Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (13)

11.

Рамон се размърда. Имаше нещо, нещо много спешно, но не можеше да си спомни добре какво точно. Виеше му се свят, както когато се напиеше до степен да не може да върви. Само че сега имаше нещо много, много важно. А не можеше да си спомни какво е.

Черупката на юнеа беше първото нещо, което разпали искрата на осъзнаването. Костенобелите ребра и тънките нишки от стените и пода бяха натрошени и скъсани. Лежаха разпръснати по гранитния камък като клечки от детска игра. Само една стена и ъгъл бяха останали прави, огънати като старчески гръб. Въздухът беше горещ и миришеше на кисело — миризмата на експлозиви, много добре позната на проучвателите. Прясната пръст и чакъл по камъка показваха къде и как са изгърмели взривовете — под ъгъл нагоре срещу всеки оказал се на повърхността, вместо надолу в земята. Имаше спомен — вероятно по-скоро въображаем, отколкото истински, — че ребрата бяха изщракали, затвориха се и станаха непрозрачни миг преди взрива. За да го защитят. Него и онова същество… Манек.

Рамон понечи да седне, не успя и се свлече по гръб. Ръцете му бяха отслабнали; десният му крак кървеше обилно от отворена рана малко над коляното. Главата му започваше да се избистря, спомените от непосредствено случилото се започваха да се наместват.

Шибанякът се беше опитал да ги убие. Другият Рамон, където и да се намираше сега, беше разбрал, че е преследван, и беше заложил капан, за да убие чуждото същество. В сърцето му избухна гняв, последван почти мигновено от респект и някаква странна гордост. Нека да знаят чуждите, където и да са: Рамон Еспехо е един корав малък шибаняк и става опасен, ако му се изпречиш на пътя. Рамон се разсмя, зарева от смях, заудря безпомощно с ръце по земята, чак устата го заболя от смях. Шибано прецакване. Изведнъж го осени мисълта, че се смее, а не го наказват за това.

Сахаел все още се точеше от врата му. Но от бял беше станал тъмен като оток. Рамон преглътна. За първи път се замисли какво ли ще стане, ако злата гад умре, докато това е закачено за него.

— Чудовище! — извика и гласът му му се стори глух и далечен. Горният регистър на слуха му беше изгърмял от взрива, оставил бе само ниските басови тонове. — Чудовище! Добре ли си?

Отговор не последва. Рамон най-сетне успя да седне, хвана с една ръка тъмния пострадал сахаел и тръгна по него към масивното туловище на извънземния. Манек стоеше прав, но стойката му изглеждаше някак снишена и тромава, все едно му трябваше повече опора, за да запази равновесие. Едната му ръка със странно многото стави висеше отпусната. Лявото му око беше станало от пламтящо оранжево тъмнорубинено и по-издуто. Най-драматичната промяна обаче бе по кожата. Вместо сребристото, плуващо над черното като масло над вода, половината от тялото му беше станала пепелява. Плътта му също изглеждаше по-стегната, като наденица, изпечена и готова да се пръсне. Бяла слуз се стичаше от муцуната му и капеше по земята в краката му. Рамон нямаше представа какво му е, но нищо във външността на съществото не говореше добре за състоянието му.

— Чудовище? — повтори той.

— Ти не успя да предвидиш това — каза извънземният.

— Позна.

— Предназначението ти е да отразяваш потока на човека.

— Добре, значи толкова ме бива като инструмент — отвърна ядосано Рамон и се изплю. — Забравих, че шибанякът имаше още заряди в раницата. Беше грешка.

— Какви други устройства има?

Рамон сви рамене, мъчеше се да си припомни съдържанието на полевата си раница.

— Малко храна, но вероятно вече я е изял. И спасителен маяк, но с малък обхват. Беше предназначен да включва по-голям във фургона, но вие, скапаняци, се погрижихте за него. Пистолет. Имаше пистолет.

— Това е устройството, което ускорява метал с помощта на магнитно поле ли? — попита Манек. Гласът му бе станал сякаш по-равен и механичен, но Рамон не беше сигурен дали промяната е в съществото, или в собствените му уши.

— Същото.

— Беше премахнато от него — каза Манек. — Точно това отдели издатъка на човека.

— Предпазителят на спусъка му е откъснал пръста? — попита Рамон. — Искаш да кажеш, че шибанякът е направил всичко това без показалеца си?

Манек примига — клепачът на червеното око не се затвори докрай, — после попита:

— Съществено ли е това?

— Не. Просто е някак… впечатляващо.

