Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (10)

8.

Утрото бе студено и ясно. Рамон се събуди бавно, върна се в съзнание толкова постепенно, че така и не беше съвсем сигурен кога е преминал разделителната линия между сън и будност. Дори след като се събуди напълно остана съвсем неподвижен, загърнат в наметалото си и вкусващ звуците и мириса на утрото. В гънките на чуждото облекло му беше уютно и топло, но въздухът щипеше мразовит на лицето му, наситен с острата канелена миризма на гората от куркума. Чуваше ромона и клокоченето на потока, подсвиркванията на малките „птици“, събудили се със слънцето, и, някъде отдалече, странния отекващ зов на дескамисадо, връщащи се в леговището си след дългата ловна нощ.

Макар тялото му да се беше схванало от спането върху коравата камениста земя и мехурът му да бе толкова пълен, че болеше, Рамон се размърда с неохота. Беше толкова мирно да си лежи тук; мирно и познато. Болките бяха стари приятели. Колко пъти се беше будил сам в гора като тази след дълъг ден в търсене на рудна жила? Много, помисли си. Твърде много, за да може да се преброят, твърде много, за да ги помни.

Почти можеше да си въобрази, че това е просто поредната утрин, като всички онези други, че нищо не се е променило, че всичко е било един лош сън. Вкопчи се в тази мисъл и не искаше да я пусне. Отвори полека очи. Високите дървета бяха добили сякаш лазурен блясък, който играеше по пронизаните им от зората корони. Отвъд тях, далече на югозапад, шепа ярки звезди вече гаснеха срещу издигащото се слънце: Лъкът на цигуларя, ярко различимото северно съзвездие, от което беше взел името си Фидлърсджъмп^[1], тъй като беше най-южната точка, от която можеше да се види Лъкът. Той гледа, докато небето не погълна и последната ярка звезда, след което се размърда и илюзията за безопасност и нормалност умря, щом усети дръпването на сахаел в меката плът на гърлото си. Надигна се с неохота и седна. Манек стоеше край навеса, капки роса бяха обсипали главозамайващо нашарената му мазна кожа. Перата му се развяваха на утринния вятър. Като че ли не беше мръднал от мястото си, откакто Рамон си беше легнал, наблюдавал го беше през цялата нощ. Рамон потръпна от тази мисъл.

Докато се изправяше със стон, видя, че очите на съществото са отворени, и попита:

— Какво, чудовище? Чакаш ли нещо?

— Да — отвърна то. — Ти се върна към функционално състояние. Сънят завършен ли е вече?

Рамон се почеса по корема под дрехата и се прозя така, че насмалко да си изкълчи челюстта. Клонки и листа се бяха оплели в косата му и той я разчеса с пръсти, за да ги махне. Иначе подслонът се оказа здрав — добре стъкмен, сух и с точните размери. Ченгето дори беше застлало пласт клонки от куркума за изолация. Личеше си, че е прекарал много време сред дивото.

— Сънят завършен ли е вече? — повтори съществото.

— Чух те първия път — отвърна Рамон с досада. — Да, сънят е шибано завършен. Вашият вид не спите освен всичко друго, а?

— Спането е опасно състояние. Изважда те извън потока. Ненужно прекъсване на функцията. Нуждата за сън е недостатък в природата ви. Само неефикасни същества се нуждаят да са в безсъзнание половината си живот.

— Тъй ли? — каза с още една прозявка Рамон. — Е, трябва да опиташ някой път.

— Сънят е завършен — заяви Манек. — Време е да започнеш да изпълняваш функцията си.

— Не бързай толкова. Трябва да се изпикая.

— Нали вече се изпика.

— Ами, това е непрекъснат шибан процес — отвърна Рамон: преиначаваше думите на един свещеник, който веднъж проповядваше на площада в Диеготаун. Проповедта беше за променливото естество на душата, мъжът, който я държеше, беше с почервеняло лице, потен. Рамон и Пауел Домингес го замерваха със захаросани бадеми. Не се беше сещал за това от години и все пак сега си го спомняше толкова ясно, все едно се е случило едва преди няколко мига. Зачуди се дали сиропът, в който го бяха държали извънземните, може да е направил нещо с паметта му. Чувал беше, че някои хора, когато се събуждат от стазис, понякога страдат от амнезия или силно душевно разстройство.

