Тери Брукс
Молитвената песен (46)

ГЛАВА 46

Сребристата светлина лумна ярко над водите в басейна на Извора на рая и разтревоженият Слантър отново отстъпи назад. Последва взрив — златисто сияние, лъчисто и ослепително като първия проблясък на зората, надничаща иззад мрака на отиващата си нощ. Припламна в гъстите сенки на пещерата, разпиля хиляди бели искри и изчезна.

Слантър премигна и отново погледна към каменния басейн. На ръба му, посърнал и изтощен, стоеше Джеър Омсфорд.

— Момче! — извика угриженият гном, въздъхна с облекчение и се втурна към Младежа от Вейл.

Пребит от умора Джеър залитна.

— Не успях да я извадя от състоянието й, Слантър — прошепна той. — Какво ли не опитах, но магията се оказа по-силна. Принуден бях да я оставя там.

— Хайде, хайде. Замълчи и си поеми дъх — смъмри го Слантър. — Седни ей тук.

Гномът помогна на Джеър да седне и го подпря на стената. Младежът от Вейл вдигна към него очи:

— Слязох в Мейлморд, Слантър — или поне част от мен беше там. Използвах третата магия, онази, която Кралят на Сребърната река ми даде, за да помогна на Брин. Тя ме изведе в светлината, а после и от мен самия. Слязох в черната дупка, където видях сестра си в Кристала на виденията. Тя беше там, в една кула, държеше Илдач. Но книгата я беше променила, Слантър. Тя се беше превърнала в нещо…, ужасно…

— Хайде, успокой се, момче. Ела на себе си. — Гномът улови погледа му. — Намери ли начин да й помогнеш?

Джеър кимна и преглътна с мъка:

— Тя беше променена, но знаех, че ако успеех да стигна до нея, ако успеех да я докосна, и тя да ме докосне, — тя щеше да се оправи. Използвах песента на желанията, за да й покажа кой съм, да й покажа, какво означава тя за мен… да й покажа, че я обичам! — Преглъщаше сълзите си. — И тя унищожи Илдач. Превърна я в пепел! Но когато го направи, кулата започна да се разпада и нещо се случи на магията. Не бях в състояние да остана с нея. Не можех да я взема със себе си. Опитах се, но нещата се развиха толкова бързо. Дори не успях да й кажа какво става! Тя просто… изчезна, а аз се озовах отново тук…

Отпусна глава между коленете си. Задушаваше се от ридания. Слантър го хвана с грубите си ръце и го стисна силно.

— Направил си всичко, което е било по силите ти, момче. Направил си всичко, което си можал. Не трябва да се обвиняваш, че не си направил нещо, което не си бил в състояние да направиш. — Поклати глава. — По дяволите, просто не знам как изобщо си останал жив! Мислех си, че си станал жертва на магията! И през ум не ми минаваше, че пак ще те видя! После той прегърна възбудено Джеър и прошепна:

— Знаеш ли, в теб има много повече мъжество, отколкото в мен. Много повече.

Отдръпна се, смутен от импулсивната си реакция и промърмори нещо от рода, че никой от тях не знаел какво точно прави в цялата тази бъркотия. Тъкмо щеше да каже още нещо, когато трусовете се подновиха — поредица от дълбоки, силни тътнежи, които разтърсиха планината из основи.

— Сега пък какво става? — възкликна той, като хвърли поглед през рамо към тунела, по който бяха дошли.

— Това е Мейлморд — отвърна веднага Джеър и мигновено скочи на крака. Раната в рамото му запулсира и го заболя от рязкото движение. Хвана се за гнома, за да не падне. — Слантър, трябва да се върнем за Брин. Тя е сама там долу. Трябва да й помогнем.

Гномът му се ухили:

— Разбира се, момче. Ти и аз. Ще я измъкнем. Ще влезем в тази проклета дупка и ще я намерим! Хайде, облегни се на рамото ми и се дръж здраво.

С отпусналия се върху него Младеж от Вейл, гномът се запъти обратно през пещерата към стълбата, по която бяха дошли. Над земята беше паднал здрач, а слънцето беше потънало над върховете на планината. Угасващата светлина се промъкваше на тънки струйки през пукнатините на скалата и се смесваше със сенките на здрача. Двамата продължаваха да вървят упорито. Грохотът не заглъхваше и злокобно им напомняше, че времето тече. Скални късове и буци пръст се сипеха около тях и вдигаха прахоляк, който се стелеше като мъгла в неподвижния въздух на вечерта. От далечината долетя глухо боботене. Прозвуча като гръм, който предвещаваше буря.

Най-после излязоха от черния отвор на скалата. Отново бяха върху скалната издатина, която се спускаше към Кроуг. Видяха луната. На изток кадифеното небе беше осеяно със звезди. Земята беше изпъстрена от сенки с различна форма и големина. Те се готвеха да погълнат и последните остатъци от бледнеещата светлина, като разлети върху бял лист мастилени петна.

Сред сенките и полумрака лежеше Гарет Джакс.

