Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (20)

18.

След като ядоха, двойникът се сви на кълбо и заспа дълбоко. Оставаха още два часа дневна светлина, тъй че Рамон взе ножа и насече тръстика. Стръковете бяха зелени като трева, преди да ги отреже, но за минута-две почервеняваха. Работата не беше тежка и докато залезът изпълни небето на запад — далечните облаци станаха златни, оранжеви и мътнорозови — той почти беше удвоил купчината. Изми си ръцете и ножа в реката, после порови в раницата и намери грубия сив брус. Двойникът му не си беше правил много труд да точи ножа. Но пък горкият шибаняк имаше само една здрава ръка, съвсем добро извинение.

Седна до водата, заслушан в резкия съсък на стоманата в камъка и загледан нагоре. Дори след като дърветата и реката потънаха в тъмносивия здрач, корабите на енье високо в орбита блестяха със светлината на слънцето. По-ярко от звезди. Загледа как потънаха в сянката на Сао Пауло и започнаха да гаснат, все едно някой завъртя ключ, докато не останаха само виолетовите им и оранжеви прожектори — не толкова ясни, но видими все пак. Все едно Бог беше дошъл и сега зяпаше надолу, за да напомни на Рамон за касапницата, която беше видял в ума на Манек. И касапницата, която вероятно щеше да дойде, щом двамата с двойника му се върнеха в града.

Докато беше пленник на Манек, почти не беше отделял време да мисли за завръщането си от джунглата. Беше толкова невероятна перспектива, че по-непосредствени проблеми задържаха вниманието му. Но сега, след като вече беше свободен и пътуваше към цивилизацията със своя двойник, въпросът надвисна пред него с цялата си тежест. Потърка длан по ръката си, където вече се бе появила тънка черта, нащърбена и полуоформена. Белегът от мачете бавно се издуваше. Какво беше казал Манек? Че щял да продължи да се приближава към формата на източника. Напипа с пръсти тънката линия възлеста плът. Брадата му също се сгъстяваше, дланите му загрубяваха. Все повече и повече ставаше като другия. Затвори очи, разкъсван между облекчението, че вижда как собствената му плът си става старата, и тревогата от това, което предстоеше — никой нямаше да се заблуди, че са различни мъже. Никой нямаше дори да помисли, че са близнаци — твърде много си приличаха, за да са. Докато стигнеха до друго човешко същество, щяха да имат едни и същи белези, едни и същи мазоли, едни и същи лица, тела и коси.

Трудно щеше да е да се изтъпанчи и да заяви, че е Рамон Еспехо, с другия до него. Дори да нямаше начин да бъдат различени — макар че кой можеше да каже какви следи е оставила технологията на Манек? — губернаторът едва ли щеше да пренебрегне това. А Рамон се познаваше достатъчно добре, за да се досети какво ще мисли за него двойникът му.

По-добре щеше да е да продължат бързо и да стигнат до Фидлърсджъмп, докато все още изглеждат само подобни, но не и еднакви. Можеше да измисли някакъв повод да се измъкне. На юг, може би дори до Амадора. Трябваше да намери някой, който да му даде фалшиви документи. Не че имаше пари, с които да плати, но все пак не можеше да има двама Рамон Еспехо…

Ножът задра, брусът натежа в ръката му.

Да. Трябваха му пари, за да започне отново. Знаеше всичко за банковите си кодове, можеше да мине всички тестове за идентификация, които изискваха банките. Работата беше в това да се върне в Диеготаун, докато двойникът му все още се възстановява, да изтегли сметките, може би да вземе малко кредит и след това да отпраши на юг. Това щеше да остави другия затрупан с дългове, но поне хората щяха да го познават. Можеше да започне отново. Можеха и двамата. И нямаше да е кражба дори. Той беше Рамон Еспехо и щеше да вземе своите пари.

А ако полицията търсеше мъжа, убил европеанеца, е, тогава на двойника му може би нямаше да му пука чак толкова, че са му свили парите. Рамон се изсмя. Едва ли можеха да го обесят два пъти за едно и също престъпление. Представи си как е заседнал в Амадора, може би в някоя скромна къща край плажа на южния бряг. Сдобиеше ли се с документите, можеше да наеме нов фургон. Поне докато не намери достатъчно пари, за да си купи свой. Представи си как се събужда от шума на вълните, хладната утринна светлина. Представи си как се събужда сам, на толкова малко легло, че не може да събере двама. Елена в края на краищата щеше да има другия. И той щеше да я има. Рамон можеше да започне отначало. Като змия, сменяща кожата си, можеше да остави зад гърба си стария сив живот. Може би щеше да спре да пие толкова. Да спре да ходи по барове и да си търси поводи за бой. Да убива и да предизвиква да се опитат да го убият. Можеше да стане нов човек. Колко хора бяха мечтали за това и колко малко бяха имали този шанс!

