Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (21)

19.

— Не… Не разбирам за какво говориш бе, човек — изломоти Рамон.

Другият натисна върха на ножа в шията му. Инстинктът да отстъпи беше силен, но Рамон го надви. Проявата на слабост в този момент щеше да е подкана. Постара се да остане спокоен, колкото може.

— Никакъв шибан банкер не си ти — изсъска мъжът. — Я го погледни тоя навес. И знаеш как да наточиш ножа ми. Кой банкер знае това?

— Казах ти. Прекарал съм много време в…

— В кучия гъз? Да бе, адски логично. И най-случайно се оказваш тук. Преди месец. И на никой не му пука, че те няма? Никой не праща група за издирване? Върви ли като за теб? И брадата ти. Да не ми казваш, че това на бузките ти е израснало за месец? Или чужденците ти даваха бръснач, докато беше при тях? И ръцете ти. Имаш мазоли на пръстите. Това от въвеждане на данни ли е?

Рамон си погледна ръцете. Коравата жълтеникава плът беше започнала да се връща по малко. Сви ги в юмруци. Мъжът помръдна ножа, натискът в кожата на Рамон стана болезнен.

— Ти си параноик, ese — каза Рамон. Гласът му беше нетрепващ и твърд. Опита се бързо да прецени шансовете си да избие ножа. Ако се хвърлеше назад, извън обхвата на другия, можеше да спечели няколко секунди. И мъжът щеше да се бие с лявата ръка. Но двойникът му беше уплашен, ядосан и побеснял като клозетен плъх от онова, което бе преживял последните дни. Реши, че е в по-неизгодна позиция.

За част от секундата си помисли какво ли ще направи другият, ако му каже истината. Ще го убие? Ще побегне? Ще го приеме като брат и ще продължат? Само последното изглеждаше смешно.

— И после ме питаш за „Ел Рей“, нали? — извика мъжът. — Какво, мамка му, знаеш за „Ел Рей“? Казвай кой си, шибаняк!

— Ченге съм — отвърна Рамон и сам се изненада от думите си. Но беше ясно. Беше историята, която си беше разправял наум дни наред. Оставаше само да я извърти. — Името ми наистина е Дейвид. Посланикът на Европа беше убит. Някои хора казаха, че си бил там. И мъжът с ножа отговаряше на описанието ти.

Двойникът му кимна, окуражаваше го да продължи, все едно Рамон потвърждаваше подозренията му. И сигурно правеше точно това, макар и само защото съчиняваше всичко. Преглътна, за да разхлаби възела в гърлото си. Щом успя, продължи.

— После ти изчезваш. Духваш от града. Шефът решава, че е някак странно, и ме праща да те проследя. Прекарал съм много време на север. Затова избраха мен. Намирам фургона ти гръмнат все едно, че си държал вътре бомба. Почвам да ровя наоколо, да търся ръка или крак. Следващото, което виждам, е онова, летящата кутия. Ей така, виси горе. Излизам да погледна и — бам! Ония с големите задници и с пера на главите ми взимат дрехите, прибират ми значката и пистолета, обличат ме в тия лайняни бебешки пижамки, почват да ме разкарват насам-натам и ми казват, че трябва да те намеря.

— И ти го направи — изръмжа другият, пристъпи още по-близо и желязото, притиснато в плътта на Рамон, защипа като сахаела. — Изпълняваше заповедите им като куче!

— Опитвах се да бавя отначало — каза Рамон. — Мислех си, че мога да ти спечеля малко време. Разбираш. Връщаш се в града, казваш какво е станало и пращат помощ. Но после намерихме онзи бивак. Твърде близо бяхме до теб. Единственото, което можех да направя, беше да чакам и да се надявам, че ще излезеш по-хитър от шибаните извънземни. И ти излезе. Така че — ето ни. — Не можа да се сдържи и добави: — Щеше да направиш същото в моето положение, човече. Сериозно.

— Не аз убих скапания европеанец — процеди през зъби мъжът. — Някой друг беше. Не го убих аз, мамка му.

