Тери Брукс
Молитвената песен (13)

ГЛАВА 13

Аланон, Брин и Роун Лий се промъкваха през гората. Вървяха безшумно и бързо през лабиринта от дърветата, които се извисяваха остро към небето като ограда от черни шипове около капан. Всичко наоколо беше стихнало. Между полу оголените от приближаващата есен клони се виждаха късчета от заоблаченото нощно небе, прихлупено и зловещо. Високо горе в кулите на крепостта пламъци на факли проблясваха гневно с яркочервена светлина.

Брин Омсфорд беше уплашена. Предчувствието не преставаше да шепне в съзнанието й и тя крещеше беззвучно, изпаднала в безмълвно отчаяние. Вървеше бързо напред без да се заглежда в дърветата, клоните и храсталаците, които се мяркаха край погледа й. Трябваше да се спасят, мислеше си тя. Да се спасят от това същество, което ги застрашаваше. Не, нямаше да успеят, ще бъдат унищожени, те… Въздухът започна да не й достига. Скоро усети студени тръпки върху кожата на разгорещеното си от напрежението тяло. Чувстваше се изпразнена и самотна.

После тримата се озоваха пред огромните скали, върху които се намираше крепостта. Аланон, приведен и съсредоточен, опипваше камъка пред него. Премести се на няколко крачки вдясно и продължи да търси. Брин и Роун го наблюдаваха. След малко друидът се изправи и отдръпна ръце. Нещо в камъка поддаде, част от него се отвори и зейна черна дупка. Аланон им направи знак да го последват. Те влязоха слепешката и каменната врата се затвори зад тях.

Известно време останаха в тъмнината, без да виждат нищ и се вслушваха в тихите звуци на друида, който обикаляше около тях. После лумна ярка светлина и пламъци затрептяха по покритата с катран горна част на факлата. Аланон я подаде на Брин, запали друга за Роун и трета за себе си. Намираха се в малко затворено помещение с една единствена тясна стълба, която водеше нагоре в скалата. Аланон им хвърли бърз поглед и започна да се изкачва.

Стъпало след стъпало те се изкачваха все по-нагоре в планината. Стотици стъпала, хиляди стъпала, а стълбата все не свършваше. Тунели прорязваха прохода и разделяха пътя им на две, но те не се отклоняваха от стълбата, по която се качваха и следваха извивките и завоите нагоре в тъмнината. Сред скалите беше топло и сухо. Тишината се нарушаваше от непрестанния грохот на механизми на пещ, който долиташе някъде далеч пред тях. Брин потискаше паниката, която полека лека я обземаше. Усещаше планината като живо същество.

Най-после стълбата свърши. Застанаха пред огромна, обкована с желязо врата, закрепена с панти в камъка на планината. Аланон се наведе към вратата, докосна леко клиновете, с които тя беше закрепена и вратата се отвори. Отвътре се чу шум — засмукване и изтласкване на бутала и движение на лостове, който изпълваше малкото помещение, където се намираха и ги блъсна в ушите като рев на някой гигант, изтръгнал се от оковите си. Горещината опари лицата им. Аланон надникна през отвора и се промъкна през него. Брин и Роун закриха лица и го последваха.

В помещението, където се намираше пещта, имаше огромна черна яма, която зееше дълбоко в земята. Механизмите на пещта боботеха неуморно и монотонно, като поддържаха естествения огън на земята и изпомпваха горещината му в помещенията на крепостта. Врагът, който чакаше горе, отново беше пуснал в действие пещта, която не беше използвана от времето на Господаря на магиите. Сега усещането за нежеланото присъствие ехтеше натрапчиво и беше потискащо. Аланон бързо ги поведе по тясната метална стълба, която се виеше около ямата. Стигнаха до една от няколкото врати, които извеждаха от помещението. Друидът докосна пантите и тя моментално се отвори. Беше тъмно като в рог. Те тръгнаха, протегнали факлите пред себе си, залитайки от непоносимата горещина. Затвориха вратата.

Отправиха се по коридора пред тях и след малко стигнаха до стълба, която се отклоняваше. Аланон се заизкачва по нея и те го последваха. Напредваха в мрака бавно и по-предпазливо.

Този път усещането, че не са сами, беше непогрешимо. Ослушваха се.

Зад тях, някъде долу, шумно се затръшна врата и те застинаха неподвижно. Трясъкът проехтя в тишината. После пак нищо. Продължиха, превърнали се в слух и зрение.

