Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (15)

13.

В съня си беше в реката. Не му се налагаше да диша, а да се движи във водата беше просто като мисленето. Безтегловен, обитаваше теченията като риба, като самата вода. Съзнанието му се движеше през водата все едно, че тя беше тялото му. Усещаше камъните по речното дъно там, където водата ги оглаждаше, и изместването, далече напред, където бреговете обръщаха течението в една или в друга посока. И още по-напред, отвъд това, чак до морето.

Морето. Огромно като нощно небе, но пълно. Потокът се движи напред, жив и съзнаващ. Рамон се носеше през водите, докато не доближи пъстрото дъно, а после то отплува: гръб на левиатан, по-голям от град и все пак нищожен сред тази бездна от живот.

А после самият той беше и бездната.

Сънуваше поток. Безсмислени срички придобиваха смисъл и отминаваха отново в безсмислие. Прозрения, дълбоки като любов и сън, го пронизваха и го оставяха изпълнен с ужасно благоговение. Небето бе океан, а потокът изпълваше пространството между звездите. Той следваше потока в продължение на стотици хиляди години, плуваше между звездите, коремът му бе натежал от все още неродени поколения, той търсеше убежище, безопасно място, далече от гонитбата, място, където да се скрие и да изпълни предопределението си. А го преследваше нещо неумолимо, тъмно и злокобно, и го зовеше с глас едновременно ужасяващ и изкусителен. Рамон се мъчеше да не чува този ужасен глас, мъчеше се да не позволи той да го притегли назад. Красотата на потока, могъществото му, дълбокото и безсловесно обещание; бореше се да изпълни ума си с това да не мисли за нещото зад него, нещото, което се пресягаше към него с мъртвешки пипала, все още вмирисани на кръв. Самият акт на мислене придаваше сила на нещото; съзнанието за него, дори в акта на отхвърляне, му придаваше реалност.

После, докато все още сънуваше, нещо го улови. Мощен въртоп го запокити в посока, която не можеше да назове, назад към сумрачното, адско място, откъдето се беше мъчил да избяга.

Изведнъж над него се появи мъртво слънце, надвиснало сиво сред пепеляво небе. Това бе неговият дом, мястото на излюпването му, изворът му, с извиращите от ледника реки. Сърцето му се беше свило от ужас. Знаеше какво предстои и в същото време не знаеше.

Около него имаше чужди тела, познати като любими. Огромният бял звяр в ямата, който бе разговарял с него, преди да започне този отчаян лов. Малките синкави очертания на яйцата каит, обречени да не се излюпят никога. Прошарените с жълто махадя и полуотрасналите атаруе, все още с превити гръбчета. (Това бяха думи, които Рамон не знаеше и все пак ги знаеше.) Всички млади — непоправимо изгубени, прекършени, безжизнени. Той беше Манек, атанаи на своя рояк, и тези мъртви, които го докосваха, които замърсяваха потока, бяха негов провал. Неговото татекреуде бе неизпълнено и всяко от тези красиви същества бе пропаднало в илюзия, защото той не бе успял да понесе бремето на истината.

Със скръб, толкова дълбока, колкото Рамон не бе изпитвал никога — повече от загубата на майка му и баща му яки, повече от съкрушилата сърцето му първа любов, — той започна да яде мъртвите и с всеки труп, който поемаше в себе си, ставаше все по-малко реален, все по-изгубен в аубре и грях, все по-прокълнат.

Но те нямаха край. С всяко телце, което погълнеше, те убиваха хиляда други. Пищящият мрак, който го беше преследвал в бягството, започваше тук, отваряше се тук като кутия, чийто капак се вдига вечно и вечно разкрива ужаса, който никога няма да свърши. Ядачите, безпогрешните, врагът. Те виждаха големите като балвани тела, чуваха странните звънливи гласове, извисени във възхвала на избиването, виждаха излюпените безжизнени и съкрушени под огромните машини. Кораби висяха във въздуха като хищни птици.

„Познавам този кораб — помисли си Рамон. Само Рамон, не Манек. — Бил съм на този кораб“.

С писък, който бе едновременно негов и на Манек, Рамон се събуди.