— Рамон — каза Рамон и замълча, докато надвие замайването от това, че произнася името си така. — Рамон, ти ми спаси задника от онези демони pendejos. Ако питат мен, бил си в къщата ми в нощта, когато посланикът се е заклал. През цялото време.

В настъпилото мълчание чу далечния ек на ято плескуни, като църковни камбани. Острието на гърлото му потрепери, но Рамон не помръдна. Тънка струя кръв потече по ключицата му. Ножът беше пробил кожата. В тъмните очи на мъжа блесна объркване и неверие.

— Какви ги говориш?

— Дължа ти го — отвърна Рамон, като вложи в гласа си колкото можа повече искреност, без да издава слабост.

— Той не се е заклал. Убит е — възрази двойникът му.

Рамон сви рамене. След като лъжеше, по-добре да лъже на едро.

— Знаеш ли Джони Джо? Знаеш ли кой е?

— Джони Джо Карденас?

— Той. Знаеш ли защо се измъква толкова лесно?

— Защо?

— Защото ние го оставяме. Мислиш ли, че не знаем колко хора е убил? Работата е, че работи за нас.

Мъжът се отдръпна на педя. Ножът вече не докосваше шията на Рамон. Може би шейсет на четиридесет в негова полза вече. Рамон продължи да говори. Това беше номерът: двамата да продължат да говорят.

Трябваше да надвие с думи.

— Джони Джо е клепач? — попита стъписано двойникът му.

— Шеста година вече — отвърна Рамон, мъчеше се да си спомни от колко време Джони Джо е в Диеготаун. Числото като че ли не усъмни другия. — Снася ни непрекъснато какво става. И никой не го подозира, защото кой би го повярвал? Той е бандит. Всички знаят, че губернаторът иска да го обесят. Никой не го подозира, а той ни звъни всяка неделя като шибана курва.

— Аз не съм доносник.

— Не казвам, че си. Казвам това: Сао Пауло? Няма закони. Има ченгета. Аз съм един от тях, а ти ми помогна. Каквото и да е станало в „Ел Рей“, бил е някой друг. Така ставаме наравно.

— Откъде знаеш, че не съм невинен? Ако наистина не съм го направил аз?

— Ако не си, значи съм те надценил — отвърна Рамон и се ухили. Двойникът му се поколеба за миг, после и неговата уста се изкриви в усмивка. Ножът се отпусна. Мъжът отстъпи назад.

— Ножът е мой. Задържам го. Мой е.

— Щом държиш на това, окей — отвърна Рамон, постара се да го каже успокоително, като ченгетата, когато уговарят. Беше чувал няколко пъти този тон, така че не беше трудно да го изкопира. — Разбирам, че искаш да задържиш оръжието. Няма проблем. В края на краищата сме двама скапаняци, бягащи от пасмина шибани извънземни, нали? Все едно кой държи ножа, щом сме от една и съща страна.

— Ако ме прецакаш… — Двойникът му остави заплахата да увисне. Защото какво можеш да направиш, ако едно ченге реши да наруши думата си, помисли Рамон. Водиш го при съдия да видиш на кого ще повярва?

— Ако почна да се ебавам с хората, Джони Джо и всички pendejos като него ще се насерат — каза Рамон. Тежко. Авторитетно. Като ченге. — Не си струва. Казвам ти, че си чист, човече. Но всяка награда, която получиш затова, че ще издадеш ония шибани извънземни, я делим. Поравно.

— Заеби — изсумтя мъжът. — Аз ти спасих задника. Ти беше жива стръв. Взимам три четвърти.

Рамон усети, че стомахът му се отпуска. Беше се измъкнал. Кризата беше минала, оставаше само малко поза и размотаване.

— Шейсет на четирийсет. И не убиваш повече. Никого.

— Прецакан съм.

— Кой не е. Ние сме ченгетата, забрави ли? — Рамон се усмихна. Другият мъж се изсмя невярващо, после и той се усмихна криво. — Какво ще кажеш да наредим тия листа, та да можем да се разкараме оттук и да се върнем някъде, където има водопровод?

