Тери Брукс
Молитвената песен (45)

ГЛАВА 45

В един момент на Джеър му се стори, че е напуснал себе си. Уж беше в светлината, пък беше излязъл от нея. Движеше се през материя и пространство като безтегловен дух и цялата земя се въртеше бясно около него. От това завихрено кълбо му се явяваха мимолетни образи. Слантър, втренчил смаян поглед в празния басейн, от който Джеър беше изчезнал. Гарет Джакс, вкопчен в битка на живот и смърт с червеното същество, лицето му неустрашимо, тялото му кървящо и разкъсано. Объркани гноми преследвачи, хукнали като обезумели да търсят натрапниците, които като по чудо им се бяха изплъзнали. Проснатият на пода на кулата с механизмите Хелт, тялото му прободено от мечове и копия. Форейкър и принцът на елфите — обкръжени от всички страни… Стига вече!

Той изкрещя думите. Изтръгна ги като нещо загнездило се като осил в мелодията на песента му. Образите се разпръснаха. Спусна се надолу. Краката му се носеха върху хлъзгавата повърхност на вика. Трябваше да стигне до Брин!

Под него гъстата непроходима растителност на Мейлморд се надигна. Виждаше как тъмната й гръд се повдига и отпуска като жива плът. Чуваше шум. Също като при вдишване и издишване. Отвратително свистене. Край него префучаваха стените на планината. Джунглата протягаше ръце. Май искаше да го погълне. Изпадна в паника. После потъна в Мейлморд. Зиналата й морда се затвори. Зловоние и мъгла. После нищо.

Джеър постепенно дойде на себе си. Около него непрогледна тъмнина. Черна като покров. Главата му замаяна. Премигна. Отново имаше светлина. Престанал беше да пада във водовъртежа на звуците на песента. Не потъваше и в черната паст на Мейлморд. Намираше се между каменните стени на кулата, която бе искал да стигне. Приличаше на онова, което беше видял във водите на басейна на Извора на рая.

— Брин — прошепна дрезгаво той.

Една фигура се обърна. Забулена в сенки и сивкав здрач. Стиснала в ръцете си дебела книга в метална обложка.

Брин. Изопачен образ на това, което сестра му беше навремето. Чертите изкривени до неузнаваемост. Деликатната прелест загрубяла. Бликащата жизненост застинала. Издялана от камък. Това беше тя сега. Призрак. Безцветна. Същински скелет. Прегърбена в сумрака. Джеър се вцепени от ужас. Какво й бяха направили?

— Брин? — отново я повика той. Гласът му трепереше.

Впримчена в страхотната сила на магията на Илдач, която се беше устремила да се слее с нейната магия, Девойката от Вейл не забеляза самотната фигура, застанала на отсрещната страна на стаята. Джеър я викаше. Звучен, познат глас. Брин трепна. Опълчи се срещу пластовете магия, които се усукваха около нея. Мъчеше се да достигне до разума, който беше избягал и се беше спотаил някъде в дълбините на душата й. Спомни си. Джеър! По дяволите, това беше Джеър!

Черната магия отново я стегна. Придърпа я коварно назад. Силата отново се надигна и я заля. Заличи спомена за онзи, който беше стоял пред нея и когото Девойката от Вейл беше разпознала. Върна я към съществото, в което Брин се беше превърнала. Съмнения и подозрения пробягаха през нея. Само за миг. После безжизненият глас на Илдач зашептя предупредително.

— Той е зло, дете на мрака. Една измама, на която Призраците Морди са вдъхнали живот. Пази се от него. Унищожи го.

Не, това е Джеър… той беше дошъл… кой знае как… Джеър…

— Той ще открадне силата, която е наша. Ще направи така, че да умрем.

Не, Джеър… беше дошъл…

Унищожи го, дете на мрака. Унищожи го.

Брин май не беше в състояние да си помогне. Съпротивата й отслабваше. Гласът й проплака. Сърцераздирателен вопъл. Джеър обаче беше забелязал внезапната омраза в очите на сестра си. Вече беше тръгнал. Пееше. Собствената му магия беше щит, докато се измъкваше от себе си и оставяше зад гърба си един образ. Въпреки това той не можеше да се спаси от нея. Звукът се взриви в гърлото на Брин, разби образа на парчета. Срути стената зад този образ. Застигна го и го повали на земята. Вдигнаха се облаци от прах и древната кула се олюля от удара.

