Тери Брукс
Молитвената песен (3)

ГЛАВА 3

Сутринта дойде бързо, с бледа сребриста светлина, която заструи през мъглата на зората в гората и прогони сенките на запад. Неспокойният сън на обитателите в дома на семейство Омсфорд беше прекъснат. Те започнаха подготовката за отпътуването на Брин в Източната земя. Роун отиде до страноприемницата, за да осигури коне, хамути, оръжие и храна. Брин и Джеър опаковаха дрехите и необходимите за лагеруване вещи. Заловиха се за задачата си делово. Почти не разговаряха. Нямаха какво толкова да си кажат. И на двамата не им се говореше.

Особено на Джеър Омсфорд. Той се движеше бавно из къщата и вършеше работата, си, потънал в мрачно мълчание. Криво му беше, че Брин и Роун ще тръгнат на изток с Аланон, а той ще остане у дома. Това беше първото нещо, което решиха сутринта, почти веднага след като се събуди. Събраха се като предишната нощ в столовата и набързо разискаха решението на Брин да отиде в Анар — решение, за което, според Джеър, единствено той не беше още уведомен. После се сблъска с непреклонността им — докато Брин и Роун са на пътешествието, той ще си седи у дома. Е вярно, друидът не остана много доволен от упорството на Роун, който непрестанно повтаряше, че ако Брин тръгне, той ще я последва, защото тя се нуждае от някой, на когото да разчита, някой, на когото да се доверява. Да, друидът изобщо не беше доволен от това. Всъщност той се съгласи Роун да ги придружава едва когато Брин призна, че ще се чувства по-добре, ако Роун е до нея. Но когато Джеър вметна, че тя ще се чувства още по-добре, ако и той е до нея — в крайна сметка и той притежава магията на песента на желанията и може да я защитава — и тримата подскочиха като ужилени и казаха категорично не. Прекалено опасно е, заяви Брин. Пътуването е ужасно дълго и рисковано, добави Роун. Освен това той трябва да остане в къщата, припомни му Аланон, има задължения към родителите си, трябва да използва магията си, за да ги пази.

След тези думи друидът изчезна някъде и не му даде никаква възможност да спори с него по въпроса. Роун си въобразяваше, че светът започва и свършва с Брин, затова той естествено никога не би тръгнал против желанията й, а Брин вече беше взела решението. И така приключи всичко. Част от проблема със сестра му естествено беше в това, че тя не го разбираше. Всъщност Джеър почти беше убеден, че в повечето случаи тя не разбираше истински дори самата себе си. В един момент по време на приготовленията, докато Аланон и Роун все още бяха в града, той повдигна въпроса за камъните на елфите:

— Брин! — Опаковаха одеалата в мушама. — Брин, знам къде татко е скрил камъните на елфите.

Тя моментално го погледна:

— Подозирах, че знаеш.

— Ами той беше толкова потаен за тях, че…

— А ти не обичаш тайните, нали? Извади ли ги от скривалището?

— Само за да ги погледам — призна той, после се наведе към нея. — Слушай, Брин, мисля, че трябва да ги вземеш със себе си.

— За какво са ми? — В гласа й прозвуча гневна нотка.

— За да те пазят. Заради магията.

— Магията ли? Никой друг не може да използва магията им освен татко. И ти го знаеш много добре.

— Кой знае. Може пък…

— Наясно си и с чувствата му към тези камъни на елфите. Не мислиш ли, че е достатъчно ужасно, че тръгвам на това пътешествие, а сега и ново двайсет — да взема камъните на елфите със себе си. Ти май не си даваш ясна преценка за това, а, Джеър?

В този момент Джеър се вбеси:

— Ти си тази, която не си дава ясна преценка. И двамата знаем на какви опасности ще бъдеш изложена. Ще се нуждаеш от всякакъв вид подкрепа. Камъните на елфите биха могли да ти бъдат от голяма помощ. Единственото, което се иска от теб, е да разбереш как да извлечеш силата им. Може и да успееш.

