Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (9)

7.

Обратно в тунелите. Пещера след пещера, през ритмично отекващия и заглъхващ шум, през сгъстяващите се сенки и ярката синкава светлина. Рамон крачеше механично, с натежали като олово крака, теглен от Манек — задушаващият повод бе впит в гърлото му. Леденият въздух изцеждаше топлината от тялото му и дори усилието от вървенето не можеше да го стопли.

Докато залиташе напред, Рамон отчаяно търсеше някаква надежда.

Колко време щеше да мине, докато Елена забележи отсъствието му? Месеци най-малко. Или можеше да реши, че отново е заминал в Нуево Жанейро без нея, да предаде сведенията си, да прибере и хонорара си и да задържи парите за себе си. Или да духне след някой пиянски гуляй с друга жена. Вместо да започне да го търси, по-вероятно щеше да побеснее от гняв и да тръгне да се чука за отмъщение с някой космат рудотърсач от вмирисаните на ром бардаци. Мануел Гриего също щеше да очаква да е на терен поне три-четири седмици. Рамон мълчаливо се укори за приказките си за лов и за фантазиите си как щял да изчезне задълго в Сиера Хуесо, за да поживее сред дивото. Мануел можеше да реши, че изобщо няма да се върне, особено ако подозираше (а най-вероятно подозираше), че Рамон знае, че ченгетата го гонят.

Единствените, които щяха да го търсят, бяха хората на закона. А законът щеше да го е подгонил с идеята за публична екзекуция.

Нямаше си никого. Това беше истината. Беше живял живота си по свои собствени правила — винаги по свои правила — и ето ти я цената. Беше съвсем сам, на стотици мили от най-близкото човешко селище, пленен и заробен.

Ако искаше да се измъкне, трябваше да намери изход сам.

Манек дръпна рязко сахаела и Рамон вдигна очи, едва сега разбрал, че са спрели. Чуждото същество тикна в ръцете му някакъв вързоп. Облекло.

Дрехата се оказа цяла, без ръкави — нещо като пижама или гащеризон, с широко наметало в добавка и обуща с твърди подметки, всичко направено от странна сива материя. Той ги навлече с изтръпналите си от студ пръсти. Чуждите същества очевидно нямаха опит в шиенето за хора — дрехите бяха изработени непохватно и бяха неудобни, но поне му предлагаха някаква защита от вцепеняващия студ. Едва когато покри голотата си и топлината започна да се връща в крайниците му, зъбите му затракаха.

Манек отново го поведе по ярко осветен бял коридор, към поредната зала с висок сводест таван. По пода щъкаха твари, големи колкото листни въшки и със същия цвят, блъскаха се една-друга и в краката му, пееха нещо неразбираемо с високи звънливи гласчета. В центъра на помещението имаше кутия с костенобял цвят — като онази, която бе унищожила фургона му. Когато се приближиха, Рамон видя, че не е плътна — милиони тънки нишки в мътнобяло и кремаво оформяха мрежа от ребра, която се раздвижи, за да образува отвор и след това се затвори зад тях.

В кутията имаше широка ниска пейка, която изглеждаше пригодена за цилиндричното туловище на Манек, и по-малка издатина, вградена в стената, където можеше да седне Рамон, свил крака до гърдите си.

Манек огледа кутията, дългите му тънки пръсти внимателно обходиха контролния пулт. Рамон се чувстваше натежал и замаян, изтръпнал от умора и стрес — твърде много беше видял и преживял за толкова малко време. Беше ужасно изтощен. Може би инжекцията, която му бяха били, глюкозата, адреналинът или каквото беше там, се изчерпваше. Изведнъж Манек го хвана и го вдигна във въздуха като дете. Рамон се възпротиви, но Манек изви ръцете му зад гърба и ги овърза с някакво тънко лепкаво вещество, върза и краката му и седна пред пулта. Докосна един от плочестите бутони и кутията рязко се издигна.

Ускорението отметна главата на Рамон и я прилепи до стената под неудобен ъгъл. Въпреки ужаса от положението, в което се бе озовал, той разбра, че няма да може да остане буден задълго. Още докато се издигаха към високия таван, очите му се затвориха, сякаш плавно нарастващото ускорение неизбежно го тласкаше и към съня.

Скалата над тях се разтвори.

Докато съзнанието му угасваше, удавено в съсъка на бял сняг, той видя над дупката в камъка самотна бледа звезда.

 

 

Смразяващият вятър го събуди с плесник и той с усилие изправи гръб. Кутията се люшна наляво и Рамон се усети, че гледа право надолу между пролуките в плетеницата от ребра, през океан от въздух, към смалените корони на дърветата. Кутията рязко се наклони на другата страна и помръкващото вечерно небе се завихри около главата му и превърна за миг смътните, току-що изгрели звезди в бели завъртулки светлина.

Манек седеше зад контролния пулт непоклатимо, корав и студен като статуя, перата по главата му тръпнеха под силния порив на вятъра. Наклониха се отново и започнаха да се снишават косо през въздуха. Рамон прецени, че едва ли е останал в безсъзнание за повече от минута-две. Онова точно зад тях беше планинският връх на чуждите същества, отворът за изход вече се свиваше като ирис на далечно око, а това точно отдолу беше склонът, където го бяха пленили. Докато се спускаха към него, небето рязко започна да помръква. Слънцето беше потънало под линията на хоризонта преди секунди и бе оставило само тънка огненочервена резка на границата между земя и небе. Останалата част от небето беше с цвета на презряла слива, на патладжан и на пепел и бързо изтляваше в мастиленочерен мрак горе и на запад. Настръхналият от дървета планински склон се понесе нагоре да ги посрещне. Твърде бързо! Със сигурност щяха да се разбият…

Докоснаха повърхността леко и безшумно като перце. Манек изключи двигателя. Тъмнината ги погълна. Обкръжиха ги потайните хищни шумове на вечерта. Манек сграбчи Рамон, вдигна го като парцалена кукла, смъкна го от кутията, отнесе го на няколко крачки встрани и го пусна на земята.

