Тери Брукс
Молитвената песен (39)

ГЛАВА 39

Станало беше почти пладне, когато Джеър и спътниците му отново излязоха от Пещерите на нощта. Озоваха се на широка издадена скала над дълбок каньон между върховете на планината Рейвънсхорн. Билата бяха толкова нагъсто, че закриваха всичко, освен една тънка ивица небе, което се синееше високо над главите им. Скалната издатина се простираше на няколко стотици ярда вляво и после се губеше в прорез в скалите.

Младежът от Вейл се загледа уморено нагоре в скалите. Чувстваше се изцеден — физически и емоционално. Още стискаше Кристала на виденията в ръката си. Влезли бяха в пещерите призори. Почти през цялото време той трябваше да използва песента на желанията, за да поддържа светлината на кристала. За това му беше необходимо да впрегне цялата си енергия, и физическа, и психическа. Все още чуваше в ушите си звука на проките — стържене на камък върху камък. Още не можеше да се отърве и от предсмъртния вик на Стайтис.

— Хайде да не стоим тук, където много лесно могат да ни видят — предложи Гарет Джакс и го побутна вляво.

Слантър ги настигна и се огледа неспокойно.

— Не съм сигурен, че това е пътят, Майсторе на бойните изкуства.

— Случайно да виждаш някакви други пътища — отвърна Гарет Джакс, без да се обръща.

Мълчаливо членовете на малката група заслизаха по скалната издатина към процепа; Далеч пред тях се простираше тясно дефиле, което лъкатушеше сред скалите и се губеше в сенките. Движеха се в колона по един и оглеждаха предпазливо грапавите скали. От върховете духаше леден вятър, който бръснеше лицата им. Джеър потръпна от допира му. След ужасите в Пещерите на нощта дори това неприятно усещане беше добре дошло. Вече бяха близо до стените на Греймарк. Мейлморд и Извора на рая не бяха далеч. Диренето вече завършваше. Дългото пътуване беше към края си. Изведнъж му се прииска хем да се смее, хем да плаче. Само че нямаше сили. Умората и болките в тялото го бяха изцедили.

Дефилето се виеше и навлизаше все по-дълбоко между скалите. Мислите на Младежа от Вейл се рееха надалеч. Къде ли беше сега Брин? Кристалът на виденията им беше показал лицето й, но нищо, което да им подскаже, къде се намираше тя. Обгърната от сива мъгла и мрак, в мрачно и пусто място. Проход някакъв, може би, подобен на техния? Дали и тя не беше някъде в тези планини?

— Трябва да стигнеш до Извора на рая преди тя да е стигнала дотам — беше го предупредил Кралят на Сребърната река. — Трябва да бъдеш там преди нея.

Джеър залитна и насмалко не падна. Мислите му бяха отвлекли вниманието. Бързо се съвзе и пъхна Кристала на виденията в куртката.

— Внимавай — прошепна Еден Елеседил.

Джеър кимна и продължи напред.

Някакво предчувствие започна да се загнездва у Младежа от Вейл. Цяла армия от гноми охраняваше укрепленията и кулите на Греймарк. В залите на крепостта имаше Призраци Морди. А кой знае, нищо чудно да ги очакваха и някои по-зли от тях същества, часови, които не допускат натрапници като тях. Те бяха само шестима. На какво можеха да се надяват при такава многочисленост и при тази сила на врага? Май на нищо, както изглежда. Странно наистина. Положението трябваше да му се струва безнадеждно, но въпреки това той не беше отчаян. Може би заради това, че Кралят на Сребърната река беше избрал именно него за това дирене. Старецът беше показал на Джеър увереността си, че младежът ще намери начин да се справи. Или пък заради собствената си решителност, силната си воля, която нямаше да му позволи да се провали?