Джеър бавно се надигна на колене, обгърнат от пушилката. В миг му се стори, че не беше използвал разумно третата магия. Уж всичко му беше толкова ясно, когато видя Брин във водите на Извора на рая. Тогава беше сигурен, че трябва да отиде при нея. Но сега? Какво трябваше да направи той сега, когато беше стигнал до нея? Тя се беше объркала. Точно както беше предсказал Кралят на Сребърната река. Сестра му беше станала неузнаваема, подвластна на черната магия на Илдач. И не само това. Имаше и нещо още по-страшно. Не само тя се беше променила. Променила се беше и магията на песента й на желанията. Тя се беше превърнала в ужасна сила, в оръжие, което Брин можеше да използва срещу него, без да знае кой е той, без изобщо да си го спомня. Какво трябваше да направи, за да й помогне, след като тя имаше намерение да го унищожи?

Джеър трябваше да реши проблема на момента. Стана. Аланон сигурно щеше да може да устои на такава сила. Роун щеше да бъде достатъчно бърз, за да я избегне. Малобройната група от Кълхейвън щеше да бъде достатъчно многочислена, за да я надвие. Само че сега той беше сам. От тях никой не беше останал жив. Всички бяха напуснали този свят. Нямаше никой от онези, които биха застанали до него. Единственият, който беше останал и на когото можеше да разчита, беше той самият.

Джеър бързо се измъкна от облаците дим и прах. Знаеше много добре, че ако можеше по някакъв начин да помогне на Брин, той трябваше да я отдели от Илдач.

Въздухът пред Младежа от Вейл се поразчисти и на няколко ярда от него се появи фигурата на Брин. В момента, в който я забеляза, запя. Тръпчив звук в тишината. Мелодията — прошепната молба. Брин, зовеше я песента. Книгата е прекалено тежка. Тежестта й е прекалено голяма. Пусни я, Брин. Остави я да падне!

Брин отпусна ръце. За части от секундата. Май се разколеба. Стори му се, че илюзията ще свърши работа и сестра му ще се освободи от Илдач. После измъченото й лице потъмня от гняв. Викът на песента й разтроши звука. Молбата на Джеър се разпиля на хиляди парчета.

Младежът от Вейл се олюля назад. Опита отново. Пак с илюзия. Илюзия за огън. Пламъци засвистяха около обложката на древната книга. Брин изпищя. Вой на ранено животно. После притисна книгата до себе си. Сякаш искаше да потуши огъня в собственото си тяло. Извърна глава. Очите й шареха. Тя го търсеше. Искаше й се да го открие и да използва магията срещу него. Искаше да го види унищожен.

Джеър отново смени мелодията. Този път създаваше илюзията за дим. Дим, който се носи на талази из стаята. Успя да я подведе, но много за кратко. Младежът от Вейл се плъзна край стените на кулата, опита се да я изненада от друга посока. Запя отново. Този път песента му беше шепот от мрака, тъмен и непрогледен. Трябваше да бъде по-бърз от нея. Не трябваше да я оставя да си поема дъх.

Шмугваше се в сенките на кулата като призрак. Атакуваше я с всички начини, които му бяха познати. С горещина и студ. С тъмнина и светлина. С болка. С гняв. Тя на два пъти го замери напосоки с магията си. Главозамайваща сила, която го отлепи от земята и разтърси. Тя като че ли се обърка. Изглеждаше несигурна. Сякаш не можеше да се реши да използва цялата сила, която беше насъбрала. Въпреки това притискаше силно Илдач до себе си, шепнеше й нещо беззвучно. Вкопчила се беше в книгата, сякаш тя беше изворът на жизнените й сили. Всички опити на Джеър да я освободи от книгата оставаха напразни.

Сега той не играеше игра, помисли мрачно Младежът от Вейл и си спомни яростното негодувание на Слантър.

Бързо губеше сили. Уморен от изнурителните усилия да стигне до Извора на рая и от огромното напрежение да използва продължително песента на желанията, той беше започнал да се изтощава. За разлика от Брин той не притежаваше силата на черната магия, която да го поддържа. Помъкваше се крадешком напред-назад в мрака и в сенките. Мъчеше се да направи пробив в отбраната на сестра си. Дишаше тежко и неравномерно. Силата му се изчерпваше.

