Тери Брукс
Молитвената песен (41)

ГЛАВА 41

Шестимата от Кълхейвън като един се втурнаха през вратата и се затичаха през двора. Около тях се понесоха предупредителни викове и от всички страни заприиждаха гноми.

В центъра на този водовъртеж Джеър следеше развоя на битката като страничен наблюдател. Времето се беше раздробило на парчета и той беше загубил чувството за собственото си аз. Ограден плътно от приятелите, които се мъчеха да го предпазят, той се носеше сред тях, безмълвен и безтегловен, като някой дух, който никой не можеше да види. Земя, небе, целият свят зад тези стени, бяха изчезнали. Изчезнало беше и всичко, което някога е било и което щеше да бъде. Съществуваше само настоящият момент и лицата и телата на онези, които умираха в този двор.

Гарет Джакс ръководеше атаката. Прелиташе като стрела край гномите, които се опитваха да го спрат, бърз и гъвкав като котка. Избиваше всички по пътя си. Приличаше на облечен в черно танцьор. Обаятелна изящност, изумителна издръжливост, привидна лекота на движенията. Изхабените от безчетните битки гноми преследвачи се хвърляха като обезумели срещу него, размахваха яростно оръжията си и нанасяха смъртоносни удари. Все едно се мъчеха да съберат разпръснал се живак. Никой не успяваше да докосне Майстора на бойните изкуства, а онези, които проявяваха неблагоразумие и се приближаваха прекалено много, падаха покосени от черната сянка на смъртта.

Другите от групата се биеха рамо до рамо с него, също толкова всеотдайно и ожесточено. От едната страна на Младежа от Вейл беше Форейкър. Покритото с черна брада лице на джуджето беше свирепо, докато размахваше брадвата с две остриета срещу нападателите, които се разпръскваха с викове на ужас. Еден Елеседил го отбраняваше от другата му страна. Острият му меч се виеше като змия, а дългият му нож парираше ударите на противниците. Слантър беше близо зад тях, стиснал здраво дълги ножове в двете си ръце. Хелт беше най-отзад — един огромен щит. Лицето му продължаваше да кърви и изглеждаше ужасно. Той размахваше огромно копие и поваляше всеки, който се опитваше да се промъкне край него.

Джеър беше обзет, от странна възбуда. Имаше чувството, че нищо не беше в състояние да спре приятелите му.

Оръжия летяха от всички страни, а виковете на ранените и умиращите изпълваха сумрачния следобед. Сега се намираха в центъра на двора и пред тях се издигаха високите стени на замъка. Внезапно Младежът от Вейл усети силен удар и залитна. Изненадан забеляза върха на копие, което стърчеше от рамото му. Болката се разнесе по цялото му тяло. Слантър го видя, че залита и веднага се притече на помощ. Задържа го на крака и започна да го влачи след другите. Хелт нададе гневен вик и започна да отблъсква яростно гномите, които се мъчеха да ги хванат. Джеър изпита неописуема болка и стисна силно очи. Ранили го бяха, мислеше си той и не можеше да повярва. Подвижната врата се мержелееше пред тях. В подножието й вече се бяха струпали множество гноми, които нападаха яростно и викаха предупредително. Вратата на кулата със задвижващия механизъм се затвори с трясък и зъбните колела започнаха да се въртят. Вратата започна бавно да се спуска.

— Гарет! — викна предупредително Форейкър, почти пометен от щурм на гномите нападатели.

Хелт връхлетя върху гномите и ги разпръсна с лекота. Засипаха го с удари от всички страни, но той ги парираше без никакво усилие. От стените зад тях гноми стрелци насочиха стрелите си към огромния човек от границата. Две го улучиха. При втория удар той се свлече на колене, но не се предаваше. После се появи пред кулата с механизмите. Започна да блъска затворената врата с огромното си тяло. Вратата се разскърца, изметна се и се отвори. Хелт нахлу в кулата и връхлетя върху група гноми защитници. Разпръсна ги като пилци от механизма и протегна яките си ръце към лостовете, за да ги затегне отново. Подвижната врата забави ход и спря сред шум от скърцане на механизми и дрънчене на вериги. Назъбеният й край увисна неподвижно на около десетина стъпки от земята. Гарет Джакс разпръсна останалите пред вратата гноми, а Слантър и Джеър влязоха в затъмнения двор. Той беше празен, поне засега. Джеър се свлече на колене и изпита пареща болка. Слантър се завтече към него.

— Съжалявам, момче, но трябва да свърша тази работа.