Поклати леко глава. Може би. Но не беше само това. Ами тези храбри петима мъже, които решиха да го придружат и му бяха помагали? Гарет Джакс, Слантър, Форейкър, Еден Елеседил и Хелт — всички те бяха дошли от Четирите земи, в този последен, ужасен сблъсък. Те петимата представляваха една невероятна амалгама от професионализъм и мъжество. Двама следотърсачи, един ловец, един Майстор на бойните изкуства и един принц на елфите. Всички те бяха изминали различни пътища в живота, за да стигнат до този ден. Може би никой от тях нямаше да остане жив, за да види края. Въпреки това те бяха тук. Обвързването им с Джеър и с доверието, което му беше гласувано, се бяха оказали по-силни от предпазливостта и благоразумието, които в противен случай биха ги накарали да се замислят, преди да тръгнат с него. Те излагаха живота си на смъртна опасност. Това беше очевидно. Дори и Слантър. Гномът беше направил избора си в Капаал, когато загърби възможността да избяга на север към граничните райони и да се върне към живота, който е изоставил. Всички те се бяха обвързали и в основата на този ангажимент беше несломимото другарство. Джеър не знаеше почти нищо за спътниците си. Той обаче знаеше със сигурност едно — каквото и да му се случеше този ден, тези петима мъже нямаше никога да го изоставят.

Може би точно затова се страхуваше.

Дефилето отново залъкатуши пред тях и слънцето заструи от открилото се над главите им небе. Гарет Джакс забави ход, после приклекна и се стрелна напред. Даде им знак да го последват. Свити до скалите, те се промъкнаха до него.

— Ето там — прошепна той и посочи с ръка.

Греймарк. Крепостта беше разположена върху широка скална издатина високо на отвесна скала. Мрачна и масивна. Укрепленията, кулите и парапетите се издигаха високо нагоре от изградени от каменни блокове стени. Приличаха на копия и тъпи остриета на брадви, протегнати високо в безоблачната синевина на небето. В поставките на кулите не се развяваха никакви знамена. От касите на прозорците също не бяха спуснати флагове. Цялата крепост имаше неприветлив и зловещ вид, дори и в ярката светлина на слънцето. Камъкът беше пепелявосивкав. Действаше потискащо. Малкото прозорци представляваха тесни процепи, покрити с решетки и дървени капаци. Една единствена тясна пътека се виеше нагоре в планината. Приличаше на издълбан в скалата ров. Завършваше пред две високи, обковани с желязо врати, които бяха затворени.

Изучаваха мълчаливо крепостта. Никой не помръдваше.

Изведнъж Джеър забеляза Кроуг — пътеката към Извора на рая. Виждаше само части от нея, които се подаваха изпод Греймарк. Назъбена арка, която сякаш беше част от кулите и парапетите на целия комплекс. Виеше се спираловидно като висяща стълба и се усукваше като нишка нагоре към небето. Завършваше високо на един самотен връх, който се извисяваше над останалите.

Джеър сграбчи ръката на Слантър. Посочи му върха и тясната каменна лента, която водеше до него.

— Да, момче — пътеката Кроуг и Извора на рая — кимна гномът. — Това е, което кралят на Сребърната река те е изпратил да откриеш.

— А Мейлморд — попита бързо Джеър.

Слантър поклати глава:

— От другата страна на крепостта, в дъното на една окръжност от скали. Там пътеката започва да се изкачва, увива се около Греймарк и продължава нагоре.

Отново замълчаха, загледани в крепостта.

— Вътре май няма никой — измърмори след малко Хелт.

— Онези, които са вътре, искат да си мислим точно така — отвърна сухо Слантър. — Освен това Черните скитници предпочитат тъмнината. През по-голямата част от деня не излизат. Размърдват се едва вечерта. Дори и гномите, които им слугуват тук, скоро започват да живеят като тях и престават да се показват на дневна светлина. Но хич не им се хващай на въдицата, човеко от границата. Те всички са вътре — и Черните скитници, и гномите. А и няколко други същества.