Всичко зависеше от това да слезе бързо на юг, преди дублирането да е удебелило белезите му и да е втвърдило косата му. Преди бръчките по лицето му да станат като на другия, преди общите им бенки да потъмнеят достатъчно, за да личат и при пръв поглед. Не знаеше колко време ще отнеме това, но не допускаше, че ще е дълго. Само допреди няколко дни беше… един откъснат пръст, а вече почти се беше върнал към нормалното.

Далече горе един от корабите на енье изчезна и отново се появи, щом скоковите двигатели се охладиха. Вътрешностите на Рамон се стегнаха от спомена какво е да си на борда на тези кораби, когато запънат така. Първия път го беше изпитал със стария Паленки и работния му екип. Корабът беше излетял от орбита, издигна се като транспортен фургон и повече така и не изравни. Помнеше натиска от ускорението. Беше като пускането на водата от ваната след гореща баня или вцепенението след секс. Самите мускули бяха натежали по костите му. А той се усмихна, погледна Енрике Дебелия — не се беше сещал от години за Енрике Дебелия — и се ухили. Момчето също му се ухили. Оставяха всичко зад себе си и когато пътуването им свършеше, всеки, когото бяха познавали или с когото бяха говорили, или който ги беше тормозил, подигравал, прецаквал, или заради когото се бяха прецаквали, щеше да е умрял от старост. Беше чувал за конкистадорите, които изгаряли корабите си, щом стигали до Новия свят. Рамон, Паленки, Енрике Дебелия и всички останали правеха същото. Земята беше мъртва за тях. Само бъдещето имаше значение.

Тръсна глава, но умът му отказа да изостави дирята. Още един спомен се връщаше. Този път обаче можеше да разсъждава също така — да гледа реката, корабите на енье, звездите, почти пълната луна, едва изгряла на изток. Беше по-малко като преживяване този път, а по-скоро като силна и самостоятелна фантазия.

Когато стъпиха на кораба на енье, първата му мисъл беше колко странно миришеше — на киселина, на сол и на нещо напомнящо за пачули. Паленки измърмори, че миризмата му причинявала главоболие, макар че сигурно беше от рака. Разтовариха и подредиха оборудването, намериха си квартирите по начертаните на стените линии, хапнаха в приятната гравитация от ускорението на ракетите и се прибраха по каютите си — и тогава прозвуча сирената и пространствените двигатели се включиха да загряват.

Беше точно както си беше представял усещането от силен удар в корема. Светът се сви до точка, периферното му зрение се замъгли, звуците заглъхнаха, а след това — дисконтинуитетът. Така и не можеше да определи какво се променяше при време-пространствения скок: всичко можеше да е на едно и също място, гаечният ключ, който току-що бе изтървал, все още да е на средата на пътя си към пода и все пак знаеше — знаеше, — че е изтекло време. Много време. Че нещо се е случило, макар и да не осъзнава какво. Беше намразил това чувство.

Седмица след това видя първия енье. Помнеше усмивката на Паленки: разбираща и самодоволна, когато беше събрал екипа да им разясни етикета, който домакините им очакваха да се спазва. И тогава съществото се появи през люка…

Рамон изкрещя. После споменът си отиде, останаха само реката и лесът. Сърцето му се бе разтуптяло, ръката му беше стиснала ножа с всичка сила. Той оглеждаше дърветата и водата, готов да нападне или да побегне, все едно самият Сатана се беше надигнал с бич в едната ръка и нож в другата. Образът на енье — огромно, подобно на речен балван тяло; влажни неразгадаеми очи като на стрида; мърдащи дълги ресници; несъразмерно тънки и нежни ръце, като ръце на кукла, щръкнали от туловището му; едва видима гънка на мястото на клюна, скрит в плътта — бавно изтля в ума му и шокът на страха заглъхна. Рамон се изсмя насила, но смехът излезе тънък и писклив. Смях на страхливец. Той се изплю, гняв изпълни гърдите му.

Манек и онзи бял шибаняк в кошера го бяха направили слабак. Дори само споменът за ядачите на младите бе достатъчен, за да го накара да запищи като момиченце!

— Майната му — измърмори. Гърленото ръмжене, което долови този път в гласа си, го задоволи. — Не ме е страх от тия проклети гадини, мамка им!

Настроението му обаче все още беше кисело. А това означаваше, че трябва да внимава още повече да не се въвлече в бой с още по-изнервения си и раздразнителен двойник. Огънят беше изтлял, другият Рамон още спеше на земята до него. Рамон с яд осъзна, че отново трябва да поеме първата смяна. Хвърли шепа сухи листа и клони върху въглените. Пламъците засъскаха колебливо, но хвърлиха светлина и топлина. Рамон знаеше, че огънят по-скоро може да привлече опасност, отколкото да я прогони. Знаеше, че колкото по-ярък стане, толкова по-трудно ще вижда в тъмното, но му беше все едно. Искаше малко шибана светлина.

