Тери Брукс
Молитвената песен (25)

ГЛАВА 25

Слънцето разливаше светлината си от безоблачното синьо небе и високата фигура на Аланон се очерта рязко, тъмна на пъстрия фон на гората. Топлият въздух ухаеше с ароматите на есента. Полъх на тих ветрец повдигаше леко полите на плаща му. Реката блестеше ослепително като сребро сред обраслите с все още зелена трева брегове и студеният й блясък се отразяваше в очите на високия мъж.

В момента съзнанието му бе ангажирано единствено от лъскавата червеникава фигура, която се спускаше като котка по склона на долчинката, с присвити жълти очи и с изкривена в очакване муцуна.

Моля те, върни се! — крещеше беззвучно Брин, онемяла от ужас. Познатото предчувствие се беше върнало, не я оставяше на мира и я тормозеше, гърчеше се в периферията на зрението, обезумяло в злорад танц.

Ето за какво я беше предупреждавало предчувствието!

Джачайра се отпусна на четири крака, възлестите мускули изпъкнаха под опъната кожа и от устата му се стекоха лиги. При всяко движение на туловището шиповете по гръбнака се извиваха вълнообразно. Чудовището вдигна муцуна към черната фигура на отсрещната страна на долчинката и отново изрева — същия ужасен рев, който проехтя като налудничав смях.

Аланон спря на дванадесетина ярда от мястото, където то беше приклекнало. Мрачното сурово лице на друида излъчваше решителност, която смразяваше кръвта. Девойката от Вейл и планинецът изпитаха чувството, че нито едно живо същество, колкото и зло да е то, не би могло да я надвие. Въпреки това налудничавата усмихната гримаса на Джачайра се разтегна още повече и разкри разкривените зъби. Жълтите очи гледаха безумно.

За един момент, ужасно дълъг и непоносим, Аланон и чудовището стояха изправени един срещу друг и се наблюдаваха в дълбоката тишина на есенния следобед, сякаш светът около тях беше престанал да съществува. Налудничавият смях на Джачайра отново раздра въздуха. Чудовището отстъпи встрани със странно поклащащо се движение и изведнъж, най-неочаквано, се хвърли към Аланон. Спря за по-малко от секунда и втори път скочи към плячката си. Друидът обаче вече беше протегнал напред ръце и от тях изскачаше син огън. Пламъкът се блъсна в Джачайра, повдигна го и го отхвърли назад. Чудовището тупна като безформена купчина на земята, но пламъците на огъня продължаваха да го обгръщат, обгарят и тласкат назад. Накрая го отметнаха силно, то се блъсна в един голям дъб и се спря.

Джачайра стана изумително бързо.

— По дяволите — изруга шепнешком Роун.

Чудовището отново се приближи към Аланон, като се извърташе и избягваше огъня на друида, който изскачаше от пръстите му. Разярено, то се метна върху високия мъж с бързината на змия. Синият огън се блъскаше в него, отмяташе го встрани, но то сграбчи друида с ноктите на едната си ръка и ги заби в черния плащ и плътта. Аланон залитна назад, присви се от удара и огънят изчезна в дим. На десетина крачки от него Джачайра се надигна от високата трева.

Двамата противници започнаха да се въртят, дебнейки се с поглед, в кръг. Друидът беше протегнал ръцете си напред, за да се предпазва, а лицето му беше освирепяло от гняв. Тревата около него се покри с тъмночервени петна от капките кръв, които се стичаха от раненото му тяло.

Джачайра разтвори широко муцуната си в зла налудничава гримаса. Ивици дим се виеха от обгорената червеникава кожа, но чудовището изглеждаше невредимо. Железните мускули подскачаха при всяко движение. Туловището се виеше в подмамващ и самоуверен танц на подлъгваща жертвата си смърт.

То отново нападна. Отскочи бързо и плавно и се озова пред друида преди той да успее да насочи огъня срещу него. Аланон стисна здраво китката на звяра и я повдигна високо, за да не може да стигне тялото му. Кривите зъби изтракаха гневно и се опитаха да захапят гърлото на високия мъж. Вкопчени един в друг, двамата се мятаха напред-назад в долчинката, въртяха се и се извиваха като змии. Всеки се мъчеше да вземе надмощие.

