Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (14)

12.

След час чужденецът се изправи на крака със стържеща въздишка, като верига, промушена през халка.

— Продължаваме — заяви мрачно и даде знак на Рамон да поведе.

Отне им по-малко от час бавно обикаляне около моравата, докато намерят дирите на другия Рамон. През дългите часове на утрото и следобеда Рамон водеше, а сахаел се влачеше след него към бавно и тежко крачещия Манек. Щеше да е по-трудно, ако Рамон не знаеше какви хитрини би приложил самият той, за да остави лъжливи следи. На два пъти се натъкнаха на уж грешка, допусната от другия мъж — кална стъпка нагоре по каменист бряг, отсечка разровена пръст, където можеше да е загубил равновесие и да е падал по склона. Рамон лесно прецени, че това са подвеждащи следи, и ги подмина.

Обликът на гората се променяше. На по-високия терен, близо до планините, всички дървета бяха куркума и местни подобия на бор. Колкото повече се доближаваха до реката, толкова по-екзотична ставаше растителността. Широко разклонени върби пердида с черни стволове, с очертания като полуразтопени женски тела; високи пескадос бланкос, наречени така заради белия цвят на листата и напомнящата за океан миризма на сока им; полуподвижни колонии коралов мъх с яркорозови скелети, показващи се изпод щедро зелената плът. Умората и пулсиращата болка в коляното му сякаш отшумяха и Рамон закрачи по-уверено. Почти имаше чувството, че знае предварително накъде отива, накъде бе отишъл другият Рамон преди него. Почти забрави за тежко тътрещия се зад него Манек.

Един плескун му кресна пътьом и го сгълча, писъкът му беше като на ядосан обой. Тънките сдъвкани кости на кюй-кюй лежаха разхвърляни под малка скала, бели като ребрата на юнеа. От моравата, където бе заложил капана си, другият Рамон грубо следваше течението на потока. Водата беше безпогрешен водач и макар покрай нея да нямаше никакви дири, Рамон откри, че рядко се оказват далече от ромона на потока. Изпълни го чувство за покой и усети, че се усмихва. Слънцето се издигаше бавно, температурата се вдигаше градус по градус. Ако носеше риза, Рамон щеше да се изкуши да я свали и да я върже на кръста си, не защото беше прегрял, а просто заради приятния допир на въздуха по кожата. Накрая, съвсем нетипично за него, Манек му извика да спрат. Кожата му беше пепелявосива и изглеждаше нестабилен.

— Ще починем тук — заяви Манек. — Необходимо е да се възстановим.

— За малко — каза Рамон. — Не можем да му позволим да се отдалечи много. Ако стигне реката… е, ако стигне реката, ще му трябва време да направи нещо като сал. И то с една прецакана ръка, тъй че това сто на сто ще го забави. Но ако заплува по течението, изобщо няма да го хванем. Трябваше с летящата ти кутия да отлетим надолу по реката. Можехме просто да го изчакаме да се спусне и щяхме да го хванем.

— Съображението е без ефект. Не го направихме, следователно не може да има предишно „ще“. Твоят език нарушава естеството на времето. Трябва да починем. Тук.

Беше хубаво място. Тук потокът се разширяваше в малко езеро, огряно от следобедното слънце, което блестеше сребристо по повърхността му. Рамон легна по гръб и смачканите листа и треви замирисаха на босилек, на мащерка, на неща, които изобщо не можеше да назове. Манек отиде до водата, седна и се огледа, преди да затвори очи. Нараненото му око все още беше с ярката червена резка, където клепачът не можеше да се затвори напълно.

Рамон обърна глава на една страна — едното му око бе наравно с повърхността на езерото — и загледа шарките на слънцето и вятъра по водата. А после забеляза купчинката.

Беше в края на ливадата, близо до малкия водопад, от който водата продължаваше пътя си надолу. Издигаше се малко по-високо от околните растения. Беше не по-дълга от ръката му до лакътя и не по-широка от педя. Той стана и тръгна към нея, сахаел го задърпа за гърлото. Видя, че пръстта е разкопавана, чимовете са махнати и след това нагласени отново. За миг изпита безпокойство. Приличаше на нещо, което би направил човек — другият Рамон. Все едно тук беше заровено нещо, което е искал да скрие, но какво ли можеше да е? Нищо толкова ценно не беше имал в раницата, за да иска да го съхрани. Може би бележка? Нещо написано, за да издаде извънземните? Но кой изобщо щеше да го намери тук?