Манек се наведе над него, дългите му ръце го повдигнаха с нещо средно между нежност и гняв.

— Какво направи? — прошепна чуждото същество и прозвуча някак не толкова чуждо, объркано, изплашено и само.

— Да, гаесу — изломоти Рамон, без да знае какво говори. — Основно противоречие! Много лошо.

— Не трябваше да можеш да използваш сахаел така — каза раздразнено Манек. — Не трябваше да можеш да пиеш от моя поток. Отклоняваш се от човека. Това заплашва нашата функция. Няма да правиш това повече или ще те накажа!

— Ей. — Рамон тръсна глава и се върна към себе си. — Ти си тоя, дето го натика това проклето нещо във врата ми! Не обвинявай мен.

Манек примига със странните си очи и сякаш отстъпи, победен.

— Прав си — отвърна след дълго мълчание извънземният. — Твоят език допуска заблуда, но участието ти в моя поток беше неволно. Провалът е мой. Болен съм и ранен, иначе никога не бих изгубил контрол над сахаел. Все пак вината е моя.

Гласът му изненада и обърка Рамон. Все още беше дълбок и скръбен, но имаше още нещо в него — съжаление и страх, които не можеше да произтичат само от въображението му. Зачуди се дали през сахаел не продължава да изтича някакъв сигнал от ума на Манек към неговия. Имаше чувството, че се е натъкнал на плачещ мъж. В неудобството си сви рамене.

— Не се притеснявай. Ти също не си искал да стане така.

— Не бива да се отклоняваш повече — каза Манек почти умолително. — Твоят ум е изкривен и чужд. И така трябва да бъде. Ще престанеш да се отклоняваш от човека. Няма да се сливаш повече с мен. Ще чакаме тук и ще го заловим. Ако не стигне до своя кошер, няма да има гаесу. Ти не трябва да се отклоняваш повече.

— Добре, няма. Не се тревожи. Още съм си изкривен и чужд.

Манек не отвърна.

Около тях нощните звуци бавно се подновиха — изплашените от високите им гласове животни и насекоми започнаха боязливо да се връщат към своите песни, ухажване и лов. Рамон се замисли дали другият Рамон е чул, дали е достатъчно близо, за да разбере, че сондажните заряди не са довършили преследвачите му. Но за да беше така, трябваше да е много близо, а двамата с Манек бяха спали през по-голямата част от нощта непритеснени от нещо друго освен от онзи джабали и гадните сънища. Другият Рамон нямаше да пропусне шанса да ги нападне в съня им — той самият нямаше да го направи, — така че не можеше да е толкова близо. Все още беше някъде в леса и работата им да го заловят и премахнат все още им предстоеше. Но както Рамон вече знаеше, този лов не беше единственият.

— Сребърните енье — подхвана Рамон предпазливо. — Големите гадни неща с тела като балвани.

— Ядачите на младите — промълви Манек.

— От тях се криете значи.

— По-добре ще е, ако това не повлияе на функцията ти — каза Манек. — Не трябва да информира действията ти.

— Шибано не се отклонявай, разбрах! Но аз съм тоя, който може да ти каже какво е да си човек, и твърдя, че ако ми кажеш, ще помогне.

— Вече имаше твърде много участие… — почна Манек, но Рамон го прекъсна:

— Вече знам достатъчно, та цялото ми време да мине в предположения. Хората се опитват да разберат вселената. Съчиняват си истории за нея и след това гледат дали са прави. Това правим ние. Както си помислих, че има нещо интересно около онзи връх, и се оказах шибано прав, нали? Тъй че ако ми кажеш, може да престана да се чудя. Ако не — нищо друго не мога да направя.

Перата на Манек потрепериха по начин, в който Рамон долови примирение.

— Те дойдоха при нас, на планетата, родила първите от нас. В продължение на поколения изглеждаше, че са сиянае; правилната им функция изглеждаше, че тече в канали, сходни с нашите. Не съзнавахме различието, докато…

— Докато не започнаха да ви избиват — каза Рамон.