После, с неимоверно усилие, друидът сграбчи Джачайра за гърба, повдигна го и го тръшна на земята. От пръстите му мигновено се разхвърча син огън, който обгърна чудовището. Джачайра изпищя пронизително, безумен вик на ярост, който смрази гората наоколо. Викът беше пропит с болка, но болка, причинила някакво непонятно ликуване. Джачайра се измъкна от огъня. Замята и заизвива бързо и енергично мощното тяло, покрито с малки сини пламъци. Търкаляше се в тревата, обезумяло и разярено същество, погълнато от още по-жесток огън, който го изгаряше отвътре. Отново стъпи на крака. Кривите му зъби проблясваха в разтегнатата в гримаса муцуна, от жълтите му очи изскачаха ярки заплашителни искри.

Чудовището обича болката, осъзна с ужас Брин. То се поддържа чрез нея.

Зад девойката от Вейл конете пръхтяха и се мъчеха да избягат от миризмата на Джачайра, опъваха стиснатите в ръцете на Роун юзди. Планинецът ги погледна разтревожен и напразно се опитваше да ги успокои.

Чудовището пак тръгна към Аланон и се хвърли в пламъците на огъня на друида. Почти беше стигнало до облечената в черен плащ фигура с протегнати напред нокти, но Аланон отново отскочи навреме встрани и насочи синия огън срещу звяра.

Брин наблюдаваше като замаяна схватката. Прилоша й от гледката, но не можеше да откъсне очи. Една и съща мисъл се въртеше в съзнанието й и се натрапваше, отново и отново. Джачайра беше ужасно силен звяр. Друидът беше водил много жестоки битки и беше оцелявал. Изправял се беше пред страховити творения на черната магия, но Джачайра беше нещо по-различно. То беше невежо и неразсъдливо чудовище, не правеше разлика между живот и смърт. Съществуванието му беше явно незачитане на всички природни закони — олицетворение на ярост, безумие и безцелно унищожение.

Оглушителен крясък се изтръгна от гърлото на Джачайра преди чудовището да се хвърли отново върху Аланон. Конете се вдигнаха ужасени на задните си крака и Роун Лий изпусна юздите. Планинецът направи отчаян опит да ги хване, но в момента, в който се освободиха, животните загалопираха бясно назад към водопада. След няколко минути се скриха сред дърветата.

Роун и Брин отново насочиха вниманието си към битката в долчинката. Аланон беше издигнал стена от огън между себе си и нападателя. Пламъците се забиваха като ками в Джачайра и чудовището напразно се опитваше да ги избегне. Друидът стоеше неподвижен и съсредоточен, с протегнати напред ръце, без да намалява силата на огъня. Внезапно ръцете се отпуснаха. Огнената стена се свлече, покри като с мрежа Джачайра и го погълна. За миг звярът изчезна напълно, превърнат в кълбо от буйни пламъци. Въртеше се и се извиваше, мъчеше се да се освободи, но огънят, поддържан от магията на друида, го притискаше. Въпреки неимоверните усилия, Джачайра не можеше да се отскубне от огнената хватка.

Брин сграбчи ръката на Роун. Може би…

В този момент чудовището подскочи рязко, изтръгна се от Аланон, втурна се през открития тревист склон на долчинката и хукна сред дърветата. По тялото му все още имаше пламъци, но огънят беше започнал да утихва. Разстоянието между Джачайра и Аланон беше прекалено голямо и друидът нямаше възможност да поддържа огнената стена. Звярът с вой се стрелна към група от борове, удряше се в дърветата и сипеше наоколо си огън. Изпочупените клони и борови иглички пламнаха и сред сенките се извиси дим.

В центъра на долчинката Аланон отпусна уморено ръце. Брин и Роун чакаха смълчани и наблюдаваха димната завеса, зад която беше изчезнал звярът. Гората отново се смълча.

— Отиде си — най-после промълви Роун.

