Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunter’s Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Джордж Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам. Бягащият ловец

Американска. Първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Веселина Симеонова

ИК „Бард“, София, 2009

ISBN: 978-954-655-046-0

 

George R.R. Martin

Gardner Dozois

Daniel Abraham

Hunter’s Run

Copyright © 2008 by George R.R. Martin, Gardner Dozois, and Daniel Abraham

 

Формат 84/108/32

История

  1. — Добавяне

2.

Беше се канил да не се връща навън още месец. Но колкото и страстно да се бяха чукали предната нощ, след една от най-яростните им свади, и да разкъсваха телата си като полудели, сега беше решил да се разкара, преди да се е събудила. Ако изчакаше, щяха само да стигнат до поредния бой и тя бездруго щеше да го изрита навън; предната нощ й беше замахнал с бутилка и тя щеше да побеснее от това, щом изтрезнееше. Все пак, ако не беше убийството при „Ел Рей“, можеше да се опита да поостане в града. Елена сигурно щеше да се успокои след ден-два или поне толкова, че да могат да си говорят, без да крещят, но разнеслата се новина за смъртта на европеанеца и за гнева на губернатора го караше да изпитва клаустрофобия в Диеготаун.

Когато тръгна към станцията на снабдителя, за да купи провизии и водни филтри, имаше усещането, че го следят. Колко души беше имало в онази тълпа? Колко от тях щяха да го познаят по външност — или по име? Снабдителят нямаше всичко в списъка на Рамон, но той все пак купи най-необходимите неща и след това излетя с фургона до склада за скрап на Мануел Гриего в Нуево Жанейро. Фургонът имаше нужда от доста ремонт, преди да може да поеме към дивия свят, и Рамон искаше Гриего да го направи веднага.

Дворът на Гриего беше в края на града. Изкорубените скелети на стари фургони, летящи платформи и едноместни совалки осейваха няколкото акра земя. Хангарът беше наполовина задръстен с боклук, наполовина празен. От мертеците висяха енергийни батерии със зловещото сияние, типично като че ли за цялата технология на туру. Ядрен генератор с големината на малък апартамент беше заел едната стена и си бръмчеше тихо. Складови артикули, струпани от пода до тавана; резервоари с редки газове и недиференцирана нанокаша, стари гуми и мазни зъбни предавки. Половината неща в магазина щяха да струват повече от едногодишна заплата само за да ги използваш; половината едва ли си струваха усилието да ги захвърлиш. Когато Рамон кацна на площадката, Гриего изчукваше една вдигателна тръба.

— Ей, ese[1] — подвикна Гриего, когато Рамон щракна вратите и слезе. — Забравихме се нещо. Къде се губиш?

Рамон само сви рамене, после каза:

— Имам спад в задните вдигателни тръби.

Гриего се намръщи, остави чука и отри мазните си ръце в мазния си комбинезон.

— Включи диагностиката. Дай да видим.

От всички хора в Диеготаун и Нуево Жанейро — или сигурно на цялата тази планета — Рамон най харесваше стария Диего, тоест — мразеше го съвсем малко. Гриего беше експерт по всякакви возила, постконтактен марксист и доколкото схващаше Рамон — напълно освободен от морални преценки. Отне им малко повече от час, докато открият къде е прекъснала веригата по чип-платката на вдигателната тръба, да сменят картата и да стартират пълния автотест на системата. Докато фургонът пелтечеше и пухтеше, Гриего отиде до един от сивите складови контейнери, набра предпазния код, отвори охладителния панел и издърпа каса местна тъмна бира. Извади две бутилки и ги отвори с леко перване с дебелите си мазолести пръсти по капачките. Рамон взе подадената му бутилка, клекна с гръб към един бидон, пълен с изразходена смазка, и отпи. Бирата беше гъста и пенлива, с утайка като лъжица кал на дъното.

— Бива я, а? — подхвърли Гриего и удари четвърт от своята на една глътка.

— Не е зле.

— Навън си тръгнал значи.

— Този път ще е голямо — каза Рамон. — Ще се върна богат. Ще видиш.

— Ти по-добре се надявай да не извадиш чак толкова късмет — отвърна Гриего. — Прекалено многото пари убиват такива като теб и мен. Бог е пожелал да сме бедни, иначе нямаше да ни направи толкова дребни.

Рамон се ухили.

— Бог е пожелал ти да си дребен, Мануел. За мен само е пожелал да не взимам и едно проклето говно от никого. — В ума му бързо изплува еуропеото, зяпналата уста и кръвта, бликаща през щръкналите като надгробни камъни зъби, и той се намръщи.

Гриего клатеше глава.

