Джордж Р. Р. Мартин, Гарднър Дозоа, Даниел Ейбрахам
Бягащият ловец (31)

29.

Беше хладен и свеж октомврийски ден. Вдигателните тръби на фургона виеха, един от задните чифтове губеше мощност понякога. Ако Рамон не го държеше под око, щеше да е закръжил в дълъг и бавен кръг и terreno cimaron под него щеше да продължи, докато горивните батерии не се изтощят. Беше особено досадно, защото зимната нощ падаше рано толкова далече на север, а той би предпочел да остави фургона на автопилот и да поспи. Вместо това оставаше изгърбен над контролния пулт да прави диагностиката и да си повтаря, че това време на петокласни фургони под наем скоро ще свърши. Само четири-пет добри разходки поред. А след тази разходка четири или пет добри поред трябваше да е лесно.

Енье бяха останали над Сао Пауло още два месеца, совалки се издигаха в небето и се връщаха, понякога по десетина пъти на ден. Докато седмиците се изнизваха, Рамон откри, че му става все по-трудно да се задържи в града. След като и последните му рани общо взето зараснаха, импулсът му да се махне от града и да се запилее из дивото се върна. Търпението му с хората наоколо все повече и повече се изчерпваше. А за капак на всичко не смееше да пие.

От полицията бяха дали съвсем ясно да се разбере, че го държат под око. Не можеше да иде до магазина, без да мерне някой униформен да дебне наблизо. В малкото случаи, когато стъпваше в бар, все някое ченге сякаш се материализираше само след няколко минути. Два пъти го прибраха за разпит за дребни престъпления, с които нямаше нищо общо. И двата пъти си имаше алиби, което дори полицията не можа да отрече. Но беше съвсем ясно. Искаха да го разкарат и искаха да им се подчини. Щеше да го направи, ако имаше пари.

Вместо това стоеше вкъщи и пиеше по малко от уискито на Елена. Понаправеше ли главата, включваше връзката на Елена и ровеше по записи и страници за отговори на случайни въпроси. Така научи, че Мартин Касау е умрял преди три години при катастрофа, а Лиана е омъжена и си има дете. Откри и че името на европеанеца било Дориан Андрес и че търговските споразумения, за които бил дошъл да посредничи — споразумения, които щяха да бъдат подписани при това поколение или при следващото — са изпратени обратно на Европа, с надеждата, че процесът няма да бъде отложен за следващите сто или хиляда години и осъществен от децата на деца, чиито родители все още не са се родили. Космосът беше прекалено голям, та тези неща да са важни толкова, колкото политиците искаха да са.

И също така откри, че сребърните енье си заминават. Ядачите на младите бяха приключили с бизнеса и се отправяха към следващата колония. В търсене на плячката си, макар че никоя жена или мъж на планетата не го знаеше. Само той. Следобеда, в който трябваше да си тръгнат, имаше още един голям карнавал в тяхна чест, но вместо да присъства, Рамон си взе две бири, излази на покрива на жилището на Елена, сам, и погледа как корабите тръгват. Когато и последната светлина от двигателите им се стопи в тъмносиньото небе, Рамон им показа среден пръст. Шибани pendejos!

Елена го изрита някъде по първия сняг, но дори и това беше необичайно. Обикновено щеше да е казал нещо, тя щеше да се е ядосала и накрая щяха да си бият шамари и да се замерят с чинии. Вместо това една сутрин Елена го погледна, поклати глава и му каза, че му е време да заминава, преди да е направил нещо тъпо. Така им вървяха нещата, откакто му беше спасила задника с полицията. Все още се биеха, все още си крещяха, но когато бе нещо важно, просто се казваше. „Бобът е изстинал. Тази риза не е чиста. Време е да тръгнеш, преди да си направил нещо тъпо“. Планът, над който беше работил Рамон, бе толкова близо до завършване, колкото изобщо щеше да е някога, а зовът на откритото небе се усилваше в сърцето му с всеки изминал ден. Тя беше права. Трябваше да поизлезе за известно време. А после, след като градът и хората, и споменът за заплахата на енье се изключеха от системата му, щеше да трябва да се върне.