Сега, докато стоеше до псевдобора с мрежеста кора и пикаеше в корените му, усети, че в ума му се връщат още по-странни изблици на памет. Мартин Касау, първият му приятел, когато бе дошъл в Диеготаун, беше живял до пристанището, в двустайно жилище с масленожълт бамбуков под, който се белеше по ъглите. Носили си бяха пиене там всяка нощ цял месец, пееха и лочеха бира. Мартин му разправяше истории как докато работел из горите като трапер, подмамил една чупакабра в яма със заострени колове, а Рамон на свой ред навърташе измишльотини за сексуалните си подвизи в Мексико, една от друга по-сензационни и невероятни. Хазяйката на Мартин веднъж дойде и ги заплаши, че ще се обади да ги арестуват, а Рамон й се показа гол. Спомни си стъписаното изражение на старата жена, как се бяха разтреперили ръцете й, без да може да реши обида ли е пенисът му, или заплаха. Беше все едно, че го гледа на запис: просветна силно като самото преживяване и след това се отвя отново и остана само спомен.

Рамон се почеса разсеяно по корема, пръстите се задвижиха по гладката кожа. Горкият Мартин. Зачуди се какво ли е станало с кучия му син. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това, което ставаше с него.

— Вие и не пикаете, нали? — каза Рамон, след като изтръска последните капки.

— Изхвърлянето на брак е необходимо само защото поглъщаш неправилни храни — отвърна Манек. — Оекх осигурява подхранване без брак. Така е създаден — за да увеличава ефикасността. Твоята храна е пълна с отрова и инертни вещества, които тялото не може да абсорбира. Затова трябва да правиш пикаене и тръскане. Това е примитивно и неестествено.

Рамон се изхили.

— Примитивно, може би. Но вие сте тези, които вървите против природата! Животни сме, и вие, както и ние. Животните спят, ядат други животни, серат и ебат. Вие не правите нито едно от тези неща. Кой тогава е неестествен, а?

Манек го изгледа отгоре.

— Същество, обладано от ретехуе, има капацитета да бъде повече от животно. Ако една способност съществува, трябва да бъде използвана. Следователно вие сте неестествени, защото сте се вкопчили в примитивното, въпреки че притежавате способността да се издигнете над това състояние.

— Вкопчването в примитивното често е доста забавно… — почна Рамон, но Манек, който, изглежда, започваше да става нетърпелив, го прекъсна.

— Започнахме с правенето на пикаене — каза съществото — и се върнахме до това място в цикъла. Сега сме готови. Ще влезем в юнеа. Ще продължим.

— Юнеа?

Манек замълча. После отвърна:

— Летящата кутия.

— Аа. Но трябва да ям все пак. Не можеш да накараш човек да тръгне без закуска.

— Ти можеш да изкараш седмици без закуска. Това докладва снощи.

— Което обаче не значи, че бих искал — отвърна Рамон. — Ако държиш да работя възможно най-добре, ще трябва да ям. Дори машините трябва да се презареждат, за да работят.

— Никакви забавяния повече — заяви Манек и заопипва заканително сахаела. — Тръгваме веднага.

Рамон помисли да възрази, да настои, че има още някоя биологична функция, необходима на човешката природа… можеше да увърта и усуква още час-два, просто за да спечели повече време. Но Манек изглеждаше решен, а той не искаше съществото да прибягва до сахаела, за да го принуди да се подчини.

— Добре, добре, идвам. Изчакай само секунда.

Беше направил каквото можеше за ченгето. Всеки кучи син, излязъл навън да го арестува, трябваше да е шибано благодарен за онова, което бе направил досега! Рамон взе увитите в листа късове опушена риба и тръгна след съществото към костенобялата му кутия. Студена закуска пътьом все трябваше да свърши работа.

