Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (7)

5.

В тъмното — обездвижен и недишащ — Рамон усети как паметта му започва да се прояснява. Начинът, по който Гриего беше свил рамене. Грохотът и дрънченето на платформата на чупакабрата. Кръвта на европеанеца — бледа на червената светлина и черна на синята. Вкусът на каменна прах. Вкусът на устата на Елена. Детайли, които ставаха все по-ясни и като се съсредоточеше, той вече можеше да чуе гласовете, да усети плата на ризата, която беше носил. Всичко. Съществото от планинския хълм го беше взело и беше направило нещо с него. Затворило го беше в тази необятна и пуста чернилка с помощта на процес, който не можеше да си представи, и по причини, които не можеше да предположи. Тишината и празнотата променяха естеството на времето. Вече не съществуваше усещане за време. Не можеше да определи колко време е бил тук, нито дали е спал. Не можеше да прецени колко здрав е разсъдъкът му повече от къде е север — без контекст понятия като лудост и посока бяха безсмислени.

Когато се появи, движението бе толкова леко, че Рамон почти повярва, че си го е въобразил. Нещо го бутна. По кожата му премина течение — невидимо течение в невидимо море. Имаше усещането, че го въртят на бавни кръгове. Нещо плътно се удари в раменете му, а след това се вдигна нагоре по гърба му, или пък той потъна надолу. Гъстата като сироп течност изтичаше покрай него, течеше по лицето и тялото му. Помисли си, че се изцежда, въпреки че също толкова лесно можеше да си представи, че го вдигат през нея. Потокът стана по-гъст и буен. Разтърси го глухо вибриране: буум. После отново, заби през плътта и костите му: буум, буум. Размътена водниста светлина се появи над него, много смътна и немислимо отдалечена, като звезда в някое далечно съзвездие. След това се усили, стана по-ярка. Течността, в която плуваше, се изцеди, повърхността стана по-близка, все едно той се издигаше от дъното на езеро. Най-сетне изплува и последните остатъци от течността изчезнаха.

Въздух, светлина и звук го удариха като юмрук.

Тялото му се загърчи като жива риба в тиган, всеки мускул се стегна на възел. Изви се в дъга като епилептик — петите и главата понесоха тежестта, гръбнакът му се огъна като лък. Нещо, което не успя да види, го плесна по корема и той усети как някаква игла се хлъзна навътре в основата на гръбнака му. Повърна с болезнено усилие — от устата и носа му блъвна гъст кехлибарен сироп. А после отново, на болезнени, разтърсващи спазми, които изхвърляха още, все едно че дробовете му бяха пълни с това вещество.

„Ще живея — каза си Рамон. — Не е по-лошо от това да ти е призляло от много мускат. Мога да преживея това…“

Друга дълга игла се заби във врата му. Вледеняващ огън го жегна там, където го прониза; усети как слюнкоподобният секрет потече по хълбоците му, след това горещината се вля в него като вряла вода.

„Какво сте направили с мен? — опита се да изкрещи Рамон. — Какво сте сложили в мен?“

Изведнъж, много рязко, сърцето му се събуди за живот… и с ужасно, рязко потръпване той започна да диша.

Въздухът, който гълташе, режеше като стъкло, сърцето му блъскаше в гърдите. Светът почервеня. Болката изтласка всякаква мисъл, всякакъв усет за самия него, след това бавно заглъхна.

Разтърси го нова вълна на гадене. Повърна пак, плачеше от болка и срам и кашляше. Струваше му се, че това продължава часове, но миговете на покой между спазмите постепенно се удължиха и като че ли част от силата му започваше да се връща. Сърцето му престана да се блъска като птица, мъчеща се да се освободи от мрежа. Надигна се предпазливо.

Беше гол на дъното на метален резервоар, не повече от два на два. Толкова с безбрежния катраненочерен океан! Стените бяха прекалено високи, за да погледне над тях, а светлините — синьо-бели и остри — бяха твърде ярки, за да различи тавана. Опита се да се изправи, но мускулите му бяха омекнали. Беше страшно студено. Смъкна се на металния под и затрепери, зъбите му затракаха. Опита се да вдигне ръка, но импулсът бавно достигна до мускулите и ръката му се залюля като пияна. Силни миризми, които не можеше да определи, пареха ноздрите му.

