Тери Брукс
Молитвената песен (31)

ГЛАВА 31

Домът на момичето, на стареца и на изчезващата от погледа котка беше приятна, но непретенциозна колиба от камък и дърво. Разположена беше в просторна тревиста поляна, подслонена между вековен дъб и червен бряст. Опасана беше от веранди, а стените бяха обрасли с гъсти лози и вечнозелена пълзяща растителност. Застлани с каменни плочи алеи водеха към цветни лехи и зеленчукови градини около къщата, кокетно подредени и грижливо поддържани. Поляната беше обградена със смърчове и борове, а градините — със стени от жив плет. Личеше си, че за всичко това се хвърлят огромни грижи. В колибата се забелязваше същата грижлива ръка. Безупречно чисти и излъскани пясъчножълтото дюшеме и дървените стени блестяха в меката светлина на газените лампи, полирани и покрити с восък. По стените висяха тъкани рогозки и бродирани сукна, покривки в ярки тонове красяха мебелите от грубо дърво, а прозорците бяха покрити с драпирани завеси. Върху широка полица бяха подредени сребърни и кристални старинни предмети, а на продълговата маса в ъгъла на всекидневната бяха поставени майсторски изработени глинени домакински съдове. Имаше множество вази и пръстени гърнета с цветя, някои от които бяха засадени, а други отрязани от градините и подредени с вкус. Колибата създаваше ведро настроение дори и в тъмната нощ и всяко нейно кътче напомняше на уюта в домовете във Вейл.

— Вечерята е почти готова — обяви Кимбър Бо, когато влязоха, и хвърли укорителен поглед по посока на Коглайн. — Разполагайте се, докато я сервирам.

Като продължи да мърмори под нос, Коглайн се отпусна на пейката в отдалечения край на масата. Брин и Роун седнаха срещу него. Уиспър се настани на плетена рогозка, постлана пред широка каменна камина, в която няколко пъна горяха с ярки пламъци. Котката се прозя, сви се пред огъня и задряма.

Кимбър Бо донесе дива кокошка, зеленчуци, прясно изпечен хляб и козе мляко, които изядоха с апетит. Докато вечеряха момичето ги разпитваше за Южната земя и за обитателите й, нетърпелива да узнае нещо повече за света извън родната й долина. Никога не беше излизала от Дарклин Рийч, обясни им тя, но няма да е далеч времето, когато ще направи дълго пътешествие. Коглайн се намръщи неодобрително, но не каза нищо. Гледаше съсредоточено в чинията си. Когато свършиха с яденето, той се надигна с мрачна физиономия и заяви троснато, че излиза да пуши. Тръгна, без да ги поглежда.

— Изобщо не му обръщайте внимание — извини се Кимбър Бо и стана да прибере чиниите от масата. — Той е много мил и добър, но дълго е живял сам, затова се чувства неудобно в присъствието на чужди хора.

Усмихна се широко, отнесе чиниите и се върна с кана червено вино. Сипа по малко в три чаши и седна срещу тях. Докато отпиваха от виното, отдадени на сладки приказки, Брин се чудеше как момичето и старецът успяваха да оцеляват сами в тази дива страна. Е, вярно, котаракът им помагаше, но все пак…

— Всеки ден след вечеря дядо излиза и се разхожда — уведоми ги Кимбър Бо. — Скита се дълго из долината в късните есенни вечери, когато приключим работата си за годината. Зимно време почти никъде не ходи. Тялото често го боли от студа и предпочита да стои пред огъня; но докато нощите са все още топли, обича да се разхожда.

— Кимбър, къде са родителите ти? — попита Брин, която не успя да потисне любопитството си. — Защо сте тук сами?

— Родителите ми са били убити — обясни спокойно момичето. — Била съм бебе, когато Коглайн ме намерил, скрита в завивки в някакъв фургон, в който през онази злощастна за тях нощ родителите ми били спрели да пренощуват в края на долината. Довел ме тук. Отгледа ме като собствена внучка. — Наведе се напред. — Никога не е имал собствено семейство, разбирате ли. Аз съм всичко, което има.