Коремът му подскочи, когато странният съд се понесе във въздуха. Полетяха на югозапад. Зад тях на север останаха високите върхове на Сиера Хуесо, горните им склонове вече забулени от кипнал сив облак — там зад тях, горе, валеше сняг. На юг светът се снишаваше в гориста низина, след това се накланяше към южния хоризонт, димящ и плискащ като чиния със супа, размътена от блата по границите на кръгозора. Също на границите на кръгозора, оттук само като тънка сребърна лента, сред свят от зелени, сини и оранжеви дървета и черен камък, беше Рио Ембудо, главният канал на огромната речна система, която отводняваше Сиера Хуесо и всички северни земи. На стотици километри на югозапад Фидлърсджъмп клечеше на скалистите си, прошарени с червени жилки брегове над същата тази река, с паянтовите си хотели и къщи, пълни с миньори, трапери и секачи, с кейовете, пълни с рудни баржи и плаващи грамади изсечени дървета, готови скоро да поемат към Лебедова шия. Натам, към безопасността на градските светлини и шумната човешка гмеж почти със сигурност се беше отправило онова ченге.

Как щеше да го направи? Всеки, който можеше да построи навес толкова добре като тоя полицай, нямаше да се затрудни изобщо със сглобяването на сал с подръчни материали. Стигнеше ли до Рио Ембудо и построеше ли сала, ченгето щеше да продължи по течението на реката до Фидлърсджъмп — много по-лесно и по-бързо, отколкото да върви пеш през гъстата гора. Точно там щеше да отиде самият той и точно това щеше да направи, ако се окажеше изхвърлен тук, без фургон, отчаян и сам. И беше сигурен, че полицаят ще направи същото. Съществата бяха проявили голяма съобразителност с избора си да го използват като ловно куче в края на краищата — той наистина знаеше как ще постъпи полицаят, накъде ще тръгне. Наистина можеше да го намери.

Колко още трябваше да се бави, за да даде време на ченгето да се измъкне? Възможно ли беше онзи вече да е стигнал до реката? От склоновете на Сиера Хуесо имаше дълъг път пеш през грубия терен. От друга страна, вече бяха изтекли няколко дни…

Под тях се изпъна поредната гъста гора от куркума — високи мършави дървета с полупрозрачни синкавобели игли, като милион ледени висулки. Продължиха полета си. Огромен като Вавилонската кула мравуняк се беше извисил над дърветата и странните, металически на вид насекоми, като живи скъпоценни камъни забръмчаха на рояк нагоре в защита на своята царица. После — широка поляна, празна, ако не се брои шестокракият труп на вакеро, с наподобяващото му на кон туловище — полуизядено от чупакабра и оставено да изгние. Отново куркума. Въртяха в кръг. Как все пак смяташе Манек да намери ченгето?

— Какво търсим? — извика Рамон, за да надмогне шума на насрещния вятър. — Тук отгоре не можеш да видиш нищо. Имаш ли сензори на това?

— Долавяме много неща — отвърна Манек.

— Ние? Аз не долавям и едно шибано нещо.

— Юнеа участва в моя поток, и сахаел. Ти не можеш да се включиш заради природата си. Поради това си повод за голямо разочарование. Но това е твоето татекреуде и следователно трябва да се приеме.

— Не искам изобщо да участвам в проклетия ви поток. Само попитах дали имаш някакви сензори на това нещо. Не питах дали го вадиш на първата среща.

— Необходими ли са тези шумове? — попита Манек. Ако Рамон изобщо вярваше, че извънземните изпитват някакви понятни за човека чувства, би казал, че съществото се е подразнило. — Търсенето е изразът на…

— На твоето шибано татекреуде, каквото и да значи това. Както кажеш. Като не мога да го правя това с потока, може пък това да е най-доброто, което бих могъл да направя, а? Да завържа малко приятелски разговор?

Перата на главата на Манек щръкнаха и паднаха рязко. Дебелата му глава се раздруса. Той се обърна към Рамон, а пролуките на дъното на костената кутия се стесниха, шумът на вятъра затихна.

— Прав си — каза Манек. — Това плюене на въздух е основната достъпна за теб форма на комуникация. Вярно е, че трябва да се включа в по-висшите ти функции, за да ти помогна да избегнеш аубре. И ако разбера по-добре механизма на една некоординирана същност, природата на човека също ще стане по-ясна.