— Пак същото, а? Този път. Точно като всеки път, когато излизаш навън. — Ухили се широко. — Знаеш ли колко пъти съм те чувал да го казваш?

— Аха. Този път е различно, както винаги.

— Върви с Бога тогава — каза Гриего и усмивката му помръкна. — Всички са се разшавали. Мъчат се да си довършат нещата. Чужденците хванаха всички по гащи, като дойдоха толкова рано. Странно обаче. Не виждам много хора да тръгват навън точно сега. Общо взето всички май се връщат за корабите — освен теб.

Рамон се изхили, но усети как неизменният страх стегна гърдите му още малко.

— Мислиш, че дават пет пари за някакъв си рудотърсач като мен? Какво ще има за мен, ако остана?

— Не казах, че трябва — отвърна Гриего. — Казах само, че не виждам много хора да излизат навън точно сега.

„Изглеждам подозрително — помисли Рамон. — Изглеждам все едно, че бягам от нещо. Ще каже на полицията и тогава съм прецакан“. Стисна бутилката толкова здраво, че пръстите го заболяха.

— Заради Елена е — подхвърли Рамон с надеждата, че полуистината ще прозвучи достатъчно убедително.

— Аха — измърмори Гриего и кимна разбиращо. — Помислих си, че може да е нещо такова.

— Пак ме изрита. — Опита се да прозвучи гузно въпреки облекчението, което го обзе. — Скарахме се заради парада. Попрекалих малко, това е.

— Знае ли, че излизаш навън?

— Не мисля, че й пука.

— В момента — сигурно. Но ти ще излетиш, а тя след три седмици ще реши, че всичко е простено. Ще вземе да дойде тук и ще ми разбишка мястото.

Рамон се изсмя — помнеше случая, за който говореше Гриего. Грешеше обаче. Онова не беше за помиряване. Елена си беше внушила, че Рамон е взел жена със себе си, когато замина на теренно проучване. Не беше спряла да кипи и да беснее, докато не беше разбрала, че момичето, с което беше свързана параноята й, си е в града и се е забъркало с един от магистратите, и дори тогава май все още продължаваше да кипи. Наложи му се да похарчи почти половината от парите, които бе спечелил от проучването, само за да черпи с бира и каафа киит всичките си бизнес контакти, които тя беше отблъснала.

Гриего не се засмя с него. Вместо това каза:

— Знаеш, че е луда, нали?

— Доста подивява понякога — отвърна с непривична полуусмивка Рамон.

— Не, познавам диви момичета аз. Елена си е направо луда. Знам, че харесваш онова момиче, долу при станцията. Как й беше името?

— Лиана ли? — попита с неверие Рамон.

— Същата, да. Живее в северния край. Имаше нещо с нея, нали?

Рамон си спомни онова време, когато беше по-млад, новак в колонията. Да, имало беше една жена с кожа като кафе с мляко и със смях, който правеше човек щастлив само да го слуша. Може би дори си беше мечтал за нея няколко пъти след това. Но онова бе донесло своето късче ад със себе си. Почеса белега, прорязал корема му. Гриего го изгледа учудено и Рамон се изсмя неловко.

— Тя е… Не. Не е такава. Нищо не може да има между жена като нея и такъв като мен. И да не си посмял да кажеш на Елена нещо друго.

Гриего махна с бутилката в ръка да го успокои, че ще пази дискретност. Рамон удари още една здрава глътка. Гъстата бира започваше да го хваща. Зачуди се колко ли спирт има в нея.

— Лиана е добра жена — каза той. — Елена обаче е като мен. Разбираме се един друг, знаеш ли? — Гласът му се изпълни с внезапна горчивина, която го изненада. — Един за друг сме.

— Щом казваш — подхвърли Гриего, а фургонът иззвъня в знак, че автотестът е приключил. Рамон се изправи и тръгна след Гриего към плуващите във въздуха данни от резултатите. Енергия и вариране, проверени на всяко ниво, съвсем малко под оптималното в най-високия обхват. Гриего посочи спада с кривия си показалец.

— Това е малко странно. Май трябва да погледнем още веднъж…

— Кабелът е — прекъсна го Рамон. — Солени плъхове проядоха стария. Трябваше да взема златен за замяна. Не можех да си позволя въглеродна верига.

— Аха. — Гриего цъкна с език в нещо средно между съчувствие и укор. — Да, би трябвало да свърши работа. Много са гадни тия плъхове. Това му е лошото като подплашим всички хищници, нали? Накрая излиза, че сме опазили всички гадини, дето са си яли, като солените плъхове и плескуните, и те плъзнат навсякъде.

