Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (29)

27.

Бяха започнали Бог знае от колко далече, отпреди колко хиляди — с времевото забавяне, мамка му, може би милиони — години. Дошли бяха от някаква чужда киша под някоя забравена звезда, бяха се борили, били и еволюирали също както човешката раса се беше издигнала от дребни жалки бозайници, криещи се от динозаврите. А след това бяха дошли сребърните енье, избили бяха децата им, разпръснали ги бяха сред звездите. Векове и векове в мрака, в сляпо бягство. Една група по този път, друга — по онзи. Толкова много изгубени. А после тук, на Сао Пауло, далече на север, където се бяха завили с планините като дете с одеяло. Да не го видят чудовищата.

Толкова дълго, толкова далече, а след това да оставят всичко в ръцете на един егоистичен шибаняк, здравата загазил със закона. Рамон почти изпита жал за тях.

„Ще ви убия всички — беше си помислил в онзи първи ден, с току-що заровилия се в плътта му сахаел. — Все някак ще отрежа това нещо от гърлото си. И ще се върна и ще ви убия всичките“.

И ето, че сега имаше своя шанс. Почеса се по ръката, въпреки че не го сърбеше.

— Може ли цигара?

— Защо първо не отговорите на въпроса ми — каза стиснал челюсти следователят.

Нищо нямаше да спечели, ако излъжеше. Манек и другите го бяха използвали. Бяха го създали като инструмент, за собствените си егоистични цели. Ако ги издадеше на енье, щеше да разчисти сметките си с тях и това щеше да го направи герой в очите на губернатора, всичко наведнъж. Имаше всякакво основание да им каже всичко. Точно както беше имал всякакво основание да си стои настрана в „Ел Рей“. Но на другата страна на везните бяха кии, малките. Убити без никаква причина, която Рамон или Манек можеха да проумеят.

Това, както и фактът, че не му допадаше идеята да играе по свирката на някакъв шибан извънземен, все едно дали беше Манек, или енье.

— Може би ще ми кажете от къде на къде ви интересува това?

Шефът на следователя хвърли поглед към енье, после — към наблюдателната камера и обратно. Съвсем леко трепване, като издал се играч на покер.

— Бихме искали да знаем — каза ченгето.

— Губернаторът иска да знае за шибаната ми банска хавлийка? И гащите ми ли ще ви накара да душите? Майната му.

Енье проговори. Гласът беше тънък, писклив и непривичен — същество, говорещо на език, който е не само чужд, но почти немислим за него.

— Защо ти отказваш?

Рамон вирна брадичка към следователя.

— Не ми харесва този шибаняк.

Енье помисли, дългият му език пробяга навън и омаза гърдите със слуз. Следователят едва не посиня от яд, но замълча. Чужденецът вече водеше шоуто, властта съвсем явно се беше прехвърлила. Рамон се постара да задържи тялото си отпуснато, докато мислите му се въртяха трескаво. Част от ума му беше завряла от паника, друга част остана предизвикателна и непокорна. Беше като в битка.

Харесваше му.

— Ти — каза енье. — Който наричат Пол.

Следователят зае почтителна поза, само дето не тракна токове. Рамон поклати глава отвратен.

— Ти си отстранен. Напусни. Не се връщай.

Следователят примига, устата му зяпна за миг, след това се затвори шумно. Погледна началника си, но той само сви рамене и кимна към вратата. Следователят — Пол — излезе от стаята за разпити вдървен, все едно че му бяха забили метла в задника. Рамон вдигна пръст към останалия вътре човек.

— Ей, ese. Сега ще я получа ли тая цигара?

Инспекторът беше по-възрастен и гневът му оставяше място за хумор в ъгълчетата на очите. Извади от джоба си евтина самозапалваща се цигара, драсна я на пода и я изтъркаля горяща по масата към Рамон. Миришеше на мухлясал картон и на нечий задник. Рамон дръпна дълбоко и издуха пушека на кръгчета, докато говореше.

— Това ми е хавлийката. — Посочи с лявата си ръка. — Имам си я от години. При злополуката с фургона ми значи си спях. Само това бях изнесъл. Мамка му, защо не взех и обувките? Още имам мехури.