Последва тихо хъхрене, което при други обстоятелства Рамон можеше да сбърка със смях. Но сега се зачуди дали чуждото същество не изпада в пристъп на кашлица или нещо такова. Слузта, която течеше от муцуната му, за миг стана яркосиня, след което отново побеля.

— С колко още заряда от този вид разполага човекът? — попита Манек.

— Не знам — отвърна Рамон. — Имах четири в раницата. Това е стандартът. Единия използвах, когато открих вас, копелета, тъй че остават три, но не знам дали е използвал само един тук, или всичките.

— Може ли това да се определи?

— Сигурно — отвърна Рамон. — Мога да огледам. Но първо май трябва да направя нещо за крака си. А и ти изглеждаш скапано.

— Ще определиш броя на използваните заряди — каза Манек и гласът му стана тънък и пронизителен. Рамон реши, че слухът му във високия регистър се връща. — Ще го направиш незабавно.

— Добре. Трябва да отида да огледам кратера. Смяташ ли, че шибаната ти каишка ще се изпъне дотам?

Извънземният остана неподвижен за миг, след което се затътри през отломките от летящата кутия към отворената в земята дупка. Стъпките му бяха измъчени и тромави. Рамон чу дъха му — отново нисък и хриплив. Съществото явно беше пострадало сериозно.

Кратерът беше широк, но плитък. Рамон огледа камъка и откъртените от взрива парчета. Ако зарядът беше заложен, за да пробие надолу или дори под плочата, парчетата щяха да са по-големи. Но другият Рамон беше наместил заряда под ъгъл нагоре, към онова, което щеше да го взриви. Клонът, послужил за детонатор, сега беше на трески. За миг Рамон си представи случайно прелетял плескун, закачил ненадейно клона, но успя да потисне кикота си.

Ако ръбът на каменната плоча беше по-непокътнат, щеше да има по-добра представа как е бил нагласен детонаторът. Доста сложно трябваше да е било. Можеше да се сети за три начина как да стане номерът, според скалната структура.

Но не това беше критичният проблем. Важният момент беше, че взривът бе насочен нагоре. Той закрачи около кратера, накуцваше, щом го пронижеше болката от раната в крака. Кратерът беше заоблен и с грубо триъгълно очертание. Рамон вече почти можеше да си представи как е било направено. Клонът беше нагласен като взривяващ механизъм, особено чувствителен към сравнително стабилния камък, но всеки, който свалеше ризата или изместеше самия клон, също щеше да взриви зарядите. Двойникът му не беше знаел от коя посока ще се приближат преследвачите му и беше заредил взривовете така, че да образуват груб кръг. Беше заложил всичко в този единствен капан и залогът не беше никак лош.

Рамон се наведе, пръстите му забърсаха пръстта по-скоро заради простото удоволствие от допира, отколкото от очакване, че ще научи нещо повече. Пръстта миришеше силно на взривно вещество. Зачуди се какво ли е било усещането, докато другият Рамон е поставял капана. Радостна възбуда или изпънати докрай нерви? Или и двете? Да рови и да намества сондажните заряди и импровизирания взривател, и да работи с осакатената дясна ръка при това. И беше подействало. Юнеа беше разбита, Манек — лошо ранен. Резултатът вече беше равен — удар за удар, фургон за летяща кутия. Обзе го смътно предчувствие, че другото му „аз“, там някъде сред дърветата, ще спечели.

— Ей, чудовище! — извика Рамон. Манек не беше помръднал от мястото си при ръба на кратера. Мълчанието му, толкова злокобно преди, сега приличаше по-скоро на слабост. Рамон закуцука към него. — Умрял ли си? Не можеш ли да ме чуеш?

— Чувам те — отвърна Манек.

— Напълно сигурен съм, че е използвал всичките три заряда. Повече такива неща няма да има.

Манек не отговори. Рамон се изплю и се почеса по темето. Извънземният потрепери и наведе глава. Перата по нея увиснаха като увехнал бръшлян.

— Не успях да изпълня своето татекреуде — проговори съществото. — Увреден съм. Човекът постигна успех. Ще се върнем при другите да обсъдим.

— Не! — каза Рамон и в главата му изплуваха ужасяващи образи от кошера на странниците. Не можеше да се върне в онова, да остане затворен в задушаващия мрак до края на живота си; ловът трябваше да продължи, иначе нямаше никаква надежда да се освободи от това същество. — Той трябва да е наблизо. Вече не разполага с нищо. Какво, ще ни спре с един ловен нож и с мръсните си панталони?

— Аз съм отслабен — каза Манек.