Едната луна изгря и бавно заплува покрай замръзналите в стационарни орбити кораби на енье. Беше Голямото момиче, скоро в близка орбита щеше да я последва Малкото момиче. Рамон зачака, премисляше мрачно колко тръстика е нарязана и колко работа още предстои. Накрая големият светъл диск застана точно над тях и той реши да събуди другия. Да го извика по име не ставаше, ефектът от това, че нарича двойника си „Рамон“, беше достатъчно притеснителен. Наведе се и го разтърси за рамото. Двойникът му измърмори насън и се обърна.

— Ей — каза Рамон. — Половината шибана нощ мина. Твой ред е да пазиш.

Онзи се извъртя на гръб, намръщен като съдия.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — попита сънено.

— Да пазиш — отвърна Рамон. — Аз изкарах първия пост. Сега ти ставаш, аз спя.

Другият мъж вдигна ранената си ръка да потърка очи, изруга и го направи с лявата. Рамон отстъпи назад и зачака изнервено. Двойникът му така и не ставаше. Когато заговори, гласът беше по-ясен, но пълен с презрение.

— Не си спал? Ти тъп ли си? Мислиш, че шибаната чупакабра ще преплува през реката да ни хване? Приказки на мекушаво банкерче. Скапаняк! Като искаш да пазиш, пази. Аз спя.

И се обърна, пъхна ръка под главата си като възглавница, с гръб към огъня. Гневът забуча в ушите на Рамон като разлютени оси. Импулсът да дръпне двойника и да опре ножа в гърлото му, та да го вразуми, може би дори завинаги, се бореше с желанието да го изрита в бъбрека, та да пикае кръв чак до Фидлърсджъмп.

Но ако го направеше, след това трябваше да му върне ножа и да спи уязвим и беззащитен на няколко стъпки от един вбесен cabrón. Така че изръмжа, загърна се плътно в наметалото и тръгна да си намери място за спане по-далечко, така че ако някой хищник ги намери, първо да изяде другия.

Утрото дойде. Рамон простена, обърна се на гръб и вдигна ръка над очите си да спре светлината още за минута-две. Гърбът го болеше. Главата му беше замаяна. Миризмата на печено откъм огъня обаче го разбуди съвсем. Другият беше събрал няколко ореха с бели ядки и беше хванал риба, беше я увил в листа от бръшлян и я бе сложил на въглените. Стар трик за готвене, когато няма с какво да се готви. Рамон го беше забравил или все още не си го беше спомнил.

— Хубаво мирише — каза той.

Другият сви рамене и обърна рибата в бръшляновите листа. Май понечи да каже нещо, но спря. Рамон си помисли, че храната явно не е предвидена за двама, но пък другият едва ли щеше да откаже да си я разделят. Рамон потърка ръце, клекна до огъня и се ухили.

— Много работа ни чака — каза другият. — Май имаме достатъчно тръстика обаче.

— Насякох малко снощи — отвърна Рамон. — Остава да съберем листа за подложка и да направим покрива. И огнището. Мисля, че ще намерим пясък по-надолу по реката. Нанос имам предвид. Ще е по-добре, отколкото кал от брега. И дърва за огъня.

— Да.

Другият издърпа рибата от въглените с лявата си ръка, остави я малко да изстине и я сряза наполовина с ножа — Рамон осъзна, че го е взел от него, докато е спал. Връчи на Рамон половината с главата.

Орехите бяха мазни и меки. Кожата на рибата се беше втвърдила и напукала, тънка като хартия и солена. Месото беше тъмно и сипкаво. Рамон въздъхна. Хубаво беше да яде нещо, което не е трябвало да приготвя сам. Радваше го, че другият не излезе толкова стиснат да откаже да я разделят.

— А как да разделим това? — попита другият и махна с ножа към купа почервеняла тръстика. — Ти да направиш навеса, а аз да ида да събера листа? И може би още малко клони?

— Става — отвърна Рамон и помисли дали тук има нещо, което му убягва. Събирането на листа и клони беше по-лесно от правенето на навеса, но той все пак щеше да работи с две ръце. А и двойникът му беше станал по-рано, за да приготви храната. Това почти компенсираше отказа да поеме втората смяна. Без да го обсъждат, отидоха до реката и си измиха ръцете. Ръката на другия май изглеждаше по-зле, но той не се оплака.

— Искам да знаеш нещо — каза само, след като я превърза пак.

— Казвай.