Миг след това нещо се раздвижи в обгорения и потъмнял участък на боровете. Ледени тръпки побиха Брин. Джачайра излезе от дърветата. Запристъпва плавно към края на долчинката. Муцуната му беше разкривена в зловещата гримаса, жълтите му очи святкаха злобно.

Огънят не беше засегнал чудовището.

— Що за сатана е това? — прошепна Роун Лий.

Джачайра отново се доближаваше бавно до Аланон. Дишаше тежко и напрегнато. От гърлото му се изтръгна нисък, рязък вой на нетърпение. Напредваше с вдигната муцуна, сякаш душеше миризмата на друида. Високата трева пред него беше покрита с тъмночервени петна от кръвта на високия мъж. Джачайра спря, бавно се наведе над кръвта и започна да я лиже от земята. Изведнъж гневният вой се превърна във вик на блаженство.

После звярът нападна. С едно единствено плавно движение то сви задните си крака и се метна върху Аланон. Друидът вдигна ръце и разтвори бавно пръсти. Съществото беше върху му преди да е изпратил огъня. Двамата се затъркаляха във високата трева, вкопчени в яка хватка. Чудовището връхлетя светкавично и острият предупредителен вик на Брин не успя да стигне навреме до ушите на друида. На върха на пръстите на Аланон заблестя син огън, който обгаряше китките и предните крайници на нападателя, но огънят не го засягаше. Кривите нокти на Джачайра се забиха в Аланон, проникнаха през плаща и плътта и се забиха до кокал. Главата на друида се килна назад и лицето му се изкриви от болка — болка, която беше нещо повече от физическо страдание. Друидът отчаяно се мъчеше да се освободи от звяра, но Джачайра го беше притиснал здраво и той нямаше пространство за действие. Нокти и зъби се забиха в Аланон и мускулестото тяло на чудовищния нападател притисна силно тялото на друида към земята.

— Не — изкрещя Брин.

Принцът на Лий успя да се измъкне от девойката от Вейл, която се опитваше да го задържи, стиснал здраво в двете си ръце огромния меч.

— Лий, Лий — извика гневно той.

Забравил беше обещанието, което беше дал на друида. Не можеше да седи тук и да гледа как умира Аланон. Веднъж го беше спасил. Можеше да успее и този път.

— Роун, върни се — напразно крещеше Брин след него. Минута по-късно Роун Лий беше до счепкалите се едно в друго тела.

Абаносово черното острие на Меча на Лий се вдигна, описа бляскава дъга надолу и се заби във врата и раменете на Джачайра. Задвижено от магията, то разкъса мускули и изпотроши кости. Джачайра отстъпи и нададе ужасяващ вик. Когато се опита да се изправи, се чу изхрущяване, сякаш нещо вътре в него се беше счупило.

— Умри, гадно чудовище — извика разярен Роун, когато видя разкъсаното и окървавено тяло на Аланон.

Джачайра обаче не умря. Замахна бързо с мускулестата си ръка и удари с неимоверна сила планинеца през лицето. Той политна назад и изпусна Меча на Лий. Звярът моментално се хвърли към него. Виеше обезумял от удоволствие, сякаш най-силната болка му доставяше някаква извратена непонятна наслада. Хвана Роун преди младежът да падне, сграбчи го в ноктите си и го хвърли на отсрещния край на долчинката.

После се изправи. Черното острие на Меча на Лий все още беше забито в тялото му. Чудовището протегна ръка към гърба си и без всякакво усилие изтегли меча, сякаш изобщо не беше наранявано. Поколеба се за миг, вдигнало меча пред жълтите си очи. После го запрати високо над водите на Чард Раш. Оръжието падна, подскочи, завъртя се и се понесе като суха клонка по бързото течение.

Джачайра отново се обърна към поваления Аланон. За негова изненада друидът се беше изправил, черният му плащ разпокъсан и покрит с тъмно кървави петна. Като го видя на крака, звярът напълно обезумя. Нададе гневен вик и скочи.

