Тери Брукс
Молитвената песен (11)

ГЛАВА 11

Вече се беше съмнало, когато Джеър се събуди. Слънчевите лъчи се промъкваха през заоблаченото синьо небе и затопляха земята, все още влажна от утринната роса. Той се протегна мързеливо и усети миризмата на хляб и месо. Клекнал до огъня с гръб към младежа от Вейл, Гарет Джакс приготвяше закуската.

Джеър се огледа. Слантър го нямаше. Всичко ще бъде както…

Изведнъж си спомни какво се беше случило през нощта и моментално се разсъни. Кралят на Сребърната река. Дали пък не беше сънувал? Погледна ръцете си. В тях нямаше никакъв Кристал на виденията. Заспа стиснал здраво Кристала — ако изобщо имаше някакъв кристал — в ръцете си. Опипа земята наоколо, после ловното си наметало. Пак не откри никакъв кристал. Значи наистина е било сън. Трескаво зарови в джобовете на куртката си. В единия от тях напипа нещо. Камъните на елфите — или торбичката със Сребърния прах? Продължи да опипва неспокойно тялото си.

— Търсиш ли нещо?

Джеър се стресна, погледна нагоре и видя Гарет Джакс, който го наблюдаваше. Поклати бързо глава и каза:

— Не, аз просто… — заекна той.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита мъжът.

Джеър изобщо не го чу. Не, това не беше сън. То беше реалност. Всичко се беше случило точно така, както си спомняше. Едната му ръка се плъзна по предната част на куртката, напипа верижката, спусна се по нея и усети издутината на Кристала, завързан в долния й край.

— Искаш ли нещо за ядене или не? — попита го отново Гарет Джакс с леко раздразнение в гласа.

— Да. Аз… да, искам — измърмори Джеър, стана и се доближи до него. Мъжът напълни една чиния с ядене и му я подаде.

Младежът прикри възбудата си и започна да яде.

— Къде е Слантър? — попита след малко, след като отново се сети за липсващия гном.

Гарет Джакс сви рамене:

— Изобщо не се е връщал. Потърсих го наоколо преди да се заловя със закуската. Следите му ме отведоха до реката. Тръгнал е на запад.

— На запад? — Джеър спря да яде. — Но това не е пътят за Анар.

Майсторът на бойните изкуства кимна:

— Страхувам се, че приятелят ни е преценил, че ни е придружавал достатъчно дълго. Точно това е проблемът с гномите. На тях никога не може да се разчита.

Джеър беше разочарован. Е добре, Слантър беше решил да върви по свой собствен път. Но защо се беше измъкнал по този начин? Защо поне не беше казал нещо? Помисли още малко, насили се да продължи да яде и прогони разочарованието. Имаше много по-належащи неща, с които трябваше да се занимае тази сутрин.

Премисли отново всичко, което Кралят на Сребърната река му беше казал предишната нощ. Трябваше да изпълни една задача. Трябваше да отиде дълбоко в Анар, в Рейвънсхорн и в леговището на Призраците Морди на върха, наречен Извора на Небесата. Пътуването щеше да бъде дълго и опасно, дори за опитен преследвач. Джеър впи поглед в земята. Щеше да тръгне, разбира се. В това нямаше никакво съмнение. Вярно, че беше готов на всичко и твърдо решен, но въпреки това трябваше да си признае, че не беше опитен преследвач. Всъщност той нямаше опит в нищо. За тази задача щеше да се нуждае от помощ. Но къде ще я намери?

Погледна с любопитство Гарет Джакс. Този човек ще е твой покровител, беше му обещал Кралят на Сребърната река. Давам му сила да устои на опасностите, които ще те сполетят при пътуването. Той ще бъде винаги до теб, когато имаш нужда от него.

Джеър се намръщи. Дали Гарет Джакс знаеше всичко това? Очевидно старецът не беше се явявал на Майстора на бойните изкуства, както беше се явил на младежа. Иначе мъжът вече щеше да е казал нещо по въпроса. Значи Джеър трябваше да му обясни. Но как можеше младежът от Вейл да накара Майстора на бойните изкуства да го придружи дълбоко в Анар. За тази цел той трябваше да го убеди, че всичко, което щеше да му разкаже, не е било просто сън. Но как?

Все още обсъждаше въпроса, когато, за негова най-голяма изненада, Слантър се появи от гората.

— Остана ли нещо за ядене? — попита гномът начумерено.

Без да каже дума Гарет Джакс му подаде една чиния. Гномът остави торбата на земята, седна до огъня, сипа си огромна порция и отчупи голям комат хляб. Джеър го наблюдаваше. Слантър изглеждаше изтощен, сякаш не беше мигвал цяла нощ. Гномът улови погледа му:

— Притеснява ли те нещо? — изръмжа той.

— Не — отмести бързо погледа си Джеър и след малко отново го погледна. — Просто се чудех къде се беше дянал.

