Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (30)

28.

Времето в килията беше странно нещо. Тъмнината го беше оставила с чувството, че е захвърлен и забравен. Сега, когато бяха включили осветлението, имаше усещането, че го наблюдават непрекъснато. Светлината беше безжалостна: правеше всяко петънце и драскотина в килията съвършено ясни. Рамон огледа раните си и заключи, че ще го боли и ще пикае кръв още дни наред, но пък нямаше да е последният, убит от Джони Джо Карденас. Щеше да се възстанови… ако енье му позволяха.

Имаше истории — всички официално отричани — какво ставало с хора, прегрешили срещу екипажите на транспортните кораби. Рамон беше слушал доста от тях и им вярваше — или не, според това кой ги разказваше, кога и къде. След като беше стигнал в колонията, всички те придобиха статута на разкази за призраци. Бяха забавно плашещи и нелепи, но не и нещо, за което да си хабиш времето в мислене. Сега обаче се чудеше. Ако го вземеха, щеше ли да издържи?

Нищо нямаше да спечели, ако запазеше тайната на Манек, след като енье бездруго щяха да я изтръгнат от него. Касапницата, която щеше да последва, щеше да е същата. Все едно щеше да е дали Рамон е предложил информацията, или са я измъкнали сами. Освен, разбира се, за самия него.

От друга страна, той беше корав кучи син. Тъй че може би щеше да издържи дори да се опитаха да го прекършат. Нямаше как да го разбере, без да е опитал.

Вместо да се занимава повече с това, се опита да напипа момента, в който беше престанал да мисли за Манек и извънземните под планината като за свои врагове. Трябваше да е станало все някога. Беше се зарекъл да ги убие заради всички унижения, които бяха струпали отгоре му, а ето го сега, чудеше се дали ще се окаже достатъчно силен да умре в тяхна защита, ако се наложи. Душевната промяна не беше малка, но все пак не можеше да каже кога е станало. Нито защо толкова му приличаше на момента, в който бе заговорил в защита на жената в бара. Нито защо перспективата да бъде изтезаван и да умре не го изпълваше с някакъв особен страх.

Но и с европеанеца не беше имало никаква гаранция, че ще оцелее. Можеше да умре толкова лесно, колкото беше убил. Не в резултата беше работата. Всичко бе в това да си човекът, който прави точно това, което прави. В основанието да те има, в това да умреш с хубава смърт, ако се стигне до това. И може би имаше слабост към изгубени каузи. Като онзи тип в теленовелата.

А имаше и дълги промеждутъци, когато Рамон знаеше, че ако го попитат точно в този момент, ще каже какво ли не, всичко. Стига само да го пуснат. Часовете течаха и той бе закрепил шансовете на Манек някъде на шейсет срещу четиридесет. Според това в кой цикъл на героизъм и страхливост се окажеше умът му, щом дойдеха, и дали щяха да го вбесят достатъчно, за да е готов да се жертва напук.

А после вратата се отвори и пазачите влязоха, инспекторът беше с тях. Беше си сменил костюма, тъй че Рамон прецени, че е изтекъл поне един ден, откакто го бяха довлекли в килията. Изглеждаше правдоподобно.

След като му щракнаха белезниците, охраната го отведе — един отпред, двама отзад и всички с електрически палки, извадени и заредени — до малка стая за свиждане. Изглеждаше уютно — нищо общо с усещането за кланица, което внушаваше останалото в тази сграда. Същият енье или някой, който дотолкова приличаше на него, че да заблуди Рамон, стоеше до една от стените, влажният му език пробягваше доволно по туловището му. Губернаторът също беше тук и — за изненада на Рамон — жената от бара. Инспекторът нареди на охраната да отведе Рамон до един завинтен за пода стол и да го окове за него. Губернаторът го изгледа със смесица от отвращение и хладна пресметливост. Жената му хвърли бегъл поглед, с безкрайно отегчена физиономия, и отново заби очи в бележника си.

„Всичко това е шибано по твоя вина — излъчи Рамон мисълта си към нея. — Ако се беше защитила сама, вместо да разчиташ да се бием заради теб, нямаше да съм толкова прецакан“.

— Така — заговори с досада губернаторът. — Можем ли да приключваме с това?