Джеър и Слантър останаха като втрещени. После го доближиха. Майсторът на бойните изкуства се беше подпрял на група скали. Облеченото му в черно тяло беше покрито с рани и кървеше. Продължаваше да стиска в ръка тънкия си меч. Очите му бяха затворени. Приличаше на заспал. Слантър коленичи до него.

— Мъртъв ли е? — прошепна Джеър. Изненада се, че успя да намери сили да произнесе въпроса.

Гномът стоя наведен известно време, после се отдръпна. Кимна бавно с глава.

— Да, момче, мъртъв е. Най-после е намерил нещото, което е успяло да го убие. Нещото, което му е било равностоен съперник. — Гласът на гнома трепна. Като че ли не можеше да повярва на очите си. — Той беше прекалено упорит и прекалено търпелив, за да дочака този момент, нали?

Джеър не отговори. Припомняше си моментите, в които Майсторът на бойните изкуства беше спасявал живота му. Измъквал го беше от положения, от които никой друг не би могъл да измъкне. Гарет Джакс, неговият закрилник.

Щеше да се разплаче, ако можеше, но вече не му бяха останали сълзи.

Слантър застана на колене и се загледа в неподвижното тяло.

— Винаги съм се чудел как ли ще изглежда това, което би могло да го убие — промърмори гномът. — Допускам, че е било нещо, създадено от черната магия. Не би могло да бъде създание на този свят. Не и при такъв майстор като него. Обърна се и се огледа неспокойно.

— Интересно какво ли е станало с червеното същество? Земята се раздруса и грохотът се разнесе по цялата долина.

— Той го е унищожил, Слантър. Гарет Джакс го е направил на пух и прах. Когато Илдач беше превърната в пепел, черната магия си го е взела обратно.

— Какво, пък. Нищо чудно да е станало точно така.

— Точно така е станало. Това е била битката, към която той се беше стремил цял живот. Тя беше всичко за него. Единственият смисъл в живота му. Той никога не би я загубил.

Гномът го погледна остро:

— Само че не си сигурен, че е било така, нали момче? Не си сигурен, че той е бил равностоен противник за това същество.

Джеър кимна унило.

— Напротив, Слантър, сигурен съм. Убеден съм. Той беше достоен противник на всекиго. Той беше най-добрият.

Мълчаха дълго. После и гномът кимна.

— Знаеш ли, и аз така си мисля — каза уверено той.

Планината отново се разтърси. Дълбините на скалата отново забоботиха. Слантър хвана Джеър за рамото и го обърна към себе си:

— Не можем да останем, момче. Веднага трябва да открием сестра ти.

Джеър хвърли последен поглед на неподвижното тяло на Майстора на бойните изкуства и се насили да откъсне очи от него:

— Сбогом, Гарет Джакс — прошепна той.

Гномът и Младежът от Вейл стигнаха бързо до пътеката Кроуг и се заспускаха по нея.

 

Брин прекоси на бегом потъналата в мъгла джунгла на Мейлморд, най-после откъснала се от кулата на Илдач. Долината се раздираше от дълбок тътен, трусове, които се предаваха чак до върховете на планината наоколо. Черната магия беше напуснала земята. А след като тя си беше отишла, Мейлморд не можеше да оцелее. Повдигането и отпускането на дишането, свистенето, което шепнеше за неестествения й живот, беше спряло.

Къде съм? Мислите на Брин се блъскаха като обезумели в главата й, очите й шареха трескаво върху сгъстяващите се сенки. Какво беше станало с Кроуг?

Знаеше, че е безвъзвратно загубена. Загубена беше в момента, в който беше избягала от кулата. Нощта се беше спуснала над долината и тя се намираше в гробище, в което всички знаци изглеждаха еднакви и нито една алея не показваше накъде води. През плетеницата от клони и лози пред нея, тя можеше да види силуета на скалите, които ограждаха черната дупка, но долната част на Кроуг тънеше в тъмнина. Мейлморд се беше превърнала в един непроходим лабиринт и тя беше попаднала в капана й.

Девойката от Вейл се чувстваше изтощена. Силите й бяха изцедени от дългото използване на песента на желанията и от продължителното слизане в черната дупка. Имаше усещането, че се е загубила, а магията вече не й позволяваше да има поглед върху нещата. Цялата долина около нея се тресеше, предупреждение за гибелта на Мейлморд и на всичко в нея. Единствено духът на Девойката от Вейл се беше запазил силен й само благодарение на този дух тя продължаваше да върви и да търси изход за спасение.

Земята под краката й хлътна рязко, толкова неочаквано, че тя изпадна в паника. Брин се препъна и насмалко не падна. Мейлморд се разтваряше. Продънваше се под самата нея. Сега вече знаеше, че ще я отнесе заедно със себе си.

Спря и се опита да поеме въздух. Нямаше смисъл да продължава да върви. Тичаше безцелно, без път и без посока, като сляпа. Дори и прехвалената магия на песента на желанията, ако решеше да я използва, нямаше да й помогне. Защо я изостави Джеър? Защо си отиде? Отчаянието я заля и тя се почувства предадена. Отчаяние и безразсъден гняв. Тя обаче се опита да се пребори с обладалите я чувства. Знаеше, че са безсмислени и неоправдани. Джеър никога не би я напуснал, освен ако не беше принуден да го направи. Това, което го беше довело при нея, го беше върнало обратно.