В края на стълбата имаше друга врата. Спряха и се ослушаха. Аланон докосна скрита брава, отвори вратата и продължи напред. Отново следваше коридор, който завършваше с врата, после друг коридор, и пак стълба, и отново врата и още един коридор. Стените на крепостта бяха прорязани от скрити коридори — празни и черни. Мухъл и паяжини насищаха въздуха с мириса и усещането за застояло. Плъхове се втурваха подплашени напред, малки стражи, които предупреждаваха за приближаването им. Въпреки това в замъка на друидите никой нищо не чуваше.

В един момент някъде от залите на крепостта се разнесоха гласове в тунела, в който неканените гости вървяха приведени и скрити. Гласовете бяха слаби и тихи, приглушен шепот, който ту долиташе, ту се губеше, но явно идваше доста отблизо. Устата на Брин беше пресъхнала и тя не можеше да преглътне. Димът от факлите смъдеше в очите. Имаше чувството, че се превива под тежестта на скалата, която беше прихлупена толкова ниско над нея. Сякаш беше попаднала в капан. Наоколо, скрито в мъгляви полу светлини и сенки, предчувствието танцуваше.

Най-после и този тунел свърши. Внезапно мракът изчезна и светлината на факлите им разкри каменна стена, която препречваше пътя им. Нямаше никакви врати, които да се отворят, нито някакви коридори, които да ги отведат нанякъде. Аланон не се поколеба нито за миг. Насочи се право към стената, наклони глава към повърхността й, за момент сякаш се вслуша в нещо, после се обърна към Брин и Роун Лий. Вдигна предупредително пръст към устните си и кимна леко с глава. Брин пое дълбоко въздух, за да се вземе в ръце. Жестът на друида беше повече от ясен. Предстоеше им да влязат в крепостта.

Аланон се обърна към гладката стена. Докосна камъка и една скрита малка врата се отвори безшумно навътре. Един подир друг тримата влязоха.

Озоваха се в малък кабинет без прозорци. Всичко в него беше напластено с прах, а въздухът миришеше на плесен. В стаята цареше пълен безпорядък. Книгите бяха съборени от полиците, които опасваха стените на помещението и лежаха разхвърляни безразборно по пода, без корици, с разкъсани страници. Тапицерията на фотьойлите беше раздрана и съдържанието изтърбушено, а една тръстикова маса и няколко стола с високи облегалки прекатурени и запокитени из стаята. Имаше дори отковани дъски от дюшемето.

Аланон огледа с гневен поглед вандалщината, която бледата светлина на факлите разкри пред очите им. После, без да продума, се отправи към най-отдалечената стена, протегна ръка към празните етажерки и докосна нещо. Шкафът за книги бавно се отмести и зад него се откри тъмен свод. Друидът им махна с ръка да се приближат, после се промъкна през отвора и освети с факлата стената вдясно. Тя беше изградена от гранитни блокове, гладка и добре изолирана от въздуха и прахта. Аланон плъзна бързо пръстите си по камъка.

Брин и Роун стояха неподвижно и го наблюдаваха. Изведнъж погледите им се отклониха в друга посока. Тънка ивица светлина очертаваше в тъмнината на стаята врата, която водеше от кабинета в залите на крепостта. Някъде иззад вратата долитаха гласове.

Под свода пръстите на Аланон се спряха върху гранитната стена. Той се наведе и започна да изучава нещо съсредоточено. Внезапно от мястото, където беше поставил пръстите си, камъкът заблестя с тъмносиня светлина, която започна да струи и да напира навън. Блясъкът се превърна в пламък, който лумна беззвучно през гранита и изчезна. Зад срутената стена се показаха рафтове с дебели книги с кожена подвързия — томове на историята на друидите. В коридора, водещ към кабинета, гласовете се чуваха все по-близо.

Аланон бързо свали една от обемистите книги, запъти се към средата на стаята и се спря до празна дървена маса. Отвори дебелия том и запрелиства бързо страниците му. Почти веднага намери това, което търсеше, и се зачете.

Към приглушените и груби гласове отвън се добави и шум от стъпки на обути в ботуши крака. Зад вратата имаше поне пет-шестима гноми.

Брин промълви почти беззвучно името на Роун, с широко отворени от ужас очи. Планинецът се поколеба, после бързо й подаде факлата си и изтегли меча на Лий. С два скока се озова пред врата и залости здраво резето.

Гласовете и тропота на ботуши се засилиха и заглъхнаха. Гномите бяха отминали с изключение на един. Някой натисна дръжката, мъчейки се да отвори вратата. Брин отстъпи по-дълбоко в сенките на стаята. Молеше се онзи отвън който и да беше той, да не види светлината на факлата и да не усети миризмата на дима. Молеше се вратата да не се отвори. Дръжката подскочи още няколко пъти нагоре-надолу и накрая спрелият се пред вратата започна да се мъчи да я отвори насила.

