Тери Брукс
Молитвената песен (21)

ГЛАВА 21

Нощта се спусна над Капаал, черна, мъглива и тиха. Луната и звездите бяха скрити зад планинските хребети и само газените лампи на джуджетата и огньовете на гномите разпръскваха бледата си светлина в мрака. Захладя и камъните и храсталаците побеляха от скреж. Всичко потъна в противна тишина.

От върха на укрепленията на крепостта на джуджетата Джеър и Елб Форейкър наблюдаваха шлюзите и бентовете, които ограждаха празното пространство между планините, където течеше Сребърната река.

— На повече от петстотин години са — обясняваше тихо джуджето. Гласът звучеше пресипнало в тишината. — Строени са по времето на Рейбър, когато народът ни все още е имал крал. След края на Втората война на расите.

Джеър се взираше безмълвно в тъмнината под него и проследи с очи огромния силует на комплекса, очертан на бледата светлина на факлите и лампите. Бентовете бяха три — виещи се срещу течението на Сребърната река широки ленти. Множество шлюзи регулираха спускащите се към дефилето води. Механизмите им бяха прикрити от бентовете и крепостта, която охраняваше и едните, и другите. Крепостта се извисяваше встрани от високия бент и се простираше от единия до другия край като страж на всички проходи, които водеха до него. Зад високия бент Силидълън се простираше далеч в тъмнината, оградена от червените огньове на обсадната армия и въпреки това невероятно тъмна в сенките на безлунната нощ. Между високия бент и по-ниските му равнища Сребърната река се събираше в два малки резервоара по пътя си надолу от възвишенията. От двете страни на по-ниските нива се извисяваха отвесни скали и единственият достъп надолу бяха тесните пътечки или изкопаните в скалата подземни тунели.

— Мога да си представя как им се иска на гномите да имат всичко това — измърмори Форейкър и направи широк жест над комплекса. — Контролира почти цялото снабдяване с вода на Четирите земи на запад от Езерото на дъгата. Без тези съоръжения през дъждовните сезони щеше да има наводнения. Така беше преди да бъдат построени. — Поклати глава. — При една дъждовна пролет дори и Кълхейвън можеше да бъде отнесен.

Джеър се огледа бавно, смаян от огромните размери на комплекса, изпълнен с благоговение към усилието, което е било положено за изграждането му, Форейкър вече го беше повел през по-вътрешната част на шлюзите и бентовете и му обясняваше механизмът на действие и задълженията на онези, които се грижеха за него. Обиколката достави удоволствие, на Джеър.

Слантър се беше отдал изцяло на заниманието да допълва направените от джуджетата карти на земите северно от Рейвънсхорн. Още щом ги видя, побърза да отбележи, че са ужасно неточни. Готов беше на всичко, само и само да избегне втора среща с онзи затворен в склада муелрет, пък и изгаряше от желание да блесне с познанията си. Без много да му мисли се съгласи да направи отметки върху картите, за да може малката група да се запознае с терена на местността, през която й предстоеше да мине. Еден Елеседил помоли да го извинят и се усамоти. Така че когато Форейкър предложи на Джеър да го разведе из шлюзовете и бентовете, младежът прие на драго сърце. Джеър подозираше, че донякъде обиколката беше замислена, за да отвлече мислите му от Гарет Джакс, който все още не се беше върнал. Но в това нямаше нищо лошо. Той предпочиташе да не мисли за липсващия Майстор на бойните изкуства.

— Скалите не позволяват на гномите да слязат до по-ниските бентове — обясняваше Форейкър, докато наблюдаваше огньовете в далечината. — Крепостта охранява всички проходи там. Прадедите ни са били наясно с това, когато са строили Капаал. Шлюзите и бентовете са в безопасност, докато крепостта устоява на чужди набези. А докато шлюзите и бентовете са в безопасност, в безопасност ще бъде и Сребърната река.

— Освен ако не е отровена — отбеляза Джеър. Джуджето кимна.

— Тя е отровена. Но по-страшно щеше да бъде, ако водите на цялото езеро Силидълън се стичаха свободно в дефилето. Тогава цялата земя щеше да се отрови много по-бързо — всичко на запад.

— Другите земи знаят ли за това? — попита тихо Джеър.

— Да, знаят.

— В такъв случай те би трябвало да са тук и да ви помагат?

