Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (16)

14.

За своя изненада Рамон отново потъна в сън, а още повече се изненада на заранта, когато се събуди и видя, че се е облегнал на Манек, който беше стоял търпеливо и неподвижно през остатъка от нощта.

Преди това обаче, три пъти, преди слънцето да изгрее, в сънищата си Рамон беше нападнат от спомени. Единият беше за игра на карти на кораба на енье, по време на полета от Земята. Паленки беше имал добър ден — такива дни ставаха все по-малко — и беше настоял екипът да се събере и да поиграят покер… Рамон отново усети странно меките, отпуснати карти в ръцете си. Отново подуши силната кисела воня на огромните туловища на енье и неизменния смътен полъх на пренагрята керамика, като от оставен върху сгорещена печка празен тиган. Би фула на Паленки с кент флош. Спомни си как повехна радостта на болния, щом свалиха картите, и разочарованието, изпълнило очите на стария проучвател като сухи сълзи. Съжали, че не се отказа, без да показва картата си.

Това беше единственият спомен, който изглеждаше свързан със странното му взаимодействие с ума на извънземния. Другите два бяха за най-обикновени мигове: първият как се къпе в един хотел в Ню Мексико, преди да посети публичния дом, а вторият — за обяд с речна риба, поръсена с черен пипер, това беше станало скоро след пристигането му на Сао Пауло. И в трите случая споменът бе толкова жив, че все едно за миг бе престанал да живее в настоящето и бе заживял отново в миналото, сякаш наистина беше там, а не тук, седнал на тревата в мразовитата нощ до едно чудовищно и чуждо същество. Всеки път се събуждаше за секунда, виждаше седящия до него Манек, неподвижен като статуя, и оставаше с впечатлението, че съществото знае какво става с него, но не му предлага съвет как най-добре да се приспособи към това натрапчиво нахлуване на миналото. Рамон пък не попита. Умът му се връщаше към онова, което трябваше да бъде, и нищо повече. Все пак се зачуди колко ли години са минали, откакто другият Рамон си е помислил за онази игра на карти.

Птици запяха трепетната си песен, докато небето на изток изсветляваше от обсипания със звезди катран към по-сумрачно черно и най-сетне — до хладна предутринна светлина. Нещо изцвърча и побягна, когато Рамон стана, за да отиде за вода. Каквото и да беше, беше се промъкнало и тихо бе яло от трупа на джабали рохо в нощта. Птицегущери и пърхащи птици прелитаха между дърветата, викаха си и се биеха за места за гнездата си, за храна, за женски, които да родят децата им. Същите дребни борби на целия живот, навсякъде. По-големи зверове, скакуни и плоскоглавци, идваха до брега на потока, поглеждаха го равнодушно и пиеха. Риби подскачаха и пляскаха. Почувства се успокоен, докато гледаше всичко това — можеше да забрави за миг какво е, каква е наложената му мисия и колко нищожни са шансовете му.

След това — отново в бивака, за да изяде още захарни бръмбари, да направи обичайното представление с биологичните си функции и да се подготви за лова. Кожата на Манек все още беше пепелява, но мазните кръгове бяха започнали да се появяват отново. Стойката му оставаше приведена, движенията — плахи и измъчени. Рамон съжали, че не знае достатъчно, за да може да прецени колко сериозно е пострадало съществото — нямаше нужда да обмисля сложни планове, ако то просто щеше да падне в един момент. От друга страна, какво щеше да стане, ако не успееше да се освободи от сахаел след смъртта на Манек? Колко ужасно — да остане окован към гниещия труп на извънземния, докато той самият не умре от глад! А може би ако Манек умреше, и той щеше да умре — споделяха физически импулси през сахаел в края на краищата. Не беше помислял изобщо за това досега, а си беше сериозен повод за страх. Все пак при първа възможност щеше да рискува…

Когато стана достатъчно светло, станаха, без да се уговарят, и отново поеха по течението на потока. Дирята на другия Рамон водеше на север, макар Фидлърсджъмп да се падаше далече на юг. Може би се надяваше да излъже преследвачите си, като хване най-малко вероятната посока. Или навярно очакваше да намери там по-добро дърво за сал. Или пък имаше някаква друга причина, за която Рамон все още не се беше досетил.

Вървяха безшумно, чуваше се само шумоленето на сухи листа и иглици под краката им, надвивано от кресливите викове на анаранжада, глъчта на плескуни и бъбривия хор на сърдити щурци. Малко преди пладне излязоха на дивечова пътека. Меките влакнести дири на кюй-кюй подсказаха на Рамон, че подобното на антилопа животно е било тук предния ден и вероятно пак преди няколко часа. Тези земи щяха да са добри за лов, помисли си той и изпита смътно безпокойство, чийто източник не можеше да определи.