— В момента я водят в стаята за разпити, сър — каза инспекторът.

— Коя? — попита Рамон. — Какво става, по дяволите?

— Каквото ти казах, hijo — отвърна инспекторът. — Край на игрите.

Стенният екран изпука, избръмча и се оживи. Изникна ужасната стая за разпити, наклонена под смущаващ ъгъл. Рамон видя тила на следователя и петното, където започваше да оплешивява. Елена срещу него изглеждаше изнервена, въртеше цигара между пръстите си. Рамон се покашля.

— Ей! Ей-ей, чакайте! Няма да стане. Това шибано няма да стане! Аз тъкмо скъсах с нея. Тя е шибана loca!^[1] Не можете да й вярвате и на една дума!

Губернаторът погледна бегло инспектора. Влажните като на стрида очи на енье трепнаха, впити в Рамон. Жената се престори, че не го е чула.

— Сеньор Еспехо — заговори инспекторът с видимо раздразнение. — Правилникът за изслушване при екстрадиция изисква присъствието на губернатора, представител на чуждата сила, представител на полицията и обвиняемия. Това сте вие. Не казва и една проклета дума за правото на обвиняемия да говори. При цялото дължимо уважение към правата ви на гражданин, това е вашият шанс да си затворите шибаната уста, преди да съм я запушил. Ясно?

На екрана следователят и Елена минаваха през формалностите — нейното име и адрес, познава ли Рамон Еспехо.

— Но тя е лъжкиня! — извика Рамон, притеснен от хленча в гласа си.

— Познавам го този скапаняк от седем години — заяви Елена от екрана. — Когато се връща в града, отсяда при мен. Яде моята храна, оставя боклука си на моя под. Дори пера шибаните му дрехи, можете ли да го повярвате? Имам си добра работа, а си хабя свободното време, за да има чисти чорапи тоя мърляв cabrón!

— Значи връзката ви със сеньор Еспехо би могла да се нарече интимна?

Елена хвърли поглед на ченгето, наведе глава, сви рамене.

— Предполагам. В смисъл. Да. Интимни бяхме.

— Докато бяхте със сеньор Еспехо… седем години, казахте? Често ли перяхте дрехите му?

— Ами да.

— Тя никога… — Инспекторът поклати заканително глава и Рамон млъкна.

— И през цялото това време — каза следователят — виждали ли сте изобщо ето това облекло?

Извади наметката и с отигран жест я просна на масата пред нея. Рамон се озърна към енье. Очите му бяха втренчени в екрана, езикът му се стрелкаше неспокойно, бледозелените ресни по тялото му се гърчеха като червеи.

„Трябва да им кажа — помисли Рамон. — Мамка му, трябва да им го кажа веднага, преди да са ме предали на това нещо“. Призрачни образи заиграха в ума му — сребърните енье, тръгнали на изтребление. Какви ли методи щяха да измислят, за да изтръгнат информация от човек? Трябваше само да заговори, да каже няколко думи и да обрече на смърт Манек и съплеменниците му. Колко шибано трудно можеше да е това?

— Тая дрипа ли? Непрекъснато — каза Елена. — Оставя я на пода на шибаната баня всеки път, когато си вземе душ. И знаеш ли защо? Защото си мисли, че съм неговата проклета слугиня! Pendejo. Казвам ти, много по ми е добре без него. Това, че го изритах от къщи, беше най-умното нещо, което съм правила в живота си!

Паниката на Рамон го беше оглушила, тъй че смисълът на думите й стигна до него едва след миг. Обърна се към екрана зяпнал. В стаята за разпити мълчанието се проточи. Устата на полицая се задвижи, но не излязоха думи. Елена се почеса неделикатно. Главата на Рамон се замая. Това беше пълна глупост. Елена не можеше да е виждала наметката. Лъжеше — и лъжеше по най-подходящия начин, за да спаси жалкия му задник. Не можеше да го разбере това.

— Сигурна ли сте? — попита следователят. Гласът му прозвуча малко глухо. — Моля ви, огледайте тази дреха много внимателно. Сигурна ли сте, че сте виждали точно нея?

— Ами да.

— Но в показанията си заявихте, че сеньор Еспехо не е имал халат.

— Че то това не е халат — отвърна Елена. — Халатът е, да речем, стига ти някъде до глезените. Това ще е само малко под коленете. По-скоро риза. Наметка някаква.