Гарет Джакс изучаваше пътеката, която водеше към входа на крепостта.

— Те ще ни очакват точно оттук. — Той по-скоро си говореше сам на себе си, а не на останалите. — Откъде да минем? По пътеката или да изкачим скалите? — Погледна вляво от мястото, където издатината, на която стояха, се спускаше сред скалите и се губеше в планината през тесен тунел. — Може би оттук, въпреки всичко.

Слантър докосна ръката му:

— Тунелът е свързан с множество проходи, които водят нагоре в избите на крепостта. — Оттам ще минем.

— Охранява ли се?

Слантър сви рамене.

— По-добре бих се чувствал, ако можем да се изкачим до пътеката, която води до Извора на рая, на открито — измънка Форейкър. — До гуша ми дойде от тунели и пещери.

Гномът поклати глава:

— Няма да стане. Единственият начин да стигнем до целта е през Греймарк. Направо през Черните скитници и всичките му там същества, които им служат.

Форейкър изръмжа недоволно:

— Ти какво мислиш, Гарет Джакс?

Майсторът на бойните изкуства продължаваше да разучава крепостта и скалите около нея. Изпитото му лице не изразяваше нищо.

— Познаваш ли достатъчно добре пътя, че да можеш да ни преведеш невредими? — попита той Слантър.

Гномът го погледна навъсено:

— Прекалено много въпроси задаваш. Познавам го, но не много добре. Минавал съм един-два пъти, когато за пръв път ме докараха тук, преди да започне цялата тази история…

Внезапно млъкна. Джеър знаеше, че си спомня как точно когато е решил да се върне при хората в родината си, Черните скитници са го изпратили да следи друида Аланон. Сигурно си спомняше и съжаляваше, макар за кратък момент, как беше оставил да се развият нещата.

— Е, това е достатъчно — каза тихо Гарет Джакс и тръгна напред.

Преведе ги през скалите до мястото, където издатината навлизаше в тунела. Спряха сред група огромни камъни, скрити от погледа на Греймарк. Накара ги да се приближат.

— Черните скитници никога ли не излизат през деня? — попита той Слантър. Сред скупчените камъни беше задушно и от веждите му се стичаше тънка струйка пот.

Гномът сбърчи вежди:

— Ако ме питаш дали е по-добре да влезем сега, вместо през нощта, аз съм за.

— Ако ни остава достатъчно време — намеси се Форейкър. — Денят вече преполови, а в тези планини се смрачава рано. Може би ще е по-добре да изчакаме до сутринта. Тогава ще имаме на разположение цял ден. Какво чак толкова, ако изчакаме дванадесетина часа?

Всички мълчаха. Джеър вдигна очи и огледа назъбените върхове на скалите. Още цели дванадесет часа? Едно съмнение беше започнало да се прокрадва у него. Тормозеше го и го предупреждаваше. Докъде ли беше стигнала Брин? Думите на Краля на Сребърната река го преследваха и не му даваха покой. „Трябва да стигнеш до Извора на рая преди тя да стигне до Мейлморд.“

Бързо се обърна към Гарет Джакс:

— Не съм сигурен, че можем да си позволим да загубим дванадесет часа. Трябва да знам със сигурност къде точно се намира Брин. И без това пак ще се наложи да използвам Кристала на виденията. По-добре е да го направя сега.

Майсторът на бойните изкуства се поколеба, после стана.

— Не тук. Дайте да влезем в пещерата.

Промъкнаха се през тъмния отвор и отново тръгнаха в мрака. Всички наблюдаваха нетърпеливо Джеър, докато той ровеше из куртката си. Младежът от Вейл бързо намери Кристала на виденията и го извади. Постави го внимателно в свитите си длани. Облиза устни и се помъчи да потисне умората.

— Запей му, Джеър — насърчи го тихо Еден Елеседил. Младежът от Вейл запя тихо, почти шепнешком. Гласът му беше изнемощял от усилието, което беше вложил, докато ги беше превеждал през Пещерите на нощта. Кристалът на виденията започна да блести и да излъчва светлина.