Най-неочаквано Роун Лий освободи резето, дръпна рязко към себе си вратата и изтегли нищо не подозиращия досадник в стаята. Гномът нададе вик на изненада. В следващия миг дръжката на меча на планинеца се стовари върху главата му и жертвата се строполи в безсъзнание на пода.

Роун бързо затвори вратата, отново я залости и се отдръпна. Брин се затича към него. В свода Аланон поставяше обратно тома, който беше прегледал, на мястото му на полицата. Направи кръгообразно движение с ръка пред сборниците на историята на друидите и гранитната стена отново се появи. Грабна факлата от поставката, отдалечи се бързо от свода и върна на мястото етажерката, която прикриваше скривалището. После махна на момичето от Вейл и на планинеца да го последват и отново се скри в коридора, от който бяха дошли. След малко кабинетът беше зад гърба им.

Върнаха се в лабиринта от тунели, целите вир вода от страх и напрежение. Нищо наоколо не се беше променило — гласовете, които ту се доближаваха, ту се отдалечаваха, монотонното боботене на пещта, което се извисяваше някъде отдолу, като далечен грохот.

Аланон пак им даде знак да спрат. Отново стояха пред врата, потънала в прах и покрита с паяжини. Безмълвно друидът направи знак, с който искаше да им каже да угасят факлите в прахта на прохода. Отново влизаха в крепостта.

Излязоха от мрака на коридора и се озоваха в зала, осветена от факли, с блестящ месинг и полирано дърво. Всичко в старинната крепост беше покрито с дебел пласт прах, но въпреки това застланата под нея пищност продължаваше да искри като малки бляскави късчета в надиплените сенки. Дълъг коридор чезнеше далеч в мрака, дъбовите стени бяха обилно окичени с гоблени и картини, срещу тях високи ниши с орнаменти от друга епоха. Притиснали гърбове към малкия вход, девойката от Вейл и планинецът се огледаха бързо. Салонът беше празен.

Аланон ги поведе наляво по тъмен коридор, като се плъзгаше от една сянка в друга, промъкваше се край малки петънца от димящи факли и тъмносиви проблясъци на нощта, които се промушваха през високите прозорци с решетки, издигащи се високо към небето над укрепленията отвън. В залите на старинната крепост цареше странна тишина, сякаш в нея не беше останало нищо живо, освен тях. Тя беше нарушавана единствено от бумтенето на пещта под тях. Брин отмести поглед от тъмния салон към осветения от факли вход. Очите й шареха и търсеха. Къде ли бяха Призраците Морди и подвластните им гноми? Една ръка я сграбчи за рамото и тя подскочи. Беше Аланон, който я привлече в сенките на ниша, в която имаше няколко високи врати.

Изведнъж, сякаш в отговор на незададения на глас въпрос на Брин, отекна вик на уплаха, който прозвуча остро и пронизително в тишината на крепостта. Момичето се извъртя рязко по посока на гласа. Идваше от кабинета. Удареният от Роун гном беше дошъл в съзнание.

После всичко наоколо се огласи от стъпки, които тропаха по каменния под и кънтяха в тишината. От всички посоки се разнесоха викове. Мечът на Роун Лий проблесна слабо в здрача и планинецът бутна Брин пред себе си. Аланон, който вече беше отворил желязната врата, изтегли Брин и Роун от светлината и затръшна вратата зад тях.

Стояха върху тясна площадка и премигваха в дима от факли, които осветяваха една стълба. Тя се виеше като змия нагоре край каменните стени на масивната кула, която се извисяваше около тях. Огромна и черна, тя създаваше впечатлението, че се издига на невероятна височина. Всъщност тя се спускаше дълбоко в земята в самите им крака, точно под тясната площадка, на която стояха, в една бездънна яма. Площадката и стълбите, и нищо друго освен гладката повърхност на стените, които се простираха в непрогледния мрак без начало и без край.

Брин отстъпи към желязната врата. Това беше Централната кула на крепостта, в която се намираше светинята на друидите. Онези, които навремето бяха дошли от Кълхейвън с Ший Омсфорд, са вярвали, че Меча на Шанара се съхранява тук. Гледката беше чудовищна. Приличаше на кладенец, издълбан от единия до другия край на земята от някакъв гигант.

