Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (25)

23.

Два и половина на два и половина. Арена, усложнена от огнището и навеса. Щеше да е от онези битки, които не продължаваха дълго. Рамон смъкна мокрото наметало и го уви около лявата си ръка, после отстъпи, та навесът да остане между тях. Да влезе в бой срещу нож гол не го радваше особено, но с наметалото около ръката до лакътя имаше нещо, с което да блокира. А двойникът му трябваше да държи ножа с лявата си ръка, докато Рамон можеше да използва дясната. Но пак не бяха равностойни. Изобщо. Рамон щеше да загуби.

Другият се присви, ножът бе готов за удар. Нямаше нищо. Ако имаше дърва за огъня, щеше да може да грабне клон и да го използва като тояга. Ако водата не беше отнесла веслото, можеше да използва него.

— Ти ги доведе тук! — извика другият.

— Не съм!

— Лъжлива торба лайна! — изрева двойникът му. — Ти си един от тях. Ти си чудовище!

— Да. Да, чудовище съм. И все пак съм по-добър човек от теб.

— Чудовище!

Рамон не си направи труд да отговаря. Другият го беше решил. Точно както Рамон щеше да направи на негово място. Единственото, което разбираше, бе, че няма никакво основание, никакво обяснение, никакво оправдание, което да приведе и което да направи края по-различен от този, който щеше да бъде.

— Ти си шибан страхливец, знаеш ли го? — каза Рамон, надяваше се да разяри двойника си и да го накара да направи грешка. — Ти си путка. Това с Елена е въздух и го знаеш.

— Недей да ми говориш за Елена!

— Ти беше влюбен в оная готвачка, Лиана. Оная, дето я сви от Мартин Касау. И дори не ти стиска да го признаеш! Държиш се за Елена, защото те е шубе да не си сам. Защото знаеш, че без нея не си част от нищо и от никого. Ти си просто един pendejo с третокласен фургон и няколко инструмента на проучвател.

Лицето на двойника му пламна от гняв. Рамон присви колене, за да смъкне центъра на тежестта, готов да се дръпне в каквато посока се наложи. Освен назад. Нямаше сал зад него.

— Не знаеш нищо, говно!

— Знам всичко. Хайде, давай — подкани го Рамон. — Искаш да танцуваш? Страхотно. Давай. Ще ти го начукам и ще ти сера отгоре.

Мъжът замахна обезумял, салът се разлюля от изместването на тежестта му. Рамон отстъпи встрани и се завъртя, изрита във въздуха. Мъжът срещу него се превъртя, вече в по-ниска стойка. Само си бяха сменили местата. Двойникът му държеше ножа странично, в защитен блок. Гневът се беше изцедил от него; очите му бяха присвити и хладни. Това не беше добре. Ако беше обсебен от страх или сляпа ярост, Рамон щеше да има шанс. Ако кучият син обаче мислеше, Рамон току-що беше станал европеанецът.

Онзи опита с финт — отляво и отдясно. Пробваше го. Рамон застъпва ситно назад, петите му напипаха грубия ръб на сала. Мъжът замахна и Рамон се сниши, влезе отдолу и покрай ножа, преди да е успял да го закачи. Салът изскърца и подскочи и двамата залитнаха, но другият пръв успя да си върне равновесието. Блесна нова мълния. Гърмът дойде почти преди блясъкът да е угаснал. Рамон се ухили. Двойникът му също се озъби. Каквото и да ги чакаше, колкото и лошо да беше това тук, все пак имаше нещо радостно в него.

При какви обстоятелства убиваш?

Когато шибанякът трябва да умре.

Рамон замахна предпазливо с незащитената си ръка и бързо я отдръпна, щом ножът блесна нагоре, за да блокира. Другият заби ниско и го резна малко над коляното. Плитко. Нищо работа. Закръжиха тромаво, Рамон леко отскачаше на пети. Заваля лек дъжд и листата под краката им станаха хлъзгави. Другият се стегна за атака, лекото му изгърбване издаде намеренията му. Рамон отскочи и салът се разлюля бясно. Мъжът се хлъзна на коляно, след това моментално се изправи.

— Уби го, защото си мислеше, че това ще ги направи като теб! — извика Рамон.

— Какво?

