Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hunter’s Run, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- NomaD (2015 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2015 г.)
Издание:
Джордж Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам. Бягащият ловец
Американска. Първо издание
Превод: Валерий Русинов
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Веселина Симеонова
ИК „Бард“, София, 2009
ISBN: 978-954-655-046-0
George R.R. Martin
Gardner Dozois
Daniel Abraham
Hunter’s Run
Copyright © 2008 by George R.R. Martin, Gardner Dozois, and Daniel Abraham
Формат 84/108/32
История
- — Добавяне
24.
Двойникът се беше втренчил в ангелите или каквото там виждат умиращите — нещо, което Рамон бездруго не можеше да види. Устата му се отпусна и кръвта бликна между устните и по брадичката му.
Имаше ли го това съвсем леко дръпване, когато другият издъхна, когато връзката помежду им се скъса? Или беше само въображението му? Невъзможно беше да се разбере.
Рамон превъртя тялото до ръба на сала и го избута във водата. Трупът на двойника му подскочи веднъж, два пъти, а след това потъна. Рамон изтри храчката на мъртвия с опакото на ръката си.
Бурята тласкаше малкия сал насам-натам и Рамон не можеше да каже доколко гаденето му е от непредсказуемото въртене и лашкане, доколко заради смъртта на другото му „аз“ и доколко — от загубата на кръв. Сахаел запълзя по сала, бялата му плът вече напомняше на Рамон по-скоро за червей, отколкото за змия. Жиците му засвяткаха, но не се насочиха към него.
— Имаме ли проблем с теб? — попита Рамон, но чуждото нещо не реагира. Не беше знаел, че Манек може да отпрати сахаел да действа самостоятелно. А може би го контролираше по някакъв начин от разстояние? Тъй или иначе, това нещо беше по-многофункцонално, отколкото бе допускал. Манек трябваше да го е пратил след тях веднага след като бе освободил чупакабрата.
Въздъхна тежко и огледа раните си. Раната в ребрата беше сериозна, но не толкова дълбока, че да се тревожи за пробит дроб. Това беше добре. Кракът му, както откри, също беше порязан в някакъв момент. Помнеше нещо от самото начало на боя. Малко трудно беше да възстанови подробностите. Раната кървеше обилно, но беше повърхностна. Щеше да се оправи.
Усещаше как се стапя адреналинът. Дланите му трепереха, гаденето се усили. С изненада откри, че плаче, но сълзите извираха не от умората или страха, нито дори от облекчението, което идваше след тежък бой. Скръбта, която го бе обсебила, беше дълбока. Скърбеше за своя близнак — за човека, който беше някога. Неговият брат, а и много повече от брат, си бе отишъл. И си беше отишъл, защото той самият го беше убил.
Може би беше предопределено да свърши така. В колонията имаше място само за един от тях. Така че или той, или двойникът му трябваше да умре. Мечтите му как се измъква, как се превръща в нов човек, бяха само това. Мечти. И сега, като тялото на мъжа, когото беше убил, си отиваха. Той беше Рамон Еспехо. Винаги. Никога не беше хранил истинска надежда, че ще бъде някой друг.
Бавно разви прогизналата наметка от ръката си. Болката се засилваше. Прободеният му хълбок бе най-неотложният проблем. Можеше да притисне наметката в него, да запуши кървенето. Зачуди се дали ще помогне, ако първо изцеди водата от плата. Опита се да прецени колко далече е от Фидлърсджъмп и медицинска помощ. И се запита какво ли ще открият, като го прегледат. Дали Манек и събратята му бяха оставили някакви изненади за докторите?
Колкото и да беше обзет от скръб, несигурност и болка, някакво кътче в ума му трябваше да е предвидило атаката. Беше не повече от леко трепване в крайчеца на полезрението му — и сахаел шибна към него, изпънат като копие. Рамон изобщо не помисли. Ножът просто се озова там, където трябваше да е, в мига, в който трябваше да е там, и направената от човек стомана прониза чуждата плът само на половин педя под жиците при главата на нещото. Пулсът му не се ускори. Рамон дори не трепна. Твърде уморен беше за това.
Сахаел издаде дълъг пронизителен вой. Искра опърли върха на ножа там, където се беше врязал в тънкото месесто тяло. Сахаел се замята като змия, задърпа Рамон насам-натам с гърчовете си. Той заби върха на ножа в един от клоните и прикова сахаел към дървото. Плътта под острието беше побеляла и се гърчеше бясно. Жиците и гъбестата мембрана, които се бяха впили преди в шията на Рамон, увиснаха като глава на мъртва твар.
