Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (19)

17.

Първата нощ беше най-зле. Толкова далече на север реката беше спокойна, тъй че единствените опасности бяха дънерите и клоните, плаващи невидимо в тъмната вода, водни хищници като проклетите мормони и каракао, както и студът. Нямаха мотор, така че шансът да се ударят и разбият беше нищожен, освен ако нямаше скали и отломки, стърчащи от дъното чак до повърхността. С което оставаше студът.

Щом слънцето се сниши зад дърветата, реката сякаш изсмука цялата топлина от въздуха. Рамон беше с наметката от извънземните — достатъчно топла, но твърде къса, за да може да покрие и краката, и ръцете едновременно. Другият Рамон обаче бе пожертвал ризата си и крачолите на панталоните за превръзки и капани, тъй че се споразумяха да вземе гащеризона. Беше се свил на кълбо и въпреки това трепереше. Не можеше и дума да става за спане на смени. Светлината на половината луна бе прекалено ярка, а студът — прекалено неприятен, за да е възможен какъвто и да било сън. Рамон помисли да спрат на брега за през нощта, но не го предложи. Двойникът му щеше да го вземе за обида, а и той самият изобщо не го спомена. Освен това Рамон знаеше, че и двамата са загрижени да се отдалечат колкото може повече от чупакабрата. Зачуди се колко ли е голям ловният район на звяра. Мина му наум петдесет километра, но не знаеше откъде се взе това число. На заранта щеше да е безопасно да слязат на брега. Но може би на западния, за всеки случай.

— Ей, Дейвид — подвикна другият. Рамон примига и се съвзе, чак сега осъзнал колко малко му е оставало да задреме.

— Да? — отвърна и се закашля. Дано само да не беше настинка. Щеше да е точно неговият късмет.

— Да си бил някога в Диеготаун? — попита другият Рамон.

Рамон се помъчи да се съсредоточи и го погледна през рамо. Двойникът му вече седеше, присвил крака до гърдите си. Намръщеното му лице беше прорязано от бръчки. Беше съвсем ясно, че го наблюдава от доста време.

— Малко — отвърна той. — Защо?

— Мисля, че съм те виждал някъде. Какви си ги вършил в Диеготаун?

— Бизнес най-вече — каза Рамон. — Може да си ме мяркал в двореца на губернатора. Бил ли си там? — Адски добре знаеше, че не е бил, тъй че свиването на рамене не го изненада. Усети несъзнателен подтик да повтори движението — беше естествено, толкова познато движение за тялото му. Но с известно усилие поклати глава и се усмихна. — Имаше един бар, в който ходих няколко пъти — добави Рамон, без да знае защо реши да разкрасява, но вече бе късно да спре. — „Ел Рей“. Долу край реката. Бил ли си там?

— Не — грубо отвърна другият. — Не съм и чувал за него.

— Хм. Може и да бъркам името. С дървен под. Тоя, дето го държеше, се казваше Майкъл, Майко или нещо такова. Прилоша ми на улицата веднъж, на връщане. Имаше от ония, луминесцентните светлини. Това го помня.

— Не го знам. Може да си мислиш за бар в някой друг град.

Тонът му даде да се разбере, че разговорът е приключил, но в случай, че Рамон не е схванал намека, двойникът му се размърда и му обърна гръб. Рамон си позволи лека усмивка и сви рамене. Не беше изненадан, че другият Рамон лъже. Ако той беше срещнал непознат в джунглата, също щеше да внимава с тази тема. Беше добра спирачка за разговор.

Все пак изпита съжаление. Умът му продължаваше да се връща към момента преди сбиването като език, опипващ дупката, останала от изваден зъб. Все едно гледаше убиването на европеанеца на екран. Но как точно бяха стигнали нещата толкова далече? С еуропеото беше имало жена, с права коса като на азиатка. Знаеше, че жената не беше там, защото познава мъжа или го харесва; беше с него по-скоро като по работа. Но не можеше да определи как го знаеше. Помнеше смеха й — стегнат, къс, уплашен.