Брин се спря в тъмния тунел. Изпитала беше чувството, че някой я наблюдава. Усетила беше поглед на очи, които я следяха. Същото усещане като при влизането и излизането от Драконовите зъби. Сякаш някой я наблюдаваше много отдалеч.

Поколеба се. Мозъкът й беше скован. Не можеше да мисли. Изведнъж интуицията й подсказа. Джеър. Това беше Джеър! Пое дълбоко въздух. Трябваше да се успокои, Нямаше никаква логика това да е той. И все пак, тя просто го усещаше. Но как е възможно това? Как можеше брат й…?

Нещо зад нея в тунела се раздвижи.

Изминала беше доста разстояние от прохода, бавно и предпазливо с помощта на факлата на Коглайн. През цялото това време нито беше видяла, нито беше чула някакво живо същество. Стигнала беше дотук без да усети някакъв живот. Дори беше започнала да се чуди, дали не беше избрала погрешния тунел.

Най-после обаче нещо се появи. Не пред нея, както беше очаквала, а зад нея. Обърна се предпазливо. Забравила беше за чувството, че я наблюдават. Освети с рязко движение на ръката пространството пред себе си и се вцепени. Огромни блестящи сини очи премигваха в мрака. После една грамадна мустаката муцуна тръгна към нея.

— Уиспър!

Извика името на котката с въздишка на облекчение. Когато звярът я доближи клекна и притисна нежно широката му глава до рамото си.

— Уиспър, какво правиш тук? — измърмори тя, когато котаракът легна в краката й и я загледа сериозно.

Вече се беше досетила за отговора на въпроса си. След като са открили, че я няма, другите са се върнали до моста. Не са могли да продължат по-нататък и са изпратили Уиспър след нея. По-скоро Кимбър е изпратила котарака, защото той слушаше само момичето. Брин протегна ръка и почеса нежно котката зад ушите. Сигурно на Кимбър хич не й е било лесно да се раздели с Уиспър. Толкова близки бяха. Момичето толкова много разчиташе на него. Тя обаче си беше такава. Никога не би се поколебала да прати любимия си котарак в помощ на приятелката си. Очите на Девойката от Вейл се замъглиха и тя прегърна животното.

— Благодаря ти, Уиспър — прошепна тя. После стана.

— Само че аз не мога да те взема със себе си, разбираш ли? Не мога да взема никого. Прекалено е опасно — дори и за теб. Дадох си обещание никой друг да не бъде изложен на това, което ме очаква. Ти също. Трябва да се върнеш.

Блатната котка премигна и не се помръдна от мястото си.

— Хайде, тръгвай. Трябва да се върнеш при Кимбър. Хайде, Уиспър.

Котаракът стоеше като закован. Той просто си седеше и чакаше.

— Значи така. — Брин поклати глава. — Не по-малък инат от господарката си, предполагам.

Нямаше друг избор. Трябваше да използва песента на желанията. Запя тихо на котарака. Обгърна го с думи и мелодия. Обясняваше му, че трябва да си върви. Пя няколко минути. Подканяше го нежно, без да го наранява. Когато млъкна, Уиспър стана и заотстъпва в тунела. Накрая изчезна в мрака.

Брин продължи да гледа след него докато се скри. После се обърна и отново тръгна.

След малко тъмнината започна да се разсейва. Проходът, тесен и прихлупен досега, се разшири и извиси просто за секунди. Слабата светлина на факлата вече не стигаше до стените и тавана. Пред нея имаше светлина. Слънцето. То беше толкова близко. Тунелът отново се разтваряше за външния свят. Девойката от Вейл отпусна ненужната факла на Коглайн и се забърза напред. Проходът беше тясна стълба, изсечена в скалата, която водеше нагоре към грамадна открита пещера. Забрави умората си и бързо се заизкачва по стълбите. Усещаше, че пътуването приближава към края си. Слънчевите лъчи струяха в пещерата над нея — сребърни серпентини от прашинки, които се виеха игриво и танцуваха като живи същества.