— Това прозвуча почти като извинение, чудовище — каза Рамон.

— Този термин е странен. Аз не съм изпаднал в аубре. Нямам причина да изразявам съжаление.

— Да, добре. Щом казваш.

— Но ако желаеш да говорим, ще съучаствам по този начин. Наистина разполагам със сензори. Те са в естеството на юнеа, както пиенето от твоя поток е в естеството на сахаел, или ръководството и насочването на тази форма — съществото посочи себе си — е в моята. Човекът обаче до голяма степен е като другите същества и откриването на каналите, в които е обвързан, е деликатно.

Рамон сви рамене.

Най-добрият им шанс да хванат полицая беше да се отправят на запад към Рио Ембудо, да продължат още на юг от мястото, докъдето можеше да е стигнал пеш, и да изчакат там край реката, докато кучият син не се появи на сала си. Но ако съществото виждаше нещата по друг начин, Рамон не изпитваше особена охота да го просвещава. Ако Манек държеше да се лашка безсмислено насам-натам като топки на мисионер, Рамон нямаше нищо против.

— Какво ще правиш с нещастния шибаняк, щом го хванеш?

— Коригираме илюзията за съществуването му — отвърна Манек. — Да бъдем забелязани не може да се случи. Илюзията, че се е случило, е основно противоречие, гаесу, отрицание на реалността. Ако е било възможно да бъдем видени, нямаше да сме това, което сме, нямало е никога да сме били това, което сме. Това, което не може да бъде намерено, не може да бъде намерено. Това е противоречие. Трябва да се разреши.

— Това е безсмислено. Човекът вече ви е видял.

— Той все още е в плен на илюзията. Ако бъде възпрепятстван да стигне до своя вид, информацията не може да се разпространи. Ще трябва да бъде коригиран. Илюзията за неговото съществуване ще трябва да бъде премахната. Ако той е реален обаче, ние не може да сме.

Рамон разви едно парче риба, изсмука месото и пусна костта на пода на летящата кутия.

— Знаеш ли, чудовище, за да схвана безсмислиците ти, трябва да пия поне половин нощ.

— Не разбирам.

— Точно там е проблемът, cabrón.

— Твоето поглъщане на течност влияе на комуникацията ти? Времето в бивака не беше ли достатъчно да изразиш това?

— Онова беше речна вода — отвърна раздразнено Рамон. — Алкохол. Имам предвид да пия алкохол. Леле, срещнал съм единствения дявол в ада, който изобщо не е чувал за силно питие.

— Обясни „силно питие“.

Рамон се почеса по корема. Гладката кожа под пръстите му за миг му се стори странна. Как можеше да обясни пиенето — истинското пиене — на същество с шибан дяволски ум?

— Има едно нещо. То е течно — започна той. — Нарича се алкохол. Получаваш го от неща, които ферментират. Ферментиране. Разпадане. Картофите правят водка, а гроздето прави вино, а ечемикът прави бира. И когато го пиеш, когато човек го пие… извисява го над него самия. Разбираш ли? Всичко, което уж трябва да бъде, не го бърка повече. Всичкия дребен шибан боклук, дето му пречи, това го разкарва, отпуска те малко. Майната му. Не знам. Все едно да разправяш на девственица какво е да се чукаш.

— Отслабва връзките — каза Манек. — Прави те свободен.

Спомените отново връхлетяха Рамон. Светът изчезна.

Беше на четиринайсет, с двете дълги години пред него, докато реши да се запише в един работен екип и да се махне от Земята. Август донесе гръмотевични бури в планините на Мексико, огромни бели облаци, които ставаха тъмносиви отдолу. Рамон бе слязъл от малкото планинско пуебло и сега живееше в бараката на едно по-голямо момче, в бидонвил на северния склон на едно плато край Мексико Сити.