Гриего се инатеше като магаре, опяваше му защо не бил имал по-добра осигуровка на последния си фургон. Изтъкваше, че Рамон го моли да довери екипировка на един сбъркан шибаняк, който последния път излязъл с перфектно добра машина и се върнал гол и три четвърти умрял без нищо, което да покаже за това. Преговорите минаха над кутии от бирата на Гриего, докато двамата не се натряскаха като задници и не си пяха стари песни. На заранта и двамата помнеха, че са направили сделка, но договорът беше пълна дивотия. Подписите им бяха на него обаче, така че Гриего се съгласи да заеме на Рамон един фургон при условие, че наемът за машината ще е половината от всеки приход, придобит от тура, плюс амортизацията. Ебаваше го, но на Рамон му беше все едно. Бездруго нямаше да изкара нищо от тази разходка. Това беше само първата част от плана. Забогатяването идваше след това.

Двете луни бяха изгрели, Голямото момиче високо в небето, докато Малкото момиче тъкмо започваше да наднича над хоризонта. Хладната им синкава светлина позволяваше да се хвърлят погледи към терена долу. Океано Тетрико беше като кафе в тъмното, но Рамон знаеше, че на дневна светлина водата ще е пищно зелена. Зимата в океана беше време за цъфтеж, точно обратното на сушата. Нещо свързано с нивата на окисляване, но за него това означаваше безкрайна равнина от малки зелени вълни, хапещ зимен въздух и мирис на сол и тиня. Сега извикваше във въображението си всичко това, сглобяваше света в ума си. Откакто бе напуснал Диеготаун, не изпитваше онова усещане за гадене. Умът му беше по-спокоен, по-ленив, по-малко като на куче, затворено в кучкарник. Точно в мигове като този беше цялата разлика. Фургонът му звънна и той отново насочи вниманието си към поредната от почти безкрайните малки ръчни корекции, нужни, за да лети возилото както трябва.

С един истински фургон, а не тази полуумряла буца тенеке, щеше да е стигнал до Сиера Фуего на един скок, но знаеше, че и да остави пулта и да легне да дремне, недоверието му към фургона все едно ще го държи буден. Някъде към полунощ прелетя над Фидлърсджъмп, насочи фургона на изток към неизсечените гори и закръжи над тях, докато не намери малка поляна, на която да кацне. Снегът беше толкова дълбок, че щеше да е трудна работа да отвори вратата, ако се канеше да излезе навън. Но вътре, с включената отоплителна система, беше все едно, че се е загърнал в хубаво вълнено одеяло в студена нощ. Сви се на леглото и заспа, замислен каква е разликата между изнудването и кожодерството.

Планът, след като най-сетне се бе оформил, беше прост. Манек и съплеменниците му бяха клечали скрити на тази планета много преди да дойдат хората. Бяха избрали мястото, където да скрият кошера си. Можеше дори да имат други кошери, разпръснати из планетата. И май имаха — Манек не беше ли споменал нещо такова? Рамон щеше да им предложи сделка — те споделят информацията си за минералните ресурси на планетата, а той, след като направи достатъчно пари, за да не изглежда странно, слага забранителни знаци на участъците, които обитават, за да останат тези места неразработени и никой друг проучвател да не се набута в тях. За да може това да свърши работа, трябваше да сложи много забранителни знаци. Тъй че трябваше да направи много пари. Всъщност трябваше да стане един от най-богатите хора в колонията, тъй че беше доста важно Манек и събратята му да му разкрият много богати находища.

Номерът, разбира се, бе там, че трябваше да каже всичко това на извънземните така, че да разберат каква е сделката и какви могат да са последствията, ако те просто го убият на място, вместо да го изслушат. Беше записал всичко — дати, координати, описания на извънземните и техните отношения с енье — а след това беше криптирал файла и го беше дал на Микел Ибрахим да го пази в чекмеджето със стария гравитационен нож на Рамон. Микел беше доказал, че може да пази тайна. Може би, след като забогатееше, Рамон щеше да го наеме за главен управител или нещо такова. Все едно, бяха се разбрали, че Рамон ще мине да прибере данните, щом приключи с това пътуване. Ако не се върнеше до пролетта, Микел трябваше да предаде файла на ченгетата. Рамон съзнаваше, че доверяването на съдбата на извънземните на петокласния фургон на Гриего е мръсна работа: ако вдигателните тръби се издънеха или енергийната батерия гръмнеше, извънземните щяха да претърпят същата съдба, както и ако го убиеха. Но друг начин не беше видял. А и ако се стигнеше дотам, самият той щеше да е умрял и щеше да му е все тая.