Най-после стигна последното стъпало, излезе от тунела на широката издатина и спря. Имаше втори каменен мост над втора пропаст. Този беше два пъти по-голям от първия, груб и масивен. Пропастта се спускаше на хиляди футове дълбочина и беше толкова дълбока, че дори слънчевите лъчи, които струяха през пукнатините на пещерата, не можеха да разсеят тъмнината. Брин погледна надолу. В носа я удари непоносимо зловоние. Дори мазилото на Коглайн не й помогна. Повдигна й се. Това, което лежеше на дъното на тази яма, беше много по-ужасно от онова, което минаваше през каналите на Греймарк.

Девойката от Вейл погледна през моста, за да види какво я очакваше. Пещерата се простираше на няколкостотин фута, после се разширяваше в къс висок тунел. Всъщност не точно тунел, а ниша, помисли си тя. Изсечен от нечия ръка, оформен и изгладен, със сложни символи, издълбани в скалата. Светлината се процеждаше в отдалечения му край и небето прозираше размазано и мъгляво зелено.

Тя се вгледа по-внимателно. Не, това не беше небето. Това беше мъглявината на долина.

Това беше Мейлморд. Усети го инстинктивно. Сякаш я беше виждала на сън, който си спомняше в момента. Усещаше докосването й и чуваше шепота й.

Мостът беше широк около двадесетина фута и сводест, с дървени парапети, закрепени за скалата и свързани с вериги. Тръгна бързо напред и когато стигна до средата, започна да се спуска. Почти беше стигнала до края, когато на няколко фута пред нея, от дълбок процеп в пода на пещерата, внезапно изникна черното същество.

Както си мърмореше нещо гневно под носа Коглайн спря. Пред тях каналът се разклоняваше в два абсолютно еднакви тунела. По нищо не се разбираше по кой беше тръгнала Брин. Нищо не подсказваше кой от двата би било по-добре да изберат.

— А сега накъде — попита Коглайн Роун. Планинецът го изгледа учудено:

— Отгде да знам.

Старецът поклати глава.

— И аз нямам представа. Ти реши.

Роун се поколеба, огледа се, помисли.

— Не мога. Не е ли все едно кой ще изберем. Може би и двата свършват на едно и също място.

— Тунелите на каналите водят към едно и също място, но не тръгват от едно и също място. Всеки глупак го знае! — изсумтя старецът.

— Дядо — смъмри го остро Кимбър.

Момичето започна да разглежда тунелите, да изучава Черните води, който течаха в издълбаните канали. Накрая вдигна ръце и поклати безпомощно глава.

— Не мога да ви помогна — призна тя като че ли беше длъжна да го направи. — Не мога да разбера кой накъде води. Изглеждат ми абсолютно еднакви. — Обърна се към Роун. — Ти ще трябва да избереш.

Гледаха се известно време, без да помръдват. Накрая Роун кимна:

— Добре. Ще тръгнем вляво. — Мина край тях. — Този тунел поне изглежда, че се връща към пропастта.

Навлезе бързо в тунела, протегнал напред факлата. Лицето му беше мрачно. Коглайн и Кимбър се спогледаха и тръгнаха след него.

 

Черното същество се надигна от пукнатината на пода на скалата като оживял от приказките призрак и се приведе пред моста. Имаше вид на човек, само дето тялото му беше неокосмено и гладко, сякаш оформено от черна глина. Подпря се на дългите си предни крайници, но дори и в тази поза беше по-високо от Брин. Крайниците и туловището му бяха странни и безформени, сякаш мускулите под кожата бяха пихтиести или просто нямаше никакви мускули. Не приличаше на същество от плът. Повдигна безизразните си очи, а черната като кожата уста се отвори широко. Изсъска глухо и беззвучно.