Как щеше да обясни на Манек, че смехът може и да не е свързан с нещо смешно? Извънземният нямаше да разбере, че същото нещо, което правят хората, когато им е забавно, може да изразява и страх. Вик за помощ.

Рамон се вкопчи в тази мисъл, помъчи се да я проследи назад до някой по-ясен спомен, но не успя. Само двойникът му го знаеше, а Рамон нямаше как да го попита.

Повече не си проговориха чак до разсъмване. Разбраха се да продължат покрай западния бряг, докато не видят удобно място с тръстика. Можеха да направят огнището с всякакъв материал, достатъчно здрав, за да задържи пръстта и пясъка, които щяха да пазят да не се подпали самият сал, но за навеса щеше да е най-лесно да използват тръстика. А тръстиката щеше да стане по-рядка, щом се отдалечаха повече на юг.

Преди обяд намериха добро място и Рамон леко подкара сала натам. Другият Рамон залитна при сблъсъка с брега, но салът удържа. За всеки случай Рамон провери всички понтони, но нито един възел не се беше разхлабил.

Другият се зае с тръстиката, а Рамон тръгна за храна. По-лесно щеше да е с пистолета, но намери няколко захарни бръмбара и успя да хване три дебели мръснокафяви твари, които приличаха на кръстоска между рак и змиорка. Представа нямаше какви са, но опитът сочеше, че отровните животни са с по-ярка оцветка, тъй че тия змиорчета вероятно ставаха за ядене. Все пак можеше да остави другия да ги опита пръв.

Двойникът му клечеше на земята, навел глава. Ножът беше в ръката му, порозовял от тръстиковия сок; приличаше не толкова на кръв, колкото на нещо като черешов сок. Купът тръстика на брега бе по-малък, отколкото Рамон очакваше. Той се окашля достатъчно силно и другият вдигна глава. Черните му очи се присвиха за миг, преди да вирне брадичка за поздрав.

— Намерих някои неща — каза Рамон. — Вероятно стават за ядене. Виждал ли си такива?

Двойникът му отмести поглед към змиорчатите.

— Не. Но са умрели. Тъй че да ги сготвим, а?

— Става. Добре ли си? Изглеждаш уморен.

— Не спах — измърмори двойникът му. — А преди това бягах да си спася шибания живот, дни наред. Още по-преди това пък ми гръмнаха шибаната ръка.

— Да вземем да спрем за ден — каза Рамон, пусна плячката си на земята и протегна ръка за ножа. — Да си починем. Малко да ни се върнат силите.

— Заеби — отвърна другият и погледна протегнатата му ръка.

— Не мога да ги изкормя с шибаните си нокти — каза Рамон.

Двойникът му сви рамене, подхвърли ножа във въздуха, хвана го за острието и му го подаде с дръжката напред. Скапан беше отвсякъде, но още имаше рефлекси.

Змиоркоподобните бяха лесни за кормене. Рамон почисти всичко, което не приличаше на мускул, придържаше се към хипотезата, че всякакви шантави смилателни ензими или отровни торбички едва ли ще са в тази тъкан. Набучи ги на шиш и докато се печаха, те замирисаха на печено телешко и гореща кал. Захарните бръмбари свари в тенекиеното канче от полевия комплект. Двойникът му седеше до реката, загледан с празен поглед в светлата вода. Рамон реши в края на краищата пръв да опита непознатите твари. Отряза едно парче, лапна го, задави се, изплю го и хвърли шиша в реката.

— Ще ядем захарните бръмбари.

Двойникът му го погледна изпод превързаната си ръка, с която бе засенчил очи.

— Дойдоха.

— Кои? — стреснато попита Рамон, но онзи не отвърна. Той проследи погледа му и разбра.

Бяха като ястреби, понесени от топлите въздушни течения. Огромните черни кораби-галери.

Сребърните енье се бяха върнали на Сао Пауло.