Беше си риск, разбира се. Може би голям. Нямаше как да се разбере какво щяха да си помислят или направят тия кучи синове. Бяха по-странни от нортеамерикано, че даже и от японците. Ако не успееше да ги накара да разберат за застрахователната полица, която бе оставил зад себе си, вероятно щяха да го убият. По дяволите, можеше да го убият дори и ако разберяха. Кой можеше да каже? Но животът си е риск. Точно така човек разбира, че е жив.

Толкова далече на север утрото дойде късно и на Рамон му се наложи да циклира през стартера три пъти, докато всички вдигателни тръби не се размразят както трябва. Излетя чак към обед, пикира над заснежените върхове, загледан в ледените облаци високо над планините, тананикаше си. Леко на запад беше тънката сребристобяла ивица на Рио Ембудо, където едва не беше умрял. Някъде там — изяден от рибите и костите му вече отмити към морето — другият Рамон се бе превърнал в част от този свят по един невъзвратим начин. Рамон докосна челото си в знак на уважение към мъртвия. „По-добре ти, отколкото аз, cabrón“.

Беше се опасявал, че смяната на сезоните ще го затрудни в намирането на мястото, и си беше определил три дни за ровене из планините, но не му потрябваха. Приземи фургона на същата висока морава, на която бе кацнал преди толкова време, в един друг живот, загърна се в топлите непромокаеми дрехи и извади новия си полеви комплект. Отне му по-малко от час, за да открои формата на камъка под снега, да разпознае точно къде е и къде иска да отиде.

Докато газеше в снега, извади от раницата си геоложкия клин. Беше дълъг до лакътя му, със закален връх и малка взривна капсула в края. Рамон беше взел и сондажни заряди, но не искаше да смъква цялата скална фасада, ако не се наложи. Стигна до скалата, разчисти я с ръце, намери подходящо място, спря, за да прецени надвисналия сняг — да умре под лавина щеше да е много тъпо точно в този момент, — и намести клина.

Взривът изгърмя с рязък и сух екот. Врани, изпъстрени с бели пера, се разлетяха лениво от околните дървета и заграчиха възмутено, птицегущери се разхвърчаха по склона с плач на ридаещи жени. Дано върхът на клина да се беше забил в сребристия метал на кошера.

Дълго не се случи нищо. Рамон започна да се чуди дали не е сбъркал мястото. Или дали клинът не е влязъл достатъчно навътре. Или дали извънземните не са изоставили кошера и не са избягали в някой още по-отдалечен кът на света, още по-надълбоко. Това щеше да е точно неговият късмет. Ами ако бяха решили, че в края на краищата собственото му бягство е гаесу, и се бяха самоубили до един? Ако вътре в планината нямаше нищо освен мъртви?

Но когато понечи да се обърне, за да слезе при фургона за сондажните заряди, та да опита отново, снегът далече над него и вляво се раздвижи. Огромни късове изпращяха и западаха — камъкът отдолу се разтваряше в тънка цепнатина, невероятно черна на фона на белия сняг. А после, с писклив вой като на въртяща се центрофуга, излетя юнеа, светлите й лъскави страни блеснаха с жълтото на стара кост. Кутията надвисна над него за миг, все едно го оглеждаше.

Рамон замаха с ръце, за да привлече вниманието на съществото и също така да покаже, че не се страхува от него. Че е дошъл тук съзнателно. Чуждият съд увисна във въздуха, полюшваше се, все едно се чудеше на нещо. Рамон, успокоен от колебанието на извънземния, запали цигара и се ухили в студения вятър. Ребрата на отсамната страна на юнеата изтъняха и Рамон видя съществото вътре. Беше към два метра високо, кожата му бе жълтеникава, с вихрещи се шарки от черно и сребърно, покрити с белези от рани. Едното от пламтящите оранжеви очи беше потъмняло завинаги. Рамон се усмихна на стария си приятел и похитител.

— Ей, чудовище! — извика той, събрал ръце пред устата си. — Я слез! Едно друго чудовище иска да говори с теб!