Нещо подобно на змия се надигна над ръба на резервоара — дебело колкото ръка на щангист, с мъртвешки сив цвят като загнило месо и сегментирано като червей. Сякаш пулсиращи спазми преминаваха по цялата му дължина. Рамон видя как се поколеба, все едно го преценяваше, а след това се изпъна надолу към него. Три дълги тънки пипала се разгънаха оттам, където трябваше да е главата му. Сивата змия избута небрежно тромавото париране на Рамон и го сграбчи за рамото. Рамон се замята немощно, но силата му си беше отишла, а змийската хватка бе студена и безжалостна като смърт. Друга змия се протегна надолу и се уви около кръста му.

Змиите го вдигнаха плавно от резервоара. Той се опита да изкрещи, но звукът, който успя да издаде, не беше повече от хрипливо покашляне. Вече беше високо във въздуха, в нещо, което приличаше на просторна пещера с висок таван, изпълнена с шум, движение и невъобразими форми. Пещерата кипеше от дейност, която Рамон не можеше да сведе до никакви понятни шаблони, понеже нямаше база за каквото и да било сравнение. Носът и устата му бяха пълни с някаква остра лютива миризма, наподобяваща формалдехид.

Двете змии го поставиха на платформа до една от стените на пещерата. Повърхността й бе плътна, но гъбеста, като огромен черен език. Той рухна, щом го пуснаха, краката му бяха твърде отслабнали, за да удържат тежестта му. Зачака на ръце и колене, зяпнал ужасните ярки светлини, задъхан като хванато в капан животно, за момент закопня за безвременния мрак, който бе оставил зад себе си.

Тук, в ъгъла между стената и пода на пещерата, беше по-сумрачно. В сенките тромаво се задвижиха смътно очертани фигури. Очертаха се, щом излязоха напред, окъпани от светлината, но Рамон все още не можеше да ги различи. Умът му продължаваше да се мъчи да ги вмести в познатите човешки представи, но те — ужасно, ужасяващо — отказваха да се поберат. Прекалено големи бяха, прекалено нелепи, а очите им бяха оранжеви и грееха ярко.

От края на изпънато във въздуха пипало се показа игла и се заби бързо в рамото на Рамон, толкова бързо, че той не успя да се задвижи и да окаже съпротива. Прониза го нова топла вълна, от която кожата му настръхна и изведнъж се почувства по-силен. Що за инжекция му бяха били? Глюкоза? Витамини? Сигурно имаше и успокоително — главата му се проясни и той се почувства по-буден и по-малко уплашен. Надигна се на колене и инстинктивно прикри с ръка слабините си.

Фигурите бяха спрели на няколко стъпки от него. Бяха три, всички двукраки, едната по-голяма. Рамон вече ги виждаше по-ясно. Умът му ги прие като измама — вече си мислеше за тях като за хора, облечени в гротескни костюми, и продължи да търси с поглед някой неубедителен детайл, който да издаде маскировката им.

В същото време осъзнаваше, че истината е съвсем друга. Изобщо не бяха дегизирани човешки същества. Бяха чужди, несъпоставими с нито една от познатите му извънземни раси. Рамон беше странствал сред звездите на един от огромните кораби-галери на сребърните енье, а веднъж беше зърнал за миг три космати шестокраки х'дзеи по задните улици на Акапулко, екзотични същества, които приличаха на кръстоска между котка и гъсеница. Туру ги беше виждал само на видео и дори тогава беше настръхнал. Тези извънземни не бяха туру, нито енье, нито циан, не бяха представители на нито една от Великите раси. Не бяха част от познатата му вселена. Мястото им не беше тук. Сто въпроса, обвинения и молби се бореха в ума му. „Кои сте вие? Какво искате? Моля ви, не ме убивайте“.

Но поне бяха хуманоидни двукраки, не паяци, октоподи или големооки медузи, въпреки че нещо в движенията на крайниците им изглеждаше смущаващо странно. Двете по-малки бяха на ръст към два метра, по-голямото една педя по-високо, с което и най-ниското се оказваше много по-високо от Рамон. Торсовете им бяха цилиндрични и сякаш с еднаква ширина в бедрата, кръста и раменете, и със сигурност тежаха поне по сто и трийсет килограма, въпреки че основното впечатление, което създаваха, бе за гъвкавост и изящество. Кожите им бяха гладки, лъскави, но всяко същество бе със своя характерна оцветка: едното беше на сини и златисти петна, второто — светлокехлибарено, докато най-голямото имаше жълтеникава плът, покрита със странни спираловидни шарки в сребристо и черно.