— Никой, освен онзи, за когото те са предназначени, не може…

— Да използва камъните? — Почти беше заврял лицето си в нейното. — Но възможно е това да не се отнася за теб и мен, Брин. Та нали ние вече носим магията на елфите вътре в себе си? Притежаваме песента на желанията. Нищо чудно да можем да накараме камъните на елфите да се задействат!

Последва дълго, напрегнато мълчание.

— Не — каза най-после тя. — Не, обещахме на татко никога да не се опитваме да използваме камъните на елфите…

— А не си ли спомняш, че той ни накара да му обещаем още нещо — да не използваме магията на елфите? Но ние я използваме — дори ти, от време на време. И не е ли точно това, което Аланон иска да направиш, когато стигнете до крепостта на Призраците Морди? Кажи де! Така че би ли ми казала каква е разликата между използването на песента на желанията и използването на камъните на елфите? Магията на елфите си е магия на елфите!

Брин беше втренчила тъмните си очи в него — един отнесен, невиждащ поглед. После отново се зае с одеалата:

— Няма значение. Няма да взема камъните на елфите. Хайде, помогни ми да завържем одеалата.

И така приключи разговора им по този въпрос, също както и с отиването в Източната земя. Никакви разумни обяснения. Тя просто си беше наумила да не взема камъните на елфите, независимо дали би могла да ги използва или не. Джеър изобщо не можеше да проумее това. Не разбираше сестра си. Ако беше на нейно място, той щеше да вземе камъните на елфите, без да се замисли. Щеше дати вземе и да намери начин да ги използва, защото те бяха могъщо оръжие срещу черната магия. Но Брин… Брин не беше способна да види липсата на логика в поведението си — съгласява се да използва магията на песента на желанията, а отказва да използва магията на камъните на елфите.

През останалата част от сутринта той се опитваше да си обясни аргументите на сестра си или липсата на аргументи. Часовете бързо отминаваха. Роун се върна с конете й с припасите. След като натовариха багажа обядваха набързо в хладната сянка на дъбовете в задния двор. После внезапно Аланон отново се появи, толкова черен в средата на деня, колкото и в най-тъмната нощ и зачака с търпението на самата смърт. Изведнъж се оказа, че няма никакво време. Роун раздруса силно ръката на Джеър, потупа го грубо по гърба и изтръгна от него обещанието, че ще се грижи за родителите си, когато се върнат. После Брин прегърна брат си и го притисна силно до себе си:

— Сбогом, Джеър — прошепна тя. — И не забравяй, че те обичам.

— И аз те обичам — едва продума той и я прегърна.

Минута по-късно тримата се качиха на конете и поеха по прашния път. Махнаха му с ръце за сбогом и той им отвърна. Джеър гледа след тях, докато се изгубиха от погледа му и изтри една сълза, която неволно се беше търкулнала от очите му.

Същия следобед Джеър, се премести в страноприемницата. Направи го заради предупрежденията на Аланон, че Призраците или съюзниците им гноми може би вече търсят друида в земите на запад от Сребърната река. Ако враговете им стигнеха до Шейдската долина, домът на Омсфордови щеше да бъде първото място, където биха претърсили. Освен това в страноприемницата беше много по-интересно. Стаите й бяха пълни с пътуващи от всички земи. Всеки от тях си имаше своя история, която да разкаже и своя новина, която да сподели. Джеър предпочиташе възбудата на разговорите, разменени на чаша бира в хана пред скуката в празната къща.

Докато вървеше към страноприемницата с вързопче лични вещи топлината на следобедното слънце облекчи малко разочарованието, от което все още не можеше да се освободи, че не го бяха взели със себе си. В интерес на истината основанията да остане в къщи бяха наистина сериозни. Някой трябваше да обясни на родителите му, когато се върнат, какво се беше случило на Брин. Нямаше да е лесно. За миг си представи физиономията на баща си, когато чуеше какво е станало и поклати унило глава. Баща му щеше да се разстрои. Вероятно щеше да настоява да тръгнат след Брин. Дори можеше да вземе и камъните на елфите със себе си.