Слантър остана наведен над чинията:

— Реших да спя край реката. Там е по-хладно. Тук до огъня е много горещо. — Джеър хвърли поглед на оставената на земята торба и гномът рязко вдигна глава. — Взех я, за да мога да поразузная нагоре по реката. Ей така, за всеки случай. Искаше ми се да се уверя, че нищо… — Внезапно избухна. — Не съм длъжен да ти давам обяснения, момче! Има ли някакво значение какво съм правил? Сега съм тук, нали така? Остави ме на мира.

Продължи да яде настървено. Джеър погледна крадешком Гарет Джакс, но Майсторът, на бойните изкуства като че ли нищо не беше забелязал. Младежът от Вейл отново се обърна към Слантър. Той естествено, лъжеше. Следите му водеха надолу по течението на реката. Така каза Гарет Джакс. Защо беше решил да се върне? Освен ако…

Джеър спря на средата на мисълта. Идеята беше толкова налудничава, че той не можеше да я възприеме. И все пак дали Кралят на Сребърната река не беше използвал магията си, за да върне гнома? Като нищо би могъл да го направи, мислеше си Джеър, а Слантър никога нямаше да научи какво му е било сторено. Старецът може би беше преценил, че Джеър ще се нуждае от следотърсача гном, който познаваше цялата Източна земя.

После изведнъж му хрумна, че Кралят на Сребърната река може би беше довел и Гарет Джакс заради него, че Майсторът на бойните изкуства му се беше притекъл на помощ в Черните дъбове само защото старецът беше пожелал да бъде така. Възможно ли беше това? Затова ли Гарет Джакс го беше освободил, без изобщо да осъзнава истинското положение на нещата?

Джеър седеше изумен и мълчеше, забравил за храната. Това обясняваше неохотата и на двамата — и на следотърсача, и на авантюриста, да разискват причините за действията си. Но ако то беше истина, тогава и Джеър може би беше доведен тук с помощта на подобна манипулация. Колко от нещата, които му се бяха случили, бяха дело на стареца?

Гарет Джакс довърши закуската си и гасеше огъня. Слантър също беше на крака и мълчаливо нагласяше торбата на рамото си. Джеър ги изгледа и се чудеше какво да прави. Знаеше, че не би могъл ей така просто да си мълчи.

— Време е да тръгваме — викна му Гарет Джакс и махна с ръка. Слантър вече беше в края на поляната.

— Чакайте… Спрете само за минутка.

Двамата се обърнаха и го загледаха. Той бавно стана и се провикна:

— Преди това трябва да ви кажа нещо.

Разказа им всичко. В началото нямаше такива намерения, но едното повличаше след себе си другото, когато се налагаше да дообясни нещата. Приключи разказа си преди да се усети. Каза им за посещението на Аланон във Вейл и за историята на Илдач, за това, че Брин и Роун бяха тръгнали с друида на изток, за да си пробият път в Мейлморд и накрая им разказа за появата на Краля на Сребърната река и за задачата, която той беше възложил на Джеър.

Когато свърши последва дълго мълчание. Гарет Джакс се върна при падналия ствол, седна на него и сивите му очи се вторачиха в младежа от Вейл:

— Аз трябва да ти бъда покровител? — попита той тихо.

Джеър кимна:

— Така каза той.

— А какво ще стане, ако аз откажа?

Джеър сви рамене:

— Не знам.

— Чувал съм фантазьорски истории, но тази е най-налудничавата, която се стоварва на нещастната ми глава! — възкликна внезапно Слантър. — Накъде биеш, като ни разказваш всичките тези безумия? Какво целиш? Не си въобразяваш, надявам се, че някой от нас двамата е повярвал дори и на една дума от това, което ни разказа?

— Ако щете вярвайте. Казах ви истината — настоя Джеър и не се помръдна от мястото си, когато гномът тръгна към него.

— Истината! Какво знаеш ти за истината? — развика се скептичният Слантър. — Разговарял си с Краля на Сребърната река, така ли? Той ти дал някаква магия, така ли? И сега от нас се иска да се завлечем дълбоко в Анар, така ли? И то не само в Анар, ами в самите зъби на Черните скитници. Ти си луд, момче! От всичките ти бръщолевения това е единствената истина!

Джеър бръкна в куртката си и извади торбичката със Сребърния прах:

— Ето прахът, който той ми даде, Слантър. Виж и още нещо. — Той свали сребърната верижка с Кристала на виденията от врата си. — Е, какво ще кажеш? Нещата, които ми даде, са у мен, точно както ви казах. Погледни ги, за да се увериш.

Слантър размаха ръце:

— Не искам нищо да гледам! Не искам да имам нищо общо с тези неща! Направо се чудя какво търся тук! — Изведнъж се обърна. — Чуй какво ще ти кажа! Няма да дойда в Анар, дори да имаш хиляда кристала и цяла планина от Сребърен прах! Намери си някой, който вече не милее за живота си, а мен ме остави на мира!