— Как са били убити родителите ти — полюбопитства Роун, след като видя, че момичето не се притеснява да говори за това.

— От нападатели гноми. Няколко семейства пътували с фургона. Убили всички, освен мен. Коглайн казва, че не са ме забелязали. — Усмихна се. — Случило се е много отдавна.

Роун отпи от виното.

— Тук е доста опасно за теб, нали?

Тя го погледна озадачено.

— Опасно ли?

— Ами да. Наоколо няма жива душа. Само диви зверове и нападатели. Понякога не те ли е малко страх, че живеете сам сами тук?

Тя повдигна глава и попита:

— А ти как мислиш, трябва ли да се страхувам?

Планинецът хвърли поглед на Брин и после каза:

— Хм… не знам.

Тя стана.

— Я виж това.

Още преди Роун да мигне момичето извади нож и го метна край него. Той се заби глухо в очертан в дървото малък черен кръг в най-отдалечения край на стаята.

Кимбър Бо се засмя.

— Непрекъснато тренирам. Още, когато бях на десет години се научих. Коглайн ме научи. Стрелям точно не само с нож, а и с всякакво друго оръжие. Тичам по-бързо от всичко живо в Дарклин Рийч. Единственият, който ме надбягва, е Уиспър. Мога да вървя цял ден и цяла нощ, без да спя.

Отново седна.

— Естествено Уиспър би ме защитил от всичко, което би ме заплашило, така че няма от какво да се страхувам. — Усмихна се. — Освен това в Хартстоун никога ле е идвало нещо истински опасно. Коглайн е прекарал целия си живот тук. Долината е негова. Всеки знае това и никой не му досажда. Дори и гномите паяци стоят настрана.

Замълча малко, после продължи:

— Чували ли сте за гномите паяци?

Двамата поклатиха глави. Момичето се облегна напред.

— Те пълзят по земята и по дърветата, космати и уродливи, също като паяци. Преди около три години се опитаха да дойдат в долината. Няколко десетки. Целите покрити с пепел. Умираха от желание да ловуват. Не са като останалите гноми. Те рият земята и поставят капани. Както и да е. Та преди около три години дойдоха в Хартстоун. Според мен искаха да си присвоят местността. Дядо веднага го усети. Той май винаги долавя, когато ни грози някаква опасност. Взе Уиспър със себе си и излезе. Двамата нападнали из засада гномите паяци в северния край на долината, точно до голямата скала. Гномите паяци и досега продължават да бягат.

Засмя се весело. Случката явно й доставяше удоволствие. Брин и Роун се спогледаха смутено, още по-озадачени. Направо не знаеха как да се държат с момичето.

— Откъде се е взел този котарак? — погледна Брин Уиспър, който продължаваше да спи. — Как така изведнъж става невидим, след като е толкова огромен?

— Уиспър е блатен котарак — обясни момичето. — Повечето котки от тази порода живеят навътре в горите на Анар, на изток от Дарклин Рийч и Рейвънсхорн. Като мъничък Уиспър се е скитал край блатото Оулдън. Коглайн го открил и го доведе тук. Беше се бил с някого и целият беше изподран и наранен. Научих се да разговарям с него. — Погледна Брин. — Но не като теб с песен. Можеш ли да ме научиш да пея като теб, Брин?

Девойката от Вейл поклати леко глава.

— Страхувам се, че не, Кимбър. Песента на желанията е нещо, с което съм се родила.

— Песен на желанията — повтори момичето. — Много красиво звучи.

Замълчаха.

— Та какво прави котаракът, че става невидим? — отново попита Роун.