Кръвта на Девойката от Вейл се смрази. Нямаше начин да се измъкне от съществото. То явно беше поставено там, за да пази моста и да не пуска никой да минава през него. Вероятно Призраците Морди го бяха създали чрез черната магия — създали или призовали от някой отвъден свят и от някое отдавна отминало време, както бяха направили с Джачайра.

Черното същество направи крачка напред — бавно и сигурно. Безжизнените му очи гледаха втренчено. Брин се мъчеше да не помръдва. Не знаеше колко опасно беше съществото, но усещаше, че е много опасно и че ако се обърне или отстъпи назад, то щеше да скочи върху й.

Черната муцуна на съществото се отвори широко и съскането му раздра тишината. Брин се вцепени от ужас. Знаеше какво щеше да се случи. Ето че тя пак трябваше да използва песента на желанията. Гърлото й се сви. Не искаше да използва магията на елфите, но не можеше да остави това чудовище да я залови дори ако това означаваше…

Черното същество внезапно я нападна. Бързината, с която то скочи, я изуми. Направо невероятна. Песента на желанията заседна на гърлото й, нерешителността я сковаваше. Мигът увисна неподвижно като възел в броеницата на времето и Девойката от Вейл зачака удара.

Удар обаче не последва. Внезапно нещо зад нея се стрелна, сграбчи черното същество и го повали с огромна сила. Брин залитна и падна на колене. Беше Уиспър. Песента на желанията явно не е била достатъчно силна, за да противодейства на заповедта на господарката му. Уиспър се е освободил от магията и, е тръгнал след нея!

Противниците се затъркаляха преплетени един в друг с впити нокти и зъби. Черното същество беше напълно изненадано. То беше видяло само девойката от Вейл. Разсъска се гневно и започна да се мъчи да се освободи от блатния котарак, който се беше вкопчил в гърба му. Те продължаваха да се търкалят по моста. Ноктите на Уиспър се забиваха във врата и раменете на чудовището, а то се мяташе и гърчеше обезумяло.

Брин стоеше на няколко ярда от средата на моста и се чудеше какво да предприеме. Трябва да направя нещо, повтаряше си тя. Това не е борба на Уиспър. Това е моята борба. Потрепери от ожесточеностга на битката. Неволно извика, когато двамата противника се търкулнаха на опасно близко разстояние от перилата на моста и раздрусаха железните вериги. Тя трябва да помогне. Но как? Нямаше друго оръжие освен песента на желанията, а не можеше да използва магията. Не би трябвало!

Изненада се от силата на решителността си. Не можеше да използва песента, защото… защото… Заля я гневна вълна. Уплаши се. Обърка се. Защо? Изтерзаната й душа изкрещя въпроса. Какво й ставаше?

Изведнъж тръгна напред, към отдалечения край на каменния свод, далеч от борещите се същества. Решила беше какво да прави — ще избяга. Черното същество търсеше нея. Когато я видеше, че бяга, щеше да я последва. А ако тя беше достатъчно бърза, щеше да стигне до Мейлморд преди него…

Спря. В края на моста, пред входа на пещерата, забеляза нещо друго, което се измъкваше от процепа.

Второ същество!

Изстина от ужас. Изходът на пещерата към светлината и долината беше прекалено далеч, а черното същество стоеше точно на пътя й. То беше дошло за нея. Вдигна се от скалата и тръгна бавно по моста на четири крака. Черната му муцуна беше широко отворена. Брин отстъпи назад. Този път тя трябваше да се защитава. Уплаши се. Не знаеше какво да предприеме. Трябва да използва песента на желанията. Трябва!

Черното същество съскаше и я приближаваше. Брин отново усети буца в гърлото си.