С едната си ръка го хвана за рамото, а с другата издърпа стрелата. Джеър изкрещя и насмалко не изгуби съзнание. Слантър го придържаше, като междувременно пъхна парче плат под куртката и го привърза здраво с колана си.

Под подвижната врата Гарет Джакс, Форейкър и Еден Елеседил бяха застанали един до друг в очакване на напредващите гноми. Хелт, който все още беше в кулата, пак освободи лостовете. Вратата отново започна да се спуска.

Джеър премигна и погледна насълзените от болката очи. Нещо не беше в ред. Човекът от границата изобщо не се опитваше да ги последва. Натискаше с цялата си тежест лостовете и наблюдаваше как вратата се доближава до земята.

— Хелт…? — прошепна немощно Джеър.

В този миг Младежът от Вейл разбра намеренията на човека от границата. Хелт се опитваше да свали до долу вратата и да я притисне от другата страна. Ако направеше това, той щеше да остане в капан. Човекът от границата щеше да се обрече на сигурна смърт.

— Хелт, недей! — извика Джеър и скочи на крака.

Вече беше късно. Вратата се спусна и се удари в земята. Гномите защитници се разкрещяха гневно и се нахвърлиха освирепели върху мъжа в кулата. Хелт събра всичките си сили и изтръгна лостовете. Механизмът на вратата беше разбит.

— Хелт — изкрещя отново Джеър и се мъчеше да се изтръгне от Слантър. Човекът от границата стигна залитайки до вратата на кулата, протегнал дългото копие пред себе си. Гноми прииждаха от всички страни. Той се приведе и олюля. Въпреки това ги удържа за миг. После те се струпаха върху му и го довършиха.

Джеър стоеше като вцепенен зад вратите. Гарет Джакс го доближи, доста грубо го завъртя и блъсна пред себе си.

— Тръгвай! — изръмжа Майсторът на бойните изкуства. Бързо, Джеър Омсфорд, какво зяпаш!

Младежът от Вейл се отдръпна от вратата, все още изумен.

Гарет Джакс тръгна до него.

— Той и без това вече умираше — каза Майсторът на бойните изкуства. Джеър вдигна рязко глава. Сивите очи го гледаха втренчено. — Крилатите същества в складовото помещение го отровиха. Прочетох това в очите му, Младежо от Вейл.

Джеър кимна безмълвно и си спомни погледа на човека от границата.

— Но ние… ние можехме да…

— Ние можехме да направим много неща, ако не бяхме тук, където сме — прекъсна го Гарет Джакс. Гласът му беше ледено студен. — Отровата е смъртоносна. Той е знаел, че умира. Предпочел е да свърши по този начин. А сега бягай!

Гигантът Хелт! Джеър си спомни огромната доброта, която грамадният мъж беше проявявал към него при пътуването им на север. Хелт, за когото не знаеше почти нищо…

Наведе глава, за да скрие сълзите си, и хукна.

В края на пътеката Кроуг, точно по средата, където тя се съединяваше с издатината в скалите под Греймарк, Уиспър се вслушваше в шума от битката над него, която се разразяваше все по-свирепо. Проснал се в цял ръст върху засенчения камък, той се беше превърнал в слух. Очакваше завръщането на Брин или появата на господарката си. Слухът му беше много по-остър от слуха на всяко друго живо същество и отдавна беше доловил шумотевицата от битката. Само че шумът изобщо не го плашеше, затова той не помръдваше и не напускаше поста си.

Внезапно долови някакъв нов звук. Звук, който не идваше от битката, която се вихреше сред стените на Греймарк. Долетя отнякъде съвсем наблизо. Дочу стъпки по каменните стъпала на Кроуг — тихи и предпазливи. Заби нокти в скалата. Наведе глава и сякаш се сля с камъка.

Секундите течаха. Накрая се появи една сянка. Присвитите очи на Уиспър доловиха движението и големият блатен котарак замръзна на място. Едно черно същество се спускаше по стълбите на Кроуг. Приличаше на онези, с които се беше бил в пещерите на планината. Промъкваше се надолу по стъпалата. Безизразните му очи не мигнаха, сякаш беше сляпо. Не видя Уиспър. Блатният котарак изчакваше.