— Знам, че в тази работа сме заедно, ти и аз. И работата, която вършиш — събирането на захарни бръмбари, строенето на сала, всичкия този боклук… По-добре да сме двамата, отколкото само един, нали? Но почнеш ли пак да ровиш в раницата ми, без да питаш, ще те заколя, докато спиш. Ясно?

Очите му се впиха в неговите — с толкова тъмни ириси, че Рамон не можа да различи зениците, бялото с жилки кръв и пожълтяло като стар сапун. И за миг не му хрумна, че другият може да се шегува. Всъщност като си помисли, разбра, че щеше да изпита същото с някое изнежено банкерче, което рови в неговите неща. Зачуди се какво ли ще е, когато стигнат при хора. Може би щеше да се примири двойникът му да си задържи всички неща. Ножа си, раницата си. Дори Елена може би.

— Ясно — отвърна Рамон. — Просто исках да наточа ножа и си помислих, че имаш брус. Няма да се повтори.

Другият кимна.

— Трябва ми обаче — каза Рамон. — Ножът. Трябва да обеля кора да вържа тръстиката с нея. И ще трябва да нарежа още…

Другият изръмжа, без да отвръща, и Рамон се стегна за избухването. Но мъжът само плю във водата и му подаде ножа, с дръжката напред.

— Благодаря — каза Рамон и опита да се усмихне приятелски. Другият не отвърна. Рамон тръгна към бивака, а другият навлезе в гората, уж да събира листа и дърва. Рамон изчака, докато не се увери, че се е отдалечил достатъчно, и изръмжа: — Майната ти, ese.

Захвана се за работа. Събра достатъчно бръшлян и обелена кора за модела, който беше замислил като най-подходящ за навеса, после довлече тръстиката до сала. Веднага видя, че първите му идеи как най-добре да свърже навеса със сала са твърде оптимистични. Наложи се да отдели около час, докато го измисли отново. Мисленето над проблема и отдаването на чисто физическите действия му подействаха като хубаво уиски. Не беше осъзнал, че вътрешностите му са се стегнали на възел, докато не се отпусна малко. Да е с двойника си беше съвсем различно от това да е сам. Дори с Манек и с шибания сахаел, натикан в шията му, не се дразнеше толкова. Беше заради това, че е с друг човек — с който и да е друг човек. И особено с този сприхав кучи син!

В същото време разбираше, че той също изнервя двойника си. Как иначе? По-добре бе да мисли кои възли най-добре ще затегнат тръстиката за сала. Вече беше достатъчно наясно с провалите си като мъж. Нямаше смисъл да рови повече в тях.

Следобеда вече бе доволен от новата конструкция и все пак му отне още няколко часа да привърже тръстиката към сала, да изгради нова рамка и след това да оплете останалата като поддържащо скеле. Задели четири дълги пръта, с които да затисне пласта листа, който всъщност щеше да пази от дъжда. Стига другият изобщо да домъкнеше обратно мързеливия си задник, разбира се. Беше минал цял ден. Колко време е нужно да се съберат малко листа и да се намерят няколко шибани клона? Бяха в гора, мамка му, не беше чак толкова трудно.

Двойникът му се появи от гората час преди стъмване. Беше вързал с бръшлян на гърба си огромен наръч листа и зад него се влачеше импровизирана шейна от клони, натоварена с подходящи за горене съчки. Рамон беше длъжен да признае, че не е лош товар за човек с ранена ръка и без нож. Другият смъкна товара си до реката, клекна и загреба шепа след шепа вода. Високо горе корабите на енье висяха в небето.

— Добре си се справил — подхвърли Рамон.

— Бива — отвърна уморено другият мъж. — Може би трябва да затегнем някак дървата за огъня, та да не паднат.

— Прав си.

Другият огледа сала и потърка лицето си с ръка. Рамон се приближи и застана до него.

— Стабилно е — каза мъжът. — Добра конструкция. Само че май е малко, мм?

— Не го мислех да сме и двамата вътре едновременно. Един от нас ще трябва да стои на кърмата. Спим на смени. Нещо такова.

— А ако вали?

— Тогава който кормува се мокри — отвърна Рамон. — Или се бутаме двамата вътре все едно, че ще се опъваме.

— Мокрим се значи. Добре. Ножът у теб ли е?

Протегна ръка. Рамон пусна увитата в кожа дръжка в шепата му.

— Благодаря — каза мъжът.

А след това рязко се обърна и опря върха на острието в гърлото на Рамон. Очите му бяха присвити и гневни, устата — изкривена в широка усмивка, в която нямаше нищо добронамерено. Изражението, което беше видял европеанецът — Рамон беше сигурен в това.

— Така — процеди мъжът през зъби. — А сега ще ми кажеш ли какво по дяволите си ти?