Отчаян Джеър използва песента на желанията по същия начин, по който я беше използвал пред Съвета на джуджетата старейшини, за да създаде видението на Аланон. От падналата над порутената стая пушилка той издърпа друида — мрачен и внушителен, протегнал напред едната си ръка. Остави книгата на Илдач, Брин Омсфорд! — каза властно гърленият му глас.

Пусни я!

Девойката от Вейл залитна назад към олтара. Тя като че ли го беше разпознала. Задвижи устни и зашепна като обезумяла на Илдач. Сякаш нещо я предупреждаваше. После отново потъна някъде дълбоко в себе си. Вдигна високо над главата си книгата и песента й проехтя като гневен вой. Образът на Аланон се разби.

Джеър отново се шмугна невидим, обгърнат в шепот. Започваше да се отчайва. Нищо ли не можеше да помогне на Брин? Нищо ли не беше в състояние да й помогне да дойде отново на себе си? Какво трябваше да направи той? Младежът от Вейл трескаво се мъчеше да си спомни думите на стареца: „После хвърли Кристала на виденията и ще видиш отговора.“ Но какъв отговор беше видял? Опитал беше всичко, което му беше минало през ума. Използвал беше песента на желанията, за да създаде всички илюзии, които беше в състояние да предизвика. Какво още не беше опитвал? Замисли се. Илюзия! Не илюзия — а действителност! Изведнъж получи отговор на въпроса си.

 

Около Роун избухна червен огън, отразен от острието на Меча му срещу ужасяващата атака на Призраците Морди. Черните скитници вървяха приведени по каменните стълби на Кроуг, една виеща се редица от зловещи фигури, която се спускаше от скалите и крепостта горе, обгърната в дим и мъгла на сивия фон на следобедното небе. Пет-шест ръце се вдигнаха и пламъците се забиха с изумителна сила в планинеца. Той се олюля от удара. Кимбър приклекна зад него и закри лице и очи, за да се предпази от горещината и разхвърчалите се скални парчета. Яростният рев на Уиспър долетя от сенките в долната част на стълбата. Той се хвърли срещу черните фигури, които се опитваха да се промъкнат край него.

— Коглайн! — изрева отчаяно Роун, който се мъчеше да открие стареца сред огнените пламъци и дима, които се виеха около него.

Призраците Морди бавно си пробиваха път напред. Ужасно много бяха. Силата на черната магия беше неимоверно голяма. Нямаше да може да им се противопостави.

— Коглайн. По дяволите!

Загърната в плащ фигура се откъсна от сенките над него и се стрелна към младежа от Вейл. От двете й ръце изхвърчаше огън. Роун размаха като обезумял меча си, улавяше пламъците и ги отблъскваше. Черният скитник обаче беше стигнал почти над него и внезапно изсъска зловещо. Звукът на гласа му се извиси над експлозията. После Уиспър се спусна от укритието си, сграбчи черната фигура и я повали на земята. Блатният котарак и черният скитник потънаха в огнени пламъци и дим и изчезнаха от погледа.

— Коглайн! — изкрещя отново Роун.

Изведнъж старецът се появи от облаците дим. Бялата му коса се развяваше във всички посоки.

— Дръж се, чужденецо! Сега ще им покажа на тези черни същества огън, който наистина гори!

Зави като обезумял и хвърли срещу Призраците Морди шепа кристали, които заблестяха като обсидиан, докато се изсипваха върху черните фигури и попадаха в червените пламъци на огъня. Моментално се взривяваха и лумваха ослепително бели към небето. Оглушителен гръм разтресе планината. Една огромна част от Кроуг се разпиля на парчета и отнесе със себе си черните скитници.

— Изгорете, изчадия адови! — изкрещя ликуващият Коглайн. Само че никак не беше лесно Черните скитници да бъдат убити. Те се измъкнаха от пушилката и дима като черни сенки и от пръстите им отново забълва червен огън, който обгърна Коглайн. Старецът извика и изчезна. Пламъци се извиха около Роун и момичето, което той предпазваше. Призраците Морди хукнаха към тях. Планинецът нададе бойния вик на прадедите си и размаха абаносово черното острие на Меча. Улучи първите двама, и те мигновено се превърнаха в пепел. Останалите обаче продължаваха да напредват. Кривите им животински нокти сграбчиха меча и Роун залитна назад. Заобиколиха го от всички страни.