Рамон неволно изохка, сепна се и се засрами от проявената слабост. Ръцете му все още бяха вързани зад гърба и да лежи върху тях беше мъчително болезнено. Превъртя се по корем. Земята под него бе толкова студена, че подканяше за сън, но колкото и да беше замаян и объркан, той знаеше, че това означава смърт. Замята се и се загърчи, и успя да се увие в дългото наметало — оказа се изненадващо топло. И тъкмо да заспи въпреки болката и неудобството, в клепачите му удари светлина — а нали тук нямаше никаква светлина — и той отвори очи.

Светлината му се стори ослепителна, но намаля, след като очите му се приспособиха. Манек беше донесъл нещо от кутията, малко кълбо, прикрепено към дълга метална пръчка, и тъкмо забиваше острия край на пръчката в пръстта; кълбото засия със смътна синкава светлина и започна да излъчва топлина. Пред погледа на Рамон Манек обиколи кълбото — сахаел видимо се скъсяваше с всяка стъпка — и се приближи към него бавно, сякаш се колебаеше. Едва сега, докато гледаше дебнещите му стъпки, влажния блясък в ъглите на оранжевите му очи, бърчещия му се и потрепващ нос, начина, по който полюшваше и въртеше неспокойно глава, присвиващите му се на всяка стъпка рамене, докато чуваше ръждясалия хрип на дъха му, докато вдишваше силната му миризма — едва сега някакво последно, упорито кътче в ума на Рамон напълно прие факта, че е пленник, сам в дивата пустош и изцяло зависещ от милостта на Манек.

Това просто осъзнаване го порази с такава сила, че той усети как кръвта се отцеди от лицето му, и докато се гърчеше и пълзеше назад в безполезно усилие да се отдалечи от Манек, губеше връзката си със света, губеше съзнание и потъваше в мрака.

Чуждото същество застана над него, размазано през мъгливия бял сняг на отмалата, и сякаш се извиси безкрайно нагоре в небето, очите му бяха като горящи оранжеви слънца. Това бе последното, което Рамон видя, преди снегът да полепне по лицето му и да го затрупа — и всичко изчезна.

 

 

Утрото дойде с изгаряща болка. Беше заспал на гръб и вече не усещаше ръцете си. Останалите части на тялото го боляха, все едно са го пребили с тояги. Чуждото създание отново стоеше над него — или може би изобщо не беше помръдвало, може би беше стояло така цяла нощ, надвиснало над него — загадъчно, ужасно, неуморно и неспящо. Първото нещо, което видя в това утро Рамон през прорязаната с кървавочервени жилки мъгла на болката, беше лицето на чуждото същество: дългата потръпваща черна зурла със сини и оранжеви шарки, перата, полюшващи се на вятъра и извиващи се като пипалата на някое огромно насекомо.

„Ще те убия“, отново си помисли Рамон. Много малко гняв имаше в това. Само дълбока, животинска увереност. „Все някак ще те убия“.

Манек го вдигна на крака и го пусна, но краката му отказаха да го задържат и той рухна. Отново го изправиха и Рамон отново се свлече.

Когато Манек посегна за трети път, Рамон изкрещя:

— Убий ме! Защо просто не ме убиеш? — Запълзя назад, по-далече от протягащата се ръка на Манек. — По-добре просто ме убий, тук и веднага!

Манек спря. Главата му се кривна на една страна и той изгледа Рамон със странно, птиче любопитство. Горещите оранжеви очи се надвесиха над него немигащи.

— Трябва да ям — продължи с по-благоразумен тон Рамон. — И съм жаден. Трябва да си почина. Не мога да използвам ръцете и краката си, ако са вързани така. Не мога да стоя дори, камо ли да вървя! — Усети, че гласът му отново се е извисил, но не можеше да го спре. — Слушай, тъпанар с тъпанар, трябва да се изпикая! Аз съм човек, а не машина! — С върховно усилие се надигна на колене. — Това ли е аубре? А? Добре! Убий ме тогава! Не мога да продължа така!

Гледаха се мълчаливо. Рамон, изтощен от избухването си, дишаше накъсано и се олюляваше. Манек го огледа внимателно, зурлата му потрепери. Накрая съществото каза:

— Ти притежаваш ретехуе?

— Откъде да знам, мамка му? — изграчи Рамон, гърлото му беше пресъхнало. — Ебал ли съм го какво е? — Стегна се колкото можеше и изгледа с гняв чуждото същество.

— Ти притежаваш ретехуе — повтори съществото, но този път не беше въпрос. Пристъпи бързо напред и в първия миг Рамон потръпна, уплашен, че смъртта, която си бе поискал, идва. Но вместо това Манек го освободи от връзките.