— Ще изтърпя някой плъх повече, стига да не трябва да се притеснявам, че на улицата има чупакабра и червеняци всеки път, щом изляза да пикая — каза Рамон. — Освен това, ако нямахме гадини, как щяхме да разберем, че сме направили истински град, а?

Гриего изключи дисплея и сви рамене. Уредиха сметката: половината от наличния кредит на Рамон, половината — в носеща лихва графа, която складът за скрап поддържаше автоматично. Слънцето залязваше — бледорозово, златно и синьо с цвета на лапис. Звезди замигаха свенливо зад булото на дневната светлина. И Диеготаун се просна под тях, светлините му като вечен огън. Рамон довърши бирата и изплю утайката. Остави зрънца между зъбите му.

— Последната глътка не е най-добрата — каза Гриего. — Обаче карай. Все е по-добра от вода.

— Прав си.

— За колко излизаш?

— Месец — отвърна Рамон. — Може би два.

— Пропускаш целия празник.

— Това е идеята.

— Имаш ли достатъчно храна?

— Взех ловна екипировка. Мога да живея навън вечно, ако поискам. — Изненада се от собствения си тон, упорит и дори изпълнен с желание.

Последва кратко мълчание, преди Гриего да проговори отново — думи, от които нервите на Рамон се изпънаха до скъсване от внезапен страх.

— Чу ли за еуропеото, дето го убили?

Рамон вдигна сепнат очи, но Гриего само всмука въздух през зъбите си. Лицето му беше спокойно.

— Какво по-точно? — попита Рамон предпазливо.

— Губернаторът е побеснял, както чувам.

— Слаби са му нервите значи.

— Полицията намина. Две ченгета, много сериозни. Питаха дали се е отбивал някой, да търси читав фургон, та да духне бързо навън. Сещаш се, някой дето се опитва да се скрие, примерно.

Рамон кимна, гледаше фургона си. Гърлото му се беше стегнало, гъстата бира в корема му сякаш бе станала на камък.

— Ти какво им каза?

— Казах им, че не е — отвърна Гриего и сви рамене.

— Не е идвал никой?

— Двама — отвърна Гриего. — Хлапето на Орландо Васерман. И оня побъркан гринго от Лебедова шия. Но си рекох, я майната му, нали? Полицията не ми плаща, другите — да. Тъй че на кого съм задължен?

— Убит е човек — каза Рамон.

— Мда — съгласи се с насмешка Гриего. — Гринго. — Изплю се и отново сви рамене, все едно смъртта на някакъв си гринго или европеанец е нещо маловажно. — Казвам го само защото не съм единственият, когото разпитват. Заминаваш навън, може да го разберат погрешно, да ти стъжнят живота. Просто го имай предвид, когато зареждаш.

Рамон кимна.

— Мислиш ли, че ще го хванат?

— О, да — отвърна Гриего. — Ще трябва да го хванат. Задниците ще си скъсат, ако трябва. Да покажат на енье, че държим на правосъдието. Не че на тях им пука. Мамка му, шибаните енье се лижат за „здрасти“. Сигурно ще олижат губернатора и ще се впрегнат, ако и той не ги олиже. Както и да е, голямо шоу ще направи от процеса, всичко ще направи да докаже, че са избрали подходящия и са го сложили после тука като шибано куче. Знаеш, те решават кой го е направил. Не хванат ли друг, Джони Джо Карденас винаги е подръка. От години търсят да му окачат нещо на врата.

— Май ще е добре да се позадържа извън града тогава — каза Рамон. Понечи да се усмихне и се почувства все едно, че си е признал открито. — Нали разбираш. Просто да избегна недоразуменията.

— Мда. А и това е големият удар, нали?

— Да, големият удар.

Стартира фургона и веднага усети разликата. Вдигателните тръби все едно запяха, щом се издигна в небето. Целият Диеготаун, с хаотичния му лабиринт от тесни улички и сгради с червени покриви бе под него. Елена беше там долу някъде. Полицията също. Тялото на европеанеца. Микел Ибрахим и гравитационният нож, който Рамон му беше дал, просто му го беше дал. Оръжието на убиеца! И свит в някой бар или подземен бардак за опиум — или може би влязъл с взлом в нечия къща — Джони Джо Карденас, само чака да увисне на въжето.

И Лиана може би, някъде в хубавата част до пристанището, Лиана, която вече не мисли за Рамон и може би никога не е мислила.

Мислите му бяха прекъснати от пулсиращото бръмчене на совалка, издигаща се в редкия въздух. Нов товар метал, пластмаса или гориво, или хитин за гостоприемно чакащата в орбита платформа. Рамон обърна фургона на север и се понесе към външния свят сам, оставил зад гърба си целия ад, боклука и тъгата на Диеготаун.

Бележки

[1] Ти (исп.) — Б.пр.