— О, той не става невидим — обясни усмихнато. Кимбър Бо. — Само така изглежда. Понякога не се забелязва, но не, защото го няма, а просто, защото си променя цвета на козината и се слива с гората — дърветата, скалите, земята, с всичко. Така се слива с околността, че ако не знаете как да го търсите, никога няма да успеете да го видите. Но ако поживеете с него достатъчно дълго ще се научите как да го търсите. — Замълча. — Е, ако той не иска да бъде открит, вероятно няма да можете да го видите. Това е част от самозащитата му. Превърнали са я с дядо в нещо като игра. Уиспър изчезва и отказва да се покаже, докато дядо не прегракне от викане. Не е много честно от негова страна, нали? Зрението на дядо вече не е така силно, както навремето.

— Но на теб той ти се показва, нали?

— Винаги. Мисли, че съм му майка. Отгледах го от малък и се грижа за него, откакто е при нас. Сега сме страшно близки, все едно сме две половини на едно същество. Почти винаги сме способни да усетим какво мисли другият.

— Изглежда ми доста опасен — престраши се да отбележи Роун.

— Той наистина е опасен — призна момичето. — Много опасен. Когато беше див беше неконтролируем. Само че Уиспър вече не е див. Нищо чудно да носи още в себе си някаква малка част от предишния Уиспър, някакъв спомен или вроден инстинкт, погребан някъде дълбоко в него. Само че това вече е забравено.

Кимбър Бо стана и им сипа още вино.

— Харесва ли ви домът ни? — попита тя след малко.

— Ужасно много — отвърна Брин.

Момичето се усмихна. Явно беше доволно:

— Сама съм подредила и украсила къщата — без кристалните и сребърните предмети. Тях дядо ги носеше от пътешествията си. Някои заварих тук, когато той ме доведе. Но всичко останало е дело на моите ръце. И градините — аз ги засадих. Всички цветя, храсти и зеленчуци. И лозите. Обичам багрите и благоуханията. Девойката от Вейл също се усмихна. Кимбър Бо беше едновременно дете и жена — в някои отношения все още много млада, в други надрасла възрастта си. Странно защо, но тя напомняше на девойката от Вейл за Джеър. Когато си помисли за това се натъжи. Изведнъж усети болезнено липсата на брат си.

Кимбър Бо забеляза сянката, която помрачи лицето й, и я изтълкува погрешно.

— Тук в Хартстоун наистина е безопасно — увери тя Брин. — На вас мястото може да ви се струва опасно, просто, защото не го познавате като мен. Но не забравяйте, че съм израснала тук. Дядо ме научи, още когато бях малка, на всичко, което трябва да знам, за да мога да се защитавам. Научих се да се справям с опасностите. Знам как да ги избягвам. Пък си имам дядо и Уиспър. Наистина не трябва да се притеснявате за мен, повярвайте ми.

Брин й се усмихна успокоително:

— Виждам, Кимбър. Виждам, че си много способна.

За нейна изненада Кимбър се изчерви. После изведнъж стана и взе наметалото на Коглайн, който го беше оставил метнато на дръжката на дървения люлеещ се стол.

— Трябва да го занеса на дядо — каза тя загрижено. — Навън е студено. Искате ли да се поразходим?

Девойката от Вейл и планинецът тръгнаха след нея. В момента, в който бравата щракна, Уиспър скочи на крака и тихо ги последва.

Спряха се за миг на верандата на малката колиба, омаяни от почти мистичната тишина на вечерта. Въздухът беше прохладен и леко влажен. Гората ухаеше приятно. Ливадата, цветните градини, грижливо подрязаният жив плет и храстите се къпеха в светлината на бледата луна. Всяко стръкче трева, всяко мъхнато венчелистче, всяко листенце лъщеше от влагата — тъмнозелено, посипано със скрежа на есенната вечер. В тъмнината отвъд дърветата на гората се извисяваха на фона на обсипаното със звезди небе като чудовищни гиганти — вековни, огромни, застинали в тишината на нощта. Появилият се на смрачаване лек ветрец беше утихнал. Дори обичайните крясъци на горските обитатели се бяха превърнали в тих далечен шепот, който действаше успокоително.

— Дядо трябва да е под върбата — каза тихо Кимбър Бо и ги извади от захласа.