— Ако се върнеш… — заговори Рамон, а после забрави какво иска да каже. Плътта му бе натежала като прогизнало дърво. Няколко дъха след това си спомни. — Свърших работата на Манек, но аз съм Рамон Еспехо, не някакво си проклето псе. Върнеш ли се, казваш му това. Ти и всички останали от вас можете да се ебете.
И да го разбра, сахаел не го издаде с нищо. Рамон кимна и измърмори небрежно низ ругатни, докато издърпваше ножа. После изтика змиеподобното тяло от сала. То потъна във водата. Само главата се виждаше, заподскача все по-далече под дъжда, сива, смътна, докато не изчезна. Рамон поседя още миг, дъждовните капки пляскаха по гърба и раменете му. Грохотът на гръмотевица го разбуди.
— Съжалявам, чудовище — каза той на реката. — Просто е… каквото е.
Имаше да свърши твърде много неща. Трябваше да се стегне. Беше премръзнал. Беше сериозно ранен и губеше кръв. Беше загубил веслото, а с него — и малката възможност да направлява сала, с която бе разполагал. Така и не бяха събрали дърва за огън, а и бездруго не беше останало нищо, с което да го запали, въпреки че трябваше да се изсуши и стопли, щом бурята отминеше. Умът му бързо се върна към водопада и онзи странен покой, който го беше обзел, когато заседна на скалата. Мисълта по някакъв начин бе свързана със съня, че е Манек, и за пътуването му от Земята с енье. Имаше усещането, че нещо дълбоко започва да се прояснява, като разпознаване на лице, познато някога, а след това забравено. Когато осъзна, че е заспал, и насила отвори очи, дъждът беше спрял и златистозеленият залез огряваше облаците отдолу. Чу звънливия хор на ято плескуни някъде високо над себе си.
Трябваше да намери весло. Нещо, с което да насочва сала. Ами ако имаше нов водопад или бързеи? Е, щеше да чуе грохота и щеше да му мисли тогава. А и близначният му двойник бездруго му дължеше едно бодърстване. Нека шибанякът да стои и да ги пази. Заслужаваше си го кучия син, след като го беше зарязал в гората. Уви се в останките от листа куркума, та дано се стопли поне мъничко. Беше му все едно дали ще умре.
Дните минаваха в треска. Реалност и сън, минало и бъдеще, сплетени в едно. Рамон се оказа във властта на спомени за неща, които не беше възможно да са се случвали: лети като лястовица над покривите на Мексико Сити с ребро от чуждата юнеа между зъбите; Елена плаче като дете за неговата смърт, а после се чука с Мартин Касау на гроба му; гази през джунглата със сала, вързан на главата му; Манек и белият чужденец в ямата го поздравяват и вдигат празнична веселба в негова чест — да пием всички за Рамон Еспехо, героя на чудовищата! — двамата носят тъпи островърхи шапки и надуват пищялки. Съзнанието му вибрираше, раздвояваше се и отново се сливаше като мехур, издигащ се в буйна вода. В редките мигове на проясняване пиеше вода от реката и почистваше раните си. Срезът на ребрата му зарастваше и хващаше кора, но кракът му се подуваше и пареше като при инфекция. Щеше да се осмели да отвори раната, да не би да има някое чуждо тяло — треска, плат или Бог само знае какво, — което да й пречи да зарасте, но някъде по време на трескавите си сънища беше изгубил ножа — може би водата го беше отнесла през ръба. Веднъж, когато се събуди, беше по обед, се почувства толкова силен и здрав, че си въобрази, че може да си хване риба. Но само пълзенето до ръба на сала, за да пие, го изтощи.
Една нощ Малкото момиче плаваше в небето, но беше с лицето на Елена, гледаше го отгоре неодобрително. „Казах ти, ще те хване чупакабра!“ — каза луната.
В друга нощ — или може би беше по-късно същата нощ? — видя Ла Лорона, Плачещата жена, вървеше по речния бряг, сияеше в тъмното, кършеше ръце и оплакваше всички изгубени деца, скръбта й беше безкрайна и неутешима.
В друг момент беше заседнал в пясъчен нанос и по-голямата част от деня му мина в чудене как би могъл да освободи сала, като е толкова изтощен, докато не осъзна, че е облечен — с неговата си риза и с якето, — и следователно все още спи и сънува. Събуди се и видя, че салът си е все така добре насред широката и спокойна вече река.