— Уби оня pinche европеанец, защото мислеше, че всички ония хора в „Ел Рей“ ще си кажат, че си шибан герой! Жалък си!

— Майната ти, чудовище! — изрева другият и замахна. Точно това трябваше да стане. Рамон не си остави време да помисли: скочи напред, като остави острието да се хлъзне през ребрата му, и затисна ръката на другия до хълбока си. Болката изпищя в него, щом ножът опря в кокала, но другият не можа да го издърпа и да удари отново. Със свободната си ръка Рамон сграбчи ранената му ръка и я изви. Двойникът му изпъшка от болка и се опита да се отскубне. Вкопчиха се един в друг и се заборичкаха в пиянска прегръдка. От толкова близо Рамон успя да помирише другия — силна нечиста воня, която му се стори изумително противна. Мръсният му дъх на леш го блъсна в лицето. Рамон все още задържаше ръката с ножа затисната до хълбока си, но другият изгуби опора и се хлъзнаха по палубата. Дъжд и речна вода ги заляха. Нещо удари сала и той се завъртя дивашки. Нямаше весло, което да ги укрепи, нито веслар.

— Не трябва да си жив, шибано изчадие — изсъска в лицето му двойникът му. — Не трябва да си жив!

— Работата е, че не разбираш потока — отвърна Рамон със странно спокоен тон, все едно си говореха в някой бар. — Не разбираш какво е да си част от нещо по-голямо. И, Рамон, копеле нещастно, ти дори няма да го разбереш. — И заби глава в носа и челото на двойника си. Усети как хрущялът поддаде. Противникът му изрева и се дръпна. Рамон се вкопчи в него и двамата се превъртяха. Малкият навес се натресе в гърба му, изпращя и поддаде. Превъртяха се още веднъж, мъчеха се да се изправят, мъжът отказваше да пусне ножа, Рамон — да пусне него. Паднаха заедно във водата.

Рамон неволно изпъшка и нагълта вода. Другият замаха с ръце и двамата се отделиха един от друг, понесени от течението на кипналата река. Рамон мярна червеното петно, извряло от ребрата му — кръвта му, смесена с водата, станала част от нея. Ставаше част от реката.

Щеше да е лесно да остави нещата така. Живото море го зовеше и част от него искаше настойчиво да се влее в него, да се слее с реката напълно. Но чуждото в него помнеше скръбта на гаесу, а човешкото в него отказваше да се предаде и двете заедно му вляха нова сила, накараха го да продължи. Обърна се и зарита срещу течението, а топлината и кръвта изтичаха от него.

В бушуващата река щеше да оцелее този, който пръв стигнеше до сала. Рамон риташе и загребваше с всички сили. Водата около него беше като розов воал. Неговата кръв. Мисълта пробяга в ума му — „Колко лошо ме е ударил?“ — и си отиде. Нямаше време за мислене.

Видя сала — тъмно петно сред водата — и заплува към него. С периферното си зрение засече двойника си — пляскаше отчаяно с ръце в същата посока. Дебела лиана се разплете от сала и се люшна по повърхността. Рамон стисна зъби и заплува към нея. Сега. Можеше да се справи, още малко.

Ръцете му плеснаха върху сала. Другият беше вляво от него, също изпълзяваше на сала, устата му бълваше вода и слюнка. Някакъв клон закачи нещо: Рамон си помисли, че е наметката му, но веднага си спомни, че тя е увита около ръката му. Клонът бе закачил отпраната му кожа. Другият вече беше почти на сала. Рамон вдигна крак, закачи се с пета и се напрегна отчаяно, за да се прехвърли. Изтръгналата се лиана се хлъзна покрай гърба му и го плесна като водна змия. Дъждът го удари с хиляди малки юмруци. И беше горе. Беше отново на сала. Превъртя се по гръб — а двойникът му стъпи тежко на гърдите му и натисна.

Двойникът му дишаше все едно току-що е пробягал миля за четири минути. Косата му беше полепнала по черепа като мъх по камък, устата се бе изкривила в бяла усмивка, обкръжена от кръвта на счупения нос. Лъснаха жълти зъби. Рамон понечи да си поеме дъх, но натискът от стъпалото на другия му попречи. Усети как и на неговото лице се изписва зла усмивка.

— Имаш ли нещо да кажеш, преди да умреш, чудовище? — попита двойникът му.