Тръгнаха по пътеката, която водеше зад колибата. И тримата мълчаха. Вървяха бавно, Кимбър Бо ги водеше, камъчетата под ботушите им поскърцваха тихо. Нещо се шмугна през сухите листа на дърветата и изчезна. Някъде изкряска птица. Острият пронизителен вик огласи тишината и заглъхна.

Свиха зад ъгъла на къщата и минаха през група от смърчове и борове и край редици от жив плет. В края на гората видяха огромна плачеща върба. Яките й провиснали клони се спускаха като плътна завеса. Изкривена и прегърбена, обгърната от тъмнина, тя сякаш се беше затворила в уединение. Под сводестата корона тъмночервеното огънче на лула проблясваше в тъмнината и кълбета дим се издигаха към небето, разсейваха се и изчезваха.

Когато се промъкнаха под висящите клони на върбата видяха ясно очертания силует на мършавото тяло на Коглайн, седнал на пейка до стария ствол. Зареял беше поглед към гората. Кимбър Бо се доближи до него и метна върху раменете му късото наметало.

— Ще настинеш, дядо — смъмри го нежно тя.

Набръчканото лице на стареца се изкриви в кисела гримаса.

— Дори една лула не мога да изпуша на спокойствие. Вървиш подире ми като квачка след новоизлюпено! — Въпреки недоволството той се загърна и погледна към Брин и Роун. — Пък и компанията на тези двамата хич не ми е дотрябвала. Нито пък този смотан котарак. Сигурно и него си го домъкнала!

Брин се огледа за Уиспър и се изненада, когато видя, че той отново беше изчезнал. Само преди секунди беше точно зад тях. Кимбър Бо седна до дядо си.

— Защо поне не се опиташ да се държиш приятелски с Брин и Роун? — подкани го кротко тя.

— И за какъв дявол, ако смея да попитам — озъби се той. — Не ми трябват никакви приятели! Приятелите само създават неприятности. Винаги чакат от теб да направиш нещо за тях, винаги искат някакви услуги. Навремето имах толкова много приятели, момиче, че… до гуша ми беше дошло. Ти просто не разбираш достатъчно добре живота, там е работата!

Кимбър Бо погледна Брин и Роун, сякаш искаше да им се извини и им кимна към празната пейка. Девойката от Вейл и планинецът седнаха мълчаливо срещу нея.

Момичето отново се обърна към дядо си.

— Не трябва да се държиш така. Не бъди такъв егоист.

— Аз съм стар човек и мога да бъда такъв, какъвто си искам! — измърмори ядосано Коглайн.

— Когато като малка ти отговарях по този начин, ти казваше, че съм разглезена и ме наказваше да стоя затворена в стаята… Помниш ли?

— Не е същото!

— Трябва ли сега аз да те пратя в стаята ти? — попита тя стареца. Говореше му като майка на малко дете, стиснала ръцете му в своите. — Или може би не искаш да имаш нищо общо с Уиспър и с мен, защото ние сме ти приятели, а ти не желаеш да имаш приятели.

Коглайн прехапа лулата, сякаш искаше да я счупи на две и се сви в наметалото, без да отговори. Брин погледна крадешком Роун, който вдигна многозначително веждата си. И на двамата им беше ясно, че въпреки младостта си, Кимбър Бо беше стабилизиращият фактор в това странно малко семейство. Момичето се наведе и целуна нежно дядото по бузата.

— Сигурна съм, че не мислиш това, което говориш. Знам че си добър, мил, благороден. Затова те обичам. — Прегърна крехкото му тяло и го притисна до себе си. Брин се изненада, когато старецът протегна ръка и я погали.

— Трябваше да попитат преди да дойдат — измърмори той, като махна с ръка към девойката от Вейл и планинеца. — Можеше да им сторя нещо зло, знаеш много добре.

— Да, дядо, знам — отвърна девойката. — Но след като вече са тук, след като са били толкова много път, за да те намерят, мисля, че е редно да се поинтересуваш защо са дошли и да видиш с какво можеш да помогнеш.