Когато чудовището се озова на около пет-шест крачки от мястото, където лежеше, Уиспър скочи. Нахвърли се върху черното същество преди то да беше успяло да го усети. Метна се беззвучно, едно размазано петно от козина и нокти. Съществото полетя от Кроуг, размахало крайници, и падна като камък в долината. Застанал на ръба на дългата спираловидна стълба, Уиспър наблюдаваше как съществото пропада. Когато то се заби в дъното, цялата гора около него се сви в конвулсии. Земята се взриви. Разтвори се. Разхвърчаха се клони, листа, мустачета на пълзящи растения, ластари. Сякаш бяха обезумели. Сякаш някаква ненаситна паст искаше да ги погълне. После всичко се успокои.

Уиспър се отдръпна от Кроуг, с прилепнали към главата уши. Изпитваше едновременно страх и омраза. Зловонието го блъсна в ноздрите. Задави го. Задуши го. Котаракът се закашля. Изплю се. Върна се на издатината.

Отново се чуха звуци. Уиспър извърна глава. Други черни фигури стояха върху Кроуг над него — две черни същества, а зад тях — загърната в плащ фигура, висока, със забулена в качулка глава. Уиспър присви очи и премигна. Вече беше късно да се крие. Те го бяха видели.

Блатният котарак се обърна да ги посрещне.

 

Джеър Омсфорд и спътниците му тичаха през сенките и сумрака на крепостта Греймарк. Замъкът умираше — разнебитен от годините, занемарен. Никой от обитателите му не понасяше живота. Всички, които го обитаваха, намираха удовлетворение единствено в смъртта.

Те искат и моята смърт, помисли Джеър. Те искат да ме погълнат и да ме направят част от тях.

Наоколо беше тъмно и пусто. Някой дебнеше. Гномите останаха назад. Призраците Морди не се бяха появявали. Младежът от Вейл се опитваше да потисне страха. Къде ли бяха Черните скитници? Защо още не са ги видели? Сигурен беше, че съществата, които ще погубят разума и сърцата им, са някъде сред тези стени. Те бяха тук и щяха да дойдат. Но къде ли са сега? Препъна се, блъсна се в Слантър и насмалко да падне, но гномът го подхвана.

— Гледай къде вървиш! — викна Слантър.

Младежът от Вейл изпитваше пареща болка в рамото, която се разнасяше по цялото му тяло.

— Боли, Слантър. Всяка крачка…

— Болката ти напомня, че си жив, момче. Хайде, бягай!

Чуха стъпки на тичащи крака и гласове. Гномите бяха дошли по друг път и ги търсеха.

— Гарет, — извика Слантър предупредително и Майсторът на бойните изкуства спря рязко. Гномът им махна да го последват и се отправи към една ниша. Отвори малка врата. Видяха тясна стълба, която се виеше нагоре и се губеше в мрака.

— Оттук можем да се измъкнем над тях — каза задъхано Слантър и се облегна на стената. — Но изчакайте само една минутка, заради момчето.

Той бързо извади шишето с бира и го допря до устните на Джеър. Младежът от Вейл отпи няколко глътки. Горчивата течност се разля по тялото му и почти веднага облекчи болката. Облегна се на стената до Слантър. Гарет Джакс изучаваше стълбата. Зад тях Форейкър и Еден Елеседил пазеха входа, скрити в сенките.

— По-добре ли си сега? — попита Слантър младежа.

— Да.

— Като в Черните дъбове, а? След като Спилк те беше смазал?

— Също като тогава — усмихна се Джеър. — Лекува всичко тази гномска бира.

Гномът се изсмя горчиво.

— Всичко ли? Не, момче, не и това, което Черните скитници ще ни направят, когато ни хванат. Те идват за нас, разбираш ли, точно както бяха дошли и в Черните дъбове. Излизат от сенките безшумно, тези черни същества. Просто усещам миризмата им.

— Това е само смрадта на мястото, Слантър.

Гномът наведе към него глава, сякаш не го беше чул:

— Хелт си отиде просто ей така. Не мислех, че ще загубим този гигант толкова бързо. Хората от границата по природа са много яки. А следотърсачите са още по-яки. Никога не си бях помислял, че той ще си отиде толкова бързо.

— Знам — отвърна Джеър. — Но с нас няма да е така, Слантър. Преследват ни гноми. Пак ще им се измъкнем, както преди.

Слантър поклати бавно глава.

— Не, този път няма да се измъкнем, момче. Този път няма да успеем. — Отдръпна се от стената. — Всички ще умрем преди да се усетим.