Предположи, че ще стигнат до реката, преди да падне нощта. Другият Рамон трябваше да е наблизо. Щяха да са му нужни около три дни, за да направи приличен сал, и то ако разполагаше с подходящите инструменти: брадва, дърво, въже. И с всичките си пръсти, разбира се. Другият Рамон щеше да работи без тези неща, но…

Но умното решение щеше да е да сглоби нещо треторазрядно — нещо колкото да се държи над водата — и да избяга с него по-надолу по течението. Спечелеше ли повече преднина, можеше да си позволи повече време, за да направи нещо стабилно. Беше въпрос на баланс: бързина срещу опасността да се довери на нещо толкова несигурно, че може да се разпадне във водата. Рамон крачеше, стараеше се да не вдига шум и се чудеше какви ли рискове щеше да поеме той, ако беше на мястото на другия. Рязко дръпване в плътта на врата му върна вниманието му към Манек.

Извънземният беше спрял. Оранжевото му око изглеждаше помътняло. Подутото червено бе потъмняло като съсирена кръв. Кожата му, нито пепелява, нито с мазните танцуващи шарки, които бе имала преди, бе като хартия за рисуване, зацапана с въглен.

— Трябва да спрем — каза Манек. — Трябва да върнем силите си.

Жегна го раздразнение. Губеха време. Но пък спирането беше признак, че Манек е изтощен. Не успяваше да надмогне щетите от капана на другия Рамон. Това поне беше добър знак. Манек можеше все още да е въоръжен, но не беше неуязвим. Ако другият Рамон можеше само да измисли как да прекъсне властта на извънземния над него, заедно щяха да могат да го унищожат.

Рамон сви устни. Нещо стягаше гърдите му и това не му харесваше. Не болка. Съжаление. Споменът за кии, премазани от могъщите енье, се върна в ума му. През няколкото изтекли часа споменът за съня, който го беше споходил предната нощ, заглъхваше, тъгата ставаше не чувство, а спомен за тъга. Убеждението, което бе имал, че всяка цена ще е оправдана, ако отхвърли ужаса на гаесу, също заглъхваше, но не изчезна. Мисълта беше на Манек, не негова, и той го знаеше. Това обаче не пречеше да усеща настойчивостта й.

— Добре, чудовище. Ще си отдъхнем. Но само за няколко минути. Нямаме много време.

Чуждото същество го изгледа и перата му се раздвижиха по начин, който накара Рамон да помисли, че е едновременно зарадвано и уморено. След това Манек се дотътри до широкия дебел ствол на един огнедъб с листа, широки колкото двете събрани длани на Рамон, и с кора, която се смъкна със скърцане като стиропор, когато Манек се облегна на него. Рамон седна до пътеката на дивеча, потърка се по брадичката и се загледа през дърветата. Беше странно, че не се беше бръснал толкова дълго. Обикновено досега мустаците му щяха да са израснали толкова, че да увиснат. Но по страните и брадичката си сега напипваше само мъх, все едно отново беше на дванайсет години. Разтвори халата си и огледа белега от раната, която Мартин Касау му беше оставил с куката. Бялата линия сега беше по-широка отпреди, но все още го нямаше възлестия пъпчив белег, както беше преди да го заловят извънземните. Раната от мачете на лакътя му все още не беше повече от малка бучка под кожата. Но растеше. Той отново ставаше онзи Рамон, какъвто се помнеше. И поне все още можеше да си пусне мустаци. Шибаните чужденци не го бяха превърнали в жена.

„Все пак ще ви убия за това, шибаняци“, помисли си. Но макар готовността да я имаше, гневът изглеждаше някак по-отдалечен — като нещо, което е избрал да чувства, без то наистина да го обсебва. Като обичта към Елена. Познато, но кухо.

— Какво ще правиш с мен? — попита Рамон. — Когато свърши това. Когато убиеш човека, какво става с мен?

— Твоето татекреуде ще бъде изпълнено — каза Манек.

— А какво става с някой, когато неговото татекреуде е изпълнено?

— Твоят език е дефектен. Да си изпълнил татекреуде значи да се върнеш в потока.

— Не разбирам това.

— Щом функцията ни бъде изпълнена, ще се върнем в потока.

Изведнъж, в проблясък на толкова силно прозрение, че се зачуди дали не се дължи на двупосочната връзка през сахаел, Рамон разбра какво ще се случи с двамата: щяха да умрат. Щяха да бъдат претопени в „потока“, каквото и да беше това. Щом изпълнеха своето татекреуде, нямаше да има повече причина да съществуват, като инструменти, премахнати след като работата, за която са били нужни, е свършена.

Манек може би беше доволен от тази съдба, за него тя сигурно дори беше желана, но колкото до Рамон, това бе още една основателна причина да избяга колкото може по-скоро.

— Както кажеш — отрони той уморено.

Отдихът се оказа по-приятен, отколкото бе очаквал. Беше по-уморен, отколкото си мислеше. Но пък вече втори ден вървяха пеша, след като за малко не ги уби взривът. Почти не беше спал. А сигурно и страданието на Манек по някакъв начин се беше предало през наранения и посинял сахаел.