Отначало не почувства нищо в ръцете и краката си: бяха мъртви като изсъхнало дърво. След това усещането отново потече в тях, парещо като лед, и те започнаха се гърчат в конвулсии. Рамон изопна стоически лицето си, но Манек трябва да беше забелязал и изтълкувал вярно внезапната бледнина на кожата му, защото се наведе и започна да разтрива ръцете и краката му. Рамон се присви при допира — напомни му отново за змийска кожа, суха, твърда и топла, — но силните пръсти на чуждото същество се оказаха изненадващо ловки и нежни, освободиха стегналите се на възли мускули и Рамон откри, че контактът не го отвращава чак толкова. Пропъждаше болката в края на краищата, и това беше важното.

— Крайниците ти имат недостатъчно стави — отбеляза Манек. — Тази поза нямаше да е неудобна за мен. — За да покаже, заогъва ръцете си под невъзможни ъгли. Затворил очи, Рамон почти можеше да повярва, че слуша човешко същество — испанският на Манек бе много по-съвършен от този на съществото в ямата, а в гласа му се долавяше по-малко от ръждивия машинен тембър. Но отвореше ли очи, отново виждаше ужасното чуждо лице, грозно и зверско, само на педя от своето, и стомахът му се обръщаше отново, и той за пореден път трябваше да се приспособи към факта, че си говори с чудовище.

— Сега се изправи — каза Манек. Помогна на Рамон да се вдигне и го подкрепи, докато той тъпчеше бавно в полукръг като в ритуален танц на окуцял племенен шаман, та схванатите мускули да се отпуснат и кръвообращението да се възстанови. Най-сетне можеше да стои, без да го държат, макар краката му да се огъваха от напрежение.

— Загубихме време тази сутрин — каза Манек. — Цялото това време можеше да се приложи в изпълнение на функциите ни. — Рамон почти си представи, че чува въздишката му. — Преди не бях изпълнявал такъв тип функция. Не разбрах, че притежаваш ретехуе, и съответно не отчетох всички фактори. Поради това ще се наложи да търпим забавяния.

Рамон изведнъж разбра какво би трябвало да означава ретехуе. Беше по-скоро изумен, отколкото ядосан.

— Как не си могъл да разбереш, че съм разумен? Не беше ли там през цялото време, докато говорих с бялото нещо в ямата?

— Ние присъствахме, но все още не бях интегриран — отвърна простичко Манек. Не изясни повече и Рамон трябваше да се задоволи с това. — След като вече съм, ще те наблюдавам внимателно. Ти трябва да демонстрираш ограниченията на човешкия поток. След като бъдем информирани, пътят на човека ще се предвиди по-добре. — Посочи с жест около тях. — Тук е последното място, където човекът беше видян. — Гласът му беше дълбок и звучен и на Рамон му се стори, че прозвуча едва ли не тъжно. — Ще започнем тук.

Рамон се огледа. Наистина имаше следи от малък импровизиран бивак. Скромен навес, достатъчно голям, за да се спи в него, направен от зелени клони, вързани с ивици дървесна кора. В оградената с камъни дупка за огнището беше останала пепел — ченгето беше пекло нещо на овъгления край на пръчка. Човекът, когото бяха пратили да залови Рамон, явно беше прекарал достатъчно време на открито, за да знае как да оцелява с каквото намери. Браво на него.

Манек стоеше безмълвен до костенобялата кутия, дебелият месест сахаел бе прикрепен към ръката му. Рамон го загледа, очакваше да види каква стратегия ще приложи съществото. Чужденецът обаче не предприе нищо. След няколко минути неловко мълчание Рамон се покашля.

— Чудовище. Ей. След като вече сме тук, какво точно искаш да направя, а?

— Ти си човек — каза Манек. — Дръж се така, както би се държал той.

— Той има инструменти и дрехи, не е вързан на каишка — отвърна Рамон.

— Твоето сливане ще бъде приблизително в началото — каза Манек. — Това се очаква. Няма да бъдеш наказван за това. Нуждите ти ще те доведат до сходно течение. Това е достатъчно.

— Като стана дума за нужди и течение, казах ти, че ми се пикае.

— Това е добре. Започни с осъществяване на пикаене.

Рамон се усмихна.

— Остани тука тогава, а аз ще осъществя пикаене.

— Ще наблюдавам — заяви Манек.

— Искаш да ме гледаш как пикая?

— Ще изследваме бреговете, които ограничават възможните канали на човека. Ако тази задача е необходимост за съществуването му, ще я разбера.

Рамон сви рамене.

— Просто имаш късмет, че не съм срамежлив в тия неща — подхвърли и закрачи към най-близкото дърво. — Някои и една капка не могат да пуснат, ако ги гледат.

Земята беше камениста, а стъпалата му бяха станали чувствителни. Дългата баня в гела на съществата явно беше размекнала всички мазоли. Докато опикаваше дървото, Рамон се помъчи да осмисли поведението на чуждото същество. Ограниченията на човешкия поток, беше казало то. Като за същество, толкова силно съсредоточено върху прагматичните резултати, странният интерес на Манек към нуждата на Рамон да уринира трябваше да изглежда неуместен. Не приличаше на дейност, особено важна за залавянето на беглеца. Но съществото също така не беше знаело и че завързването на ръцете му отзад ще го затрудни. Може би тия чудовища се нуждаеха от него, за да разберат какви са навиците на хората. Оказваше се, че е нещо повече от ловна хрътка. Само с това, че е човек, той беше водач за тях.