Брин и Роун отново се спогледаха. Коглайн се освободи от прегръдката на Кимбър Бо, измънка нещо под нос и поклати глава. Кичурите бяла коса пробляснаха в лунната светлина като тънки сребърни нишки.

— Проклет котарак, къде ли се е дянал пак? Уиспър! Покажи се веднага, омразен звяр такъв. Да не мислиш, че ще стоя тук и ще…

— Дядо — прекъсна го момичето решително. Старецът млъкна и я погледна учудено, а тя кимна към Брин и Роун. — Нашите приятели, дядо — няма ли най-после да ги попиташ защо са тук?

Той се намръщи и бръчките на лицето му се врязаха още по-дълбоко:

— Е добре — издуха той нервно дима. — И какво ви носи насам?

— Търсим някой, който да ни покаже пътя през местността — веднага отговори Брин, почти без всякаква надежда, че така необходимата помощ най-после ще им бъде предложена. — Казаха ни, че Коглайн е единственият човек, който знае пътя.

— Да, ама Коглайн вече го няма! — изсумтя старецът, но предупредителният поглед на момичето моментално го укроти. — А през каква местност искате да минете?

— Централен Анар — отвърна Брин. — Дарклин Рийч, езерото от другата страна — пътят на изток от Рейвънсхорн. — Замълча. — Искаме да отидем в Мейлморд.

— Но там са Черните скитници — възкликна Кимбър Бо.

— И какво ви кара да ходите в тази черна дупка? — попита гневно старецът.

Брин се поколеба, като видя накъде тръгват нещата:

— За да унищожим Черните скитници.

— Да унищожите Черните скитници? — втрещи се Коглайн. — А мога ли да знам с какво ще ги унищожите, момиче?

— С песента на желанията. С магията, която…

— С песента на желанията? С това пеене? Това ли възнамерявате да използвате? — Коглайн беше станал. Подскачаше като обезумял и размахваше хилавите си ръце. — Вие май наистина ме вземате за луд. Махайте се оттук! Вън от къщата ми! Марш, марш!

Кимбър Бо стана и нежно придърпа стареца отново да седне. Говореше му, успокояваше го, а той продължаваше да беснее. Накрая той кротна, тя го загърна с наметалото и се обърна към Брин и Роун:

— Брин Омсфорд — каза тя сериозно. Гласът й прозвуча доста остро. — Мейлморд не е място за теб. Дори и аз не ходя там.

Брин се усмихна вътрешно на начина, по който момичето се опита да я сплаши.

— Но аз нямам друг избор, Кимбър — обясни тя спокойно. — Трябва да отида.

— А аз трябва да я придружа — обади се неохотно Роун. — Когато намеря меча. Това е. Но първо трябва да намеря меча.

Кимбър ги изгледа недоумяващо и поклати глава:

— Не разбирам. Какъв меч? Защо трябва да ходите в Мейлморд? Защо трябва да унищожите Черните скитници?

Брин пак се поколеба. Спираше я най-обикновена предпазливост. Какво точно трябваше да разкаже за издирването, което я беше довело чак дотук? Каква част от истината, която й беше доверена, можеше да си позволи да разкрие? Но когато погледна в очите на Кимбър, предпазливостта, която я караше да внимава за всичко, което тя така ревностно криеше, изчезна. Аланон е мъртъв, напуснал завинаги Четирите земи. Загубили бяха магията, която друидът беше дал на Роун, за да я закриля. Тя беше сама, уморена и уплашена, въпреки решителността, която я поведе в това невъобразимо пътешествие. Ако искаше да оцелее, тя не трябваше да се отказва от помощта, която й предлагаха. Скритите истини и изкусните лъжи бяха прийоми на Аланон, част от неговата личност. За нея обаче те не биха могли да бъдат начин на живот.