Внезапно на лицето му се изписа решителност. Ако това станеше, той щеше да тръгне с него. Този път нямаше да позволи да го оставят у дома.

Ритна окапалите листа по пътеката пред него и те се разпръснаха като цветен дъжд. Баща му естествено, нямаше да приеме нещата по този начин. Нито майка му, поне в този случай. Той обаче ще има на разположение цели две седмици, през които да измисли как да ги убеди да действат така.

Позабави крачка и се отдаде на приятната мисъл. После я отхвърли. Това, което се искаше от него, е да каже на родителите си какво се е случило на Брин и Роун и след това да ги придружи до Лий, където да останат под закрилата на бащата на Роун докато свърши издирването. Това се очакваше от него и затова той щеше да го направи. Естествено Уил Омсфорд можеше да не приеме плана, но Джеър беше син на баща си, така че той би трябвало да има някоя и друга собствена идея.

Усмихна се и ускори крачка. Трябваше да помисли по въпроса.

Денят дойде и отмина. Джеър Омсфорд обядва в страноприемницата със семейството, което я държеше вместо родителите му. Предложи да им помогне на следващата сутрин във всекидневната работа и се отправи към салона, за да послуша историите на търговците и пътниците, които минават през Вейл. Мнозина споменаваха за облечените в тъмни плащове Черни Скитници. Никой не ги беше виждал, но всички знаеха че те съществуват — олицетворение на злото, способни да те изпепелят само с един поглед. Същества, дошли от света на мрака, предупреждаваха мъжете шепнешком с дрезгави гласове и всички наоколо кимаха в съгласие. По-добре е никога да не ги среща човек. Дори и Джеър изпитваше леко безпокойство при мисълта за тях.

Прибра се в стаята си малко след полунощ, заинтригуван от разказите на посетителите на хана. Спа дълбоко, събуди се призори и цялата сутрин помага в работата около хана. Вече не се чувстваше толкова нещастен, че го бяха оставили. В крайна сметка и неговата роля беше важна. Ако Призраците Морди наистина знаят за магическите камъни на елфите и дойдат да търсят притежателя им, Уил Омсфорд щеше да изпадне в не по-малка беда от дъщеря си — а кой знае, може би положението му щеше да бъде дори по-опасно от нейното. Джеър трябваше да си отваря очите на четири, за да не допусне нещо лошо да се случи на баща му, преди той бъде предупреден.

Джеър свърши работата си до обед и се запъти навътре в гората зад хана. Наоколо нямаше никой и в продължение на няколко часа Джеър си прави експерименти с песента на желанията. Използва магията по различни начини и остана доволен от властта, която можеше да упражнява. Отново се замисли върху предупреждението на баща им да се въздържат да използват магията на елфите. Уил Омсфорд просто не разбираше. Магията беше част от него и той я използваше така естествено, както използваше ръцете и краката си. Не можеше да се преструва, че тя не съществува, както не можеше да си въобрази, че няма ръце и крака. И майка му, и баща му непрекъснато повтаряха, че магията е опасна. И Брин казваше това понякога, макар че не звучеше много убедително, защото и тя я използваше. Сигурен беше, че му говореха така, защото той беше по-малък от Брин и се притесняваха за него. Досега не се беше случило нищо, което да го подтикне да си мисли, че в магията има нещо опасно. Докато това не стане Джеър възнамеряваше да продължи да я използва.

Когато първите сенки на ранната вечер започнаха да се прокрадват в светлината на следобеда той тръгна обратно към страноприемницата. Хрумна му, че няма да е зле да се отбие до дома — просто, за да се увери, че всичко е наред. Заключил беше къщата, естествено, но това не му пречеше все пак да хвърли едно око. В крайна сметка грижата за дома беше част от задълженията Му.

Поразмисли и накрая реши да остави това за след вечеря, защото беше ужасно гладен. Винаги когато използваше магията ужасно много огладняваше.