— И тази… риза… — Следователят замълча. Рамон почти изпита съжаление към малкото лайно. Какво му беше останало да каже?

— Има го това, откакто се запознах с него — каза Елена. — Непрекъснато му казвах да я хвърли тая шибана дрипа, но той да ме е слушал някога? Изобщо. Нито веднъж, за нищо. Pinche шибаняк.

— А-ха. — И ченгето добави безнадеждно: — Сигурна сте?

— Приличам ли ти на тъпа! — попита намръщено Елена.

Обзе го смътно усещане за нереалност. Някой се беше добрал до нея. Някой се беше добрал до Елена между момента, в който беше дала показанията си, и сега, и я беше подучил как да измъкне жалките топки на Рамон от огъня. Зачуди се колко ли трябва да е струвало това. Доколкото познаваше Елена — сигурно доста. Не си позволи да се засмее, но облекчението, което изпитваше, бе като най-доброто уиски, което бе пил. По-добро дори.

Жената с правата коса до губернатора го погледна с напълно безизразна физиономия.

Проблемът на извънземните, осъзна Рамон, бе в това, че изобщо не можеха истински да разберат всички неуловими начини, с които хората можеха да комуникират помежду си. Сто години да говореше, Рамон така и нямаше да може да обясни на друг как точно вдигнатата й с няколко милиметра брадичка означаваше „няма защо“, „благодаря ти“ и „вече сме квит“. Рамон си представи душата на европеанеца, как пищи от гняв, окована някъде в пъкъла затова, че е спасен.

На екрана следователят се оплете в още няколко безсмислени въпроса, след което приключи разпита. Губернаторът чукна по бележника си и стената-екран угасна. Рамон потърка ръка в бедрото си, мъчейки се да скрие въодушевлението си зад привидния гняв.

— Още ли искаш да ми запушиш устата, pendejo? Не че имах намерение да се държа неразумно или нещо такова, знаеш. Но след като ме тикнахте тук, шибаняци, скапахте ме и се опитахте да ме предадете на онази голяма топка сопол ей там, ще може ли все пак някой да ми отключи шибаните белезници, за да мога да говоря с адвокат колко обезщетение мога да ви поискам за нанесените щети?

— Описанието му е състоятелно — изгука енье. — Той не представлява интерес.

Никога в живота си Рамон не се беше чувствал толкова дълбоко удовлетворен, че не представлява интерес. Губернаторът, асистентката му и енье напуснаха, докато го извеждаха навън. Инспекторът се зае с формалностите и процедурите с отегчена деловитост. Само задържането му издаваше, че иска да е сигурен, че нищо няма да се обърка в цялата тази история. След час Рамон най-сетне стъпи на улицата, изцеден докрай, но въпреки това — ухилен. Спря се, плю пред стълбището на участъка и закрачи през града. Беше минал почти половин каре, когато осъзна, че няма къде да отиде.

Беше тръгнал да потърси Лиана и да започне някакъв свой нов живот. Сега беше може би на два часа път до там, все още с идентификационния номер на китката, който използваха при арест, натъртен и пребит от срещата си с Джони Джо и не особено въодушевен от дългото ходене. Продължи и по някое време стигна някакъв площад — тъжно и прашно местенце в сянката на административен комплекс. Седна на една пейка — само за няколко минути обаче. Не държеше да се разправя с полицията повече, а допускаше, че прилича на скитник.

Скитник. Без дом. Без работа. Нищо нямаше освен един полусуров план да се преустрои и една тайна, която не можеше да каже на никого. Високо горе корабите на енье блещукаха, очертанията им се размиваха в мъглата от надвисналите над града пушеци. Слънцето скоро щеше да залезе и малкото звезди, които можеха да надвият градските светлини, щяха да изпъкнат. Рамон пъхна ръце в джобовете си.

Лиана вече бе като сън. Идея, която го бе споходила, докато е бил пиян, за да осъзнае колко е глупава, след като е изтрезнял. Опита се да си представи какво ще й каже, как ще обясни, че този пребит безпаричен рудотърсач без фургон, без място, където да преспи дори, струва нещо. Отделно, че току-що бе излязъл от пандиза на полицейския участък и сигурно миришеше на него. Отделно, че току-що беше станал новият Джони Джо, първият в списъка на обичайните заподозрени, който да бъде закопчан следващия път, когато на губернатора му потрябва някой да плати за издънката с някое неудобно неразкрито престъпление. Знаеше какво щеше да види Лиана, когато го погледне.