В деня на спомена, който го споходи, седеше на безформената купчина гнила дървения и изтъркана пластмаса, която двамата с по-голямото момче наричаха на шега своята „предна веранда“, и наблюдаваше как облаците се оформят и издигат към небето. Бурята щеше да стигне до тях през нощта, поне така си мислеше. Опитваше се да прецени дали съборетината ще издържи, или ще се срути под напора на силния вятър и дъжда. И точно тогава по-голямото момче се появи, крачеше наперено по тясната кална уличка, отделяща едната редица бараки от другата. Водеше момиче — прегърнал го беше през кръста с едната си ръка. В другата държеше бутилка.

Рамон не попита откъде ги е намерил. Помнеше стипчивия вкус на джина, възбудата и отвращението си от звуците на по-голямото момче и момичето, които се чукаха вътре, докато той седеше отвън и броеше секундите между мълниите и гърма. Когато дъждът дойде, по-голямото момче беше заспало, а Рамон, вече пиян, бе споделил с момичето остатъка от джина и тя след това даде и на него да я чука. Вятърът блъскаше стените и ги люлееше. Дъждът се стичаше на вадички по прозорците, от тавана капеше, а Рамон тласкаше ли, тласкаше. Тя бе извърнала очите си настрани.

Беше най-хубавата нощ, която Рамон помнеше да е имал на Земята. Навярно най-хубавата нощ, която бе имал оттогава. Сега не можеше да си спомни името на по-голямото момче, но виждаше в ума си бенката на шията на момичето, точно над ключицата й, и белега на устната й, където я беше разцепила лошо и беше зараснала накриво. Винаги си беше мислил за нея само когато пиеше джин, а предпочиташе уиски.

Ръката на Манек го докосна по рамото и той се съвзе и я избута, без да мисли.

— Наблюдаваше се вълнение — каза Манек. — Ти придоби фокус, но отправната му точка беше размътена.

— Спомних си нещо — отвърна Рамон. — От това е. Веднъж, когато пих. Когато пиенето ме освободи.

— А, добре. Доверието продължава да нараства. Това е чудесно. Твоето татекреуде придобива фокус. Но все още не се вливаш в потока.

— А ти все още продължаваш да си шибано гаден. Искаше да знаеш за пиенето на твърд алкохол. Ето. Твърдият алкохол ти помага да можеш да изтърпиш нещата, които не можеш да търпиш. Прави човек свободен така, както нищо друго не може да го направи. Когато си пиян, е все едно, че си сам. Всичко е възможно. Всичко е добро. Все едно държиш в ръцете си мълния. Нищо друго не прави човек толкова цялостен.

— Значи силното питие е добро. Увеличава каналите на потока и фокусира намерението. Създава свобода, а това е едно от централните желания на човека. Да пиеш означава да изразиш добродетел.

В задната уличка европеанецът седеше, стиснал корема си с ръце. Тълпата се отдръпваше. Рамон отново изпита смразяващото чувство, че е предаден от тях.

— Има си добри страни — отвърна той. — Защо ми задаваш всички тези проклети въпроси? Не трябваше ли да търсиш някого там долу?

— Желая да се включа към теб — отвърна странникът. — Ти не можеш да усетиш потока. Тези думи на глас са единственият ти канал. — Съществото говореше като корабния психиатър от звездния скок на Рамон и той вдигна ръце да го спре.

— Писна ми от приказки. Остави ме малко на мира, мамка му.

— Може би ти е нужен период на асимилиране — съгласи се Манек все едно, че си говореха за вдигателна тръба, на която й трябва настройване, и се обърна. Рамон се облегна на тънките бели ребра на кутията и надникна навън над искрящото оранжево-черно море от листа. Ако не беше пил, може би нямаше да убие еуропеото и изобщо нямаше да е тук.

Но да бъде в Диеготаун и да не пие беше немислимо. Все едно да му кажеш да полети с фургона без гориво или да изкопае мина с голи ръце. Само така можеше да понася хората. Рамон беше пияч, но бутилката не го държеше под властта си. Когато беше тук, в дивия свят, на открито и далече от човешката гмеж, не му трябваше уиски, тъй че не го пиеше. Една бутилка можеше да му стигне за месец на терен — и да не изкара и половин нощ в града. Не беше пияница и това беше доказателството му, че не е.