Форейкър се усмихна тъжно:

— Ти си мислиш така. Но не всички искат да видят нещата такива, каквито са, разбираш ли. Някои предпочитат да си заравят главата в пясъка.

— Съгласиха ли се някои от расите да ви помогнат?

Джуджето сви рамене:

— Някои, да. Елфите от западната земя ще изпратят армия под командването на Андър Елеседил! Но чак след две седмици. Калахорн също обеща помощ. Хелт и още неколцина вече се бият на наша страна. От тролите все още нито дума. Но северните територии са много обширни, а племената са разпръснати. Може би в крайна сметка те ще ни помогнат поне по северните граници.

Замълча Джеър изчака за момент и после попита:

— А Южната земя?

— Южната земя? — Форейкър поклати бавно глава. — Южната земя си има Федерацията и Коалиционния съвет. Сбирщина от глупаци. Прахосват цялата си енергия за дребнави вътрешни препирни и борби за власт. Пък и новата Южна земя няма нужда от народите на другите земи. Расата на човека се връща към това, което е била по времето на Първата война. Мисля си, че ако Господарят на магиите беше жив сега, Федерацията щеше да ни помогне с огромно желание.

Джеър настръхна. В Първата война на расите, водена преди стотици години, Господарят на магиите е покварил Расата на човека и я убедил да нападне другите раси. В тази война хората са били разгромени и все още не са се възстановили от унижението и горчилката на загубата. Федерацията беше възприела политика на изолация, която неотклонно следваше, и се беше превърнала в говорител на по-голямата част на Южната земя и на Расата на човека.

— И все пак Калахорн е на ваша страна — вметна бързо Джеър. — Обитателите на границата са замесени от друго тесто.

— Но и те не са достатъчни — изсумтя Форейкър. — Дори и целият им Легион. Видя събралите се навън племена, нали? Когато са обединени, те са сила, която няма равна на себе си. На всичкото отгоре на тях им помагат тези зли същества, които ги командват. — Поклати мрачно глава.

Джеър сви вежди:

Но ние имаме съюзник, който може да се противопостави на Призраците Морди. Имаме Аланон.

— А, да, Аланон — измърмори Форейкър и отново поклати глава.

— И Брин — добави Джеър. — Щом намерят Илдач…

Замълча. Злокобното предупреждение на Краля на Сребърната река внезапно изплува в съзнанието му. Понесени от вятъра листа, му беше казал той. Сестра ти и друидът. И двамата ще изчезнат.

Отърси се от спомена. Той няма да допусне това. Дал беше думата си. Ще стигна преди тях. Ще ги открия. Ще разпръсна Сребърния прах във водите на Извора на рая, за да ги изчисти, после ще хвърля Кристала на виденията и после… Замисли се, изпълнен със съмнения. После какво? Не знаеше. Нещо, каквото и да е. Ще направи нещо, което няма да позволи на предсказанията на стареца да се сбъднат.

Но преди това трябваше да направи пътуването на север, припомни си той мрачно. А преди да продължат, Гарет Джакс трябваше да се върне.

Форейкър все още се разхождаше из укрепленията. Обраслото му с гъста брада лице беше ниско склонено към гърдите, ръцете му пъхнати в джобовете на пътното наметало, с което беше загърнал якото си тяло. Джеър го настигна и погледна надолу към стълбите с широки стъпала, които водеха към по-обширен склон.

— Какво можеш да ми кажеш за Гарет Джакс? — неочаквано попита младежът от Вейл.

Джуджето не повдигна глава:

— Какво по-точно те интересува?

Джеър сви рамене:

— Не знам. Каквото и да е.

— Каквото и да е ли? — изсумтя другият. — Не е ли малко неопределено? Какво точно искаш да знаеш?

Джеър се замисли, после каза:

— Нещо, което никой друг не знае. Нещо за самия него.

Форейкър се доближи до парапета, от който се виждаше необятната шир на Силидълън, подпря се на лакти и се загледа в нощта. Джеър застана мълчаливо до него и зачака.

— Искаш да разбереш що за човек е, така ли? — попита накрая Форейкър.

Джеър кимна с глава:

— Поне мъничко.

Джуджето го погледна с разбиране:

— Не мисля, че това е възможно, Омсфорд. Все едно да се опитваш да разбереш някой… ястреб. Гледаш го, виждаш как изглежда, виждаш какво прави. Възхищаваш му се. Очарован си от него. Та той е истинско чудо! Но никога не можеш да го разбереш напълно — истински. Трябва да си като него, за да разбереш.