И отново Уиспър я спаси. Той се освободи от първото същество, метна се яростно върху второто и го отхвърли от девойката. Вдигна се с мъка на крака и се приготви да посрещне новия враг. Черното същество нададе гневен вой и подскочи високо във въздуха. Уиспър обаче беше изключително бърз. Той отстъпи ловко встрани, замахна силно с лапа и раздра корема на нападателя. Парчета черна плът се откъснаха от тялото на чудовището, но то не се предаваше. Изтръгна се с един скок и вторачи безизразните си очи в нападателя си.

Първото същество се доближи до второто. Започнаха да напредват предпазливо към блатния котарак. Уиспър отстъпи назад, като продължаваше да прикрива Брин. Гъстата му четина така беше настръхнала, че той изглеждаше два пъти по-голям от обикновено. Застанали на четири крака, черните същества маневрираха и нападаха с бързина, която беше изненадваща за огромните им туловища. Те внимателно дебнеха за някакъв пробив в отбраната на големия котарак. Уиспър държеше позициите си и не им се даваше. После двете същества скочиха едновременно върху него. Ноктите и зъбите им се забиваха яростно и разкъсваха козината и плътта му. Уиспър отново се озова върху веригите на парапетите, почти прикован от силния удар. Отскочи, хвърли се разярен върху черните същества и изсипа с удари омразата си върху тях.

Черните същества отново започнаха да го обикалят в кръг. Дишайки тежко, с окървавена козина, блатният котарак приклекна в отбранителна позиция. Нападателите го бяха притиснали към парапетите на моста, далеч от Брин. Не обръщаха вече никакво внимание на Девойката от Вейл. Впили бяха безизразни очи в котарака. Отново се готвеха за атака, а този път веригите нямаше да издържат. Уиспър щеше да падне в пропастта и да намери смъртта си.

Блатният котарак изглежда също разбираше какво става. Той скочи и направи маневра. Опита се да мине в центъра на моста. Чудовищата обаче реагираха бързо и му пресякоха пътя. Задържаха го притиснат до парапетите.

Брин Омсфорд изтръпна от ужас. Уиспър можеше да загуби битката. Тези същества бяха прекалено силни за него. Той им беше нанесъл дълбоки рани, които би трябвало да ги омаломощят, но те изглеждаха незасегнати. Плътта им беше разкъсана, но не кървяха. Бяха невероятно силни и бързи — по-силни и по-пъргави от всяко живо същество. Те очевидно бяха създадени от черната магия. Не бяха създания на природата.

— Уиспър — прошепна Девойката от Вейл с пресъхнала уста. Тя трябва да го спаси. Нямаше кой друг да направи това. Тя имаше песента на желанията и силата на магията. Можеше да я използва, за да унищожи тези същества, да ги премахне веднъж завинаги от лицето на земята…

Преплетените дървета в планината Рън…

Разсъдъкът на мъжете от Спанинг ридж…

Гномът… разкъсан на парчета…

Разплака се. Не можеше да стори това! Нещо се изпречваше между желанието и способността й да го изпълни. Нещо я възпираше да осъществи намерението си и нерешителността разклащаше твърдостта й. Тя трябваше да помогне на Уиспър, но не беше в състояние да го направи!

— Уиспър — изкрещя Девойката от Вейл.

Черните същества скочиха и се поизвърнаха. Внезапно Уиспър се изправи, хвърли се срещу тях, отхвърли ги с невероятна сила и се спусна към средата на моста и Брин. Черните същества моментално го последваха, съскаха разярено, мъчеха се да го повалят.

Накрая успяха. Случи се на няколко крачки от Девойката от Вейл. Тримата се затъркаляха по пода. За няколко секунди Уиспър се отбраняваше отчаяно. После едното същество се метна върху гърба му, а другото се освободи от хватката. Насочи се към Брин. Девойката от Вейл отскочи и падна. Уиспър нададе вик. С последни сили се хвърли срещу нападателя на Брин. Второто същество продължаваше да е върху гърба му, впило се в козината му като чудовищен паяк. Силата на скока метна и тримата отново върху парапета на моста. Веригите се разхвърчаха и черните същества изсъскаха доволно, когато видяха, че Уиспър започна да се плъзга към пропастта.