 

 

Първият признак, че нещо се е променило, бе, че летящата кутия внезапно спря и увисна безшумно във въздуха. Все едно висяха от небето на въже. Рамон погледна надолу, примижал срещу слънцето на привечерта, но дърветата не изглеждаха по-различни от всички стотици хиляди дървета, над които вече бяха прелетели.

— Има ли нещо? — попита той.

— Да — отвърна Манек, но не добави нищо повече. Летящата кутия започна да се спуска.

Този бивак беше по-голям от предишния. Навесът беше по-голям — достатъчно, за да се седи в него — а в огнището, направено с камъни и пясък, имаше доста пепел. Беглецът можеше да е останал тук ден, ако беше поддържал огъня непрекъснато, или два, ако го беше използвал само за готвене. Манек поведе, движеше се бавно през малката поляна и полюшваше глава сякаш в ритъм с някаква бавна вътрешна музика. Рамон заподтичва след него, воден за врата. Купчина черупки от захарни бръмбари проблясваше под шарката на слънчевата светлина. Куп кожи от плескуни лежаха изоставени, едната сдъвкана и след това зарязана от някое дребно зъбато лешоядно зверче. Сивкавосин филтър от цигара лежеше смачкан на земята до навеса.

Ченгето беше бягало три дни, преди Манек да поведе Рамон в този лов. Още ден оттогава. Ако беше прекарало една нощ в първия си бивак и две тук, това означаваше, че вече му остава само един ден преднина. Рамон го изруга наум, че се мотае. Всичко зависеше от това кучият син да се добере до реката, да отплава на юг и да се върне с помощ. С губернатора, с полицията, може би дори с корабите не енье, които трябваше да пристигнат днес-утре. Това щеше да е най-добре — могъщата раса покровител на човечеството се изтърколва отгоре като покрит с мъх балван и помита Манек и манекчетата веднъж и завинаги.

Рамон се изкикоти, но чуждата гад не му обърна внимание. Продължаваше да оглежда терена.

Имаше няколко места, забеляза Рамон, където полицаят беше навлизал в гората, и още няколко, откъдето се беше връщал. Счупените клонки и утъпканата шума го издаваха толкова ясно, все едно беше оставял знаци. Това беше базата му за операции значи. Човекът беше имал план или беше мислил по-задълбочено, вместо просто да бяга. Може би беше търсил нещо. Възможно ли беше да е имал някакъв авариен сигнализатор, скрит тук наблизо? Изглеждаше прекалено голямо съвпадение, но сърцето на Рамон се разтуптя само при мисълта за това. Или пък беше идиот и продължаваше да си въобразява, че той е преследвачът, а Рамон — жертвата. В този случай Манек със сигурност щеше да го намери, да го убие и да върне Рамон в гадната тъмнина и шум на чуждия кошер, за да не се чуе никога повече за него.

Манек спря при навеса, пресегна се и размести листата, от които мъжът си беше направил постеля. Между зелените и сини листа имаше нещо — мръсно, бяло, с тъмночервено от засъхнала кръв. Манек се наведе и рязко изцъка, което Рамон изтълкува като задоволство. Почеса се по лакътя, притеснен от чувството, че нещо не е наред, и попита:

— Que es^[2]?

Извънземният вдигна парче плат — ръкав от риза. Беше смачкан и усукан като превръзка или турникет, втвърден от засъхнала кръв.

— Явно добре сте го ударили горкия pendejo — подхвърли Рамон, стараеше се да изглежда доволен.

Манек не отговори. Пусна превръзката върху разбърканата шума и закрачи към огнището. Сахаел се разтегли и изтъни, но все пак задърпа Рамон след него. Нещо блесна в пръстта до наредените около пепелта камъни. Сребристо и синьо. Манек спря и го загледа. Рамон се приближи до него и раздвоен между учудването и страха, коленичи и погали с пръсти табакерата, която му бе подарила Елена.

— Това е мое — промълви той.

— Артефактът е на човека — отзова се Манек, сякаш в потвърждение.