Дръпна грубо Младежа от Вейл и се забързаха към Форейкър и Еден Елеседил. Започнаха да изкачват стълбата. Джуджето и елфът ги последваха. Настигнаха Гарет Джакс и продължиха заедно нагоре в тъмнината. Единствената светлина идваше някъде отгоре, слаба и бледа. Сред стените на Греймарк Джеър се почувства като в гроб, от който никога нямаше да излязат. Изпита остро собствената си тленност. И той можеше да умре също така бързо като Хелт. Изобщо не беше сигурно, както си въобразяваше преди, че ще доживее до края на това издирване.

Младежът от Вейл отхвърли мисълта. Ако той не оцелееше до края, тогава нямаше да има кой да помогне на Брин. И с двамата щеше да бъде свършено, защото тя нямаше на кого да се надява за помощ, освен на него. Значи той трябва да живее, трябва да намери начин да живее.

Стълбата свърши. Застанаха пред малка дървена врата с прозорец с решетка. Ето откъде е идвала слабата светлина, докато се бяха изкачвали. Слантър притисна лицето си върху решетките и надникна през прозореца. Някъде близо до тях виковете на преследвачите им отекваха силно.

— Пак ще трябва да тичаме — каза Слантър през рамо. — Напред, през голямата зала. Стойте близо един до друг!

Гномът отвори вратата и те отново се озоваха на светло. Слантър ги поведе вляво по дълъг коридор край ниши и врати, край поставки с ръждясали доспехи и накачени по стените оръжия. Виковете се засилиха и на петимата им се стори, че тичат право към тях. Изведнъж от всички страни се разнесоха викове. Зад тях, само на няколко ярда, се отвори врата и в коридора нахлуха множество гноми преследвачи. Те нададоха възбудени викове и хукнаха след тях.

— Бързо — извика Слантър.

Дъжд от стрели се сипеше край тях, докато се доближаваха до две високи дървени врати. Слантър и Гарет Джакс се хвърлиха върху едната и я отвориха. Те се втурнаха през нея и хукнаха надолу по една дълга стълба. Стигнаха до голямата зала, както им беше казал Слантър. Ярка дневна светлина струеше през високите прозорци с решетки. Петимата от Кълхейвън се затичаха край маси и пейки. Зад тях преследвачите гноми нахлуха в помещението.

Джеър следваше Слантър. Изпитваше пареща болка в дробовете си, а раната на рамото пулсираше бясно. Край тях прелитаха стрели и се забиваха в дървените маси и пейки. Отвсякъде бяха заобиколени от гноми.

— Стълбите — изкрещя обезумял Слантър. Пред тях дълга стълба се виеше нагоре към един балкон и те хукнаха към нея. Няколко гнома обаче ги изпревариха, застанаха пред стъпалата и им препречиха пътя за бягство. Гарет Джакс тръгна право към тях. Засили се, скочи върху една пейка, отхвърли тялото си с един скок и се метна като котка върху изумените гноми. С дълги ножове в двете ръце той се изплъзваше от копията и мечовете им и ги посичаше един след друг. Когато другите се присъединиха към него почти всички гноми преследвачи бяха мъртви. Останали бяха само неколцина, но те се разбягаха.

Гарет Джакс се обърна към Слантър. Цялото му лице беше покрито с кръв.

— Къде е Кроуг, гноме?

— През коридора зад балкона! — отвърна Слантър. — Хайде, бързо!

Хукнаха нагоре по стълбата. Зад тях нови преследвачи се доближиха и заизкачваха на бегом стъпалата. На средата на стълбата гномите ги настигнаха. Майстора на бойните изкуства, джуджето и елфът се обърнаха да ги отблъснат. Слантър изтегли Джеър няколко стъпала по-нагоре, за да го предпази. Гномите размахваха мечове и боздугани. Разнесе се оглушително дрънчене на метал. Нападателите откъснаха Гарет Джакс от останалите и той изостана. Елб Форейкър падна. Ранен беше в главата от отплеснало се острие. По лицето му се стичаше кръв. Помъчи се да стане, но не успя и Еден Елеседил му се притече на помощ. За известно време елфът успяваше да отблъсква нападателите, но в ръката, в която държеше тънкия си меч, се заби едно копие. За миг принцът се разсея и един гном замахна с боздугана си към крака на елфа. Еден Елеседил изкрещя от болка и падна. Нападателите се нахвърлиха върху него.

В един момент изглеждаше, че и с петимата е свършено. Гарет Джакс обаче отново се намеси. Спусна се върху гномите преследвачи и ги отблъсна. Те се затъркаляха по стълбите и умираха изумени. Посечени бяха преди да видят от какво. Когато и последният гном падна мъртъв на земята, петимата от Кълхейвън отново останаха сами.