И така Брин разказа на момичето и стареца всичко, което беше чула, и всичко, което й се беше случило след появата на Аланон в Шейдската долина. Не скри нищо от истината, освен онези малки тайни, които не беше споделила дори и с Роун. Онези подозрения, които я ужасяваха, онези нашепвания, които я гнетяха, за силата — тъмна и неразгадаема — на песента ла желанията. Доста време й беше нужно, за да разкаже всичко това. За пръв път, слава богу, старецът кротуваше и изумени, двамата с момичето я слушаха мълчаливо.

Когато свърши, Брин погледна Роун. Дали нямаше още нещо, което трябваше да се каже? Планинецът поклати отрицателно глава.

— Сега разбирате, че аз наистина трябва да отида — отново подчерта тя и местеше поглед от момичето върху стареца и обратно. Чакаше отговора им.

— Та значи ти носиш в себе си магия на елфите, а? — измърмори Коглайн, като я пронизваше с проницателните си очи. — Във всичко, което вършиш, има докосване на друида. И аз притежавам нещичко от тези умения — частица от черната наука. Да, наистина.

Кимбър го докосна нежно по ръката.

— Можем ли да им помогнем да намерят пътя на изток, дядо?

— На изток? Познавам цялата местност на изток, като петте си пръста, от край до край. Хартстоун, Дарклин Рийч, тресавището Оулдън — чак до Рейвънсхорн и Мейлморд. — Поклати замислено глава. — Черните скитници не ми досаждат тук. Не идват в долината. Е, извън долината ходят където си искат, разбира се. Там те са си у дома.

— Дядо, чуй ме — разтърси го леко Кимбър. — Трябва да помогнем на приятелите си — ти, Уиспър и аз.

Коглайн я изгледа мълчаливо, после вдигна ръце.

— Прахосване на време — заяви той. — Чиста загуба на време! Допря с кокалест показалец носа на момичето. — Я помисли малко повечко, момиче. Учих те да мислиш по-добре! Да предположим, че ще помогнем. Да допуснем, че прекараме тези двамата през Дарклин Рийч, през тресавището Оулдън и ги отведем чак до Рейвънсхорн и самата черна дупка. Е добре, да речем, че ще го направим. И после какво? Питам те, какво после?

— Това ще е достатъчно… — започна Брин.

— Достатъчно ли? — възкликна Коглайн като я прекъсна. — Не съвсем, момиче! Пред теб се изпречват скали като стена, високи стотици фута. Голи отвесни скали в продължение на мили разстояние. Навсякъде гноми. И какво ще стане тогава? Какво ще направиш ти тогава? — Насочи показалеца си като кама към нея. — Няма път за влизане, момиче. Няма как да се влезе! Не можеш да биеш целия този път, без да знаеш как да влезеш!

— Ще открием начин — увери го твърдо Брин.

— Ха! — изкриви презрително устни старецът и се изплю. — Та нали Черните скитници веднага ще те заловят. Ще те видят още преди да си изкачила средата на пътеката — ако изобщо намериш път, по който да се изкачиш, ясно ли ти е? Я чакай малко, да не би магията да те прави невидима? Това можеш ли го?

Брин стисна зъби:

— Ще намерим път — повтори тя.

— Можем да намерим, а може и да не намерим — обади се неочаквано Роун. — Не ми харесва тази работа, Брин. Старецът познава местността и след като казва, че тя цялата е открита, ние трябва да имаме едно наум, преди да се хвърлим с главата напред. — Погледна стареца, сякаш да се увери, че Коглайн наистина знае какво говори. — И нещо друго. Дай да караме по реда на нещата. Преди да поемем през Източната земя, трябва да открием меча. Той е единствената ни реална защита срещу Черните скитници.

— Няма защита срещу Черните скитници! — изрева Коглайн. Брин изгледа планинеца, после пое дълбоко въздух:

— Роун, трябва да забравим за меча — каза тя тихо. — Загубихме го и няма начин да разберем какво е станало с него, Аланон каза, че той отново ще попадне в човешки ръце. Не каза обаче чии ще са тези ръце, нито колко време ще мине, докато това стане. Не можем…

— Няма да направим нито крачка, преди да сме намерили меча, който да ни защитава! — прекъсна Брин Роун и стисна решително зъби.