— Откъде дошло? — изчурулика енье.

Дотук Рамон се беше оправил с лъжата си. За кратко дори беше изпитал гордост от нея.

— От вас — отвърна сега.

В последвалата тишина инспекторът се наведе напред, само на сантиметър. В гласа му имаше колкото топла добронамерена шега, толкова и хладна, стоманена заплаха.

— Не прекалявай, hijo.

Туловището на енье се люшна напред-назад, очите бавно се завъртяха. Езикът му, слава Богу, се беше прибрал в скрития клюн. Рамон знаеше от времето си с тях, преди години, че когато едно енье спре да се облизва, значи е доста ядосано.

— Спечелих го по пътя насам — каза Рамон. — От Земята. На кораба на енье. Двама от вашите искаха да се научат да играят покер. Играта вървеше, тъй че ги пуснахме да влязат. Издъниха се. По едно време се напих, давам на оня, големия pendejo, да заложи шибаната си хавлия вместо уиски. Каза, че му била боен сувенир или някакви такива говна. Не го схванах изобщо. Както и да е, той губи четворки и седмици на моите три дами и аз печеля хавлията. Беше по-голяма тогава. Накарах го да я подреже отдолу да ми става, но доста добре издържа досега. — Замълча да дръпне отново. — Сега ще ми кажете ли какво му е толкова важното на това?

Воня като от развалени яйца и варена ряпа изпълни стаята, толкова силна, че му залютя на очите.

— Този да бъде изолиран — каза енье. Очите му не се откъсваха от Рамон, но беше ясно, че говори на инспектора. — Без никаква комуникация.

— Ще се погрижим за това, сър — отговори инспекторът.

Енье се обърна и Рамон видя как старшият се вдърви, щом езикът на съществото се показа и го близна за довиждане. „Доста добре го понесе“, помисли Рамон. Някаква следа от насмешката трябваше да се е показала на лицето му обаче, защото когато енье се изтътри от стаята, началникът вдигна вежда и го изгледа без капка хумор. Рамон сви рамене и допуши цигарата. Имаше чувството, че ще му е последната за доста време.

Две униформени ченгета влязоха да го придружат до новата му квартира. Килиите под участъка също не бяха съвсем нови за Рамон, но за първи път вървеше трезвен по сивите циментови коридори. Зърна за миг инспектора, който още бършеше врата си с носна кърпа и говореше с някакъв висок стегнат мъж, в когото Рамон след миг разпозна губернатора. Трето лице вдигна очи към него, докато завиваше — жена с тъмна права коса. На слизане по стълбите Рамон съжали, че не му бе останал шанс да й махне. Не я беше виждал след онази нощ в „Ел Рей“.

Долу в килиите чакаше следователят. Рамон отдалече усети гнева му — излъчваше се от него като зной. Стомахът му се сви, устата му пресъхна. Пазачите го спряха и ченгето закрачи като дива котка напред.

— Знам, че лъжеш — каза следователят. — Мислиш си, че можеш да ги преметнеш с някаква тъпа история как изчезнал фургонът ти? Говното ти надушвам.

— И какво според тебе крия? — отвърна Рамон. — Мислиш, че всичко това е част от някакъв голям шибан план? Излизам навън, губя всичко, което имам, едва не умирам, и всичко заради някаква скапана хавлия? Какво си смъркал, а?

Полицаят пристъпи по-близо, впи очи в неговите. Дъхът му беше неприятно топъл. Миришеше на пипер и текила. Беше с пет-шест сантиметра по-висок от Рамон и се изпъна да го изтъкне. Рамон едва надви инстинкта да отстъпи назад, по-далече от гнева му.

— Не знам какво криеш — каза ченгето. — Не знам и защо се интересуват ония шибани лизачи на камъни. Но знам, че не Джони Джо Карденас е убил онзи посланик. Тъй че нещо против да ми кажеш какво всъщност става?

— Представа нямам, пич. Тъй че нещо против да ми се разкараш от пътя?