Форейкър се доближи до гърчещия се от болка Еден Елеседил и опипа ранения му крак.

— Размазан — каза той тихо и погледна многозначително Майстора на бойните изкуства.

Превърза крака с парчета от късото си наметало, като използва стрели за шини. Слантър и Джеър ги доближиха и гномът изсипа малко от горчивата бира в гърлото на елфа. Лицето на Еден Елеседил беше пребледняло и изкривено от болка. Младежът от Вейл се наведе към него и веднага разбра безнадеждното състояние на крака.

— Помогнете ми да го вдигна — каза Форейкър.

Заедно със Слантър качиха елфа на върха на стълбата, подпряха го на парапета и се наведоха над него.

— Оставете ме — прошепна Еден Елеседил и се сви от болка. — Трябва да ме оставите. Заведете Джеър до Кроуг. Хайде, тръгвайте. Бързо!

Джеър хвърли поглед на останалите. Те гледаха мрачно и безпомощно.

— Не — извика Младежът от Вейл гневно.

— Джеър. — Елфът го стисна за ръката. — Нали така се разбрахме? Нали се заклехме? Каквото и да се случи на някого от нас, ти трябва да стигнеш до Извора на рая. Вече не съм в състояние да ти помагам. Трябва да ме оставите и да продължите.

— Той е прав, Омсфорд. Той не може да ходи.

Гласът на Елб Форейкър прозвуча странно приглушено. Джуджето постави ръце на раменете на Младежа от Вейл, стана бавно и погледна Слантър и Гарет Джакс.

— Страхувам се, че и аз не мога да продължа — каза той. — Тази дълбока рана в главата ме изтощава и няма да мога да издържам на дълги преходи. Вие тримата продължете. Мисля да остана тук.

— Елб, не, не можеш да направиш това… — опита се да възрази елфът.

— Изборът е мой, Еден Елеседил — прекъсна го джуджето. — Този избор е мой. Твоят избор беше, когато ми се притече на помощ. Ние двамата имаме много здрава връзка. Връзката между елфи и джуджета е от незапомнени времена. Никога не сме се изоставяли едни други. Настъпи моментът, в който аз трябва да почета тази връзка. — Обърна се към Гарет Джакс. — Този път оставането ми тук изобщо не е спорно, Гарет.

Група гноми преследвачи се появиха в отдалечения край на залата. Те се поспряха и извикаха нещо на другите зад тях.

— Хайде, побързайте — прошепна Форейкър. — Вземайте Омсфорд и тръгвайте.

Гарет Джакс се поколеба само за миг, после кимна с глава.

Протегна ръка към джуджето.

— Късмет, Форейкър.

— И на вас — отвърна другият.

За миг очите на джуджето се срещнаха с очите на гнома. После, без да продума, Форейкър остави лък, стрели и тънкия меч на елфа до Еден Елеседил. В ръцете си стискаше брадвата с двете остриета.

— Хайде, тръгвайте — викна им той, без да се обръща. Изражението на лицето му беше сурово и решително.

Джеър не помръдваше от мястото си и местеше поглед ту към Майстора на бойните изкуства, ту към Слантър.

— Хайде, момче — подкани го тихо гномът.

Хвана го грубо за здравата ръка и го помъкна към балкона. Гарет Джакс тръгна след тях. Сивите му очи бяха студени и съсредоточени. Джеър искаше да се разкрещи, да протестира, да каже, че не трябва да оставят другите двама. Решението обаче вече беше взето. Хвърли поглед през рамо към Форейкър и принца на елфите. Те не го погледнаха. Стояха в края на стълбите, вперили очи в приближаващите ги гноми преследвачи.

После Слантър се забърза по един коридор. Виковете на преследвачите проехтяха още веднъж, далечни и разпокъсани. Джеър тичаше мълчаливо до гнома и се бореше с желанието да погледне назад.

В края на коридора имаше сводеста врата. Минаха през нея в сивкавата, размазана светлина на деня. Стените на крепостта останаха зад тях. Пред тях се простираше широк двор. Зад него имаше долина, в която една тясна каменна стълба се виеше спираловидно нагоре и все по-нагоре и накрая опасваше един самотен връх.

Пътеката Кроуг, а в края й, на най-високото, Изворът на рая.

Тримата, които бяха останали от групата от Кълхейвън, се забързаха към стълбата и започнаха да се изкачват.