Само след миг колебание — можеше да е забравил колко заряда бяха в раницата или пък капанът с взрива можеше да е бил само с два? — зарови пръсти в меката почва. И на три сантиметра под повърхността напипа плът. Издърпа с отвращение ръцете си. Пръстите му бяха почервенели от кръв. Плескун, одран и заровен толкова плитко, че едва ли щеше да е по-различно, ако бе оставен на открито. Огледа замислено трупчето и си спомни за кожите в първия бивак на другия Рамон. Каквото и да вършеше другият, беше преднамерено и го беше замислил отдавна, когато беше мислил за капани. Рамон откърши един клон от най-близкото дърво и побутна телцето с него. Като че ли нямаше никакъв механизъм, свързан с плескуна — никакви заострени пръчки или ножове. Другият Рамон можеше да е отровил месото, но изглеждаше безсмислено да очаква, че чуждите същества ще го ядат. Какво си мислеше мъжът — другото негово „аз“?

Рамон хвана телцето за тънките крака, отиде до езерото и го хвърли във водата. То потъна като камък. Очите на Манек останаха затворени, позата му — все така застинала и неотзивчива като статуя. Рамон размисли за миг. Можеше да го събуди и да му каже какво е намерил, или да запази тайната на другия Рамон. Странното жертвоприношение го правеше неспокоен; първият му импулс бе да каже за това. Но ако то беше част от замисъла на двойника му да надвие чуждите, щеше да е по-добре да го премълчи. Манек отвори рязко очи.

— Не мога да продължа повече. — Гласът му прозвуча извинително, може би засрамено дори. — Твърде изтощен съм. Трябва да се възстановя още.

— Няма проблем — отвърна Рамон. Изпита почти съжаление за него. Колко ли лошо бе пострадал? Умираше ли? — Бездруго скоро ще се стъмни. По-добре да си направим бивак за нощта.

Манек остана неподвижен и смълчан до края на деня и през нощта. Рамон донесе клони и листа, за да си направи навес — сахаел се изпъваше, приспособявайки се към движенията му. Когато падна нощта, вдигна Манек, колкото да гребне вода от потока и да събере две шепи захарни бръмбари. Чуждото същество не попита за смяната на храната, а Рамон не благоволи да му обяснява.

Когато от бръмбарите останаха само празните цветни черупки, Рамон легна на меката земя и се загледа в нощната звездна шир. Малкият огън, който беше запалил, за да възвари вода да измие раните и за готвене беше изтлял на въглени и пепел. При други обстоятелства щеше да е съвършена нощ. В далечината нещо извика — животно, птица или насекомо, което никога нямаше да бъде видяно от човешки очи. Звукът беше тънък и висок, след малко му отвърнаха други два. Друг спомен изпълни съзнанието му. Елена в жилището й. Една от първите им караници — заради навика му да лагерува извън фургона си. Тя беше убедена, че някое диво животно ще го нападне и ще го убие в тъмното. Един неин приятел бил убит от червеняци и тя твърдеше, че страдала от кошмари. Той спеше с нея от месец и не беше видял никакво доказателство за това, но когато й го каза, тя само се ядоса още повече.

Спорът завърши с това, че тя хвърли по него кухненския нож. Той я зашлеви. След това се чукаха.

Далече над него един метеор се плъзна в небето, изгоря и изчезна. Болният гринго надничаше към тях от звездите, а след малко започна да изгрява Каменният мъж.

Знаеше, че е луда. Елена беше от жените, които накрая убиват себе си или любовника си, или децата си, а той не я обичаше повече, отколкото тя него. Всичко му беше съвършено ясно и също така съвсем маловажно. Събраха се, защото си пасваха. Тя беше луда кучка. Той беше пияница и убиец. Заслужаваха се един друг.

Само дето не беше пиян, когато бе тук. На терен беше по-трезвен от падре. Тук, навън, беше по-добър човек.