— Да — изпъшка Рамон и се помъчи да вдиша. — Знаеш ли… какво, Рамон?

— Какво?

Рамон се изсмя хрипливо.

— Ти не се харесваш много.

Времето придоби онази странна, безсилна и полусънна леност, която съпътства миговете на ужас и болка. Рамон се наслади на реакциите, пробягали една след друга по лицето на другия: изненада, последвана от объркване, объркване, заменено със смут, смутът — с гняв, който се извиси над Рамон като летни гръмоносни облаци, смалили планинските върхове, и всичко това — за по-малко от два удара на бясно затуптялото му сърце. Острието се вдигна, готово за удара, който щеше да разпори гърлото на Рамон. Докато вдигаше ръцете си срещу него, Рамон си помисли за следите по кости и кожа от опитите на умиращи да спрат стоманата с плът; точно така оставаха тези следи и нищо друго не можеше повече да направи той, освен да покаже на въображаемия следовател, който можеше да види тленните му останки, че до последния миг не се е предал в своята лична битка с ада.

Рамон закрещя от чисто животинска ярост, удавила страха и безнадеждността на усилието му. И изведнъж изтръгналата се лиана се изправи рязко над водата като бяла змия; жици засвяткаха и засъскаха там, където трябваше да е главата й.

Двойникът му отскочи назад. Убийственият удар се превърна в непохватно париране, щом сахаел изплющя към него. Рамон се превъртя, озова се почти до ръба на сала и погледна нагоре.

Сахаел вече се беше увил два пъти около крака на двойника му и веднъж около корема му и зейналата му паст напираше към шията му. Близнакът му беше вкопчил двете си ръце в него и се мъчеше да го задържи по-далече от себе си. Мускулите му се издуваха и трепереха. Рамон почти очакваше да чуе как ще изпращят костите под напрежението. Едва след миг осъзна, че щом и двете му ръце са се вкопчили в сахаела, трябва да е пуснал ножа.

Ето там, да. В останките от навеса. Острието блесна при новата мълния и още преди да изтрещи гръмотевицата, Рамон вече пълзеше напред с протегната ръка. Изтърканата кожена дръжка лепна топла в дланта му.

Другият крещеше нещо, едно и също, отново и отново. Едва след миг Рамон осъзна, че вика: „Убий го! Убий го, убий го, убий го!“ Не спря, за да помисли, просто се задвижи. Тялото му знаеше какво иска. Замахна с ножа в дясната си ръка и го заби с все сила в корема на другия. После — още два пъти, за по-сигурно. Бяха се притиснали един в друг като любовници: преди Рамон да успее да се отдръпне, брадата на другия се забърса в неговата, дъхът му го блъсна в лицето със землистата воня на гнило. За секунда усети сърцето на другия мъж, забухало в гърдите му. После отстъпи назад. Лицето на мъжа срещу него бе пребледняло, очите — облещени и кръгли като монети. Същият израз на изненада на лицето му, същото, което бе видял на лицето на европеанеца: „Не е възможно това да става с мен, не и с мен“. Сахаел, сякаш погнусен от кръвта, се смъкна от двойника на Рамон и затихна увит в краката им.

— Pinche puto — изръмжа двойникът му и падна на колене. Салът се разтърси. Дъждът се смесваше с кръвта и багреше палубата в розово, стичаше се по лицето, корема и краката му. Рамон отстъпи назад и клекна. Сахаел се раздвижи, все едно ги огледа един по един, но атака не последва. — Ти не си аз — изпъшка мъжът. — Ти никога няма да бъдеш аз! Ти си шибано чудовище.

Рамон сви рамене, без да възрази.

— Имаш ли още нещо да кажеш? Говори бързо.

Близнакът му примига, като че ли плачеше, но кой можеше да види сълзи в този дъжд?

— Не искам да умра! — прошепна. — Иисусе Христе, не искам да умра!

— Никой не иска — каза кротко Рамон.

Лицето на двойника му се раздвижи, стегна се. Той събра сили, надигна се съвсем малко и се изхрачи право в лицето на Рамон.

— Майната ти, задник! — изхриптя другият. — Кажи им, че умрях като мъж!

— По-добре ти, отколкото аз, cabrón — каза Рамон, докато храчката се стичаше по лицето му.