 

Изтощена от притока на черната магия в тялото и объркана от противоречивите чувства, които я разкъсваха, Брин стоеше пред олтара на подиума. Илдач се беше вкопчила здраво в нея. В стаята притъмня. Във въздуха се стелеха гъсти облаци прах. Нещото все още беше там, нещото, което я дразнеше и тормозеше, нещото, което беше приело образа на брат й Джеър. Тя искаше да го открие и унищожи, но едва ли щеше да успее. Магиите в нея бяха някак си незавършени и май нямаше да могат да се слеят. Тя и книгата бяха едно, знаеше го. Те бяха свързани. Гласът продължаваше да я уверява шепнешком, че е така. Шепнеше й за силата, която принадлежеше и на двете. Защо тогава й беше толкова трудно да задвижи тази сила?

— Ти се бориш срещу нея, дете на мрака. Ти й се противопоставяш. Отдай й се.

После въздухът около Брин се взриви. Магията на тази, към която тя се стремеше, избухна сред прахоляк и сумрак и стотици образи на брат й изпълниха стаята. Наобиколиха я отвсякъде. Те се промъкваха през полумрака към подиума, викаха името й. Тя се отдръпна изумена. Джеър! Ти наистина ли си тук? Джеър…?

— Те са зли, дете на мрака. Унищожи ги. Унищожи. Покорна на гласа на Илдач, макар някъде дълбоко в себе си да осъзнаваше, че това не е вярно, тя изстреля магията си. Звукът на песента на желанията заля стаята. Един по един образите се разпадаха пред очите й, сякаш тя убиваше Джеър отново и отново, унищожаваше го безброй пъти с всеки раздробен на парченца образ. Образите обаче продължаваха да се доближават. Онези, които бяха останали, непрестанно намаляваха разстоянието между тях, протягаха се към нея, докосваха я…

Девойката от Вейл изкрещя. Някакви ръце я обгърнаха. Ръце от плът и кръв, топли и живи. Пред нея стоеше Джеър. Той я прегръщаше. Съвсем истински беше, не въображаем образ, а живо същество. Говореше й чрез песента на желанията. В съзнанието й нахлуха образи. Образи от това, което брат й и тя бяха на времето и което бяха сега. Образи от детството им и след това — всичко, което навремето беше животът им и всичко, което беше сега. Брин видя Шейдската долина, скупчените сгради на общността, в която беше израсла. Облицованите с дъски къщи се смесваха с каменните колиби и бараки със сламени покриви, и хората, приключили всекидневната си работа, се готвеха да вечерят и да се отдадат на дребните удоволствия, които домашният уют и сладките приказки с близки и приятели предлагат. Страноприемницата ехтеше от шеги и смях, осветена от свещи и газени лампи. Ето го и домът й, потъналите в сянка пътеки и живият плет, оцветените от есенните багри стари дървета, пламтящи в потъващите зад хоризонта слънчеви лъчи. Едрото лице на баща й се усмихваше и й вдъхваше увереност, мургавите ръце на майка й се протягаха, за да я помилват по бузата. И Роун Лий беше тук, и приятелите й и… Една по една опорите, които бяха изтръгнати изпод краката й и така безпощадно натрошени, отново си идваха на мястото. Образите се втурваха ясни, приветливи и неимоверно пречистващи, излъчваха любов и сигурност. Брин се разплака и отпусна в прегръдките на брат си.

Гласът на Илдач заудря съзнанието й като камшик.

— Унищожи го! Унищожи го! Ти си детето на мрака.

Брин обаче не го унищожи. Залутана в калейдоскопа от образи, които връхлитаха и я потапяха в един дълбок кладенец на спомени, Девойката от Вейл усещаше, че предишната Брин отново се връща. Онази част от нея, която се беше загубила, възкръсваше. Веригите на магията, които я бяха оковали, започнаха да се разхлабват, да се отдръпват и да я освобождават…

Внезапно Илдач се разкрещя неистово.

— Не! Не трябва да ме пускаш! Трябва да ме държиш здраво. Ти си детето на мрака.

Не. Не е! Вече го чувстваше. Усещаше го чрез връзките на лъжите, с които книгата се опитваше да я накара да повярва. Тя не е дете на мрака!

Лицето на Джеър изплува пред нея като от гъста мъгла. В началото чертите му бяха размазани, после се проясниха и станаха реални. Той й говореше тихо:

— Аз те обичам, Брин. Обичам те.

— Джеър — прошепна тя.