— Тяхното татекреуде се изразяваше в чупенето на излюпените. От десетте милиарда наши кии оцеляха по-малко от сто хиляди. Ядачите на младите извършваха ритуали с телата ни. Изглежда, им носеше удоволствие. Ние не виждахме никаква функция в това. За нашата функция е необходимо да съществуваме и така онези, които останаха, последваха каналите, които не включват ядачите на младите. От шестстотинте кораба знаем за триста шестдесет и два, които не успяха да се изолират от потока на врага. Четири дойдоха тук и изпаднаха в покой. За другите не можем да говорим. Тяхната функция е навлязла в място на ниедутои. То е част от тяхното татекреуде, ще се изясни, след като постигнем свързване. Ако не, то илюзията за тяхното съществуване няма да бъде призната.

Рамон седна на земята, в краката на Манек. Листенцата загъделичкаха дланите му, щом се отпусна. Мътната супа на чуждата мисъл и терминология не беше толкова смущаваща, докато не можеше да разбере нищо. Сега, след като всяка идея се оказваше наполовина понятна, след като всяка непреводима дума бе на ръба на разбираемото, беше по-лошо от главоболие.

— Те ще ви убият, ако ви намерят тук — каза той. — Енье. Ще ви убият.

— Би било състоятелно — отвърна Манек.

— Знаете, че те идват. Корабите галери. Идват тук преди графика.

— Това е известно. Те нямат нужда от покой. Техният поток е… неудържим.

— Значи затова трябва да спрете човека. Рамон. Другия Рамон. Ако стигне до Фидлърсджъмп, ще каже на всички къде сте и енье… мамка му! Онези pendejos ще слязат и ще ви изядат!

— Би било състоятелно — повтори Манек.

Хиляди въпроси загъмжаха в ума на Рамон. Дали човешките колонии, подпомагани от енье, не бяха всъщност тайни ловни експедиции, търсещи кошери като тези на Манек? Дали сребърните енье нямаше да се обърнат и срещу човечеството един ден, както срещу тези нещастни чужди кучи синове? Ако кошерът бъдеше разкрит, щеше ли колонията Сао Пауло да е постигнала мисията си — да е изпълнила функцията си — и ако да, щяха ли енье да търпят тя да продължи? И какво беше направил с него сахаел, че тези неща се оказваха изобщо мислими, тези чувства — възможни? Къде всъщност свършваше Манек и къде започваше Рамон? Във вълнението си той се вкопчи в един-единствен въпрос все едно, че всичко друго зависеше от него.

— Защо са го направили? — попита той. — Защо са се обърнали срещу вас?

— Естеството на тяхната функция е сложно. Техният поток има свойства, неизвестни за нас. Бяха като нас, докато не престанаха. Нашата надежда беше, че ти ще можеш да ни го разкриеш.

— Аз ли? — Рамон се закашля. — Аз едва сега разбрах какво се е случило. Как бих могъл да ви кажа какво и как мислят онези смахнати pendejos?

— Човекът е един от тях — каза Манек. — Той участва в тяхната функция. Ти имаш разбиране за убийство и цел. Ти убиваш, както те убиват. Разбирането на онова, което подтиква теб към убийство, би обяснило техния подтик. Свободата на силното пиене.

— Ние не сме това. Аз не съм част от шибания им холокост! Аз съм проучвател. Търся минерали.

— Но убиваш — настоя Манек.

— Да, но…

— Убиваш индивиди от своя вид. Убиваш онези, които са най-подобни на теб в своята функция.

— Това е различно.

— В какво е разликата?

— Не беше заради пиенето. То изкарва нещата извън контрол понякога. Беше нещо между другия тип и мен. Но аз не изядох шибаните му деца!

— Ако можем да разберем природата на ядачите на младите и израза на тяхното татекреуде, бихме могли да канализираме техния поток обратно в предишното му русло — каза Манек и Рамон долови в тона му безнадеждност. Дори отчаяние. — Може би е възможно да се намери нов метод за изпълняване на тяхната функция. Но не мога да намеря приемлива причина.

Рамон въздъхна.

— Не се и опитвай. Само ще се подлудиш. Няма начин да бъдат разбрани. Те са шибани извънземни.