Вървеше по пътеката към страноприемницата, вдишваше уханието на есенния ден и си мислеше за следотърсачите. Винаги им се бе възхищавал. Те бяха особен вид мъже, способни да проследят движението на всичко живо само като проучват земята, по която минават. Мнозинството от тях се чувстваха повече у дома си сред пущинаците, отколкото в установените общности. Повечето предпочитаха компанията на себеподобните си. Навремето, преди много години, Джеър беше разговарял с един такъв мъж. Няколко пътника, които случайно бяха попаднали на него, го бяха довели в страноприемницата със счупен крак. Възрастният човек остана в хана почти една седмица, докато чакаше да се оправи, за да може да продължи пътя си. Отначало мъжът не обръщаше никакво внимание на Джеър, въпреки упоритостта на момчето. Между другото той не искаше да си има вземане-даване с когото и да било. Джеър обаче му показа част от магията, нещо съвсем незначително. Старият човек се заинтригува и започна да разговаря с него. В началото не беше много словоохотлив, но после се отпусна. А какви истории имаше за разказване този старец…

Джеър свърна по пътя пред хана, тръгна към страничния вход, широко усмихнат при спомена за изживяванията му със стареца. В този момент видя гнома.

За миг си помисли, че има зрителна халюцинация и се закова на място, здраво стиснал дръжката на вратата, докато се вглеждаше напрегнато през пътя в оградата на конюшнята, където стоеше жълтата кокалеста фигура. Сбръчканото лице на другия се обърна към него, острите му очи потърсиха неговите и в този момент Джеър разбра, че очите му не го лъжат.

Бързо влезе в страноприемницата и затвори вратата. Опита да се успокои. Гном! Какво прави гном в Шейдската долина? Пътник, може би? Но малко гноми идваха насам — всъщност почти никой от тях не напускаше очертанията на горите на Източната земя. Той дори не можеше да си спомни откога не беше виждал гном по тези места. Сега обаче тук имаше гном. И нищо чудно той да не беше сам.

Бързо се отдръпна от вратата и тръгна по коридора. Спря до един прозорец, който гледаше към пътя. Надникна предпазливо над перваза. Лицето му беше напрегнато, а очите му се взираха към вътрешния двор и оградата зад него. Гномът не беше мръднал от мястото си и продължаваше да гледа към страноприемницата. Младежът от Вейл се огледа. Наоколо май нямаше никой друг.

Облегна се на стената и се зачуди какво да прави. Присъствието на гнома тук в този момент случайно съвпадение ли беше с неотдавнашното предупреждение на Аланон, че Призраците Морди ще ги потърсят или не? Джеър се насили да забави дишането си. Един гном не представляваше сериозна опасност. Младежът долови миризмата на говеждо задушено и усети колко е гладен. Без повече да се колебае се запъти право към кухнята. Най-доброто, което можеше да направи, е да обмисли нещата по време на вечеря и да си състави план на действие. Ще се помъчи да си представи как би реагирал Роун, който, ако беше на негово място, щеше да знае какво да предприеме. Джеър трябваше да се опита да направи нещо.

Задушеното говеждо беше много вкусно, но Джеър, въпреки глада, не можеше да се съсредоточи върху яденето, след като знаеше, че гномът е отвън и наблюдава. Изведнъж се сети за камъните на елфите, които бяха в празната къща. Ако гномът беше дошъл по заповед на Черните Призраци заради тях, той може би беше тук и заради Омсфордови и Аланон. Нищо чудно да не беше сам и те вече може би търсеха…

Побутна чинията, допи бирата си и се доближи до прозореца. Надникна предпазливо. Гномът го нямаше.

Сърцето му заби лудо. Ами сега? Затича се обратно към салона. Трябваше да се върне в къщата. Трябваше да провери, дали камъните са там, а после… Позабави крачка. Не знаеше какво да прави след това. Трябваше да разбере. Отново се затича. Най-важното в момента беше да види дали някой се беше опитал да влезе в къщата.