— Направи това, за което, си изпратена тук, Брин — това, което Аланон ти каза, че трябва да направиш. Хайде, бързо.

Девойката от Вейл отново вдигна високо над главата си Илдач. Брин не беше детето на мрака, нито пък подвластна на Илдач, която й внушаваше това. Книгата й беше казала, че Девойката от Вейл ще бъде господарка на черната магия, но я беше излъгала. Никое живо същество не можеше да бъде господар на черната магия, а само неин роб. Не е възможно сливане на плът и кръв с черната магия, колкото и добри да са намеренията. Всяко използване на черната магия винаги завършваше с унищожение на онзи, който я е използвал. Сега тя го разбра ясно и долови внезапната паника, която се надигна в книгата. Илдач беше жива и можеше да усеща. Нека усеща тогава! Тя насмалко не я подчини на себе си, не изцеди жизнените й сокове, както беше направила с толкова много живи същества преди нея, насмалко не я превърна в същество, толкова зло и перверзно като Черните скитници, като Носителите на черепи преди тях, като самия Господар на мрака. Насмалко не я пусна по Четирите земи и при всички, които ги обитаваха, за да застеле отново всичко с мрак…

Брин захвърли гневно книгата. Тя се удари в пода с невероятна сила. Обложката се разби и изхвърча встрани. Страниците се разкъсаха и разхвърчаха във всички посоки.

После Брин Омсфорд използва песента на желанията. Изстрелваше звуците бързо, безпощадно, гневно. Силата на песента се вряза в останките от книгата и превърна Илдач в шепа прах.

 

В горния край на Кроуг, на скалите под Греймарк, Роун усети, как животинските нокти на Призраците Морди се отпуснаха като попарени с вряла вода. Загърнатите в плащ черни фигури се отдръпнаха рязко, запревиваха се и се загърчиха в конвулсии. От гърлата им се изтръгна вик на болка и ужас. По цялата дължина на Кроуг, която водеше до издатината, където се намираше Роун, Черните скитници се мятаха безпомощно като парцалени кукли.

— Роун! — изкрещя Кимбър и го издърпа бързо встрани. Черното същество, което беше начело на колоната, се беше втренчило с невиждащ поглед в мястото, където беше застанал планинецът.

От пръстите на призраците Морди и от забулените им лица се стрелкаха пламъци. После, един след друг, съществата на злото се разпаднаха, раздробиха се като разтрошени пръстени статуи и се разпиляха по скалната издатина. След секунди от тях не беше останало нищо.

— Роун, какво им се случи? — прошепна недоумяващо момичето.

Роун стана, все още стиснал здраво дръжката на меча на Дий. Поклати бавно глава. Във въздуха се виеше дим и се носеха скални отломъци. Нараненото тяло на Уиспър се появи като призрак иззад вдигналия се до облаците прахоляк.

— Брин — измърмори тихо планинецът в отговор на въпроса на Кимбър. — Това беше Брин.

После той усети първите земни трусове, които нагънаха вълнообразно повърхността на планината. Идваха от Мейлморд.

Напълно изтощена, Брин Омсфорд се беше втренчила в обгорения каменен под на кулата, където лежаха превърнати в ситен прах останките на Илдач.

— Ето го твоето дете на мрака — прошепна горчиво Брин. Лицето й беше обляно в сълзи.

Дълбок силен трус раздруса кулата. Пропълзя от дълбините на земята и се разля към старите стени. Камък и дърво започнаха да се огъват и пропукват, да пропадат от вибрациите, които се мъчеха да ги изтръгнат от земята. Брин вдигна рязко глава и затвори очи. Върху лицето й се изсипа порой от прах и пръст.

— Джеър…? — опита се да извика тя.

Брат й обаче се измъкваше от нея. Плът и кръв се размазаха в мъглявината и той отново се превърна във видение. На лицето на Младежа от Вейл беше изписано недоверие и той сякаш се опитваше да й каже нещо. Призрачната му фигура се поспря колебливо в здрача на кулата и после изчезна.

Покрусена, Брин се загледа след него. Огромни каменни късове се изсипваха около нея. Знаеше, че не може да остане повече в кулата. Черната магия на Илдач беше унищожена и всичко, създадено от нея, умираше.

— Аз обаче ще живея! — прошепна възбудено Девойката от Вейл.

Зави се плътно в наметалото, обърна се и тичешком излезе от празната стая.