— Ти май го разбираш — подметна Джеър.

Суровото лице на Форейкър се извърна рязко към неговото:

— Така ли мислиш, Омсфорд? Че го разбирам. — Отново поклати глава. — Не повече, отколкото мога да разбера един ястреб. А може би и по-малко, кой знае. Познавам го, защото съм бил известно време с него, борил съм се рамо до рамо с него, и съм обучавал мъже редом с него. Затова го познавам. Знам също какво представлява той. Но това няма абсолютно нищо общо с разбирането.

Поколеба се, после продължи:

— Гарет Джакс е като някаква друга форма на живот, в сравнение с мен, с теб, с всички останали. Особена и единствена по рода си форма на живот. Той просто е единствен. — Вдигна вежди. — Магичен по свой собствен начин. Прави неща, които на никой друг не би минало през ум да прави — пък и не би се опитал да прави. Преборва се с неща, които биха убили всеки друг. И го прави отново и отново. Също като при ястребите. Някакъв инстинкт, който го изстрелва там някъде горе, във висините, над всички нас, където никой не може да го досегне. Същество, което се различава от всички нас. Да го разбирам ли? Не, никога не бих дръзнал да се опитам да го разбера.

Известно време Джеър не каза нищо, накрая проговори:

— Той дойде в Източната земя заради теб. Поне така казва. Сигурно изпитва приятелски чувства към теб. Трябва да сте близки.

— Може би — сви рамене другият. — Но това изобщо не означава, че го разбирам. Освен това той се ръководи от чисто негови лични мотиви, а не от причините, които изтъква пред другите. Виж, в това съм сигурен. Тук е не само заради мен, Омсфорд. Има си и други съображения. — Потупа Джеър по рамото. — Ако питаш мен, Гарет Джакс е тук колкото заради мен, толкова и заради теб. Но защо, виж това не знам. Може би ти ще ми кажеш.

Младежът от Вейл се замисли и след кратко колебание проговори:

— Обеща ми да бъде мой покровител, защото Кралят на Сребърната река му казал, че трябва да бъде такъв. — Замълча.

— Много добре — кимна Форейкър. — Но това помага ли ти да го разбереш по-добре? На мен лично не. — Млъкна и погледна към езерото. — Не, мотивите му са си лично негови и той никога не би ги споделил с мен.

Джеър почти не го чу. Хрумнало му беше нещо, което го смути. Обърна се рязко. Потръпна от мисълта. Възможно ли беше Гарет Джакс да споделя мотивите, които не би казал на Форейкър, с него, младежа от Вейл? Не беше ли направил Майсторът на бойните изкуства точно това в тъмната и студена нощ, на втория ден след като бяха напуснали Кълхейвън, когато лежаха сами под прикритието на хребетите? Споменът бавно се избистри. Искам да разбереш… Точно това му беше казал Гарет Джакс. Сънят ми обеща да изпробвам уменията си със сили, пред които никога досега не съм се изправял. Възможност да проверя дали наистина аз съм най-добрият. Какво друго ми остава…?

Джеър пое дълбоко хладния нощен въздух. Дали пък не разбираше Гарет Джакс по-добре, отколкото подозираше. Може би го разбираше не по-зле от всички останали.

— Има нещо, което малцина знаят — изведнъж го погледна Форейкър.

Джеър се откъсна от мислите си. — Казваш, че те е открил в Черните дъбове. Така и не мога да разбера какво е търсел там. Идвал е от запад, от Калахорн, нали така?

Джеър потвърди с бавно кимване на глава:

— Знаеш ли, не съм мислил за това. Черните дъбове наистина са доста встрани от пътя на някой, който пътува от граничните райони към Анар. — Млъкна и се замисли. После попита: — Какво е правел там?

Форейкър се усмихна леко:

— Мога само да се догаждам, нали разбираш. Не ми е казвал нищо повече от това, което е казал на теб. Но знаеш ли, местността на юг от езерото, между Лий и низината Клийт — тя е била негов дом. Там се е родил, там е израснал. Навремето, много отдавна, там е имал семейство. Не знам какво точно, но все пак семейство. Отдавна не е споменавал нищо за това, но кой знае, може би там той все още си има някого. Или само спомени, знам ли.