— Шибани ченгета — измърмори мъжът, но този път беше шега. Беше замаян от облекчение. И защо не? Рамон току-що му бе простил греховете.

Работиха, докато не се стъмни съвсем. Малкият навес беше почти готов: легло от листа и покрив с няколко пласта застъпващи се листа, така че дъждът да се стича във водата, вместо да капе вътре. Рамон обяви, че спират. Двойникът му беше готов да продължи цялата нощ, просто за да докаже нещо. И все пак, докато крачеха обратно към малкия бивак, Рамон усети, че отношението се е променило. Тъпо банкерче, изгубило се в дивата пустош, беше едно. Полицай, раздаващ опрощения, беше съвсем друго. Рамон накладе огъня, а другият стовари две шепи захарни бръмбари, орехи самоубийци и от яркозелените малки плодове, чието име Рамон така и не беше открил в класификациите на планетата и които имаха вкус на евтино бяло вино и круши. Не беше пир, но беше добро на вкус. След това Рамон пи вода, докато коремът му не се изду. Щеше да се наложи да пикае посред нощ, но засега залъга тялото си, колкото да заспи.

Двойникът му се изтегна до огъня. Рамон видя как затрепериха пръстите му и разбра, че му се ще да запали цигара. От тази мисъл и на него моментално му се допуши. Колко ли време оставаше, докато петната от никотина се появят отново и пръстите и зъбите му пожълтеят пак? Колко още, преди лъжливият танц с еднаквостите, който разиграваше с другия, престанеше да върши работа и истината изплуваше? Може би правилното решение бе да си тръгне веднага, да се скрие в дивите гори и да избяга завинаги и от двойника си, и от губернатора, и от полицията, и от енье?

Много пъти си беше мислил да заживее сам в дивите земи. Идеята да зачезне в горите изглеждаше по-приемлива, докато беше фантазия или пък нещо, което можеше да направи с един добър здрав фургон, в който да може да се затвори през нощта. Или поне ако имаше шибания си нож.

Слушал беше за мъже от първата вълна колонисти, които подивели. Заминали сами в горите и степите, в пустините и крайморските езера на планетата и не се върнали в цивилизацията. Някои истории може и да бяха верни. Колониите обикновено не привличаха хора, които не можеха да се откъснат от стария си начин на живот. Щеше да има и някои, които мразеха живота тук — мъже и жени, домъкнали жалките си лични провали по целия път от Земята. Рамон се замисли дали и той не е един от тях. Само че сега искаше да се върне. Така че все още не беше подивял. И докато пръстите му продължаваха да мърдат нервно към една табакера, която беше останала на дни зад него и отвъд една река, нямаше изобщо да забрави градовете.

— Защо стана ченге? — попита мъжът с вече провлечен глас, от умората и надделяващия сън.

— Не знам — отвърна Рамон. — Изглеждаше правилното решение за момента. Ти защо стана рудотърсач?

— Беше по-добре, отколкото в работен екип. Доста съм добър в това. А и от време на време трябваше да се махам от града. Да се поизгубя за малко.

— Тъй ли? — каза уморено Рамон. Беше изкарал дълъг ден след низ от дълги дни. Тялото му беше натежало за сън.

— Имаше един тип — продължи другият. — Мартин Касау. Бяхме приятели за малко, разбираш. Когато дойдох тук, в началото. Беше от тия, дето висят по центровете за пренасочване. Опитваше се да завърже приятелство с нови хора, защото никой от тези, които го познаваха, не го харесваше. — Изплю се. — Правеше се на трапер. Може и да е убил някои неща. Все едно, наби си в главата, че съм тръгнал подир мацката му. А не бях. Беше шибана кучка. Но той си наби в главата, че се опитвам да го отрежа.