Роун Лий пристъпи към края на площадката, но Аланон моментално го дръпна назад:

— Не се доближавай, планинецо! — прошепна той свирепо.

Отвън виковете се засилиха, а тичащите стъпки се чуваха навсякъде около тях. Аланон тръгна по тясната стълба, с гръб към стената на кулата.

— Не се доближавайте до мен! — предупреди ги той.

След няколко крачки беше на най-горния край на стълбата. Извади мършавите си ръце изпод черния плащ и ги вдигна високо. Пръстите му бяха свити и изкривени. Започна да говори нещо, което момичето от Вейл и планинецът не разбираха. Произнасяше думите тихо, с потиснат гняв.

В отговор от дълбините на ямата се разнесе остро съскане.

Друидът бавно наведе ръцете си, с обърнати надолу длани, с пръсти, наподобяващи животински нокти. От ъглите на свирепо изкривената уста, от очите и ушите му, и от камъка, върху който стоеше, струеше пара. Брин и Роун го наблюдаваха ужасени. От ямата долу отново се разнесе съскане.

После от ръцете на Аланон избухна син огън, огромен пламък, който се стрелна надолу в тъмнината, остави след себе си диря от искри, грейна ярко ниско долу, проблясна с отвратително зелен цвят и изчезна.

Изведнъж всички шумове в кулата замряха. Зад железните врати тревожните гласове и тропота на крака продължаваха да се чуват, тихи и хаотични, но вътре в самата кула нямаше никакъв звук. Аланон се облегна изтощен на стената зад него, притиснал силно ръце към тялото, с клюмнала глава, сякаш изтерзан от непоносима болка. Парата беше престанала да излиза от тялото му, но камъкът, на който стоеше и стената, която се беше подпрял, бяха обгорени.

Ямата отново просъска, а кулата се разтресе шумно.

— Погледнете надолу — нареди Аланон с пресипнал глас.

Планинецът и момичето от Вейл надникнаха в ямата. Дълбоко долу се виеше зелена мъгла. Приличаше на течен огън, който пълзеше по стените на кулата. Съскаше подобно на глас, неестествен и изпълнен с омраза. Мъглата бавно полепна по свените и започна да се усуква около камъка, сякаш беше вода. После бавно се закатери нагоре.

— Идва! — прошепна Роун.

Аланон отново беше до тях и отново ги отдръпна от ръба на площадката. Приближи лицата им до своето. Черните му очи святкаха като нажежени въглени:

— А сега бягайте! — заповяда им той. — Не се обръщайте назад! Не поглеждайте встрани! Бягайте от кулата на крепостта и от тази планина!

После отвори със силен замах вратата на кулата и се озова в залите на крепостта. Там гъмжеше от гноми преследвачи. Когато друидът се появи, те се обърнаха и го изгледаха. Грубите им жълти лица бяха застинали от почуда. От протегнатите ръце на друида изригна син огън, който ги обгаряше и понасяше като листа, завихрени от внезапен пристъп на вятър. Когато пламъците ги застигаха, те надаваха пронизителни викове и се разпръсваха ужасени от жестокия отмъстител. Появи се Призрак Морд, черно същество без лице, увито в плащ. Друидът се обърна към него и изстреля син огън, който се заби в Призрака с невероятна сила. Миг след това на мястото на Морда беше останала само пепел.

— Бягайте! — викна той на Брин и Роун, които стояха като вцепенени на вратата.

Те хукнаха след него, стрелвайки се край гномите, които лежаха на пътя им, втурнали се през задимената светлина на факлите към коридорите, по които бяха дошли. След миг залата остана празна. После гномите отново се появиха и контраатакуваха, един ужасен клин от бронирани жълти тела, които крещяха и размахваха гневно копия и къси мечове. Аланон само с един изстрел на синия огън на друид отби нападението и разчисти пътя. От един страничен коридор се появи втора група от гноми. Роун се обърна, извадил меча на Лий. Докато нападателите го наближаваха, той извика бойния вик на родината си и се хвърли в мъглата пред него.