— Той също! Откъснали сте шибания му пръст! Гноясва вече няколко дни. Той бяга дни наред. Скоро ще рухне!

Манек мълчеше. Рамон се помъчи да го разбуди със силата на волята си, опита се да вкара нещо — гняв, решимост, дълг, жажда за мъст, каквото и да е — по наранения сахаел и в плътта на съществото. Не можеше да се върнат. Не биваше.

— Това ли е шибаното ти татекреуде, да се предадеш и да побегнеш при шибаната си мама? Като страхливец? Това ли е? Човекът още е жив, още върви към Фидлърсджъмп, само че ние вече знаем накъде отива. Можем да го догоним. Ако се затътрим обратно, ще отнеме дни. Дотогава може да е стигнал къде ли не. Ще е твърде късно да му попречим да разкаже на всички за вас!

Манек не отговори и Рамон продължи натиска:

— Този капан, който е заложил! Не можеше да изтрае много дълго. Нещо щеше да го задейства случайно. Не, той е наблизо. Вероятно се е задържал, за да види дали ще се задейства. Дори да се е качил на дърво някъде, не може да е далече. Все още можеш да го хванеш.

Главата на Манек бавно се завъртя. Съществото като че ли отказваше. Рамон изстина. Не можеше да свърши така. Трябваше да продължат след другия Рамон. Трябваше. Трябваше да има нещо… някакъв начин да принуди ранения извънземен да продължи, вместо да му позволи да се огъне и да побегне. Ръцете му затрепериха, умът му заработи бясно. Едва се сдържа да не се нахвърли върху Манек, да го срита, да го зашлеви, да го принуди да направи каквото трябва. Когато заговори, се изненада от собствените си думи:

— Какво ще си помислят за тебе? Другите там, в планината, братята ти? Те знаят, че си тук. Знаят защо и не можеш да ми кажеш, че не ти се възхищават заради това. Искаш да се върнеш със срам от този провал и да видиш как ще те погледнат ли? Чудесно. Искаш да знаеш какво е, когато твоите ти обърнат гръб? Страхотно. Да тръгваме тогава. Хайде, пребито псе такова!

И сега вече Рамон се засили и изрита съществото там, където трябваше да е глезенът му, ако имаше глезен, разбира се. Сблъсъкът беше мек и твърд едновременно, като ритник в дърво, обвито с пласт гума. Манек не реагира.

— Връщай се тогава, щом не ти стиска! — извика Рамон и лицето му се наля с кръв, сгорещена от гнева. — Остави го да се върне у дома и нека да видят, че си едно нищо. Че не си свързан с нищо. Не си от тях. Да видим колко ще ти хареса да не дават повече пет пари за теб. Или продължи напред, направи това, което искат да направиш, и си довърши работата! На тях не им стиска да го направят. Покажи им какво можеш ти! Кое е най-лошото, което може да се случи? Онзи шибан побъркан плъх може да ни убие. Това ли те притеснява? Връщането с провал по ли е добро от това да умреш в бой? Стегни се! Бъди мъж!

Извънземният наведе глава, перата се раздвижиха.

— Трябва да си почина — промълви Манек. — Но ти си прав. Да престана да функционирам е аубре. Да изразя своето татекреуде е първостепенно.

— Шибано си прав, първостепенно е!

— Ще се съсредоточа известно време върху възстановяването си. Когато процедирането няма да причинява повече щети, ще локализираме човека.

— Добре — съгласи се Рамон, обля го топлата вълна на облекчението. — Много добре! Браво, че ти се стегнаха малко шибаните huevos^[1]. Ще го проследим пеш. Можем го.

— И той ли е така? — попита извънземният.

— Как?

— Ти не си координиран в мислите си — каза Манек. — Твоето татекреуде е нефокусирано и природата ти е склонна към аубре. Разбираш убийство и воля, но не ниедутои. Несъвършен си в своята същност и ако беше новоизлюпено кии, щеше да бъдеш препогълнат. Стремиш се да разделяш и също така да съединяваш отново. Потокът ти винаги е в конфликт със себе си и насилието от това обърква правилното ти функциониране, но също така преодолява граници, които иначе щяха да те ограничават. И човекът ли е това, или продължаваш да се отклоняваш?

Рамон се вгледа в здравото око на съществото, мъчеше се да осмисли казаното. Поток и конфликт, насилие и ограничение. Близост и отчужденост. Или може би той самият бе добавил това?

— Не, чудовище — отвърна накрая. — Не е отклонение. Винаги съм бил такъв.