Последва дълго мълчание.

— Нямаме друг избор — отвърна Брин. — Поне аз нямам.

— Тогава да ви няма. — Коглайн размаха ръце. — Изчезвайте и ни оставете на мира. Писна ми от глупавите ви планове да стигнете до дупката и да унищожите Черните скитници. Тъпи, тъпи планове! Хайде, вън от къщата ми, проклети… Уиспър, къде се дяна пак, чудовище… Покажи се или… Аййй!

Изкрещя от изненада, когато главата на огромния котарак се появи от тъмнината до рамото му. Искрящите очи на животното премигваха, а студената муцуна се притисна в голата му ръка. Вбесен, че е бил стреснат по този начин, старецът размаха ръце, за да прогони Уиспър и хукна през клоните на върбата, без да престава да ругае. Котаракът го изгледа, после заобиколи пейката и легна кротко до Кимбър.

— Мисля, че ще можем да убедим дядо да ви покаже пътя на изток — поне до Рейвънсхорн — изрази гласно мислите си Кимбър Бо. — А какво ще правите след това…

— Чакай — само… секундичка. Я да помислим малко — вдигна умолително ръка Роун. Погледна Брин. — Знам, че си решила да завършиш диренето, което Аланон ти повери. Аз ще бъда до теб, до самия край. Но трябва да намерим меча, Брин. Не разбираш ли? Трябва! Нямаме никакви други оръжия, с които да се изправим срещу Призраците Морди! — Лицето му се напрегна. — По дяволите, как ще те защитавам без меча?

Брин изведнъж се замисли за силата на песента на желанията и за това, което тази сила направи с мъжете от западната част на Спанинг Ридж в търговския център „Рукър лайн“. Роун не знаеше и тя не искаше той да научи, но сила като тази беше повече от мощно оръжие, за което тя дори не смееше да мисли. Мразеше самия факт, че тя притежаваше такава сила. Роун беше толкова убеден, че трябва да си възвърне силата на Меча на Лий. Брин обаче усещаше, че магията на Меча на Лий, също като магията на песента на желанията и на камъните на елфите, имаше две страни — светла и тъмна. Тази сила беше способна както да помага на онзи, който я използва, така и да му навреди.

Погледна Роун. В сивите очи беше изписана любовта му към нея, както и убедеността, че няма да може да й помогне без магията, която му беше дал Аланон. В тях имаше отчаяние, но той явно не схващаше същността на това свое силно желание.

— Няма начин да намерим меча, Роун — каза Брин тихо.

Седяха мълчаливо един до друг на дървената пейка, потънали в тъмнината на старата върба. Дай боже да се освободи от тази своя идея фикс, молеше се безмълвно девойката от Вейл. Дай боже да се освободи. Коглайн отново ги доближи, като продължаваше да мърмори нещо сърдито по адрес на Уиспър, който се беше излегнал лениво в единия край на пейката, и зачовърка лулата си.

— Трябва да има някакъв начин — каза изведнъж Кимбър и тънкото й гласче проряза тишината. Всички обърнаха към нея очи. — Бихме могли да попитаме Гримпонд.

— Ха! — присмя се Коглайн. — Колко му е да попитаме една дупка в земята!

Роун обаче веднага прояви интерес:

— Какво е Гримпонд?

— Едно въплъщение — отговори тихо момичето. — Видение, което живее в блато северно от Хартстоун, там където високите хребети се разделят. Винаги е живяло там, така поне ми казва — още преди унищожението на стария свят, още от времето на магьосничеството. Притежава магията на стария свят и е способно да вижда неща, които живите не могат да прозрат.

— Може да ми каже къде се намира Мечът на Лий? — попита възбудено Лий, без да обръща внимание на ръката на Брин, която натискаше рамото му.