Зад тях се появи Призрак, после друг препречи пътя им. От черните ръце на Мордите изкачаха червени огньове, но друидът ги парираше със собствения си огън. Пламъци лумнаха във всички посоки и в един момент стените и завесите пламнаха. Брин се долепи до една стена и прикри очи с ръце. Аланон и Роун се отбраняваха от двете й страни. Гномите прииждаха отвсякъде. Появиха се и други Призраци, безмълвни черни чудовища, които изникваха изневиделица от тъмнината и нападаха. Роун Лий заряза битката с гномите и се нахвърли със скок срещу един, който се беше примъкнал прекалено близко. Острието на Меча на Лий се спусна, разсече Морда на парчета и го превърна в пепел. Пламъците на нападателите хвърчаха от всички страни и обгаряха тялото на планинеца, но той ги отблъскваше, а черното му острие поемаше силата на ударите. С гневни викове Роун Лий си разчисти пътя към стената, до която се беше свила Брин. Лицето му пламна от силна възбуда и матово-зелени ивици пробягаха яростно по черния метал на меча. Той я сграбчи за ръката, вдигна я на крака и я бутна напред. Аланон се мъчеше да стигне до вратата, през която бяха дошли от катакомбите. Тялото му се извисяваше сред дим, огън и биещи се тела. Приличаше на оживяла сянка на смъртта.

— През вратата, планинецо — извика друидът, докато отблъскваше нападателите, които се мъчеха да го повалят на земята.

Внезапно избухна червен огън, който обгърна всички. Останаха изумени от невероятната му сила. Аланон се обърна и от ръката си избълва огън, плътна синя стена, която мигновено ги скри от очите на преследвачите. Успяха някак да се промъкнат през огъня на Призраците Морди, като се измъкваха тичешком край разпръснатите гноми, които се опитваха да ги спрат. Централната кула на крепостта на друидите се огласяше от викове и степания, докато стигнаха до вратата, която търсеха. Моментално я отвориха и преминаха невредими през нея.

Обгърна ги мрак. Воят на нападателите моментално изчезна зад вратата, през която бяха излезли. Аланон бързо събра разхвърляните факли, запали ги и тримата хукнаха отново назад към катакомбите. Тичаха през коридорите и тесните вити стълби. Зад тях крясъците на преследвачите отново се засилиха, но пътят напред беше чист. Втурнаха се в помещението с пещта, прелетяха край огъня и грохота на механизмите и се спуснаха по стълбата, която ги отведе дълбоко в недрата на планината. Все още никой не препречваше пътя им.

До ушите им внезапно долетя някакъв нов звук, все още далечен, но пропит от страх — нестихващ вопъл на ужас.

— Започва се — им викна Аланон през рамо. — Бързо, бягайте!

Стенанията зад гърба им ставаха все по-неистови и те се втурнаха в устремен бяг. Онези, които бяха останали зад стените на Централната кула на крепостта на друидите, изживяваха нещо невъобразимо.

— Господи, мъглата! — викът проряза като с нож съзнанието на Брин.

Тичаха надолу по стълбите към основата на планината, следвайки извивките и завоите на тунелите. Воят на попадналите в капана ги преследваше неотлъчно. Изминаваха едни стълби и тръгваха по други, и все тичаха и тичаха.

Най-после стълбите свършиха и те отново бяха пред скрития в скалата вход. Аланон ги блъсна припряно пред себе си и ти изведе в хладния мрак на гората отвън.

Стоновете продължаваха да ги преследват.

Нощта измина бавно. Малко преди зазоряване Аланон и спътниците му най-после излязоха от долината на Паранор. Съсипани и одърпани спряха на една гола скала високо на изток от крепостта и погледнаха назад. Старинната крепост беше обгърната от зелена мъгла, която се виеше зловещо и я скриваше от погледа. Небето се проясни и в един момент мъглата започна да се вдига като було и постепенно да се разсейва във въздуха.

С пукването на зората мъглата изчезна.

— Край — прошепна Аланон.

Брин и Роун Лий се загледаха вторачено. Долу островърхата скала, върху която преди се намираше крепостта на друидите, се извисяваше в светлината на утринното слънце — опустяла и гола. Виждаха се само останки от разрушени постройки. Замъкът на друидите беше изчезнал.

— Така е написано в историческите книги. Това беше предсказанието. — Аланон продължи тихо. — Духът на Бремен знаеше истината. Магията, която е била предопределена да унищожи крепостта, е по-стара от нея. Сега Централната кула я няма. Тя отново се оттегли в скалата на планината, а заедно с нея и всички, които останаха вътре. — На лицето му беше изписана неописуема тъга. — Това е краят. Паранор го няма вече.

Но те бяха живи! Брин усети, че я обзема невероятна твърдост, въпреки мрачния тон на друида. Предчувствието й я беше излъгало и те са живи — и тримата!

Аланон срещна погледа на момичето от Вейл и те сякаш си споделиха една неизречена тайна, която и двамата не разбираха напълно. После друидът обърна коня си и тръгна. Брин и Роун го последваха. Друидът ги поведе на изток към горите на Анар.