— Не — настоя Рамон. — Това е мое. Моя вещ. Полицията… не е възможно да са го имали, освен ако не…

Върна се объркан до навеса и вдигна зацапания с кръв ръкав. Беше грубо зебло, направено да изтрае месеци на терен. Копчето в края на ръкава беше счупено наполовина.

— Това е моята риза! Онзи pendejo носи моята риза!

Обърна се рязко към Манек. Ушите му забучаха от внезапно кипналия гняв.

— Защо шибаният кучи син носи моята риза?

Перата на гребена на Манек се изправиха и паднаха; цветните шарки заиграха по лъскавата кожа. Само знанието, че сахаел ще му нанесе невъобразима болка, спря Рамон да му посегне.

— Отговори ми!

— Не разбирам. Облеклото, с което си осигурен…

— … е ваша риза — изрева Рамон и дръпна ядосано с ръка чуждата дреха. — Вие сте я направили, шибани дяволи. Вие ме накарахте да я нося. А това тука е моята риза! Моята. Носех я от Диеготаун. Купих я. Облякох я. Моя е, а някакъв… някакъв…

Мартин Касау изведнъж се появи в ума му, силен като наркотично видение спомен. Името й беше Лиана. Онази, за която беше говорил Гриего. Беше готвачка в „Лос Ранчерос Грил“ край реката. Мартин си беше въобразил, че е влюбен в нея, и цяла седмица съчиняваше стихове, започващи със сравнения на очите й със звезди, и завършваше някъде на разсъмване след бутилка евтино уиски с приказки как щял да я чука. Рамон я беше видял в мръсния нощен бар, който всички наричаха „Кафе Америкен Рик“, макар че имаше някакво друго име за алкохолния лиценз.

Рамон се беше напил. Видя я отново, с черната коса, стегната зад овалното лице. Трапчинките в ъгълчетата на устата й. Наситено тъмночервеното на тапета зад нея. Беше я видял и си бе спомнил всички образи, които беше изтърпял, всички фантазии на Мартин за тялото й. Когато тя вдигна очи и срещна погледа му, беше като стичаща се по хълм вода. Нямаше избор. Просто отиде при нея.

Мартин, вече пред него, държеше металната кука… Рамон пусна кървавата дрипа в краката на Манек и ръката му се вдигна към корема. Ръката на Мартин изглеждаше одрана, без кожа, но кръвта беше на Рамон. Болката беше отвратителна, кървенето, което Рамон усети в слабините си толкова силно, че си беше помислил, че се е напикал… Вдигна чуждата дреха, почти очакваше Мартин от спомена му да замахне отново, да го посече отново…

Пръстите му докоснаха гладкия, почти непокътнат корем. Дебелият възлест белег беше изчезнал, на негово място имаше само една тънка като косъм резка. Едва сега осъзна, че го беше знаел — пръстите му многократно бяха търсили липсващата следа от раната, тялото му знаеше по-добре от ума, че нещо липсва. Повдигна бавно ръкава си. Белегът, който бе получил от боя с мачете с Чуло Лопес при бара край Литълдог, дирите бяла плът от ноктите на Елена, които се отваряха и затваряха, докато се деряха като подивели животни по време на секс, бяха изчезнали. Петната от цигари по пръстите му ги нямаше. Нямаше ги драскотините и мазолите по дланите, натрупани от цял живот работа с голи ръце. През годините ръцете му се бяха опърлили почти до черно от слънцето, но сега кожата му беше гладка, непокътната и светлокафява като яйчена черупка. В душата му се надигна дълго потискана тревога и той изстина.

— Какво сте направили с мен? — прошепна стъписан от ужас. — Какво, мамка му, сте направили с мен? С тялото ми?

— А! Интересно — каза Манек. — Способен си на катенае. Това би могло да ни затрудни. Съмнявам се, че човекът е способен на множествено интегриране, а и да беше, това не би произвело това объркване. Трябва да внимаваш да не се отклониш. Ще попречи на фокусирането ти в татекреуде, ако станеш прекалено различен от човека.

— За какво ми говориш, чудовище?

— За терзаенето ти. Започваш да осъзнаваш кой си.

— Аз съм Рамон Еспехо!

— Не — отвърна Манек. — Не си.