Гарет Джакс стана. Приближи се до Джеър, взе торбичката от ръката на младежа от Вейл, охлаби връзките и надникна в нея. После погледна Джеър:

— Прилича ми на пясък — каза той.

Джеър бързо погледна в торбичката. Съдържанието й наистина изглеждаше като пясък. Предполагаемият Сребърен прах не проблясваше със сребристи оттенъци.

— Естествено цветът може да е само маскировка, предпазна мярка срещу крадци — отбеляза замислено Майсторът на бойните изкуства.

Слантър го погледна ужасено:

— Ама ти да не би наистина да вярваш…

Гарет Джакс го прекъсна грубо:

— По принцип не вярвам на нищо, гноме. — Извърна поглед към Джеър и го загледа изпитателно. — Хайде да изпробваме магията. Извади Кристала и му попей.

Джеър се поколеба:

— Ама аз не знам как.

— Не знаеш как ли? — подметка саркастично Слантър. — По дяволите!

Гарет Джакс не помръдна:

— Мисля, че сега е моментът да разберем как ще стане това, не мислиш ли?

Джеър се изчерви и погледна Кристала. И двамата не бяха повярвали на нито една негова дума. Въпреки това не можеше да ги вини. И той нямаше да повярва, ако не се беше случило именно на него. Но то се бе случило и всичко беше прекалено убедително, за да не бъде истина.

Пое дълбоко въздух:

— Ще опитам.

Започна да пее тихо на Кристала. Държеше го внимателно между дланите си, сякаш се страхуваше да не го счупи. Сребърната верижка висеше между пръстите му. Пееше, без да знае какво трябва да пее, нито какво трябва да направи, за да даде живот на Кристала. Гласът му беше тих и нежен, призоваваше Кристала да се задейства и да му покаже Брин.

Кристалът реагира почти моментално. Сред дланите му блесна ярка светлина. Той така се уплаши, че едва не го изтърва. Светлината беше нещо живо. Затрептя с бял блясък и започна да се уголемява. Накрая придоби размерите на детска топка. Гарет Джакс приведе сухото си лице и се загледа напрегнато. Слантър тръгна към тях през поляната.

Внезапно лицето на Брин Омсфорд се появи сред светлината, мургаво и красиво, оградено от планини с голи стръмни склонове на фона на зора, също толкова неприветлива като самата планина.

— Брин — прошепна Джеър.

За миг му се стори, че тя ще отговори, толкова реален беше образът й сред светлината. Но очите й бяха толкова далечни, а гласът му не достигаше до ушите й. После видението изчезна. Джеър така силно се развълнува, че забрави да пее и магията на Кристала изчезна. В същия момент светлината угасна. Джеър подържа още малко Кристала в сключените си длани.

— Къде беше тя? — попита той възбудено.

Гарет Джакс сви рамене:

— Не съм много сигурен. Може би… — но не довърши.

Джеър се обърна към Слантър, но и гномът го гледаше недоумяващо:

— Не знам. Всичко стана толкова бързо. Как го направи, момче? Благодарение на песента, нали? Това е магията, която притежаваш.

— И магията на Краля на Сребърната река — добави бързо Джеър. — Е, сега вече вярвате ли ми?

Слантър се намръщи и поклати глава:

— Няма да отида в Анар — измънка той.

— Имам нужда от теб, Слантър.

— Нямаш нужда от мен. С магия като тази ти не се нуждаеш от никого. — Гномът му обърна гръб. — С песента си ще стигнеш до Мейлморд, също като сестра си.

Джеър потисна яда, който се надигаше в него. Пъхна отново Кристала и торбичката със Сребърния прах в куртката си.

— Тогава тръгвам сам — заяви той гневно.

— Не засега. — Гарет Джакс метна торбата си на рамо и тръгна през поляната. — Преди това ще те изпратим до Кълхейвън, гномът и аз. После сам ще можеш да разкажеш историята си на джуджетата. Друидът и сестра ти трябва вече да са изминали този път или най-малкото джуджетата са уведомени, че те са тръгнали натам. Във всеки случай трябва да видим дали някой от тях ще разбере нещо от всичко, което ни разказа.

Джеър се забърза след него:

— Какво искаш да кажеш, че съм си измислил всичко това? Спри за малко и ме изслушай. Защо ми е да го правя? Каква причина бих могъл да имам? Хайде де, кажи ми!

Гарет Джакс грабна наметалото и одеалото на младежа от и му ги подхвърли, докато вървяха:

— Не си губи времето да ме разпитваш какво мисля — отвърна той спокойно. — Ще ти отговоря, когато съм готов.

Двамата изчезнаха сред дърветата и тръгнаха по пътеката, която водеше на изток по крайбрежието на Сребърната река! Слантър ги наблюдава, докато се загубиха от погледа му с изкривено от гняв лице. После вдигна торбата си и се забърза след тях, като си мърмореше нещо под носа.