След като изпразни мехура си, се позабави, възползваше се от възможността да насочи ума си към измисляне на стратегия. Не можеше да откаже на тия същества. Демонстрирането на болката, която можеше да причини „каишката“ му, го бе убедило в това. Но в каторжния труд съществуваше дълга история на протести, в които нещата просто отнемаха повече време и материал от очакваното. Забавяния. Рамон можеше да бачка за тия дяволи, но не беше длъжен да е добър работник. Щеше да се движи бавно, да обяснява тънките детайли около пикаенето, срането, ловуването и правенето на капани толкова дълго, колкото Манек щеше да позволи. Всеки час, който Рамон можеше да похаби, щеше да е още един час за ченгето, за да може да се върне в цивилизацията и да изпрати помощ. Как щяха да се развият нещата, след като станеше това, Рамон не знаеше.

Тръсна два пъти пениса си, колкото наистина се полагаше, след което пусна туниката надолу, за да покрие коленете му. Огромната глава на Манек се поклати, но дали това беше знак на одобрение, или отвращение, нямаше как да се разбере.

— Завършен ли си? — попита Манек.

— Разбира се — отвърна Рамон. — Напълно, засега.

— Имаш ли други нужди?

— Ще трябва да намеря прясна вода за пиене — каза Рамон. — И храна. Трябва да ям.

— Сложни химични съединения, чийто потенциал може да се усвои, за да се улесни потокът и да се предотврати разливане — каза Манек. — Това е мехибан. Как ще произведеш това?

— Да го произведа? Няма аз да го правя. Ще го хвана. Ще го ловя. Вие какво правите, по дяволите?

— Ние консумираме сложни химични съединения. Те са ае еут-елои. Направени неща. Но оекх, който имам, няма да те нахрани. Как добивате храна? Ще ти позволя да си я произведеш.

Рамон се почеса по ръката и сви рамене.

— Ами, ще убия нещо. Ще се опитам да си направя прашка, може да убия някой плескун или гущерица, но ми пречи това шибано нещо във врата. Няма да искам да ми го махнеш, а само да го удължиш достатъчно, за да мога да ти покажа как става, а?

Манек остана равнодушен като дърво.

— Не си го и мислех, чудовище. Значи ще е капан. Може да отнеме повече време, но ще стане. Хайде.

Всъщност най-бързото и най-лесното щеше да е да събере захарни бръмбари. Беше видял няколко, дори и толкова дълбоко под дървесния балдахин. Половин час бране на миани пък щеше да му донесе едно скромно ядене — толкова далече на север човек можеше да ги бере от дърветата с шепи. Изхранването в дивата земя не беше трудно. Аминокиселините, изградили биосферата на Сао Пауло, бяха почти идентични с тези на Земята. Но това щеше да е прекалено просто, щеше да им позволи да се придвижат бързо, към следващата фаза в техния лов, каквато и да беше тя. Тъй че Рамон се залови да учи извънземния как се правят капани.

Екипировката му се беше изпарила заедно с фургона, разбира се. Ако идеята наистина беше, че ще хваща вечерята си лесно и добре, това щеше го ядоса. Но тъй като намерението му сега беше да бави, това обстоятелство само го подразни. Шибаните същества бяха унищожили фургона му в края на краищата.

Зарови из храстите за необходимите за клопката неща: жилава лиана, няколко по-дълги пръчки, достатъчно изсъхнали, за да се чупят, но и достатъчно зелени, та първо да се огънат, шепа плодове, местен еквивалент на ореха — с лепкава ядка, която миришеше на мед и смола, — които да послужат за примамка. Подразни се, когато откри, че от всичко това го заболяват пръстите, които по-рано бяха закоравели като стара кожа. Сиропената баня, в която го бяха киснали извънземните, явно беше стопила всички мазоли и от ръцете му, поради което пръстите му се оказваха почти непригодни за истинска работа. През цялото това време Манек го наблюдаваше мълчаливо. Рамон се усети, че обяснява процеса, докато работи. Тежкият безмълвен поглед на съществото го изнервяше.

Когато най-сетне нагласи клопките, отведе Манек в храстите, за да изчакат някое нищо неподозиращо животинче да се завърти наоколо. Едва ли щеше да отнеме много време — животните толкова далече на север бяха наивни, не познаваха капани, никога досега не бяха улавяни от човешки същества, тъй че бяха лесни за хващане. Все пак щеше да се помотае колкото се може по-дълго, преди да провери капаните.

Седнаха сред храсталаците. Манек го наблюдаваше с нещо, наподобяващо ту дълбоко любопитство, ту нетърпение, но най-вероятно беше чувство, което Рамон не бе изпитвал никога, нито бе чувал да го назовават.

— Съществото-храна ще дойде при теб, за да бъде свършено ли? — попита Манек с тъжния си звучен глас.

— Не и ако вдигаш такъв шибан шум — изшепна Рамон. — Не че имаме съгласието му.

— То е незнаещо? Това е ниедутои?

— Не знам какво означава това — отвърна Рамон.

— Интересно — каза Манек. — Ти разбираш цел, разбираш убийство, но не ниедутои. Ти си смущаващо същество.

— Казват ми го непрекъснато.

— При какви обстоятелства убиваш?

— Аз ли?

Манек не каза нищо. Рамон въздъхна. Жегна го яд, че разваля лова, макар и да си напомни, че всичко все пак е игра за печелене на време.

— Хората убиват по всевъзможни причини. Ако някой се кани да те убие, убиваш го първи. Или ако чукат жена ти. Или защото са толкова бедни, че трябва да ограбят някого за пари. Това може да стигне далече. Или ако някой обяви война, тогава войниците тръгват и се избиват. Или понякога… понякога просто влезеш в погрешния бар и почнеш да се държиш като cabrón и някой може да се ядоса и да те убие за това.