Нещо като полузъбене, полуусмивка изкриви устата на полицая, но той се дръпна встрани и се обърна към пазача:

— Сложете го в дванайсета.

Пазачът кимна и подкара Рамон. Беше все едно, че влизаше в убежище против силна буря: подсилен бетон и небоядисани врати с панти от композит. Рамон се остави да го обърнат към една от пресечките на коридорите, а после по къс проход. Въздухът беше застоял и душен. В една от килиите някакъв нещастник ревеше проклятия. Рамон се опита да отърси всичко това от ума си, но напрежението във вътрешностите го стягаше все по-силно и по-силно. Колко дълго щяха да го държат тука? Щеше ли да дойде някой в негова защита?

Нямаше си никого.

Вратата на килия дванайсет се отвори безшумно и Рамон пристъпи вътре. Беше малко помещение, но не и тясно. Четири нара до всяка стена, открита дупка в средата за тоалетна. Светлината беше бял луминесцент, скрит зад предпазно стъкло в тавана. Някой беше издраскал в стъклото думи, но лампата беше прекалено ярка и не можеше да се разчетат. Вратата се затръшна, магнитният лост изщрака глухо. Един мъж на един от долните нарове се обърна да го погледне. Беше огромен. Широк в раменете, черепът му — покрит с евтини татуировки и тънка черна четина, започнала да посивява на слепоочията. Очите му бяха като на куче. Топките на Рамон се опитаха да изпълзят нагоре по корема му.

— Здрасти, Джони Джо — каза Рамон.

Извлякоха го навън, преди Джони Джо да е успял да го довърши съвсем, и го замъкнаха в друга килия. Рамон легна на циментовия под и усети, че диша. В устата му имаше вкус на кръв. Май беше изгубил два зъба. Луминесцентът в тази килия беше изключен, така че беше съвсем като в гроб. Или в цистерната на извънземните. Изкикоти се на това, а след това — на болката, дошла след кикота. Смехът можеше да е и нещо друго. Отчаяние. Болка.

Да си стигнал толкова далече, да си изтърпял толкова много, само за да изгниеш в килия под участъка на губернаторската полиция. И за кого? За извънземните, които го бяха унизили и използвали? Пукаше му за тях. Нищо не им дължеше. На Манек и на шибаняците като него. Не им дължеше нищо. Вече не помнеше защо си го беше въобразил това. Кии, избитите от енье, не бяха човешки бебенца. Нищо не значеха. Ако просто им кажеше, можеше да си иде. Можеше да намери Лиана. Може би да прати писмо на Мартин Касау, да каже колко съжалява и че разбира защо Мартин се бе опитал да го убие. Можеше да седи до реката и да слуша плясъка на водата по камъните на кея. Можеше пак да си вземе фургон и да замине в пустошта, където нямаше нито хора, нито извънземни, нито затвори. Само трябваше да им каже.

Надигна се на лакти и изграчи:

— Ще кажа. Хайде, pendejos. Искате да знаете какво знам аз ли? Ще ви кажа. Само ме пуснете!

Никой не го чу. Вратата не се отвори.

— Само ме пуснете.

Изпадна в изтощителен сън там, на пода, и засънува, че двойникът му е в килията с него, пуши цигара и дрънка за някакви сексуални подвизи, които Рамон не помнеше. Опита се да му изреве, че са в опасност, че трябва да се разкарат оттук, а после си спомни, че другият е мъртъв. Двойникът му, който също така стана Манек и Паленки, вече беше подхванал някакво сладострастно описание как чукал онази с европеанеца, когато Рамон успя да се намеси — възрази по-скоро мислено, отколкото с думи, че това изобщо не се е случвало.

— Откъде знаеш? — попита двойникът му. — Ти не беше там. Откъде знаеш?

— Аз съм Рамон Еспехо — извика Рамон и се събуди от вика си.

Беше тъмно. Затворническият под беше по-корав от камък под гърба му. Рамон тръсна глава и последните пипала на кошмара се махнаха. Надигна се с мъка и опипа раните си. Реши, че са повече болезнени, отколкото опасни. Обзе го погнуса — заради слабостта му, заради готовността му да помогне на полицията дори след това, което му бяха причинили. Манек и извънземните го бяха окаишили като псе, но не го бяха заключвали с психопат просто за забавление. Трябваше да си човек, за да го направиш.