Мисълта за връзката между събратята на Манек и енье го преследваше, но му беше трудно да го проумее. Война, която прекосяваше звезди, която продължаваше от столетия, може би — хилядолетия. Смъртна вражда към расата на Манек, вражда, която нямаше никакво разумно основание и която въвличаше човешкия вид като инструмент.

Оказваше се, че през цялото време са били ловни кучета за демони. Микел Ибрахим, Мартин Касау, самият Рамон. Всеки, през цялото време. Кучета, пратени в храстите да измъкнат наяве Манек и съществата като него. Промяната във виждането му за света бе толкова дълбока, колкото и истината за раздвояването му, но този път не му беше нужно указанието на Манек да не се отклонява. Този път беше свободен да мисли за това както намери за добре и той откри, че един дребен независим рудотърсач, бягащ от полицията на губернатора, изобщо не е подходящият човек, който би могъл да го разбере. Само главата го заболяваше повече.

Вместо това се замисли какво ли прави Елена сега. Трябваше да е почти обед… колко дни бяха изтекли, откакто се измъкна от жилището й преди разсъмване? Седмица? Повече? Не беше сигурен дори кой ден е. Не беше религиозен. Неделята означаваше най-вече, че баровете са затворени. Тъй че навярно беше делник и тя беше станала на разсъмване, взела си беше душ, навлякла си беше роклята и беше отишла на работа.

Забеляза разсеяно, че никога не се беше издънвал пред Елена. Беше убивал, беше лъгал, беше крал. Беше я бил и тя му беше посягала, но не беше ходил по курви край пристанището, когато бяха заедно. Дори когато се скарваха не се беше хващал с други жени.

Първо, Елена щеше да убие и него, и всяка жена, с която легнеше. И също така перспективата да намери жена, която би решила, че е достоен за вниманието й, камо ли за тялото й, го изпълваше или с болезнения страх, придобит от многото години отхвърляне, или с примирената сдържаност, произтичаща от очакването за отказ. Но освен всичко това и за своя изненада Рамон откри, че това просто не е нещо, което прави един истински мъж. Да чукаш жени, които предлагат плътта си за пари — това да. Да съблазниш жената на приятел — определено. Да се виждаш с повече от една жена, да — стига да си от този тип копелета с късмет, които могат да въртят бройки. Но да мамиш жена си, когато е станала твоя жена? Това някак си минаваше границата. Дори когато жената е побъркана невестулка в човешка кожа като Елена. Дори когато не я обичаш или дори не я харесваш особено, това не е нещо, което прави един мъж.

Неволно се изсмя. Костенурчата глава на Манек се вдигна и се извъртя към него, но в смеха на Рамон явно нямаше толкова веселие, че да предизвика гнева на сахаел.

— Излиза, че имам морал — каза Рамон. — Изобщо не бих си го помислил.

— А този звук? Израз на изненада ли беше?

— Да. Нещо такова.

— А каква е причината да се показва храна на дървесен клон? Не е ли по-добре да се изяде?

Рамон се намръщи объркано и Манек посочи към чатала на дървото, под което седяха. Там, увито в листа, които почти скриваха кръвта, висеше одраното телце на плескун. Рамон премести сахаел през рамото си и се качи, за да огледа трупчето. Беше като онова, което бе намерил при езерото. Скрито, но скрито лошо. Малко се смути, че не го беше забелязал сам. Лешоядите щяха да го открият по миризмата, както бяха намерили и убития от Манек джабали рохо. Двойникът на Рамон правеше нещо. Но…

Изпита усещане за почти физическа връзка и изведнъж проумя. Спомни си за Мартин Касау в ранните дни, докато бяха приятели. Пиянските истории, които разправяше за хващане в капан на чупакабри с помощта на прясно месо за стръв, която да ги подмами към ямата…

— Шибаният кучи син — изръмжа Рамон и скочи на земята. — Тоя pendejo е шибано побъркан!

— Какво означават тези думи? — попита Манек. — Излагането на храна е аубре?

— Не. Има функция. Това копеле ни води в ловния район на чупакабра, а месото трябва да я привлече към нас.

— Тази чупакабра. Опасна ли е?

— Шибано опасна. Ще го убие, ако го намери.

— Това би осуетило функцията му — каза Манек. — Действията му са лишени от смисъл.

— Не са. Той знае, че сме оцелели след взрива. Видял ни е и знае, че сме достатъчно близо, за да не му остане време да построи сал. Уморен е, ранен е и знае, че ще го догоним. Затова се опитва да ни примами на едно и също място с чупакабрата и се надява тя да ни убие, преди да е убила него. Рискът, който поема, е безумен, но е по-добре, отколкото да се предаде — каза Рамон и поклати глава с възхищение. — Корав cabrón имаме срещу нас!

За миг Манек вдигна объркано рамене, но след това като че ли разбра какво говори и изпитва Рамон. Сахаел може би му помогна да вникне в човешката извратеност.

— Ще намерим човека, преди това да се случи — заяви Манек и се изправи.

— Дано, по дяволите.