За миг все едно се беше върнал в „Ел Рей“. Не можеше вече да си спомни какво точно беше казал еуропеото, за да започне всичко. Подробностите бяха мътни и несигурни, като полузабравен сън. Имало беше машина пачинко, малките й стоманени топки отскачаха бясно от мрежата игли. И една жена с права черна коса. Не че мъжът беше казал нещо на Рамон. Просто никой не го харесваше тоя шибаняк. Всеки искаше да му срита задника, но Рамон бе този, който го направи.

„Защо всъщност го уби?“

Рамон потръпна. Твърдият поглед на Манек все едно надничаше в душата му, сякаш всяка истина и лъжа в дългия му жалък живот бе изписана на лицето му. Изведнъж го обзе срам.

— Обявил си война на съществото-храна — звънна отново гласът на Манек и чувството за вина моментално го напусна. Манек го разбираше толкова, колкото куче можеше да прочете вестникарска новина. Въздържа се да се засмее с усилие на волята.

— Не — отвърна Рамон. — То е просто животно. Аз имам нужда от храна. То е храна. Това не е убийство, само лов.

— Съществото-храна не се ли убива?

— Да, добре. Хубаво. Убиваш животни, за да ги изядеш, ако ти трябва храна. — Помълча, след което добави: — И също ако чукат жена ти.

— Разбирам — отвърна съществото и потъна в мълчание.

Чакаха. Слънцето се издигаше все по-високо в съвършено ясното небе. Манек похапна от своя оекх, който се оказа кафява паста с гъстотата на меласа и със силна кисела миризма. Рамон се почеса по шията, където сахаелът се впиваше в плътта му, и се помъчи да пренебрегне празнината в корема си. Гладът обаче бързо се усили и въпреки добрите си намерения да се бави колкото може, само два часа по-късно той се надигна и отиде да провери улова си — два скакалеца (почти като земните, но топлокръвни и можеха да кърмят малките си от малките месести цицки, подаващи се между цепнатините на черупката) и една гордита, от местните пухкави кръгли двуутробни, които колонистите наричаха „дебелачетата на Девата“. Гордитата беше умряла лошо, изпохапала се от паника. Щръкналата й козина вече бе почерняла от гъстата катранена кръв. Манек гледаше с интерес, докато Рамон изваждаше животните от примките.

— Трудно е да си помислиш, че това може да има нещо общо с храна — промълви извънземният. — Защо тези същества се удушават заради тебе? Това ли е тяхното татекреуде?

— Не — отвърна Рамон, докато връзваше телцата на една връв. — Не е тяхното татекреуде. Просто нещо, което им се случи. — Усети, че е зяпнал ръцете си, докато работеше, и дланите му, кой знае защо, го притесниха. Побърза да се отърси от това чувство. — Вашите хора не ловят ли храна?

— Ловът не е за храна — заяви твърдо Манек. — Ловът на същества като тези е загуба. Как могат да го оценят? Техните мозъци са твърде малки.

— Стомахът ми също е твърде малък, но ще оцени тях. — Стана и метна през рамо връвта с улова си.

— Сега гълташ ли съществата? — попита Манек.

— Първо трябва да се сготвят.

— Сготвят?

— Да се опекат, над огън.

— Огън — повтори Манек. — Неконтролирано изгаряне. Правилната храна не изисква такава подготовка. Ти си примитивно същество. Тези стъпки губят време, време, което би могло да се използва по-добре за изпълнение на твоето татекреуде. Ае еут 'елои не възпрепятства потока.

Рамон сви рамене.

— Не мога да ям твоята храна, чудовище, а тези не мога да ги ям сурови. — Вдигна трупчетата да ги огледа. — Ако ще продължаваме с упражняването на функцията ми, трябва да запаля огън. Помогни ми да събера съчки.

След като се върнаха на поляната, Рамон запали огън с триене. Когато пламъците запращяха, странникът се извърна и го погледна.

— Горенето действа. Какво ще направиш сега? Желая да наблюдавам тази функция „готвене“.

Нямаше ли нотка на отвращение в гласа му? Изведнъж му просветна колко странен трябва да изглежда процесът за Манек: улавяне и убиване на животно, одиране на кожата и изваждане на вътрешните органи, разчленяването му, изпичането на мъртвото трупче над огъня и след това изяждането му. За миг всичко това му се стори нелепо и отвратително, а никога не му беше изглеждало така. Взря се в гордитата в ръката си, после в самата ръка, лепкава от тъмната кръв, и смътното чувство за нещо нередно, с което се беше борил цялата сутрин, отново се усили.

— Първо трябва да ги одера — заяви твърдо Рамон и потисна неудобството си. — Преди да мога да ги сготвя.

— Те вече имат дермис, нали?

За своя изненада Рамон се усмихна.

— Трябва да им смъкна „дермиса“. Кожата. Да я изрежа. С нож, разбираш ли? Просто ще ги одера, нали? Загуба на пари си е, но пък и кожата на скакалците не струва кой знае какво.

Зурлата на Манек потрепери и той подбутна с крак едрите скакалци.

— Изглежда неефикасно. Не се ли губи голяма част от храната, като я хвърляш? Цялата кора.

— Не ям кожа.

— Аха. — Манек се приближи до Рамон, смъкна се на земята и краката му се извиха нелепо назад. — Ще е интересно да наблюдавам тази функция. Продължавай.

— Трябва ми нож — каза Рамон. След като Манек не отвърна, добави: — Човекът ще има нож.

— И на теб ли ще ти трябва?

— Ами, не мога да го одера със зъби — отвърна Рамон.