— Ха-ха, вижте го само! — кискаше се весело Коглайн. — Въобразява си, че вече знае отговора. Въобразява си, че вече знае пътя! Гримпонд му е поднесло всички тайни на света като на тепсия! Само че има един малък проблем. Да отсееш истината от лъжата. Ха-ха-ха!

— Какви ги бръщолеви? — попита вбесен Роун. — Какво иска да каже с това да отсея истината от лъжата?

Кимбър погледна строго дядо си, опитвайки се да го усмири. После каза на планинеца.

— Там е работата, че въплъщението не винаги казва истината. Всъщност повечето от нещата, които казва, са лъжи или някакви гатанки, които никой не може да разгадае. То просто се забавлява по този начин. Изопачава действителното и недействителното и така обърква този, на когото говори, че той престава да знае на какво да вярва и на какво не.

— Но защо го прави? — попита смутена Брин.

Момичето сви рамене:

— Всички видения са такива. Те се лутат между света, който е бил и света, който ще бъде, но никога не принадлежат истински нито на единия, нито на другия.

Кимбър Бо го каза толкова убедително, че девойката от Вейл прие казаното без сянка на съмнение. Пък и духът на Бремен нали се беше държал по същия начин — поне донякъде. Само че при духа на Бремен имаше някакво обвързване, което може би го нямаше при Гримпонд. Но и той не беше казал всичко, което знаеше, нито пък се беше изразил ясно за това, което щеше да бъде. Част от истината никога не се казваше. Цялото бъдеще никога не беше точно определено. Пророкуването на бъдещето винаги беше завоалирано с нещо, което би могло да стане.

— Дядо предпочита да нямам нищо общо с Гримпонд — обясни Кимбър Бо на Роун. — Той не одобрява начина, по който видението лъже. Понякога обаче е интересно да се разговаря с него. За мен разговорите се превръщат в интересна игра, когато реша да се включа. — Лицето й се напрегна. — Играта, естествено, е съвсем различна, когато се опиташ да накараш въплъщението да ти каже нещо, което е много важно за теб. Никога не го питам за бъдещето. Никога не го слушам какво говори, когато предлага да ми каже нещо. Понякога то е много жестоко.

— Мислиш ли, че някой може да го накара да каже къде е мечът ми? — попита Роун.

Кимбър вдигна вежди.

— Не да го накара. По-скоро да се опита да го убеди. Може би да го подлъже — отвърна тя и погледна Брин. — Само че аз нямах предвид само Меча. Мислех си дали няма да ни помогне да открием път до Рейвънсхорн и Мейлморд. Гримпонд би трябвало да знае път, по който да минем, без да бъдем забелязани от Черните скитници.

Замълчаха, всеки потънал в мислите си. Мозъкът на Брин Омсфорд щеше да се пръсне от напрежение. Път до Мейлморд, който щеше да ги направи невидими за Призраци Морди. Точно това й трябваше, за да завърши издирването на Илдач. Предпочиташе изобщо да не откриват Меча на Лий, с магията и силата му. Всъщност дори и да го отриеха, какво от това, след като нямаше да има нужда той да се използва? Погледна Роун и видя непоколебимостта в очите му. Той вече беше решил.

— Трябва да се опитаме, Брин — каза той тихо.

Набръчканото лице на Коглайн цъфна в злобна усмивка.

— Е, хайде, обитателю на Южната земя, опитай! — Тихият му смях заля тишината на нощта.

Брин все още се колебаеше. Уиспър стана, протегна сивкаво-черното си тяло, примъкна се до господарката си, вдигна огромната си глава и премигна любопитно. Брин се опита да проникне в кръглите му сини очи. В толкова ли безнадеждно положение беше изпаднала, че трябваше да разчита на момиче, което живееше в гората, на един полу откачен старец и на котка, която изчезваше, когато си поискаше.

Аланон вече го нямаше…

— Ще говориш ли с Гримпонд от наше име?

Момичето се усмихна широко:

— Знаеш ли Брин, мислех си дали няма да е по-добре ти да говориш с него?

В този момент Коглайн направо се задуши от смях.