Излезе през страничната врата, през която беше влязъл, и се запъти към задната част на сградата. Трябваше да мине по друг път, в случай че гномът наистина беше дошъл заради него. А дори и да не беше тук по тази причина, той може би е станал подозрителен, ако е забелязал любопитството на младежа от Вейл към него. Не трябваше да се спирам и да го заглеждам, помисли си Джеър гневно. Трябваше да продължа, без да спирам, а после да се върна. Сега обаче вече беше твърде късно.

Коридорът завършваше с врата в най-задната част на сградата. Младежът спря, ослуша се, отново се обвини за глупостта си, отвори вратата и излезе. Навън беше хладно дърветата на гората хвърляха сенки върху стените и покрива на страноприемницата. Небето потъмняваше. Джеър се огледа и тръгна към дърветата. Можеше да пресече гората, за да избегне пътя към дома, докато…

— Мислиш да се поразходиш ли, момче?

Джеър изтръпна. Гномът излезе бавно от тъмнината пред него. Лицето му беше сурово, с груби черти, изкривено от злобна усмивка. Гномът го беше чакал.

— Видях те, момче. Достатъчно бързо те забелязах. Смесени черти — наполовина елф, наполовина човек. Не се срещат много като теб. Веднага те познах. — Спря се на няколко крачки от него с ръце на хълбоците, а кривата му усмивка не слизаше от лицето. Кожено наметало на обитател на горите обвиваше набитото тяло. Към ботушите и маншетите бяха прикрепени множество саби и ножове, а един къс меч висеше на кръста му. Ти си младият Омсфорд, нали? Момчето Джеър?

Думата момче опъваше нервите му.

— Стой настрана от мен — предупреди Джеър, който се беше уплашил и отчаяно се мъчеше да прикрие страха в гласа си.

— Да стоя настрана от теб? — изсмя се ехидно гномът. — А ти какво ще направиш, ако не те послушам? Ще ме тръшнеш на земята, може би? Ще ми вземеш оръжията? Смелчага, а?

Гномът отново се изсмя, ниско и гърлено. За пръв път Джеър осъзна, че той му говореше на използван от обитателите на Южната земя език, а не на грубия гномски. Гномите много рядко използваха чужд език, освен собствения си. Те живееха изолирано и не искаха да имат нищо общо с обитателите на другите земи. Този гном явно е прекарал доста време в Източната земя, за да говори толкова свободно езика.

— А сега, момче — прекъсна гномът мислите му — предлагам ти да бъдем разумни — ти и аз. Търся друида. Кажи ми къде е, тук или някъде другаде, и ще те оставя на мира. Джеър се поколеба:

— Друид ли? Не познавам никакви друиди. Не мога да разбера за какво…

Гномът поклати глава и въздъхна:

— Номера, а? Толкова по-зле за теб, момче. Май няма да се разберем с добро.

Тръгна към Джеър с протегнати напред ръце. Джеър инстинктивно отскочи. После използва песента на желанията. Преди това се поколеба за миг, една моментна несигурност, защото никога не беше изпробвал магията върху друго човешко същество, но накрая се престраши. Изсъска тихо. Моментално се появиха множество змии, които се увиха около протегнатите ръце на гнома. Той изпищя от ужас и размаха отчаяно ръце, като се мъчеше да се освободи от змиите. Джеър се огледа, видя счупен клон на дърво с размерите на голям бастун, сграбчи го с двете си ръце и го стовари върху главата на гнома, който изохка и падна неподвижен на земята.

Джеър хвърли клона. Ръцете му трепереха неудържимо. Дали го беше убил? Внимателно коленичи до поваления гном и го хвана за китката. Напипа пулса му. Гномът не беше мъртъв. Само беше изпаднал в безсъзнание. Младежът се изправи. Какво да прави сега? Гномът търсеше Аланон. Той знаеше, че друидът е идвал в Шейдската долина, знаеше… дявол знае какво друго знаеше! Във всеки случай знаеше прекалено много, за да си позволи Джеър да остане във Вейл, особено след като използва магията. Поклати гневно глава. Не трябваше да я използва. Не трябваше да издава тайната си. Сега обаче вече беше твърде късно за съжаление. Не мислеше, че гномът е сам. Сигурно има и други, вероятно в къщата. Там трябваше да отиде, защото това беше мястото, където бяха скрити камъните на елфите.