Този път обаче друидът не се помъчи да го спре. Хвана го в крачка и огромните му ръце стиснаха гушата му като в менгеме. Без да обръща внимание на протегнатите към тялото му нокти, той повали чудовището и го притисна до земята, като все по-здраво го стискаше за гушата. Джачайра закрещя, а червеникавото туловище се виеше и гърчеше като набодена на кол змия. Ръцете на друида проникваха все по-навътре. Муцуната се разтегна широко, зъбите тракаха и пореха въздуха.

Внезапно Аланон отпусна хватката си и бръкна дълбоко в гърлото на чудовището. От стиснатите му пръсти избухна син огън. Джачайра се разтърси в конвулсии и разпери широко крайниците си. Огънят на друида проникваше надолу във вътрешността и изгаряше всичко по пътя си. После от цялото туловище избиха пламъци и звярът се взриви с ослепителен, яркосин блясък.

Брин се обърна рязко и закри очи. Когато отново погледна, видя Аланон приведен над купчина пепел.

Девойката от Вейл се доближи първо да изпадналия в безсъзнание Роун, който лежеше проснат в отдалечения край на долчинката. Планинецът едва дишаше. Тя го повдигна внимателно, опипа предпазливо крайниците и тялото, за да види дали нямаше нещо счупено. След като не откри нищо, изтри раните по лицето му и се забърза към Аланон.

Друидът все още стоеше приведен над пепелта, която допреди малко беше Джачайра, притиснал ръце до тялото си, с ниско приведена към гърдите глава. Дългият му черен плащ беше разкъсан и напоен с кръв.

Брин бавно приклекна до него и се изуми, когато видя отблизо състоянието му. Друидът повдигна уморено глава и я погледна право в очите:

— Умирам, Брин Омсфорд. — каза той тихо. Тя се опита да се възпротиви, но той вдигна ръка и я спря. — Чуй ме, девойко от Вейл. Предсказано беше, че това ще стане. В Шейдската долина духът на баща ми Бремен ме предупреди. Каза ми, че ще си отида от тази земя и никога вече няма да се върна. Каза, че това ще се случи преди да сме завършили пътуването.

Присви очи от внезапна болка:

— Все се надявах, че бих могъл да направя нещо и да обърна хода на нещата. Но Призраците Морди… Призраците са намерили начин да освободят Джачайра. Може би са знаели… или поне са се надявали, че няма да бъда равностоен противник. Това същество е олицетворение на безумието. То се храни със собствената си болка и с болката на другите. В умопомрачението си то наранява не само тялото, но и духа. Срещу него няма защита. То би разкъсало собственоръчно себе си… само и само да ме види унищожен. Това е отрова…

Гласът му заглъхна. Брин се наведе, преглъщайки болката и страха:

— Трябва да превържем раните, Аланон. Трябва да…

— Не, Брин, всичко свърши — прекъсна я той. — Нищо не може да ми помогне. Това трябваше да ми се случи, предсказано беше. — Той огледа бавно долчинката. — Но ти трябва да помогнеш на Принца на Лий. Отровата е проникнала и в него. Сега твоят закрилник е планинецът… той обеща да те закриля. — Отново я погледна. — И знай, че мечът му не е загубен. Магията няма да позволи да бъде загубена. Тя трябва… да намери пътя си към ръце на простосмъртен… реката ще я отнесе в такива ръце…

Отново се задуши и се сви на две от острата болка. Брин го подхвана, помогна му да се изправи и го привлече към себе си.

— Не говори — прошепна тя и очите й плувнаха в сълзи. Отдръпна се бавно от него и се изправи. Дланите и ръцете й бяха изцапани с кръв.

Той се подсмихна иронично:

— Призраците Морди мислят, че трябва да се страхуват от мен, че аз съм този, който може да ги унищожи. Поклати бавно глава. — Грешат. Ти си силата, Брин. Ти си тази, на която… нищо не може да се противопостави.

Стисна силно ръката й:

— Чуй ме добре. Баща ти изпитва подозрение към магията на елфите. Страхува се от това, на което тя е способна. Той е прав, че не й се доверява, девойко от Вейл. Магията може да бъде както светлина, така и мрак за онзи, който я притежава. Прилича на играчка, може би, но тя никога не е била играчка. Пази се от силата й. Магията е сила, каквато никога не съм виждал досега. Пази я само за себе си. Използвай я за добро и тя ще ти помогне да стигнеш невредима до края на диренето. Използвай я за добро и тя ще се погрижи Илдач да бъде унищожена.