Без да казва нищо, съществото извади един цилиндър от колана си и му го подаде. Объркан, Рамон понечи да му го върне, но Манек се пресегна, направи нещо на цилиндъра и от него изщрака твърда сребриста жица, дълга петнайсетина сантиметра. Рамон взе странния нож и започна да корми гордитата. Жицата се хлъзгаше леко в плътта. Гладът навярно го беше накарал да се съсредоточи само върху работата, защото чак след като набучи телцето на една пръчка и се залови с първия скакалец, осъзна какво бе направило съществото току-що.

Беше му дало оръжие.

Беше допуснало грешка. И щеше да умре заради нея.

Постара се да надвие внезапния приток на адреналин, да задържи ножа спокойно и ръцете му да спрат да треперят. Надвесен над работата си, докато отрязваше задните люспести крака на телцето, Рамон хвърли поглед към Манек. Съществото като че ли не беше забелязало нищо. Проблемът беше къде да го удари? Да го прониже в тялото беше твърде рисковано — не знаеше къде са жизнените органи и не можеше да е сигурен, че ще нанесе смъртоносен удар. Манек беше много по-едър и по-силен от него. Съзнаваше, че в по-продължителна борба ще загуби. Трябваше да стане бързо. Гърлото, реши той в изблик на възбуда, все едно че полетя. Щеше да посече с ножа толкова дълбоко в гърлото, колкото можеше. Съществото имаше уста и дишаше, в края на краищата, тъй че някъде в гърлото трябваше да има дихателна тръба. Успееше ли да я прекъсне, щеше да е само въпрос да остане жив достатъчно дълго, докато Манек не се задави в собствената си кръв. Шансът беше малък, но Рамон бе готов да рискува.

— Виж тук — каза той и вдигна гордитата. Одраната плът беше мека и розова като на риба тон. Манек се наведе точно както Рамон се надяваше, очите му се взряха в трупчето в лявата му ръка, пропускайки ножа в дясната. Замайващата възбуда пред убийството го изпълни все едно беше на улицата пред бара в Диеготаун. Чудовищата не знаеха, че съществото, което бяха пленили, също можеше да бъде чудовище! Изчака, докато Манек извъртя леко главата си, за да огледа гордитата по-добре, при което оголи нашарената с черни и жълти ивици плът на гърлото си, и удари…

И изведнъж се намери проснат по гръб на земята, зяпнал виолетовото небе. Стомашните му мускули се бяха стегнали на възел и дишаше тежко, на пресекулки. Болката го беше поразила като гигантски каменен юмрук, беше го смазала и отхвърлила настрани. Беше свършила за едно мигване на окото, твърде бързо, за да я запомни, но тялото му все още беше изтръпнало и трепереше от шока. Беше изпуснал ножа.

„Глупак“, помисли Рамон.

— Интересно — каза Манек. — Защо направи това? Аз не представлявам никаква опасност за теб, така че не е необходимо да се защитаваш. Не съм храна за теб, така че не е необходимо да ме убиваш, за да ядеш. Не си ми обявил никаква война. Не съм ходил в бар, нито имам пари. Не съм чукал жена ти. И все пак изпитваш подтик да убиваш. Какво е естеството на този подтик?

Рамон щеше да се разсмее, стига да можеше. Беше комично и трагично, и заслужено след отчаяния му изблик. Надигна се и седна. Погледна изцапаните си с кръвта на гордитата ръце.

— Ти… — почна задъхано. — Ти знаеше.

Перата на Манек настръхнаха и се отпуснаха. Злият, неумолим оранж на очите му блестеше на меката светлина, процедила се през горския балдахин.

— Сахаел участва в твоя поток — заговори съществото. — Няма да позволи от твоя страна действия, които биха възпрепятствали твоето татекреуде. Ти не можеш да ми навредиш по никакъв начин.

— Можеш да четеш мислите ми значи.

— Сахаел може да предотврати действие, ако е аубре, преди действието да бъде извършено. Не разбирам „четеш мислите ми“.

— Знаеш какво мисля! Знаеш какво ще направя, преди да съм го направил.

— Не. Пиенето от първоначалните намерения би нарушило потока и би повлияло на твоята функция. Ти биваш коригиран само когато намерението ти изразява аубре.

Рамон избърса очите си с опакото на ръката си.

— Значи не можеш да разбереш какво мисля, но можеш да разбереш какво се каня да направя?

Манек обмисли мълчаливо въпроса му, след което отвърна:

— Всяко движение е каскада от намерение към действие. Сахаел пие от горната част на каскадата. Намерението за действие предшества действието, така че не можеш да действаш, преди аз да съм разбрал за действието, което предприемаш. Опити да ми навредиш не могат да бъдат изпълнени и ще бъдеш наказан. Ти си примитивно същество, след като не знаеш това. — Кривна глава и го изгледа съсредоточено. — Моля, върни се към конкретния въпрос. Какво е естеството на този подтик? Защо желаеш да ме убиеш?

— Защото човек трябва да е свободен — отвърна Рамон и дръпна безпомощно залепената за гърлото му месеста каишка. — Държите ме пленник!

Манек завъртя глава, все едно тези думи не значат нищо за него и буквално ги изтръсква от ушите си. После вдигна с лекота Рамон и го изправи на крака. И за негов срам и унижение внимателно постави ножа в дланта му.

— Продължи функцията. Белеше кората на трупа на малкото животно.