Огледа се, а мозъкът му работеше усилено. На няколко десетки крачки от него имаше дървен сандък за боклук. Затегли гнома за краката, отвори капака, хвърли го в сандъка, затвори го с капака и прикрепи металния лост. Неволно се усмихна. Тази дървена кофа за боклук беше добре направена. Гномът щеше да остане известно време в нея.

Забърза се обратно към страноприемницата. Не трябваше да губи време, но не можеше да тръгне, без да се обади на ханджията. Иначе жителите на общността щяха да претърсват околностите за него. Изчезването на Брин и Роун беше друго нещо. Просто каза на хората от Вейл, че са отишли на гости в Лий, а той останал, защото не му се ходело. Съвсем различно щеше да бъде, ако и Джеър изчезнеше. Нямаше да има кой да обясни защо го няма. Престори се на безгрижен, усмихна се обезоръжаващо, съобщи, че е променил решението си и че рано на следващата сутрин ще последва сестра си и Роун в планината. Ще прекара нощта в къщата, за да опакова багажа си. Когато съдържателят на страноприемницата поиска да разбере какво го е накарало да промени внезапно решението си той бързо обясни, че е получил известие от Брин. Изчезна от хана преди да има време за други въпроси.

Скри се в гората и се затича в тъмнината към дома. Потъна в пот, разгорещен от възбуда и очакване. Не беше уплашен — поне засега — може би защото не се беше замислил достатъчно сериозно върху това, което прави. Освен това, повтаряше си непрестанно той, беше взел мерки за този гном, нали?

Клоните на дърветата удряха лицето му. Продължаваше да тича, без да се предпазва от ударите, вперил поглед напред в тъмнината. Познаваше добре този участък на гората. Въпреки тъмнината намираше лесно пътя. Движеше се като котка и се вслушваше в звуците наоколо.

На петдесет ярда от дома той потъна в малка група от борове. Продължи да тича, докато не видя тъмния силует на къщата през обсипаните с иглици клони. Клекна и се огледа. Никакъв звук, никакво движение, никакъв признак на живот. Всичко изглеждаше нормално. Спря се и отметна кичур коса, който беше паднал върху лицето му. Никак не е сложно. Просто трябва да се вмъкне в къщата, да вземе камъните на елфите и да се измъкне. Щеше да е лесно, ако наистина никой не го наблюдаваше…

Нещо се раздвижи сред дъбовете в задната част на къщата — мигновена сянка, после нищо. Джеър пое дълбоко въздух и изчака. Минутите течаха. Наоколо жужаха насекоми, но той не им обръщаше внимание. После нещото отново се размърда. Този път той го видя ясно. Беше човек. Не, не човек, бързо се поправи Джеър, а гном.

Отпусна се назад. Е, добре де, гном или не, той трябваше да влезе в къщата. След като имаше един, сигурно имаше и други, които чакаха и наблюдаваха. Те обаче не знаеха кога или дали изобщо младежът ще се върне. Потта се стичаше по гърба му, а устата му беше пресъхнала. Времето течеше. Той трябваше да се измъкне от Вейл, но не и без камъните на елфите.

Нямаше друг избор, освен да използва песента на желанията.

Настрои гласа си по собствено желание — бръмченето на комарите около него, които продължаваха да се мотаят в топлината на ранната есен, все още недокоснати от зимния студ. Промъкна се през боровете към оредяващата гора. Изпробвал беше този номер един-два пъти преди, но никога при такива изключителни обстоятелства. Движеше се тихо и се мъчеше да превърне гласа си в част от нощта в гората. Знаеше, че ако го прави както трябва, щеше да остане невидим за очите, които го наблюдаваха. Бързо се доближаваше до къщата. Отново забеляза гнома, който стоеше сред дърветата зад къщата. После изведнъж забеляза още един, вдясно от него до високите храсти пред дома, после още един, на отсрещната страна сред елите. Никой не гледаше към него. Искаше му се да бяга, да бяга със скоростта на нощния вятър, за да стигне по-бързо до тъмнината на къщата. Продължаваше обаче с равномерна крачка и пееше с равен, наподобяващ жуженето на комарите, глас. Молеше се да не То видят. Молеше се да не погледнат към него.