— Аланон, не мога да продължа без теб! — извика тя тихо и поклати отчаяно глава.

— Можеш и трябва. С баща ти беше същото… той беше абсолютно сам. — Наведе към нея мрачното си лице.

Тя кимна мълчаливо. Почти не го чуваше, объркана в плетеницата на чувствата, които бушуваха в нея, докато се опитваше да се пребори с неизбежността на това, което ставаше.

— Периодът свършва — прошепна Аланон, а черните му очи пробляснаха. — Така че и друидите трябва да си отидат заедно с него. — Постави нежно ръка на рамото й. — Но аз не трябва да изневерявам на дълга си към тях, девойко от Вейл. Той трябва да остане при живите. В този момент аз ти поверявам този дълг. Приближи се до мен.

Брин Омсфорд се наведе ниско с лице точно срещу неговото. Друидът бавно, мъчително пъхна ръка под разкъсания плащ, допря я до гърдите си, после я протегна. Пръстите му бяха напоени със собствената му кръв. Той нежно докосна челото на девойката от Вейл. Друидът допря топлите от кръвта пръсти до плътта й и каза нещо на език, който Брин не беше чувала. Имаше усещането, че нещо от докосването и думите му проникна в нея, изпълни я с жизненост, която се разля по цялото й тяло, заслепи я с ярки цветове и изчезна.

— Какво… ми направи? — попита тя, запъвайки се.

Друидът не отговори на въпроса й.

— Помогни ми да стана — нареди й той.

Тя го погледна смаяно:

— Но ти не можеш да ходиш, Аланон! Ти си много тежко ранен!

В очите му забеляза странна, необичайна нежност.

— Помогни ми да стана — повтори той настойчиво. — Трябва да отида далеч.

Тя неохотно го подхвана с една ръка и му помогна да се надигне. Тревата под него и пепелта на Джачайра бяха пропити с кръв.

— Господи, Аланон! — Брин заплака, без да се стеснява.

— Закарай ме до брега на реката — прошепна той.

Бавно, олюлявайки се, те прекосиха пустата долчинка и стигнаха до Чард Раш, която бързаше разпенена на изток между покритите със зелена трева брегове. Слънцето продължаваше да разлива златисто-жълтата си светлина в ясния есенен ден. Това беше ден на живот, а не на смърт и мислено Брин крещеше, че това не можеше да се случи на Аланон.

Стигнаха брега на реката. Брин внимателно помогна на друида да застане на колене.

— Когато приключиш диренето си, Брин, — й каза той — ще ме намериш тук. — Вдигна лице към нея. — А сега се махай.

Потресена, тя се отдалечи от него. Сълзи се стичаха по бузите й и горещо умоляваше с ръце приведената фигура. Аланон дълго я гледа. После извърна очи. Една окървавена ръка се вдигна над водите на Чард Раш и се простря над тях. Реката мигом застина, заприлича на ведро и спокойно езеро. Странна дълбока тишина се спусна над земята.

Миг след това спокойните води се разпениха буйно в центъра и от дълбините на реката се понесоха виковете, които се бяха разнесли от Рога на пъкъла — високи и пронизителни. Продължиха само миг и после отново всичко потъна в тишина.

— Татко — чу Брин тихия зов на Аланон.

Духът се доближи, като се плъзгаше неподвижен по повърхността на реката. Стигна до коленичилия друид. Наведе се бавно и повдигна злочестото тяло. Без да се обръща, тръгна обратното по водата, с Аланон на ръце. Спря в центъра на Чард Раш и водата под него закипя яростно, засъска и заизпуска пара. Той бавно потъна в реката, която отнесе и последния друид. Чард Раш остана неподвижна още малко. После магията изчезна и тя се понесе буйно на изток.

— Аланон! — извика Брин Омсфорд.

Останала сама на брега, Девойката от Вейл се загледа в бързия бяг на реката и зачака. Никой не й отговори.