Щеше да види Рамон Еспехо.

Все още беше привечер, когато стигна до месарницата. Беше затворена отпреди часове, металните решетки бяха стегнали вратата и прозорците. Тръгна нагоре по страничното стълбище. В апартамента на Елена светеше. Задържа се дълго в полумрака на площадката. В задната уличка имаше котки — още един внесен от Земята вид. Гущери пробягваха по стената и прехвърчаха. Миризмата на съсирена кръв в улицата се смесваше с пушека на дърва и изхвърлени газове от фургони. Миризмата на Диеготаун лютеше, позната. Напрежението в раменете и стомаха му също беше познато. Горе в нощното небе Голямото момиче надничаше иззад високите облаци. Кънтеше далечна музика.

Той почука.

Тя отвори и той веднага видя въпроса в очите й. Имаше много причини, заради които можеше да е дошъл. Да каже „благодаря“. Да вземе някой боклук, който е забравил, и да си тръгне пак. Да остане. За всяка една пасваше различен поздрав и тя не знаеше кой да приложи. Той — също.

— Как е? — каза й.

— Изглеждаш скапано — каза му тя. — Ченгетата ли го правят това?

— Да си цапат шибаните ръце? Не, имаха си кой да го направи за тях.

Елена скръсти ръце. Не се беше отдръпнала встрани — от страх, че той няма да приеме поканата, предположи Рамон.

— Но ти не му остана длъжен, нали? — попита тя.

— Мъртъв е — отвърна Рамон. — Не го убих аз, тъй че нямам проблем. Но беше там заради мен и те го убиха. Излиза, че съм спечелил, нали?

— Корав cabrón — каза Елена с полунасмешка, но само „полу“. — Да не му се изпречваш на пътя.

Една орбитална совалка потрепери в нощното небе. Рамон се усмихна; болеше го малко покрай окото. Елена наведе очи, погледна плахо коленете му и се отдръпна. Той влезе и затвори вратата. Беше сготвила яхния с ориз — яденето, за което можеше да се каже, че го е сготвила, за да доизяде останалите от седмицата продукти. Или можеше да е мислено за двама. Рамон седна на масата и я остави да му поднесе паница.

— Беше добра — каза й. — С ченгетата. Особено онова, че е риза.

— Хареса ли ти? — попита Елена. — Идеята беше моя.

— Добро беше. Само дето с камерата така и не можах да видя лицето ти.

Елена се ухили, сипа и на себе си и седна. Атмосферата на срещата им изглеждаше крехка като стъкло. Рамон се покашля, но не намери думите, с които да продължи, така че гребна от яхнията. Не беше много хубава.

— Онази богата дама — каза Елена. — Дето дойде да говори с мен. Тя ли беше в „Ел Рей“?

— Да. Същата.

— Изглеждаше окей.

— Не знам. Изобщо не съм говорил с нея.

Елена присви очи, устните й изтъняха. Рамон усети недоверието й — излъчваше се от нея като топла вълна. Поклати глава.

— Сериозно. Една шибана дума не ми е казала. Чух името й само защото го каза едно от ченгетата.

— Влизаш в бой с нож с някакъв тип заради жена, с която изобщо не си разговарял? — Гласът й беше пълен с неверие, но не и сърдит.

— Е. Той не знаеше, че е бой с нож — каза Рамон.

— Ти си шибан луд.

Рамон се засмя. Елена се засмя с него. Крехкият момент отмина; скандалът, който бяха имали, вече беше просто един от многото. Един от хилядата преди и още хилядата, които предстояха, твърде незначителен, за да се помни. Той се пресегна и хвана ръката й.

— Радвам се, че се върна — каза тя.

— Тук ми е добре. Въобразих си за малко, че съм някой друг, но съм тук и съм си аз, нали? Да си Рамон и да не си Рамон е аубре.

— Какво значи това?

— Проклет да съм, ако знам — ухили се Рамон. — Просто един мой приятел често го казваше.