Лиана. Рамон я помнеше, нощта в бара. Помнеше тъмночервения тапет, като засъхваща кръв. Беше отишъл при нея, седеше до нея. Тя все още миришеше на кухня — пържено олио и подправки, сгорещени тигани и лют пипер. Той предложи да я почерпи. Тя прие. Той я хвана за ръката. Тя се държеше нежно. Плахо. Беше пил доста и главата му беше леко замаяна. Фантазиите на Мартин за нея — отваря й блузата, шепне в ухото й мръсни, възбуждащи неща, събужда се в леглото й — го бяха опиянили не по-малко от пиенето.

— Пет пари не давах за нея — изсмя се мъжът. — Беше готвачка. Малко трътлеста, нали разбираш. Тъпчеше се с готвеното си. Мартин обаче… Майната му. Беше се побъркал по нея.

Стаята на Лиана беше отзад — пристройка от евтин хитин зад бара с малка баня, душ и без място за готвене. Светлините, изписващи „Лос Ранчерос“, изпълваха стаята с мъждива светлина. Беше я разсъблякъл под звуците на португалско фадо от приемника, певицата пееше тихо за любов, самота и смърт — песен, чиито думи сега чуваше отново. Красива песен. Въпреки топлия нощен въздух кожата на Лиана беше настръхнала. Помнеше пъпчивата гъша плът на ръцете й. На бедрата. На гърдите й. Беше срамежлива в началото. Чувстваше се гузна, че го е пуснала при себе си. После — не толкова. След това — изобщо.

— Тъй че Мартин си наби в главата, че чукам момичето му. Значи, той не излизаше с нея. Не й беше казал повече от десет думи през целия си живот. Но си мислеше, че е влюбен. И се побърка. Скочи ми с една метална кука. За малко не ме уби.

След това беше прокарал пръстите си през косата й, докато тя спеше. Беше му се доплакало, но не можеше. Дори сега, когато споменът израстваше като лоза в мозъка му, не можеше да каже защо му се беше доплакало, що за смесица от страст и тъга, самота и вина го беше трогнала дотам. Отчасти затова, че беше предал Мартин. Но само отчасти. Лиана.

— Тъй че, сещаш се — щом ми мина, викам си, май трябва да се разкарам. Изкупих на сметка един фургон от мястото, където работех, то пропадаше. Намерих някакъв стар проучвателен софтуер от вдовицата на един тип, който знаех, че беше умрял. Тръгнах. И после просто продължих. Знаеш как става.

— Знам — съгласи се Рамон. — Видя ли я пак?

— Трътлестата готвачка? Не, човече. За какво ми е?

Тя малко хъркаше — съвсем лек хрип, навътре и навън. Имаше евтин постер на Девата от станция Десперадо над леглото, светлосините очи и робата блестяха в сумрака. Рамон си беше въобразил, че е влюбен в нея. Пишеше й писма, но ги изтриваше, преди да натисне SEND. Не можеше да се сети какво бе писал в тях. Зачуди се дали другият помни съдържанието им. Ако не, думите си бяха отишли завинаги.

Не беше разказвал тази история. Никога. Но ако беше, щеше да я разкаже точно като двойника си сега. Някои неща просто не ги казваш на хората.

— Умълча се нещо — каза другият. — За Кармина ли мислиш? Побъркала те е, mi amigo. Чух го, когато разправяше за нея.

В гласа му се беше прокраднала насмешка и Рамон знаеше, че стъпва на опасен терен, но не се сдържа и попита:

— А ти? Имаш ли си мацка сега?

— Имам една за чукане — отвърна другият. — Голяма уста има понякога, но я бива. Нищо против нямам да я чукам. Доста е добра в леглото.

Време беше да рискува, да натисне малко.

— Влюбен ли си в нея?

Другият замръзна, после процеди през зъби:

— Не е твоя работа, cabrón.

Рамон го погледна в очите за миг и каза грубо:

— Прав си. Извинявай.

Без да прекрачи границата. Отстъпи, но по начин, подобаващ за едно кораво ченге. Не толкова страхливо, че да възбуди гнева на другия.

След миг мълчание добави:

— Да поспим, а? Утре ще е дълъг ден.

— Става — отвърна кисело другият.

Но както се беше надявал Рамон, въпросът коя обича той не се постави повече.