Най-изнервящото обаче бяха гласовете във водата. Манек, двойникът му, европеанецът, Лиана. Дори когато беше напълно буден ги чуваше в плясъка и ромона на водата, като разговор в стая наблизо, чиито думи можеше почти да долови. Веднъж му се стори, че двойникът му крещи: „Мадре Диос, помогни ми! Помогни ми! Иисусе Христе, не искам да умра!“
Най-лошото беше, когато чуеше смеха на Манек.
Малката, спокойна част на ума му, която понякога можеше да наблюдава останалото и да го преценява, разбираше всичко това. Халюцинациите, изгарящата жажда, достатъчно силна, за да мотивира дори човек, изгубен сред руините на собствения си ум, подуващия се и почервеняващ крак. Рамон беше в беда и не можеше да направи нищо, за да се спаси. Твърде объркан беше, за да може да подреди и най-простата молитва.
На два пъти се улови, че се унася в някакъв странен сумрачен сън. И двата пъти насила успя да се върне в съзнание, а смъртта се отдръпна някъде към брега. В края на краищата Рамон Еспехо беше корав кучи син, а той беше Рамон Еспехо. Все пак, дойдеше ли третият път — а той неизбежно щеше да дойде, — не мислеше, че ще може отново да се измъкне.
Корабите на енье си оставаха единствените му спътници. Не ястреби вече. Врани и лешояди, висяха в небето и го наблюдаваха. Искаха да умре.
Когато чу бърборенето на непознати гласове — пискливи и възбудени като на маймуни, — отначало си помисли, че е някаква нова фаза на влошаващата му се треска. Не стига, че си въобразяваше познати гласове. Сега цялата колония Сао Пауло щеше да го придружи към ада с многоезичната си глъч. Рибарската лодка, цепеща бавно през водата към сала, беше нов сън. Боята против ръжда, бяло и сиво, но разкрасено с грубия образ на Девата, беше хубав щрих. Нямаше и да допусне, че умът му е способен на такъв изящен детайл. Мъчеше се да накара Девата да намигне, когато салът под него се наклони. Някакъв мъж коленичи до него; черна като катран кожа, широко отворени загрижени очи.
„Да се надявам на яки е прекалено — помисли Рамон, — но пък винаги съм мислил, че Иисус ще прилича поне на мексиканец“.
— Жив е! — извика мъжът. Испанският не беше майчиният му език, а онзи, който го беше научил на него, бе имал ямайски акцент. — Извикай Естебан! Бързо! И ми хвърли въже!
Рамон примига, понечи да се надигне и не успя. На рамото му имаше ръка, леко го бутна надолу.
— Всичко е наред, мучачо — каза черният мъж. — Всичко е наред. Намерихме те. Естебан е най-добрият доктор по реката. Ще се погрижим за тебе. Само не се движи.
Салът отново се разлюля, завъртя се във водата. После се случи още нещо, скок във времето, и той вече беше на носилка, заметнат с наметалото като с одеяло, издигна се над лодката. Нарисуваната Дева му смигна мимоходом.
Палубата миришеше на рибешки черва и нагорещена мед. Рамон изви врат, мъчеше се да различи нещо, каквото и да е, нещо, което да го увери, че това е истинско, а не пореден сън на умиращ мозък. Облиза бавно устни. Жена — към петдесетте, с посивяла коса и с изражение, което казваше, че нищо не може да я изненада — седеше до него на палубата. Хвана го за китката и той се опита да се вкопчи в нея. Тя избута вдървените му пръсти и го задържа здраво, за да измери пулса му. Корабите на енье горе примигаха и изчезнаха. Жената изсумтя неодобрително и се наведе над него.
Едва сега му хрумна, че е стигнал до Фидлърсджъмп. Първата му реакция бе облекчение — толкова дълбоко, че се доближаваше до религиозен трепет. Втората беше смътен, подозрителен гняв, че могат да му откраднат сала.
— Ей! — повтори жената. Той не знаеше колко пъти го е казала, знаеше само, че не е първият. — Знаеш ли къде си?
Той отвори уста и се намръщи. Беше го знаел. Само преди миг. Но си беше отишло.
— Знаеш ли кой си?
Това поне заслужаваше един кикот. Тя май остана доволна от реакцията му.
— Аз съм Рамон Еспехо — каза той. — И, с ръка на сърцето и пред Бога, това е всичко, което мога да ти кажа.