Пресече поляната и се шмугна в храсталаците, а очите му шареха наоколо и търсеха гномите. Докато вървеше си мислеше, че най-добре ще е да мине през задната врата, скрита в сенките на високи храсти, които все още бяха покрити с цветове…

Неочаквани викове долетяха някъде иззад къщата и го уплашиха. Кръвта му се смрази. Спря рязко. Гномът излезе изпод дъбовете зад дома на Омсфордови. Дългият му нож проблясваше на лунната светлина. Отново чу виковете, после внезапен смях. Острието се наклони. Шумовете идваха някъде надолу от пътя. Бяха съседи, които си говореха и се шегуваха в топлата есенна нощ. Куртката на Джеър прогизна от пот. Младежът за пръв път изтръпна от ужас. На десетина ярда от него гномът отново изчезна сред дъбовете, откъдето беше излязъл. Гласът на човека от Вейл се разтрепери, после премина в по-висока гама. Той оставаше невидим и бързо продължи напред.

Спря пред вратата и престана да пее, като се мъчеше да се овладее. Затършува по джобовете си и накрая откри ключа.

Пъхна го в ключалката и предпазливо открехна вратата. Тя се отвори безшумно. Мигом се шмугна в къщата.

Отново спря в тъмнината. Нещо не беше наред. Просто го усещаше. Беше чувство, което смразяваше кръвта. Нещо не беше наред. Къщата… къщата не беше както трябва. Имаше нещо необичайно… Застана безмълвен и зачака сетивата му да разкрият това, което беше скрито. Бавно осъзна, че освен него вътре имаше и нещо друго, нещо ужасяващо, нещо толкова зло, че самото му присъствие насищаше въздуха със страх. Каквото и да беше, то сякаш присъстваше едновременно навсякъде, отвратителен черен плащ, обгърнал дома на Омсфордови като покров. Нещо, нашепваше съзнанието му, нещо…

Призрак Морд.

Дъхът му спря. Скитник — тук, в дома му! Вцепени се от ужас. Убедеността, че не греши, изцеди и последната му капчица смелост. Джеър усети, че нещото го чакаше в тъмнината на съседната стая. То знаеше, че той е тук и беше дошло за него. Нямаше да може да му се противопостави!

Обзет от паника, за миг реши, че ще успее да се спаси и избяга. После помисли за родителите си, които щяха да се върнат, без да са предупредени, ако той се провалеше, и за камъните на елфите, единственото оръжие, което би уплашило Черните Скитници. Те бяха скрити само на няколко крачки от него.

Престана да мисли. Просто се задейства. Като безшумна сянка се плъзна към каменното огнище в кухнята. Пръстите му започнаха да опипват грапавата повърхност. Накрая, на третата полица, камъкът се отмести при докосването. Ръката му напипа малка кожена торбичка.

Чу шум в съседната стая.

После задната врата се отвори и в рамката й се появи едра фигура. Джеър се притисна към стената на огнището, скрит в сенките, готов да хукне. Но фигурата го отмина, без да намали крачка, с наведена напред глава, сякаш търсеше пътя си. Отиде в стаята в предната част на къщата и младежът дочу тих, гърлен глас, който прошепна нещо на съществото, което чакаше там.

В следващия миг Джеър плю на петите си. Втурна се обратно през отворената врата и отново се скри в сенките на разцъфналите храсти. Доста време тича, преди да се обърне. Видя, че гномът, който беше влизал в къщата, го наблюдаваше, скрит сред дъбовете. Хукна към прикритието на дърветата, по-бързо, по-бързо! — крещеше той наум.

Без да се обръща повече, Джеър Омсфорд изчезна в нощта.