Умът му се беше размътил и изгубил в съня, когато чуждото същество го дръпна и го събуди. Рамон се сепна, надигна се и прошепна:

— Какво има?

— Нещо ни наблюдава — отвърна Манек.

Мраз пробяга по гърба на Рамон. В джунглата дебнеха достатъчно истински чудовища, тъй че на Сао Пауло съществуваха сравнително малко митове за таласъми, крилати демони и други загадъчни и необясними същества. Призраците бяха друга история обаче. Много призраци имаше тук — от призрака на Грозния Пете, търсача на руда, който бродеше нощем да си търси глава на мястото на своята, изгубена при минна злополука, до Черната Мария, която се явяваше на мъже в мига на смъртта им. Един култ в Литълдог вярваше, че Сао Пауло е мястото, където отиват душите на мъртвите от Земята. Тъй че нощта тук гъмжеше от призраци като нощни пеперуди около светлина и тук, в тъмната горска пустош, не беше хубаво да мислиш за това — макар че той не вярваше в тези неща, разбира се. Каквото и да имаше там в тъмното, по-вероятно беше да е реално физическо същество, отколкото призрак.

При тази мисъл ужасът на Елена от червеняци и чупакабри внезапно се върна в ума му и той се промъкна почти плътно до извънземния. Затвори очи за двадесет удара на сърцето, докато се пригодят към тъмното, после се огледа. Беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Само с периферното си зрение засече за миг движение в чернотата под дърветата.

— Там — прошепна Рамон. — Вдясно от белокорото дърво. В храста.

Манек направи нещо с ръката си, от нея блесна лъч светлина и храстът изригна в огнено кълбо. Рамон подскочи.

— Хайде — каза Манек и тръгна напред. Рамон се задържа на половин крачка зад него, разколебан между любопитството, страха от онова, което дебнеше между дърветата, и притеснението от оръжието на Манек. Беше си мислил, че съществото е обезоръжено след разбиването на юнеа. Грешка като тази можеше да го убие, ако не беше по-предпазлив.

Трупът под дървото, сгърчен от предсмъртната агония и с опърлен гръб, се оказа джабали рохо, нещо като глиган, решил да си остане лисица, вместо да извърви останалата половина от еволюцията си. Изящните бивни от двете страни на зяпналата безжизнена уста бяха по-пригодни да впечатлят женска джабали, отколкото да кормят хора или извънземни.

— Нищо не е — въздъхна облекчено Рамон. — Не е опасно за нас.

— Можеше да е човекът — отвърна Манек. Съжаление ли имаше в гласа му? Облекчение? Страх? Кой можеше да каже?

Когато се върнаха в скромния си бивак, Рамон отново легна върху меките листа, но сънят не го хващаше. Умът му превърташе трескаво новите обстоятелства. Манек все още беше добре въоръжен. Другият Рамон нямаше пистолет, нито повече взривове. Опита се да си представи как би могъл да даде някакво предимство на другото си „аз“ — някакъв шанс, при който собственото му освобождение да стане възможно.

А след това какво?

Усети се, че се е втренчил в Манек, в странната му фигура, очертана на фона на студените звезди като езически идол, посветен на невъобразими богове. Скоро започна да се унася. В унеса си осъзна, че този, който през цялото време се учи, е извънземният — как се храни един човек, как пикае, как спи. Рамон не беше научил нищо. Въпреки цялата си стратегия и хитруване едва ли бе научил нещо повече за извънземните същества, отколкото при първото си пробуждане в тъмното.

Щеше да се учи. Ако наистина беше създаден така, както твърдеше съществото, то Рамон бе част от самия извънземен — продукт на чуждата технология. Беше нов човек. Можеше да научи нови похвати. Щеше да започне да разбира извънземните — в какво вярват, как разсъждават. Нямаше да остави нито едно средство неизползвано.

Сънят се прокрадна в него, леко го понесе надолу, под съзнанието, но решимостта му да узнае остана все така впримчена в ума му, като муха в мрежата на паяк. Рамон Еспехо усети тихия плясък на сънищата в ума си като вода по речен бряг и накрая ги остави да дойдат. Бяха странни. Сънища, каквито Рамон Еспехо никога не беше сънувал.

Но в края на краищата той не беше Рамон Еспехо.