Рамон бавно завъртя ножа в ръката си и поклати глава. Беше все едно с голи ръце. Можеше да надвие това нещо толкова, колкото някое бебе да надвие баща си. Представляваше за него толкова нищожна заплаха, че то бе готово да му връчи оръжие с пълно безгрижие. Изпита мигновено желание да забие ножа в собствените си гърди и да сложи край на унижението, но изтласка мисълта, преди сахаел да е нанесъл наказанието си.

Подостри още една пръчка с „ножа“ наниза и скакалците и нагласи суровото месо над огъня, отначало достатъчно високо, за да се пекат бавно, но щом миризмата на мас и месо разбуди корема му, ги пусна направо върху жаравата.

Жилавото месо се оказа по-вкусно, отколкото помнеше да е било — солено, с щедър землист вкус. След като оглозга трупчетата до тънките жълти кокалчета, избърса дланите си в дрехата си и се изправи.

— Да вървим. Трябва да намеря прясна вода.

— Разкъсаната плът не е ли достатъчна?

Рамон се изплю.

— Мога да преживея седмици без храна. Без вода ще умра за дни.

Съществото също стана и се остави Рамон да го поведе през гъстия лес към един студен буен поток, кипнал в бяло над каменистото дъно. Толкова далече на север ледниците захранваха потоците, а по-натам те се сливаха в голямата Рио Ембудо, която минаваше през Фидлърсджъмп. Докато клечеше и пиеше от шепи ледената вода, Рамон за миг си представи, че изпраща писмо в бутилка и как тя подскача надолу и бързеят я отнася към цивилизацията. „Пленен от чудовища! Пратете помощ!“ Все едно да накара ято плескуни да го отнесат до Диеготаун. Напразни мечти.

Избърса си устата с ръка и седна.

— И това ли е всичко? — попита Манек. — Поглъщане на мъртва плът и вода. Изпускане на урина. Това ли са каналите, които ограничават човека?

— Ами, трябва и сране от време на време. Като пикаенето е — в смисъл почти. И трябва и да спя.

— Ти ще направиш тези неща — заяви Манек.

Рамон стана и закрачи обратно към бивака и летящата кутия. Странникът го последва.

— Не можеш просто да заповядаш тези неща. Не съм някаква pinche^[1] машина, да й натиснеш бутона и да заспя. Нещата си идват с времето.

— А „срането“?

Обзе го гняв. Това същество беше идиот. Беше го пленила раса от идиоти.

— И то си идва с времето — изсумтя Рамон.

— Тогава ще наблюдаваме времето — заяви Манек.

— Добре.

— Докато наблюдаваме, ще ми обясниш „свободен“.

Рамон се спря, погледна през рамо. Светлината играеше по пъстрата кожа на съществото и то се сливаше с околния свят като в камуфлажна униформа.

— Готов си да убиеш, за да си свободен — каза Манек. — Какво е „свободен“?

— Свободен е да не съм с нещо шибано, лепнато за врата ми — изръмжа Рамон. — Свободен е да мога да правя каквото искам, когато искам, без да съм длъжен да играя по нечия шибана свирка.

— Тази игра обичайна ли е?

— Боже! — изрева Рамон и се обърна рязко срещу пазача си. — Свободен е да си шибано сам за себе си! Свободен е да не отговаряш пред никого за нищо! Нито пред шефа си, нито пред жена си, нито пред pinche губернатора и малката му pinche армия! Човек, който е свободен, проправя своята си пътека там, където иска да я проправи, и никой не може да му застава на пътя. Никой! Толкова шибано тъп ли си, че не разбираш?

Задъха се, все едно беше тичал, лицето му почервеня от нахлулата кръв. Горящите оранжеви очи го гледаха. Сахаел запулсира и го обзе внезапен страх — предчувствието за болка, която така и не последва.

— Свободен е да си без задръжки ли?

— Да — отвърна Рамон, отсяваше думите, все едно говори на дете, което не харесва. — Свободен е да си без задръжки.

— А това възможно ли е?

Мисли и спомени пробягаха в ума му. Елена. Времето, когато трябваше да я кара без алкохол, за да изплати фургона си. Полицията. Мъжът от Европа.

— Не — отвърна Рамон. — Не е. Но не си истински човек, ако не опитваш. Хайде. Бавиш ме. Щом ще ме държиш с това шибано нещо, поне не изоставай, докато вървя.

В бивака Рамон потъна в мълчание, а чуждото същество му го позволи. Самото то изглеждаше замислено и вглъбено, доколкото можеше да прецени човек за същество с външност като неговата. Щом денят започна да помръква, Рамон наистина изпита нужда да се облекчи, съпроводена с унижението от това, че чуждото същество го гледа.

— Какво ще кажеш за една вечеря, а? — попита делово след това Рамон, като се мъчеше да се отърси от срама си. — Още храна? Бездруго вече е твърде късно да ходим където и да било.

— Ти току-що изпразни вътрешностите си — каза Манек. — Сега ще ги пълниш отново ли?

— Това е да си жив — отвърна Рамон. — Ядене и сране, не спират, докато не умреш. Мъртвите човеци не серат, нито ядат, но живите трябва да го правят, иначе скоро ще спрат да живеят. — Осени го неочаквана мисъл и той погледна лукаво извънземния. — Човекът също ще трябва да яде. Човекът, когото преследваш. Няма да е зле да научиш как ще го прави. Ще ти покажа как се лови риба.

— Няма ли да слага клопки? Като теб преди малко?

— Ще слага — отвърна Рамон. — Но ще ги слага във водата. Ела. Ще ти покажа.