— Ще ви убия, скапаняци — заговори той на въображаемото ченге, инспектора, губернатора. — Все някак ще се измъкна оттук и ще ви убия един по един, жалки pendejos!

Не беше убеден обаче. Когато вратата се отвори, разбра, че е заспал отново. Инспекторът влезе, светлината от коридора очерта нимб около него. Щом очите на Рамон свикнаха с нея, той видя на лицето му примирение и лека насмешка.

— Не изглеждате добре, сеньор Еспехо.

— Да бе. Направи десет рунда с Джони Джо Карденас да те видя ти как ще изглеждаш.

— Нормално ще си изглеждам — каза инспекторът. — Обесихме го тази сутрин. Искате ли цигара?

— Не — отвърна Рамон. — Спирам ги. — После, след миг, протегна ръка. Инспекторът се наведе, драсна цигарата в пода и му я подаде.

— Носят и храна. И съжалявам за Пол. Не се справя толкова добре, когато някой го притесни. Реагира емоционално.

— Така ли го наричате?

Инспекторът сви рамене като човек, изтърпял твърде много години този свят.

— Все някак трябва да го нарека, нали? Ще направят версията ви на пух и прах. Просто ви го казвам, Рамон. Това ще стане.

— Защо да лъжа за фургона, че…

— На никой не му пука за фургона. Енье са се побъркали около тази наметка. Тя е някакъв чужд артефакт.

— Точно това го казах и аз!

Инспекторът все едно не го чу.

— Ако криете нещо, ще го разберем. Губернаторът няма да ви пази. Знае, че вие убихте посланика от Европа, въпреки че не иска да го признае. Ченгетата… е, не можем да ви пазим, ако губернаторът не иска. Енье са побеснели. Ще поискат да ви предадем на тях.

Рамон дръпна дълбоко от цигарата. Когато издиша, видя къде слабото течение от коридора засмуква въздуха и го завърта. Димът бе направил потока видим.

— Преговаряш от тяхно име?

— Казвам, че ще е по-добре да им кажете това, което искат да научат. Цялата сила е в тях.

Рамон отпусна глава на коленете си. Връхлетя го спомен, първият проблясък от този вид от много дни… последният, който щеше да го споходи, както се оказа. Беше започнало със смях. Женски смях, пробил над щракането и звъна на машината пачинко. Рамон беше в „Ел Рей“. Споменът сега бе съвсем ясен. Вонята на дим, гладко черното на бара. Помнеше чашата в ръката си, как звънваше, щом я чукнеше с нокът. Как задното огледало изглеждаше сиво от ниските светлини. Свиреше музика, но тихо. Никой не беше платил, за да включат колоните достатъчно силно за танци.

— Става дума за силата — каза европеанецът. Гласът му беше прекалено силен. Беше пиян, но не толкова, колкото се преструваше. Акцентът му беше силен и носов. — Разбираш ли какво имам предвид? Не като насилие. Не физическо насилие.

Жената до него се озърна из бара. Вътре имаше може би двайсетина души и всички можеха да чуят разговора между нея и спътника й от Европа. Тя засече само за част от секундата очите на Рамон, отразени в огледалото, после погледна настрани и се засмя. Нито се съгласи с европеанеца, нито възрази. Той продължи, все едно че му беше отвърнала; това, че мнението й беше без значение, само доказваше позицията му.

— Имам предвид, да вземем теб — каза той с ръка на нейната, все едно я сочеше. — Ти излезе с мен, защото беше длъжна. Не, не. Не ми възразявай, няма проблем. Имам богат опит, да. Разбирам. Аз съм големият пътуващ тузар и твоят шеф иска да е сигурен, че съм щастлив. Това ми дава сила, разбираш ли? Властта е сила. Ти излезе с мен и дойде в този бар, нали?

Жената каза нещо, но гласът й беше много тих, за да се чуе, устата й — присвита в усмивка. Не подейства.