— Семейство — повтори бавно Джеър и поклати глава. — Казвал ли ти е нещо повече за него?

Джуджето се отдръпна от парапета:

— Не. Един единствен път спомена, ей така, между другото. Но сега ти знаеш за този човек нещо, което никой друг не знае — освен мен, естествено. Е, какво, сега разбираш ли го по-добре?

Джеър се усмихна:

— Не мисля.

Форейкър се обърна и двамата тръгнаха обратно през укрепленията.

— Така си и мислех — промърмори джуджето и се загърна по-плътно с наметалото си. Вятърът се засили след като излязоха от заслона на високите стени. — Хайде, ела с мен вътре. Ще те загрея с чаша бира. Ще чакаме заедно завръщането на нашия ястреб.

Форейкър го потупа приятелски по рамото и младежът го последва бързо.

Часовете на нощта се точеха бавно и тягостно, помрачени от лоши предчувствия. Мъглата се измъкна безшумно от възвишенията, сгъсти се, припълзя над шлюзите и бентовете и загърна армиите на гномите и джуджетата с влажен лепкав воал. Дори огньовете на гномите престанаха да се виждат.

Джеър Омсфорд заспа в полунощ, в очакване на Гарет Джакс. Сгушен в стол с висока облегалка, уморен, той неусетно заспа, докато Форейкър, Слантър и Еден Елеседил разговаряха тихо над чаша бира и на светлината на една единствена свещ в сгъстяващия се мрак. Както седеше заслушан в монотонния им говор със затворени очи, така и заспа.

Малко преди зазоряване принцът на елфите го раздруса и събуди:

— Джеър. Той се върна.

Младежът от Вейл разтри сънените си очи и стана. Почти невидими в сумрака на отиващата си нощ, въглените на гаснещия огън проблясваха с меката светлина на малката камина в отсрещния край на стаята. Навън дъждът потрепваше равномерно върху каменната зидария.

Джеър премигна. Той се е върнал. Гарет Джакс.

Стана. Облече се набързо, грабна ботушите и започна да ги нахлузва.

— Няма и половин час, откакто се върна. — Елфът стоеше до него и говореше с необичайно тих глас, сякаш се страхуваше да не събуди някого. — Заедно с Хелт, естествено. Открили са пътека на север извън тунелите. — Замълча. — Но има и нещо друго, Джеър. — Младежът от Вейл го погледна очаквателно. — По едно време след полунощ започнало да вали и мъглата се разсеяла. Когато призори се развиделило, видели гноми. Стягали редиците си по бреговете на Силидълън, от единия край на високия бент до другия, по дванадесет души в редица. Стоели там и чакали.

Джеър скочи:

— Какво са намислили?

Еден Елеседил поклати глава:

— Не знам. Май никой не знае. Но стоят там вече часове наред. Всички джуджета са на крак на укрепленията. Ела с мен и сам ще видиш.

Излязоха от стаята, прекосиха бързо множеството коридори и се озоваха в двора около централната част на високия бент. Над Силидълън духаше студен вятър, а дъждът се забиваше в лицата им. Все още беше нощ и зад далечните планински хребети на изток сивееше мъглявина. Джуджетата защитници бяха заели позиции по отбранителните насипи на бента и на крепостта, загърнати в наметалата си, с качулки на главата, с оръжия в ръце. Капаал беше потънал в тишина.

Когато стигнаха крепостта, която пазеше северния край на високия бент, Еден преведе Джеър през множество каменни стъпала и през поредица от назъбени стени. Накрая стигнаха до наблюдателна кула, която се намираше високо над комплекса. Тук вятърът беше по-студен, а дъждът по-силен.

Когато се спряха до обкована с желязо дъбова врата, която водеше в кулата, група джуджета минаха покрай тях и заслизаха по една съседна стълба. Имаха свиреп вид — огненочервени коси и бради, въоръжени и с ризници.

— Радъм, командващият на джуджетата! — прошепна Еден на Джеър.

Те бързо се вмъкнаха кулата, оставяйки противното време навън. Едва различиха няколко загърнати в плащове фигури в слабата светлина на лампата.

— Хм, ако човек го остави, той ще си проспи живота — чу той мърморенето на Слантър.

— Радвам се да те видя отново, Омсфорд — поздрави го Хелт басово и протегна огромната си ръка.

