в правото си да знае.

Брин хвърли бегъл поглед на Роун и отново я погледна:

— Казвам се Брин Омсфорд от Шейдската долина, а това е Роун Лий. Живеем в Южната земя под Езерото на дъгата.

— И сте изминали толкова много път? — отбеляза девойката. — Защо сте тук?

— Търсим човек на име Коглайн…

— Познаваш ли го, Брин?

— Не.

— Тогава защо го търсиш?

Момичето не отделяше очи от нея. Брин се поколеба. Чудеше се доколко можеше да й се разкрие. В момичето имаше нещо, което предупреждаваше, че то не трябва да бъде лъгано. Пък и Брин беше забелязала, че внезапната й поява беше усмирила стареца и беше върнала изчезналия котарак. Въпреки това девойката от Вейл нямаше желание да разкрива всичко за идването й в Хартстоун, преди да разбере коя беше тя.

— Казаха ни, че Коглайн е човекът, който най-добре познава гората от Дарклин Рийч на изток до Рейвънсхорн — отговори тя предпазливо. — Надявахме се, че ще ни предложи услугите си за нещо, което е изключително важно.

Момичето помълча известно време, явно размишляваше върху думите на Брин. Старецът се примъкна до нея и започна да нервничи.

— Те са едни натрапници и досадници — увери я разгорещено той.

Момичето не отговори, дори не го погледна. Не откъсваше черните си очи от очите на Брин и не помръдваше стройното си тяло. Старецът вдигна вбесен ръце:

— Ти не би трябвало изобщо да говориш с тях! Просто трябва да ги изхвърлиш оттук!

Момичето поклати бавно глава.

— Тихо, дядо — предупреди го то. — Те не ни мислят нищо лошо. Иначе Уиспър щеше да усети.

Брин хвърли бърз поглед на огромния котарак, който се беше проснал сред високата трева край малкото езеро и замахваше с едната си лапа към едно нещастно насекомо, което се въртеше край него. Огромните кръгли очи светеха като ярки фарове, когато ги погледна.

— Това тъпо животно дори не се появява, когато го викам! — оплака се старецът. — На него изобщо не може да се разчита!

Момичето го погледна осъдително и по младежкото й лице пробяга следа от негодувание.

— Уиспър! — извика тя тихо и посочи Брин. — Души!

Огромният котарак моментално скочи на крака и без да издаде звук се заумилква около Брин. Девойката от Вейл се напрегна, когато черната муцуна на животното се завря в дрехите й. Опита се предпазливо да отстъпи назад.

— Не мърдай — посъветва я тихо момичето.

Брин я послуша. Насили се да си придаде външно спокоен вид и не шавна, докато грамадният звяр подуши спокойно обутия й в панталони крак. Тя разбра, че момичето я изпитваше. Искаше да види как щеше да реагира на котарака. Цялата настръхна, когато животното навря муцуната си в тялото й. Какво трябваше да направи? Дали да не го погали, за да покаже, че не се страхува? Но тя се страхуваше. Страхът пропълзя по цялото й тяло. Животното сигурно щеше да я усети и после… Изведнъж реши. Започна да пее тихо. Думите се понесоха в тишината на тъмната вечер, понесоха се из смълчаната полянка и докосваха нежно слуха. Само след няколко секунди магията плени огромния котарак и той се отпусна на задните си лапи, вперил искрящи очи в девойката от Вейл. Запримигва такт с песента и се излегна покорно в краката й.

Брин престана да пее. Всички мълчаха.

— По дяволите! — изпищя накрая старецът.

Момичето се приближи мълчаливо до Брин. В очите й нямаше страх, а само любопитство.

— Как направи това? — попита тя озадачена. — Никога не съм мислила, че някой е способен на подобно нещо.

— Просто дарба — отвърна Брин.

Момичето се поколеба преди да зададе въпроса си.

— Не си зъл демон, нали? Не си от Черните скитници или сродна по дух на тях?

Брин се усмихна.

— Не. Нямам нищо общо с тях. Просто природна дарба.

Момичето поклати невярващо глава:

— Никога не съм допускала, че някой би могъл да направи нещо такова с Уиспър — повтори тя.

— Те са зли духове! — инатеше се старецът и тропна гневно с крак.

Междувременно Уиспър беше станал и се придвижваше към Роун. Планинецът подскочи от изненада, а когато звярът завря муцуна в тялото му, хвърли умолителен поглед на Брин. Уиспър подуши дрехите му по доста странен начин. После изведнъж разтвори уста, захапа леко десния му ботуш и започна да го дърпа. Малкото самообладание, което беше останало на Принца на Лий, се изпари, и той започна да се мъчи да освободи крака си.

— Мисля, че иска да си поиграе с теб — заяви момичето и се усмихна. Погледна стареца с разбиращ поглед. Той мърмореше възмутен и се отдалечи.

— Хм… ти… сигурна ли си? — едва продума Роун и вече яростно се мъчеше да изтегли крака си от устата на огромния котарак, който продължаваше да дърпа и тегли.

— Уиспър — извика строго момичето.

Грамадният звяр моментално пусна ботуша и бавно се доближи до господарката си. Тя протегна ръка и го погали по косматата глава. Дългата й коса се разпиля по лицето, когато се наведе към него. Говори му нещо тихо, после погледна към Брин и Роун.

— Вие май имате подход към животните. Уиспър много ви хареса.