Дали пък представата й за Джеър не е била превратна или пък онова, което беше видяла и изпитала, не е било реално? Нищо чудно всичко да е било нещо, което тя, в момент на умопомрачение, беше сънувала.

— Джеър — проплака безпомощно тя.

Ехото на вика й се сля с боботенето и изчезна. Почвата под краката й продължи да пропада.

Брин събра всичката си решителност, цялата си упоритост, обърна се и продължи да върви. Престанала беше да тича. Прекалено уморена беше за това. На мургавото й лице се изписа твърдост и непоколебимост и тя изхвърли всичко от мозъка си, освен необходимостта да движи непрестанно краката си. Няма да се предава. Ще продължава да върви. Когато силите я напуснат, ще започне да пълзи. Но ще продължи да се движи.

Изведнъж от мрака се спусна една сянка — огромна и призрачна. Тя се приближаваше към Брин и Девойката от Вейл извика ужасена. Огромна мустаката муцуна се отърка в тялото й, а блестящите кръгли очи премигнаха дружелюбно. Това беше Уиспър! Тя се отпусна с благодарност върху огромното тяло на котарака, прегърна го и се разплака на глас. Уиспър беше дошъл да я отведе!

Блатният котарак се обърна и веднага тръгна, като я повлече след себе си. Тя го стисна с една ръка за косматия врат и се затътри след него. Движеха се през лабиринта на умиращата джунгла. Около тях тътнежите са засилиха и трусове разтърсваха земята. Появиха се пукнатини, от които изригна като гейзер пара. Тя смърдеше отвратително. От ограждащите долината скали се откъсваха огромни парчета и се сгромолясваха в мрака.

Въпреки това те успяха да стигнат невредими до Кроуг. Огромният котарак се заизкачва по стъпалата на стълбата. Брин го следваше по петите. Тътенът стана оглушителен. Кроуг се огъна от ужасните трусове, които следваха на кратки интервали. Брин залитна и падна на колене. Под нея камъкът запука и се разцепи. Големи парчета от стълбата се откъсваха и падаха с трясък в черната дупка. Не още, крещеше тя беззвучно. Не, докато не съм се освободила напълно! Гърленият рев на Уиспър се извисяваше над грохота и тя полагаше максимум усилия, за да не изостава от огромния котарак. Под тях гигантските дървета се разцепваха, сякаш бяха сухи клонки. Бледата светлина на залеза се стопи, когато слънцето потъна зад хоризонта и цялата земя потъна в мрак.

И ето че скалната издатина отново беше пред очите й. Девойката от Вейл стъпи на нея и извика на тъмните фигури, които я доближаваха. Прегърнаха я, изтеглиха я от разклатените стъпала и от пропастта. Кимбър я галеше и целуваше. Луничавото й лице грееше от щастие, очите й, пълни със сълзи. Коглайн сумтеше и мърмореше нещо под носа си, бършеше лицето й с мръсен парцал. И Роун беше там. Продълговатото му лице изпито, изтерзано и наранено, но сивите му очи искряха от любов. Притискаше я силно в прегръдките си и шепнеше името й. Едва тогава Девойката от Вейл разбра, че е спасена.

Няколко минути по-късно Джеър и Слантър, които се спускаха тичешком от Извора на рая по Кроуг, втурнали се в едно отчаяно търсене на Брин, налетяха на тях. Изгледаха се изумени и възкликнаха с облекчение. Брин и Джеър отново бяха в прегръдките си.

— Ти беше този, който дойде при мен в Мейлморд — прошепна сестра му, докато разрошваше косата на брат си. Усмихна се през сълзи. — Ти ме спаси, Джеър.

Джеър я отблъсна нежно, за да не издаде смущението си. Роун ги доближи и ги прегърна.

— По дяволите, тигре, ти май трябваше да си във Вейл! Нищо ли не изпълни от това, което ти беше наредено?

Слантър се отдръпна предпазливо. Загледа ги с нескрито подозрение. Прегърнати, тримата се доближиха до хърбавия старец, момичето и огромната котка и ги разцелуваха щастливи.

— Ама че странна компанийка — изсумтя гномът под нос.

Тътнежите от дълбините на долината проехтяха в планината и цялата пътека се срина от силата на трусовете. Кроуг се строполи шумно в черната дупка и изчезна. Всички на скалната издатина се втурнаха към ръба й и надникнаха надолу в тъмнината. Луната и звездите бяха изрисували светли паяжини в мрака. Мейлморд започна да потъва. Хлътваше все по-надолу и по-надолу. Земята я поглъщаше като плавун. Почвата, скалите и умиращата растителност се разпаднаха и изчезнаха. Сенките се удължиха и уплътниха. Накрая не се виждаше и следа от това, което беше допреди малко.

Само за секунди Мейлморд беше заличена от лицето на земята.