След като чуждото същество разбра какво му трябва, реши да съдейства. Приготвиха груб рибарски прът от тънък сух клон от гигантската куркума наблизо и — след отегчителни обяснения с Манек, на когото му трябваше доста време, докато разбере какво иска Рамон — намотка бяла гъвкава метална корда, осигурена от Манек. Друга, по-твърда, беше извита за кука, а Рамон обиколи по брега, обръщайки камъните, докато не намери един тлъст оранжев бръмбар, който да използва за стръв. Зурлата на Манек затрепери от внезапен интерес, докато Рамон нанизваше насекомото на куката.

Рамон го отведе до едно по-удобно място край потока и метна въдицата. Докато държеше пръта, от време на време хвърляше крадешком погледи към Манек. Съществото стоеше неподвижно и наблюдаваше водата. Въпреки цялото нетърпение, което издаваше понякога около продължаването на задачата им, сега изглеждаше съвършено доволно да стои така, вцепенено, толкова дълго, колкото потрябва. По средата на потока Рамон зърна за миг синкавото проблясване на скочила над водата риба, но нищо не захапваше стръвта му. Изобщо не беше от най-търпеливите и започна да се изнервя. За да запълни времето, си заподсвирква една тъпа мелодийка, на която Елена го беше научила в началото на връзката им. Не можеше да си спомни думите, които вървяха с нея, но беше все едно. Песента го накара да се замисли за Елена: дългата й черна коса и бързите й ръце, хванали мазоли от многото часове в малката й зеленчукова градина. Беше дребничка и мургава, много хубава, макар лицето й да беше нашарено с кратерчета, останали от някаква детска болест. Понякога Рамон погалваше белезите с пръсти и тогава Елена извръщаше поглед настрани. „Престани“, казваше му. „Престани, напомняш ми колко съм грозна“. А после, ако не беше пил прекалено, той отвръщаше: „Не, не, не са толкова лоши, много си красива“. Но Елена така и не му вярваше.

— Какъв е този звук, който правиш? — попита Манек и го откъсна от унеса.

Рамон се намръщи.

— Подсвирквах си, чудовище. Една песничка.

— „Подсвирквах“ — повтори съществото. — Друг език ли е това? Не разбирам, макар че чувам структура, подреждане. Обясни значението на това, което казваш.

— Нищо не казвах — отвърна Рамон. — Беше музика. Вие нямате ли музика?

— Музика — повтори Манек. — Аа. Подреден звук. Разбирам. Извличаш удоволствие от последователното подреждане на определени шаблони. Ние нямаме музика, но е интересна математическа функция. Да подреждаш това, което случайно разширява потока. Можеш да продължиш подсвиркването на музика, човек.

Рамон не прие поканата му. Издърпа въдицата и заметна отново. Първото клъвване донесе нещо, което не беше виждал никога. Това не беше странно — всяка седмица имаше нови твари, уловени в мрежите в Диеготаун и Лебедова шия, толкова малко все още беше позната Сао Пауло. Уловеното се оказа тумбест сив дънен обитател, чиито люспи бяха нашарени с бели, леко пъпчиви издутини. Изсъска му, когато го освободи от куката, и той с отвращение го хвърли обратно във водата. То цопна и изчезна в бързея.

— Защо изхвърли храната? — попита Манек.

— Беше чудовищна — отвърна Рамон. — Като тебе.

Намери нова буболечка и продължиха да наблюдават водата. Нощта бавно настъпваше. Небето над горския балдахин преля към изумителния виолет на залеза на Сао Пауло. Затанцуваха зелени, сини и златни петна. Загледан в тях, Рамон за миг почувства дълбокия покой, който винаги му даваше дивата земя. Макар да бе пленник, макар плътта му да бе пронизана от сахаел, небето беше красиво и носеше утеха.

След няколко минути най-сетне улови една тлъста бяла риба с ярки пурпурни хриле. Докато я вадеше от водата, хвърли поглед към наблюдаващия с любопитство Манек и поклати глава.

— Нямате музика, не ядете истинска храна. Мисля, че ти си едно много тъжно същество. Ами сексът? Имате ли си поне това? Чукаш ли, а? Момче ли си, или момиче?

— Момче — отвърна съществото, — момиче. Тези понятия не се прилагат за нас. Сексуалното възпроизвеждане е примитивно и неефикасно. Ние сме се издигнали над това.

— Колко лошо — каза Рамон. — Това издигане вече е прекалено! Все пак, предполагам, че поне не се налага да се притеснявам, че може да се промъкнеш в навеса ми през нощта, а? — Ухили се, като видя объркването на лицето на съществото, и тръгна обратно към бивака. Манек закрачи мълчаливо до него. Там Рамон хвърли още дърва в огъня и изпече рибата, като за миг съжали, че няма чесън или прах хабанеро, да я натрие с тях. Все пак рибата беше топла и сочна и след като се наяде до насита, той опуши няколко парчета, уви ги в листа за другия ден, отпусна се на земята и се прозя. Чувстваше се сит и странно доволен, въпреки бедственото си положение и нечовешкия си спътник.

Нямаше повече въпроси, нито нелепи заповеди. Когато най-сетне тялото му започна да натежава, Рамон се прибра в грубия навес, направен от ченгето, пъхна ръце под главата си и се остави на дрямката, почти забравил, че съществото стои до него и го гледа.

Да гледа. Всеки час, прекаран тук с него, беше още един шанс за непознатия, който го беше преследвал, а сега беше плячката му. Онзи, когото чуждите не бяха превърнали в кукла. Който не беше убил европеанеца.

Който все още беше свободен.