Всички носеха широки колани с накачени по тях неразпознаваеми предмети от метал и стъкло, а на шиите едва забележими въжета от някакъв пепелявосив материал. Ръцете им бяха непропорционално дълги, дланите огромни, пръстите — три пръста, два палеца — несъразмерно тънки и деликатни. Главите им бяха разположени ниско, в кухина между раменете и леко издадени напред на дебели къси вратове, което им придаваше войнствена и агресивна външност, като озъбени костенурки. От теметата им под нелепи ъгли се спускаха гребени коса или пера. Шипове стърчаха от раменете им, от тиловете и горната част на гръбнаците и образуваха настръхнали гриви. Главите им бяха грубо триъгълни, сплескани отгоре, но издути в основата на черепа, с рязко изострени надолу лица. А лицата бяха лица от кошмар: големи меки черни зурли, нашарени със синьо и оранжево, потръпващи и душещи, с уста като кървящи рани, прекалено широки и без устни, и малки зяпнали очи, разположени прекалено ниско от двете страни на зурлата. Оранжеви очи, пламтящи и безлични като лъскави топчета.

Зяпнали в него.

Гледаха го, все едно беше някакво насекомо и това разпали искрата на гнева в него. Той се изправи и на свой ред ги изгледа с ярост, все още треперещ, но решен да не издава страха си. Рамон Еспехо не коленичеше пред никого! Особено пред гадни свръхестествени чудовища като тези!

— Кой от вас… — изграчи Рамон, закашля се и започна отново: — Кой от вас, скапани шибаняци, ще плаща за фургона ми?

Съществата не реагираха на думите му. Голямото изпъна напред странно подвижната си ръка — движение, което напомни на Рамон за водорасло, раздвижено от леко океанско течение. Рамон се намръщи, когато странникът изви онова, което беше помислил за пръсти, назад към себе си — веднъж, два пъти, три пъти. Съществото спря, след което повтори движението. Имаше нещо изкуствено в жеста, все едно го беше запомнило наизуст, сякаш естественият за него еквивалент щеше да е безсмислен за хората. От дълбините под тях отекна глух тътен — сърцето на планината, което изтуптя два пъти и затихна. Рамон се огледа. Съществото повтори въртящия жест.

— Искаш да се приближа до тебе ли? — попита Рамон навъсено.

Голямата зурла на създанието потрепери, перата по главата му се изправиха и паднаха. Странният въртящ жест се потрети. Рамон внезапно си спомни за един журналист, който бе дошъл на Сао Пауло от Кигиаке — единствената му испанска дума беше gracias. Чуждоземното беше точно като него — един-единствен жест, повтарян по всеки повод, прилаган повсеместно.

То се обърна, направи няколко нечовешки изящни крачки, след което отново извърна торса си към Рамон и повтори жеста. „Последвай ме“. Другите две същества стояха на местата си като вкаменени, само зурлите им потръпваха нервно.

— Взет съм в плен от чужденци, а са толкова тъпи, че не могат да говорят — изсумтя Рамон, отново обзет от дързост и гняв. — Ей, ти. Pendejo. Защо, мамицата ти, съм длъжен да те последвам, а? Кажи ми поне една добра шибана причина.

Съществото стоеше неподвижно. Рамон се изплю, плюнката изчезна още щом падна върху черната, наподобяваща език платформа, която сякаш я засмука с мляскащ звук. Рамон поклати глава отвратен — всъщност май не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Тръгна бавно напред, с колебливи стъпки по смущаващо влажната кадифена повърхност, която поддаваше под краката му, и се заозърта притеснено, чудеше се дали да не опита да побегне. Да побегне, но накъде? А и някои от предметите, окачени на колана на съществото, почти със сигурност бяха оръжия…

Съществото изчезна във врата, изсечена в голата скала, като преди това отново погледна назад и направи любимия си жест.

Като се мъчеше да понесе голотата си като дреха, Рамон го последва в тъмното. Другите две чудовища вървяха плътно зад него.