Брин застана на колене. От гърлото й се изтръгна гневен вик. Оковите, които й пречеха да действа, бяха разкъсани. Нерешителността и колебанието бяха пометени. Девойката от Вейл беше освободила волята си. Запя бързо. Гласът й не потреперваше. Звучеше твърдо и непоколебимо. Звуците на песента на желанията се изстрелваха с ярост, каквато тя никога досега не беше допускала, че може да изпитва. Гневът й се заби в черните същества като железен таран. Съществата се надигнаха от яростта на гласа й и я погледнаха с безизразни очи. Крайниците им се отпуснаха, черните им усти се отвориха широко, беззвучно. Откъснати бяха от Уиспър, от сигурността на моста. Вдигнати бяха във въздуха. Загърчиха се като обрулени от вятъра листа и паднаха в бедната. Изчезнаха.

Всичко стана за секунди. Брин спря да пее. Мургавото й изтощено лице беше почервеняло, напрегнато. Отново изпита това внезапно, странно чувство на извратено задоволство. Само че този път то беше по-силно, много по-силно. Изгаряше я като огън. Възбудата беше неописуема, неконтролируема. Тя беше унищожила черните същества почти без никакво усилие.

И това й доставяше удоволствие!

Тогава осъзна, че бариерата, която се беше изпречила между желанието и постигането му, си я беше създала тя самата — една задръжка, за да се предпази от това, което току-що се беше случило. Сега всичко беше минало и нищо не можеше да се върне назад. Усетила беше, че губи контрол върху магията. Не беше разбрала защо стана така. Просто го беше усетила. Всяко използване на магията като че ли я отдалечаваше все повече от нея самата. Опитвала се беше да се противопоставя на това, което й се случваше, но всеки път усилията й да се възпира да използва магията се проваляха. Имаше чувството, че някаква опърничава орисница е решила, че тя трябва да използва магията.

Уиспър се приближи бавно до падналата на колене Брин и завря тъмната си муцуна в лицето й. Тя прегърна нежно огромния котарак и по бузите й се затъркаляха сълзи.

 

Дишането на Джеър Омсфорд се учести, гласът му изхриптя и замря. Светлината на Кристала на виденията изчезна. Заедно с нея изчезна и образът на сестра му. Падна мрак. Мъжете мълчаха. Лицата им бяха восъчно бледи и напрегнати.

— Това бяха мютени — прошепна накрая Слантър.

— Какво? — изгледа го изумен Еден Елеседил и седна до него.

— Черните същества — така ги наричат — мютени. Творение на черната магия. Те охраняват каналите под Греймарк… — Гномът млъкна и хвърли поглед на Джеър.

— Значи тя е тук — продума с мъка Младежът от Вейл. Устата му беше пресъхнала.

Слантър кимна утвърдително.

— Да, момче. Тук е. И е по-близо до черната дупка от нас.

Гарет Джакс скочи на крака. Другите също станаха.

— Изглежда нямаме никакво време. Нямаме и друг избор, освен веднага да тръгваме. — Дори в полумрака очите му горяха като огънчета. Протегна към тях ръце с вдигнати нагоре длани. — Дайте ми ръцете си.

Един по един те протегнаха ръце към него.

— По този начин ние се заклеваме — каза им Майсторът на бойните изкуства. — Младежът от Вейл ще стигне до Извора на рая, както е дал дума да направи. Ние сме едно цяло, каквото и да се случи. Като един до края. Закълнете се.

Настъпи гробна тишина.

— Като един — повтори Хелт тихо и гърлено.

— Като един — повториха останалите.

Пуснаха ръцете си и Гарет Джакс се обърна към Слантър:

— Води ни — каза той.