Брин хвърли поглед на Роун, който се опитваше да нахлузи отново ботуша си.

— Имам чувството, че Роун нямаше да се натъжи, ако Уиспър не го харесваше чак толкова много.

Момичето се усмихна широко и в черните й очи проблясна закачлива искра.

— Много си ми симпатична, Брин Омсфорд. Добре дошла у нас — ти и Роун Лий. — Тя протегна към тях тънката си загоряла ръка, — Казвам се Кимбър Бо.

Брин пое ръката. Усети в ръкостискането й едновременно сила и нежност, които я изненадаха. Изненада се и от зловещия вид на дългите ножове, които зърна да висят около крехката талия под късото наметало.

— Ако питаш мен, те изобщо не са добре дошли! — изсъска старецът, който беше застанал зад момичето. Той направи широк жест със сухата си като клечка ръка, сякаш искаше да помете всичките.

— Дядо! — смъмри го Кимбър Бо. Погледна го строго и укорително, и после се обърна към Брин. — Не му обръщайте внимание. Държи се досадно покровителствено към мен. Аз съм всичко, което има на този свят, затова понякога…

— Я поспри малко! Какво си се разбързала да им казваш всичко за нас! — прекъсна я старецът и разклати ужасен подобната си на разплетена кошница глава. — Какво знаем за тях? Можем ли да бъдем сигурни какво точно ги е довело тук? Това момиче има дяволски глас, след като успя така да прикотка Уиспър. Ти просто си прекалено доверчива, момиче!

— А ти пък си прекалено подозрителен — отвърна спокойно Кимбър Бо. Чертите на луничавото й лице се бяха изострили от решителност. — А сега им кажи ти кой си.

Старецът стисна здраво устни и изкриви уста.

— Нищо няма да им кажа!

— Кажи им, дядо.

Той отново тропна гневно с крак.

— Ти им кажи. След като си въобразяваш, че знаеш много повече от мен!

Роун Лий се беше доближил до Брин и двамата се гледаха неловко. Уиспър хвърли поглед на планинеца, прозя се и отново отпусна огромната си глава върху лапите. Затвори очи и замърка силно.

Кимбър Бо се обърна към девойката от Вейл и планинеца.

— Дядо ми понякога така се вживява в любимите си игри, че започва да вярва в измишльотините си. Една от често повтаряните му игрички е да си сменя самоличността. Прави го, когато реши да погребе себе си и да започне нов живот. Последният му опит беше преди около една година. — Погледна стареца с поглед, който искаше да каже, че всичко й е ясно. — Само че той си е това, което е. Всъщност той е точно този, когото вие търсите.

— Значи той наистина е Коглайн — отбеляза Брин.

— Аз не съм Коглайн — отвърна твърдоглавият старец. — Той е мъртъв и погребан, точно както ви казах. Не я слушайте какви ги говори!

— Дядо! — смъмри го отново Кимбър Бо. — Ти си си ти и не можеш да бъдеш друг. Не ти ли омръзна да се правиш на дете? Роден си Коглайн и ще си останеш Коглайн до края на живота. А сега те моля да бъдеш гостоприемен домакин. Те са наши гости. Опитай се да бъдеш техен приятел.

— Откъде пък накъде? Да не би да съм ги канил, че да бъда добър домакин! — инатеше се Коглайн, твърдо решен да не се обвързва по никакъв начин с девойката от Вейл и планинеца. — Ти ги приемаш като твои приятели, значи ти трябва да се държиш приятелски с тях. То си е лично твоя работа!

Брин и Роун се спогледаха. Почувстваха се неловко. Май нямаше да имат късмет с този старец, който изобщо не възнамеряваше да им помогне и да ги преведе през Дарклин Рийч.

— Е, добре, дядо. Аз ще бъда и домакиня, и приятелка за нас двамата — въздъхна Кимбър Бо. Погледна ги право в очите, без да обръща някакво внимание на стареца. — Късно е. Изминали сте дълъг път и се нуждаете от храна и сън. Къщата не е далеч оттук и ще се радвам да ми гостувате за през нощта. Бъдете наши гости — на мен и на дядо. Млъкна и се замисли.

— Знаете ли, ще ми направите голяма услуга, ако останете. Малко хора идват толкова далеч на изток, а дори и тогава рядко имам възможност да си поприказвам с тях. Както вече ви казах, дядо ми се държи прекалено покровителствено към мен. Може би няма да имате нищо против да си поговорим, да ми разкажете нещо за дома ви в Южната земя. Е, ще го направите ли?

Брин се усмихна уморено.

— Това е най-малкото, което бихме моли да направим за подслон за през нощта и храна.

Роун кимна в потвърждение на думите й и метна не особено нежен поглед към Уиспър.

— Значи се разбрахме — каза Кимбър Бо. Викна на едрия котарак, който стана мързеливо и се доближи до нея. — След няколко минути ще бъдем у дома.

Обърна се и тръгна. Уиспър я последва и те навлязоха в гората. Девойката от Вейл и планинецът метнаха торби на рамо и ги последваха. Когато минаха край Коглайн, той изобщо ще ги удостои с внимание. Забил беше мрачен поглед в земята, сбърчил гневно гъстите си вежди.

— Проклети натрапници! — промърмори ядосано.

Огледа се бдително и се затътри след тях. След минута полянката беше празна.