После се появи и Гарет Джакс, черен като мрака около него, твърд и непоклатим като скала. Застанаха един срещу друг и не си размениха нито дума. Мършавото лице на Майстора на бойните изкуства беше напрегнато. Той постави кротко ръцете си върху раменете на младежа, а в ледените му очи проблесна странна необичайна топлина. Пламъчето трепна леко и мигом угасна. Гарет Джакс свали ръцете си и отново изчезна в мрака. Вратата зад тях се отвори и едно прогизнало от дъжда джудже се приближи бързо до Елб Форейкър, който беше наведен над купчина от карти, поставени на малка дървена маса. Казаха си нещо тихо и после вестовоят изчезна също толкова бързо, както се беше появил.

Форейкър веднага отиде при Джеър, а останалите членове на малката група ги наобиколиха.

— Омсфорд — каза той тихо. — Току-що ми съобщиха, че муелретът е избягал.

Всички мълчаха слисани.

— Как е станало това? — изръмжа гневно Слантър.

— Променил си формата. — Форейкър не откъсваше очи от Джеър. — След като го е направил, се промъкнал през малка вентилационна шахта за свеж въздух в по-ниските нива. Станало е през нощта. Никой не знае къде може да е той сега.

Джеър изстина. Повече от ясно беше защо джуджето се обърна към него, когато съобщи неприятната вест. Дори заключен в складовото помещение, муелретът беше успял да усети присъствието на магията на елфите и да принуди Джеър да я разкрие. А сега, след като беше на свобода…

— Но той е могъл да избяга и преди това — отбеляза Еден Елеседил. — Защо е решил да го направи точно сега?

Нищо чудно аз да съм причината, помисли си Джеър. Очевидно и Форейкър си мислеше същото, затова съобщи новината първо на него.

Гарет Джакс отново се появи от мрака, внезапно и решително.

— Тръгваме веднага — заяви той. — И без това много закъсняхме. Издирването, което ни предстои, е на север. Каквото и да се случва тук, ние не трябва да сме част от него. Сега, когато гномите са се събрали край Силидълън, ще ни бъде лесно да…

ООООООММММММММММ!

Стреснати, членовете на малката група подскочиха и бързо се огледаха наоколо. До ушите им долети ужасен вой, гърлен и продължителен, който раздра тишината на настъпващото утро. Той постепенно се усили, примеси се с хиляди звуци, надигна се срещу вятъра и дъжда и политна към планините около Капаал.

— По дяволите! — извика Слантър с разкривено лице, досетил се какво става.

И шестимата хукнаха към врата и изскочиха навън. След секунди стояха скупчени върху укрепленията и се взираха на север над разпенените води на Силидълън. Вятърът и дъждът биеха в лицата им.

ООООООММММММММММ!

Воят се превърна в рев — един продължителен, нестихващ рев, който се понесе през хребетите. Всички гноми около Силидълън подеха ужасния вопъл. Обърнаха лица към мрачните води на езерото, гласовете им се сляха в едно, а въздухът завибрира от злокобния звук.

Радъм се появи в долната част на назъбения парапет, даде някакви заповеди и вестовоите се разпръснаха в различни посоки, хукнали да предадат разпорежданията му на преките си командири. Навсякъде кипеше трескава дейност и гарнизонът се стягаше за това, което предстоеше. Джеър допря с ръка куртката си, напипа издутината на торбичката със Сребърния прах и Кристала на виденията, и се успокои.

Гарет Джакс сграбчи Слантър за наметалото и го придърпа към себе си:

— Какво става тук?

Очите на гнома се бяха разширили от ужас:

— Призовават — призовават черната магия! Веднъж вече съм го виждал — в Греймарк! — Гномът се гърчеше в желязната хватка. — Нужно е обаче докосването на Черните скитници. Необходимо е тяхното докосване!

— Гарет! — дръпна го рязко Форейкър и посочи близкия бряг на Силидълън, на не повече от стотина ярда от високия бент. Майсторът на бойните изкуства пусна Слантър. Всички обърнаха очи в посоката, накъдето сочеше джуджето.

От средата на събралите се по брега гноми се отделиха три облечени в черни плащове фигури, високи и безпощадни на сивкавия фон на настъпващото утро.

— Призраци Морди! — прошепна Слантър с пресъхнала уста. — Черните скитници дойдоха!