— Не, сериозно — продължи мъжът. — Какво би направила, ако ти кажа, точно сега, да дойдеш в стаята ми с мен и да те чукам? В смисъл, наистина ли си в положението да откажеш? Би могла, нали? Би могла да кажеш, че не искаш. Но тогава ще наредя да те уволнят. Просто така. — Щракна с пръсти и се усмихна хладно.

Рамон отпи от чашата си. Уискито изглеждаше разредено. Но беше слушал приказките на онзи от Европа от доста време и ледът се беше разтопил до малки кръгчета, колкото нокътя на кутрето му.

— Или даже не в стаята ми — каза европеанецът. — В уличката, отзад. Мога да те изведа там и да ти кажа да си смъкнеш тази рокличка, да си разтвориш краката и сериозно, какво би могла да направиш? Просто хипотетично, нали. Просто казвам: какво ако? Това имам предвид под сила. Имам власт над теб. И не защото съм добра личност, а ти си лоша. Изобщо не става въпрос за морал.

Ръката му се смъкна от нейната. От мястото си Рамон предположи, че е продължила по бедрото й или може би дори по-натам. Тя вече седеше много сковано. Все още се усмихваше, но усмивката беше крехка. Машината пачинко беше спряла. Никой друг в бара не говореше, но европеанецът не го забеляза. Или може би го забеляза и точно това беше целта: всеки да чуе и да разбере. Рамон срещна очите на Микел Ибрахим и почука по ръба на чашата си. Барманът не проговори, просто му сипа още.

— Всичко е в силата. — Гласът на оня вече бе по-тих. В думите имаше басова нотка. Жената се засмя и избута косата си назад. Нервен жест. — Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — каза тя. Гласът й бе по-тънък. — Наистина. Но мисля, че е време да си…

— Не ставай — каза европеанецът. Не молеше.

„Боклук“, прошепна някой. Рамон си допи уискито. Беше му четвъртото. Може би петото. Микел имаше кредитните му данни. Ако беше без пари, Микел щеше да го е изритал навън. Рамон остави празната чаша на бара и бавно, преднамерено, постави двете си ръце с дланите надолу, и ги изгледа. Ако беше прекалено пиян, нямаше да му се сторят негови. Приличаха на неговите. Като цяло. Беше достатъчно трезвен. После погледна напред и се видя в мъглата на огледалото; видя, че леко се усмихва. Жената се засмя. В смеха й нямаше веселост. Имаше страх.

— Искам да кажеш, че разбираш — каза европеанецът. Гласът му беше тих. — А след това искам да дойдеш с мен и да ми покажеш колко много си съгласна с мен.

— Ей, pendejo — каза Рамон. — Сила ли искаш? Какво ще кажеш да дойдеш навън и да ти сритам шибания гъз?

Европеанецът се обърна, изненадан. Последва миг на пълна тишина, а след това барът ревеше, всички бяха станали на крака, ръкопляскаха. Рамон видя мига на страх в очите на мъжа от Европа, последвалия гняв. Намести ножа в ръкава си и се ухили…

— На какво се усмихваш, hijo? — каза инспекторът.

— Просто си мислех за нещо — отвърна Рамон.

Дълга пауза. Инспекторът се смъкна до него, все едно двамата бяха затворници в една и съща килия.

— Ще промениш ли версията си?

Рамон дръпна дълго от цигарата, въздъхна бавно и издиша дълга сива струя дим. Няколко коментара, един от друг по-гадни, му минаха през ума. Неща, които можеше да каже, за да им покаже на тия колко не го е страх от тях, нито от извънземните, за които се бяха направили на ловни кучета. Накрая каза просто:

— Не.

— Твоя работа.

— Все пак ще получа ли храна?

— Разбира се. И си направи една услуга. Премисли. И го направи бързо. Пол има една идея как да покаже на енье, че си пълен с говна. И ако те поискат да те качим на кораба им, заминаваш. И тогава си обречен.

— Благодаря за предупреждението — каза Рамон.

— De nada — отвърна инспекторът. От тона му ясно се разбираше, че за него наистина не е нищо. Тъй или иначе.